Джон Лескроарт
Мотивът (5)

5

Кунео живееше сам в сграда, принадлежала преди на военноморските въздушни части Аламеда, от другата страна на залива на Сан Франциско. Самостоятелната постройка с площ сто и десет квадратни метра, в която през петдесетте години се бе помещавала ремонтна работилница, беше кацнала върху бетонна плоча, издадена на около три метра над канала. Ежедневно и през целия ден флотилии от малки морски плавателни съдове преминаваха покрай прозорците на спалнята му, понякога толкова близо, че направо можеше да ги докосне с ръка. Фериботът до Сан Франциско минаваше приблизително на всеки час, понякога избръмчаваше моторница на бреговата охрана или военен плавателен съд.

След като бе спал неспокойно шест часа и бе сънувал пожари, Кунео се сепна и се събуди в четири и двайсет следобед. Омотан в одеялата, той дишаше тежко и бе плувнал в пот. Избута завивките, седна и се огледа, за да се ориентира къде се намира. Миризмата на дим му се стори напълно реална, изпълваше цялата малка постройка. Той се постара да успокои дишането си, но съзнанието му все още бе в плен на пипалата на кошмара.

Още близо минута стоя напълно неподвижен, което почти никога не му се случваше. Беше само по боксерки, но продължаваше да усеща по кожата си миризмата на снощния пожар. Най-сетне несъзнателно вдигна петата на десния си крак, стовари я на пода и отново я вдигна. След секунди вече барабанеше в постоянен ритъм по бетонния под.

Отстрани до спалнята над водата бе сгушен малък работен кабинет. Кунео продължи напред, където кухнята и банята си поделяха централното пространство в съотношение две трети към една трета, сложи вода да заври и влезе в банята да си вземе душ, за да се освободи от миризмата. След това, загърнат в хавлията, си направи нес кафе — две лъжички кафе, без захар или сметана — и се върна в спалнята, за да се облече.

В предната част на къщата относително просторната дневна имаше два предни и два странични прозореца, които отваряха помещението и пропускаха много светлина. До едната стена имаше нисък кожен диван, а до другата — малка етажерка за книги от тиково дърво и поставка за телевизора. Само че онова, което веднага се набиваше на очи, беше пълният комплект барабани „Лудвиг“ в средата на стаята. Кунео нямаше представа къде се намира домът на най-близкия му съсед, но със сигурност беше достатъчно далече, за да не се чува нищо. Полицаят можеше да свири по цял ден колкото силно иска и никой никога не се оплакваше.

Преди три години, когато неговият колега инспектор Линкълн Ръсел просто не издържа повече да бъдат партньори, лейтенант Лание му препоръча да се консултира с психолог — осигуровката му като общински служител щеше да покрие първите три посещения — и да се опита да разбере защо не е в състояние да стои неподвижно или да мълчи. Кунео имаше навика да си пее, докато шофира към местопрестъплението, да си тананика по време на разпити и често несъзнателно запяваше, докато печаташе докладите по случаите си в отдел „Убийства“. Лание допусна, че е възможно да страда от синдрома на Турет, от танца на свети Вито или от нещо подобно, а ако е така, щеше да е най-добре поне да знае с какво си има работа.

В крайна сметка Кунео се срещна с психолога Ейдриън Шуорц само три пъти, колкото покриваше осигуровката му, макар че двамата продължиха да излизат още шест седмици след това, докато тя не започна да намеква, че търси някакво обвързване. Най-доброто, което Шуорц направи за него, бе да му препоръча да купи барабаните и да вземе няколко урока, и сега той почти неизменно започваше деня си с двайсетминутни упражнения, като си пускаше компактдискове със записи на класически музиканти — Бъди Рич, Джийн Крупа, Лиус Белсън.

Днес обаче не направи пълните си двайсет минути. Само десет минути, след като бе започнал да свири заедно с „Пей, пей, пей“, той внезапно спря, изправи се и грабна сакото си. Онази Хановър от снощи беше много готина, а и освен това определено бе останал с чувството, че нещата между нея и съпруга й не вървят добре. Беше му казала, че той е на риболов в Мексико за една седмица, и това явно не я притесняваше особено. Кунео не очакваше да има много работа по случая с убийството и самоубийството, който му се струваше доста ясен, но искаше да разследва подробно и да открие всичко, което успее. Никога не се знае. Сигурно пожарните инспектори и техните колеги от полицията бяха съставили списък поне на стотина потенциални свидетели и той искаше да види дали някой от тях няма да му каже нещо важно, което да постави под въпрос основните факти.

Само че най-напред щеше отново да се срещне с онази Хановър. И да види как се справя със сполетялата я трагедия. Дали е самотна. Или възбудена.

 

 

Една от ползите на това да работиш нощем е, че избягваш задръстванията. Кунео пристигна в Съдебната палата за двайсет минути, след като излезе от дома си. В отдел „Убийства“ Лание не беше в кабинета си, а инспекторите, които все още бяха на работа, го поздравиха иззад бюрата си и след това сърдечно престанаха да му обръщат внимание. Гласовата му поща бе задръстена от обичайните ежедневни съобщения — един доносник, който искаше пари, за да изкара, докато дойде време да свидетелства в съда; друга свидетелка, която звучеше много уплашена, защото наближаваше време да даде показания срещу съпруга си, който беше в затвора, след като беше убил общата им любовница; приятелско съобщение от счетоводството, което го уведомяваше, че извънредните му часове надхвърлят разрешения максимум; още едно съобщение, че закъснява с вноските си по заема; пожарният инспектор Бекер, който питаше как би искал да получи списъка със свидетелите от предишната вечер; една жена, с която неотдавна бе престанал да се среща.

Почти нечуто за останалите инспектори той непрекъснато си тананикаше началните тактове на „Задоволство“, докато прослушваше съобщенията, водеше си бележки, записваше си телефонни номера в бележника, който носеше в джоба си. Съобщението на Глицки беше последно и когато го чу, Кунео замълча. Пусна съобщението отново и усети как вълна от гняв се надига към лицето му, но се опита да запази изражението си непроницаемо. Бързо огледа стаята, питайки се дали някой от колегите му може да е подочул нещо и дали го наблюдават, за да видят каква ще е реакцията му. Само че никой не му обръщаше никакво внимание.

Електронният глас го осведоми, че е приключил с последното си съобщение и може да натисне едно, ако иска да го прослуша отново, две — ако иска да го запамети, и три — ако иска да го изтрие. След това отново му повтори същото. Когато съобщението зазвуча за трети път, Кунео най-сетне го чу и затвори слушалката.

Какво значеше това, по дяволите? Заместник-началникът на инспекторите едва ли се обаждаше просто за да каже: „А, между другото, ще работя заедно с теб по последния ти случай“. Кунео никога досега не бе чувал подобно нещо. Вече три години работеше без партньор и не му пукаше особено дали е популярен, или не е. За последните осем месеца беше останал с впечатлението, че се справя добре, бе извел до съда пет случая на убийство, беше извършил много арести. Постиженията му бяха много над средните за участъка. Периодът несъмнено бе най-добрият в професионалната му кариера.

Какво друго можеше да означава това обаждане, освен че някой проверява него и работата му? И то точно при този случай, който на пръв поглед изглеждаше от ясен по-ясен.

Явно се канеха да започнат някаква идиотска бумащина, за да го изгонят от отдела, а може би дори от полицейския участък.

Но защо Лание или някой друг би искал подобно нещо?

Кунео се облегна на стола си и започна да татуира ръката си със силен и бърз ритъм. Помисли си, че едва ли е свързано с резултатите от работата му. Ако беше така, Лание обичаше да говори направо и щеше да му каже, а и освен това, макар отношенията между Кунео и Глицки наистина да бяха обтегнати в миналото, сега дори се срещаха по разни обществени мероприятия. Кунео се запита дали неговият лейтенант знае за съобщението, което му беше оставил Глицки — ако бе осведомен, сигурно щеше поне да го предупреди или да му даде някакво обяснение. Просто не се правеше така. Не беше редно. Нещо повече — обидно беше.

Престана да барабани с пръсти, пое си дълбоко въздух и бавно го издиша. Внезапно кристално ясно си даде сметка за какво всъщност става дума, не можеше да не е така.

И причината не беше работата му.

През месеците и годините, през които работеше в отдел „Убийства“, Кунео не бе крил чувствата си към Глицки. Когато беше още нов в отдела и партньор на Ръсел, един от първите му случаи бе свързан с убийството на един старец на име Сам Силвърман, собственик на заложна къща близо до Юниън Скуеър. По онова време шеф на отдела беше Бари Джърсън, а Глицки, на хартия лейтенант, работеше на място за сержант като надзорник в сектор „Заплати“. По време на воденото от Кунео разследване на смъртта на Силвърман Глицки, по онова време чисто и просто никой, успя някак да се намеси в работата на отдела — натрапи се, даваше съвети, пречкаше се. Преди време той бе оглавявал отдел „Убийства“ и нежеланата му намеси бе разтълкувана от Кунео, Ръсел и Джърсън като силова игра, целяща да му върне поста.

В крайна сметка разследването помогна на Кунео да разбере, че другият мотив за намесата на Глицки в случая е желанието му да помогне на адвоката защитник Дизмъс Харди, негов приятел, чийто клиент, Джон Холидей, бе главният заподозрян в убийството. Когато Джърсън най-сетне бе отишъл на Кей 70, за да арестува Холидей — Кунео бе убеден, че това несъмнено е било някак организирано от Харди, — бе настанала страхотна бъркотия. Холидей, Джърсън и трима специални патрули, които лейтенантът довел със себе си като подкрепление, бяха ранени смъртоносно, а извършителите така и не бяха идентифицирани или, разбира се, задържани.

Лание беше повишен в лейтенант, заел бе мястото на Джърсън и бе провел разследване на инцидента. Беше разговарял с отдавнашния си приятел и колега Глицки и, естествено, не бе открил нищо. Харди също изобщо не бе напускал кабинета си през онзи ден — десетима свидетели го потвърдиха. Не бяха повдигнати обвинения срещу нито един от двамата мъже, макар Кунео да бе дълбоко убеден, че и двамата са замесени. Когато научи, че алибито на Глицки за въпросния период е осигурено от Джина Роук, адвокатката партньорка на Харди, убеждението му се превърна в почти пълна сигурност.

Но макар да отнесе въпросите си до Лание, а след това, под най-строга секретност до Джери Ранцети от Службата за управление и контрол, която разследваше вътрешни проблеми, той не можа да се добере до нищо, което да прилича на доказателство за престъпление. Ранцети дори му каза, че е попаднал на сведения — донякъде в разрез с интересите на отдела, — че Глицки и Харди са работили заедно по най-малко още един предишен случай. Само че двамата не само имаха невероятно силни връзки — бяха близки с прокурора, с някои общински съветници, с шефа на полицията и дори с кмета, — но тъй като и двамата познаваха системата отвътре, пипаха виртуозно и не бяха допуснали никакви грешки. Обаче тъй като теорията на Кунео разпали интереса му, Ранцети известно време продължи да души около убийството на Джърсън — в крайна сметка ставаше дума за убийство на ченге и поради това бе от първостепенна важност, — само че не успя да открие доказателства за това, че Харди или Глицки са се намирали близо до местопрестъплението по време на престрелката.

След това не щеш ли Франк Батист стана шеф на полицията, а Глицки от най-обикновен чиновник беше повишен до заместник-началник на полицията, прескачайки останалите квалифицирани лейтенанти. Кунео смяташе това назначение за безобразие и не съвсем дискретно споделяше мнението си с някои от колегите си. Може би от Лание или от друг служител в отдел „Убийства“ Глицки бе научил за злобните забележки на Кунео и за неодобрението му, да не говорим за обвиненията му в съучастие и в прикриване на престъпление.

Кунео седеше съвършено неподвижен досущ като Мислителя на Роден, поставил лакът на ръчката на стола и облегнал брадичка на ръката си. Точно това бе значението на обаждането на Глицки — да послужи като предупреждение. Кунео бе дрънкал по негов адрес, а след това се бе опитал да му забие нож в гърба и Глицки бе научил.

Сега бе настъпил моментът за разплата.

 

 

Катрин Хановър живееше в малка къща в мавритански стил с гипсова мазилка в квартал Марина, на Бийч Стрийт, една пресечка източно от Двореца на изящните изкуства. Както правеше, когато не бе притиснат от времето, Кунео паркира така, че да може да вижда къщата, чийто адрес му бе дала предишната нощ, остана да седи в колата и да наблюдава, за да прецени мястото, като през цялото време барабанеше с пръсти по волана.

Видя ниска ограда с гипсова мазилка, която отделяше добре поддържания имот от тротоара. Къщите от двете страни бяха видимо по-големи, твърде големи за местата си. Предният двор на семейство Хановър не беше голям, както и да го гледаш, и отвсякъде бе ограден от големи дървета. Забеляза черния мерцедес С клас, паркиран на алеята отстрани, и светнатите лампи зад нещо, което изглеждаше като практична веранда с дървен под. Тази част на града беше по-слънчева от по-западните квартали, а ниските вечерни лъчи на слънцето багреха целия квартал в меко златисто.

Кунео лапна едно ментово бонбонче за свеж дъх, приглади косата си в огледалото и отвори вратата на колата. Порив на вятъра го накара да се пресегне и да вземе сакото си.

Явно гените на семейството си ги биваше, помисли си той. Момичето, което му отвори вратата, спокойно можеше да бъде фотомодел.

— Здрасти — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

А и беше добре възпитана.

Той извади значката и учтивата си усмивка.

— Аз съм инспектор Кунео от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Бих искал да поговоря с майка ви. — Увеличи волтажа на усмивката си. — Допускам, че Катрин Хановър е майка ви?

— Точно така, ежедневно. Аз съм Поли. — Полуизвърната извика: — Мамо! Един полицай иска да говори с теб.

Катрин се появи от ъгъла на коридора зад рамото на девойката. Държеше кърпа за съдове и бършеше ръцете си в нея.

— Ами покани го да влезе.

Когато се приближи, той забеляза високо на бузата й някаква бяла следа. Дъщеря й също я забеляза, взе кърпата и избърса нелепата следа, каквато и да бе, после й върна кърпата. Майката и дъщерята си размениха приятелски поглед, след това Поли се върна там, откъдето беше дошла, а Катрин, прекрасна, каквато я помнеше, застана пред него.

— Здравейте отново — поздрави го тя донякъде официално. Докосна бузата си: — Брашно. Приготвям макарони. Боя се, че цапам всичко с брашно. Заповядайте, влезте.

— Благодаря. — Той вече бе вътре и затваряше вратата. — Значи правите макарони, така ли?

— Точно така.

— Не соса, а самите макарони, така ли?

Тя го удостои с усмивка:

— Да, самите макарони. Обичате ли домашно приготвени макарони?

— Мисля, че никога не съм опитвал.

— Трябва да ги опитате. Много трудно се приготвят, но според мен си струва. — На дневна светлина лицето на Катрин бе почти толкова съвършено, колкото и това на дъщеря й, а хлътналите зелени очи и волевият нос го спасяваха от сладникавото изражение. Впечатляващо, зряло лице. — Децата ми са ужасно разглезени. Вече дори не ядат макарони от супермаркета. Настояват аз да ги приготвям. Вероятно трябва да съм поласкана.

Тя усука кърпата, бързо си пое дъх и издиша.

Кунео стоеше до нея и протегна ръка. Докосна ръката й с престорено съчувствие. Тя отстъпи крачка назад.

— Само че вие едва ли сте тук за това.

— Не — остана той близо до нея. — В повечето случаи навестяваме близките, за да се уверим, че са добре. Денят след нещастието обикновено е най-тежък за тях. Освен това, честно казано, човек си спомня неща, които биха могли да му се изплъзнат, когато е обзет от силно вълнение, както вие бяхте предишната вечер.

— Какви например?

— Не знам. Каквото и да е — нещо, което свекърът ви е преживявал, или което е казала Миси. Каква може да е била причината да я убие.

Тя присви очи и наклони глава на една страна:

— Какво искате да кажете?

— За кое?

— Току-що говорехте за причината, поради която Пол би могъл да убие Миси. Струва ми се, че бяхте стигнали до извода, че не е възможно да се е случило това. Имам предвид вие, в полицията. Така поне ми каза другият инспектор.

— Другият инспектор ли? Глицки?

— Точно така. Глицки.

— Вече разговаряхте ли с него?

— Да. Обади ми се преди няколко часа. Разговаряхме петнайсетина минути. Допусках, че двамата си обменяте информация. Не сте ли говорили с него?

Кунео не издаде чувствата си. Усмихна се и сви рамене, за да покаже, че това е нормално, и отново я потупа по ръката:

— Той работи през деня. Понякога се разминаваме. Нормално е. Но как стигнахте до извода, че Хановър не е застрелял никого? Нали така ми казахте?

— Точно така. — Тя се отдръпна още крачка назад и удари крака си в един от столовете в стаята. Рязко вдигна ръка към челото си. — Боже, как може да ви държа тук? — Без да дочака отговора му, тя се обърна и го поведе напред, издърпа един стол и му предложи да седне до овалната запазена дървена маса, която гледаше към задния двор. След това се отдалечи към кухнята. — Да ви предложа вода? Кафе? Нещо друго?

— Няма нужда, благодаря. — Той седеше полуизвърнат, без да откъсва очи от нея. Гледаше я с нескрито възхищение, с нескрито одобрение. Смяташе, че се държи ненатрапчиво, дори деликатно. — Е — поде той и започна да барабани с пръсти по масата — Глицки?

Тя най-сетне пъхна кърпата в дръжката на хладилника и сега, след като ръцете й се оказаха свободни, явно не знаеше какво да прави с тях. Облегна се на кухненския плот и ги скръсти пред гърдите си.

— Казах му, че дясната ръка на Пол се парализира след полиомиелита, така че няма как да се е прострелял в дясното слепоочие. Не и с дясната си ръка.

— Да, допускам, че е така — призна Кунео.

— А и понеже раната на Миси е високо в тила… нали знаете това?

Той кимна, макар че информацията беше нова за него.

— Значи и тя не се е застреляла.

— Излиза, че е имало някой друг, така ли?

— Инспектор Глицки явно смяташе така. Само това би имало смисъл.

По стълбите се разнесоха стъпки и след това един висок и добре сложен юноша с кестенява коса влезе в кухнята. Беше облечен с типичните широки панталони с огромни джобове и сива ватирана фланела, закова се на място, когато видя Кунео, погледна към майка си, после отново към инспектора.

— Здрасти — поздрави момчето.

— Синът ми Сол — представи го тя. — Сол, това е инспектор Кунео. Той се опитва да намери човека, който може би е убил дядо ти.

При тези думи раменете на момчето се отпуснаха и изражението на лицето му се промени, за да надмогне скръбта, която заплашваше да проличи. Кунео се изправи и момчето се приближи, за да се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запознаем — каза младежът. — Надявам се да го заловите, който и да е.

— Добре ли се разбираше с дядо си?

— Той беше страхотен — кимна младежът. — Изключителен. Наистина. — Погледна през прозореца над рамото на Кунео и поклати глава: — Не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Може би са искали да убият приятелката му, а той просто се е случил наблизо.

— Да, може и така да е — каза Сол. Неловко постоя още малко, после се обърна към майка си. — Исках да си взема нещо за хапване.

— Добре, но гледай да не си развалиш вечерята — каза тя. Посочи му към хладилника, той се приближи към него, извади кутия с мляко и понечи да отпие от нея.

— Сол!

— Добре де! — Сол си взе чаша от бюфета, наля си мляко, взе си шепа бисквити и се накани да си върви, но се спря на вратата: — Надявам се да го заловите — повтори той. — Наистина.

— Опитваме се.

Когато стъпките на Сол заглъхнаха нагоре по стълбите, Кунео се изправи и се доближи до Катрин:

— Имате чудесни деца — каза той. — Това ли са всичките?

— Горе има още едно. Хедър, най-малката. По това време обикновено си пишат домашните, затова се учудвам, че изобщо ги видяхте. В тези часове просто изчезват.

— И работят толкова усърдно съвсем сами? Трябва да сте страхотна майка. Каква е тайната?

— Шегувате ли се? Борим се ден за ден. Целта е да не престават да разговарят с теб и да не им позволяваш да забравят, че ги обичаш повече от всичко на света. Имате ли деца?

За миг той наклони глава.

— За съжаление не съм женен. — Сетне добави с извинителна усмивка: — Така и не успях да срещна подходящата жена. — Кунео реши, че преходът е съвсем плавен и попита: — Между другото, успяхте ли да се свържете със съпруга си?

— Не — внезапно рязко отвърна тя. След това се опита да се прикрие: — Сигурно е отложил връщането си на сушата. Вероятно е уловил много риба. — Ъгълчетата на устата й се извиха в нещо като тъжна усмивка и тя въздъхна: — Ще ядем риба чак до Коледа. Сигурна съм, че ще се обади, когато се върне на сушата.

Кунео направи още една крачка към нея, огледа уютната стая и отново за кратко докосна ръката й.

— Ако имах такъв дом, със сигурност щях да се обадя — каза той.

— Ами да… — Тя отново отиде до хладилника, грабна кърпата, обърна се с лице към него и отново започна да я усуква. — Ами, макароните няма да се приготвят сами… Ако няма нищо друго…

— Мисля, че засега това е всичко. Ще се свържа с Глицки и ще се координираме. Извинете, че и двамата ви досадихме. Хората се притесняват в присъствието на твърде много ченгета. — Той й се усмихна и попита: — Вие не се притеснявате, нали?

— Не. Е, може би малко.

— Недейте. Не и в мое присъствие. Аз съм безобиден и съм много по-симпатичен, отколкото изглеждам. — Кунео грейна в усмивка, извади своя визитна картичка от портфейла си и взе химикалката от джоба на ризата си. — Ето, това е домашният ми телефонен номер — написа той върху плота, където тя приготвяше макароните. — Ако се сетите за нещо във връзка със случая, звъннете ми по всяко време на денонощието. Или пък ако просто искате да поговорите с някого, ако съпругът ви отново замине на риба… — Той остави фразата недовършена и донякъде шеговита, но все пак достатъчно сериозна, ако тя реши да се възползва от предложението му.

Всъщност тя наистина беше нервна, помисли си той, докато шофираше към пожарната при Бекер. Беше нервна през цялото време. Нещо определено не беше наред със съпруга й.

Само че никакви мисли, дори и за евентуалното му бъдещо покоряване на Катрин Хановър, не можеха да изместят на заден план най-важния му проблем с Глицки. Този човек не само си бе присвоил случая му, но и напълно го бе оплескал. Тази сутрин, когато Кунео напусна службата си, той беше убеден, че почти сигурно става дума за убийство и за самоубийство, а Хановър и Д’Амиен са двете главни действащи лица в трагедията. За нещастие точно това бе казал и пред неколцина репортери. А сега, само дванайсет часа по-късно, Глицки се бе докопал до неговия свидетел зад гърба му. А щом е знаел разположението на раните в главите на жертвите, значи е разговарял и с патолога. Явно наистина се бе захванал с този случай във всички подробности и вече бе напреднал доста, макар че Кунео се бе заел с него първи.

Кунео реши, че единственият начин да спаси работата си е да го настигне. Добрата новина беше, че в момента случаят по всяка вероятност щеше да се окаже двойно предумишлено убийство. А точно такива случаи Кунео разрешаваше много добре. Освен това имаше допълнителна добра страна, че Пол Хановър бе известен и важен гражданин и че неговата годеница Миси Д’Амиен явно също имаше интересна история.

Малцина признават колко малко убийства имат мотиви bona fide. Опитът му показваше, че в повечето случаи хората биват убивани по глупави причини. Някои съпрузи не позволяват на жена си да смени телевизионния канал. Нечие куче се облекчава на стълбите на някой друг. Някой отказва да намали проклетата музика. Глупаво. Обаче в случая на човек като Хановър и дори като Миси вероятно има основателен мотив — пари, изневяра, изнудване, ревност. Който и да бе убил тези хора, бе имал конкретна причина. Откриеше ли причината, щеше до голяма степен да е свършил работата си. Разбира се, стига да докаже, че мотивът е нещо съвършено различно, а не само да открие човека, който е имал този мотив. Трябваха му веществени доказателства. Само че ако разполагаш със сериозен мотив, поне ще знаеш къде да търсиш.

Все още можеше да си върне случая от Глицки. Щеше да се срещне още веднъж с Катрин в присъствието и на останалите членове на семейството. Да провери отношенията на Пол Хановър с предишни клиенти и партньори, с бившите му съпруги, ако има такива, с хора, на които е дарявал пари или от които е взимал пари. Той, Дан Кунео, щеше да открие кой е имал полза от тези убийства, и да го тикне зад решетките. Щеше да извърши ареста и да разреши случая, преди Глицки да се усети откъде му е дошло.

Арни Бекер все още се държеше. Облечен с изцапана със сажди фланелка и черни панталони, по-младият му партньор, Дж. П. Дод, беше рухнал на кушетката в страничната им стаичка в управлението на пожарната на Еванс Стрийт, обаче Бекер — изкъпан и преоблечен — седеше пред една масичка и сортираше стотици късчета хартия, като ги подреждаше на отделни купчинки пред себе си, все едно играеше покер. Кунео почука на отворената врата.

— Какво правите?

Бекер спря, вдигна поглед и се усмихна учтиво.

— Може и да не е била Д’Амиен — каза той. Разгледа купчинките пред себе си и постави ръка върху една от тях. Беше съвсем малка — само от две листчета.

— Кой? Жената от пожара ли?

Бекер кимна и му подаде хартийките.

— Тези двама души, съпрузи, са я видели да излиза от къщата точно преди обаждането в пожарната.

— Видели са Миси? Сигурни ли са?

— Двама от тях са доста сигурни. Останалите не са толкова сигурни.

— Но ако е била Миси, тогава кой…

— … е бил в къщата ли? Не знам. — Лицето му внезапно доби много по-младежки вид, въодушевено от въпроса. — Сигурно от време на време си падате по хубавите загадки, нали? Кой друг освен нея липсва? И ако мъртвата в къщата не е тя, Д’Амиен, тогава коя е? А?

— Наистина. — Кунео погледна името и адреса. — Имате ли копия на листчетата?

— Вече направих. Тези са за вас.

— Разговаряхте ли с Глицки? — попита Кунео след кратка пауза.

— Тази сутрин. Малко след като вие си тръгнахте.

— Значи той вече знае за това?

Бекер дори не вдигна поглед. Очевидно — и защо не — смяташе, че двете ченгета работят заедно, и Кунео не виждаше причина да го осведомява как стоят нещата. Пожарният инспектор продължи методично да сортира листчетата.

— Допуснах, че вие ще дойдете тук преди него и ще му съобщите. Тези хора никъде няма да избягат, живеят съвсем наблизо, на Стайнър. — Най-сетне той се облегна назад. — Все пак бих искал да знам кой е бил. В къщата.

— Ако не е била Миси, тогава която и да е била, явно е изглеждала твърде подходяща за убийствата — отбеляза Кунео.

Другият кимна:

— Ако жената, която са видели да излиза, наистина е била Миси.

 

 

Максин Уилис живееше в една от оцелелите Пъстри дами през три къщи от дома на Пол Хановър. Беше малко над петдесетте, доста едра, хубава, добре облечена чернокожа жена с дълбок и кънтящ глас. Стените на дневната й бяха изискано украсени с произведения на африканското племенно изкуство — маски от тъмно дърво, копия, няколко картини в рамки, на които бяха изобразени работещи хора или животни, изработени изцяло от криле на пеперуди. Диванът беше с кожа от зебра, а столовете — с кафява кожа. Навън бе все още достатъчно светло и през издадения преден прозорец се виждаше паркът, въпреки че бързо се здрачаваше.

— Не. Да я видя ли? Знаех, че е тя. Освен това беше малко по-рано от сега — каза тя. Обърна се и двамата погледнаха към часовника на полицата над камината — 8:15. — Видях я съвсем ясно.

— Миси Д’Амиен?

Жената кимна.

— Макар че не съм се срещала лично с нея и не сме разговаряли. Не знаех как се казва, докато не прочетох името й в сутрешния вестник. Само че със сигурност беше приятелката на господин Хановър. Виждала съм я в квартала стотици пъти.

— Бихте ли ми казали точно къде се намирахте и какво видяхте? — Кракът на Кунео изтактува няколко такта, но той се усети, овладя се и престана, макар че веднага след това започна да си тактува по бележника.

— Ами, двамата с Джоузеф имахме гости — двама приятели, Сирил и Дженифър. Просто малка вечеря, а след това се канехме да ходим в „Слимс“, където свири наш приятел, само че след това пожарът промени плановете ни.

— А Джоузеф е…

— Съпругът ми. Всеки момент ще си дойде. Той също я видя.

— Оттук ли?

— Точно оттук.

— От тази стая?

— Аха. На здрачаване светлината е прекрасна. Обичаме да пием коктейлите си тук, срещу парка. — Тя затвори очи за миг, после се премести до прозорците, които гледаха към улицата. — Аз стоях ето тук.

Кунео се приближи и застана до нея. Паркът беше пуст с изключение на един мъж, който разхождаше куче по хребета на хълма. По-наблизо, улицата пред тях беше пуста, макар че от двете страни на платното бяха паркирани автомобили. И по тротоарите нямаше пешеходци. В квартала все още цареше бъркотия заради пожара.

— Добре. А откъде мина госпожица Д’Амиен?

Максин Уилис повдигна дантеленото перде на една страна и посочи:

— Точно ей там. Беше паркирала до онази улична лампа, малко по-нагоре по улицата.

— Значи отиваше към колата си?

Жената кимна.

— А знаете ли каква беше колата? Можехте ли да видите оттук?

— Не е нужно да съм я видяла снощи. Познавах колата отпреди. Караше черен мерцедес. От по-малките. Клас С, струва ми се.

Кунео погледна навън, след това отново към свидетелката. Ако това щеше да бъде категорично разпознаване, трябваше да елиминира всякаква вероятност от грешки, а точно в този момент се сети за една.

— Както сега ли бяхте обърната? С лице към колата?

— Да.

— И тя беше от другата страна на улицата?

— Точно така.

— Значи няма как да сте я видели, докато не е минала покрай вас, нали така?

— Да, може би в профил. Джоузеф я забеляза пръв. Той стоеше на вашето място сега.

Кунео отново погледна към улицата и след малко каза:

— Нека ви попитам нещо — той защо би я забелязал?

Лицето й се смръщи за миг.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ами, тук сте били четирима души, нали така? Седите си тук, пийвате, а изведнъж Джоузеф забелязва как някаква жена минава по улицата отпред. И какво от това? Защо изобщо ще коментира този факт? Нали отвън непрекъснато минават хора?

Жената зае замислена поза и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не си спомням да съм казвала, че някой е коментирал. Мъжете добре знаят, че трябва да избягват такова поведение. — Погледна го едва ли не предизвикателно, може би в очакване да покаже признаци на разбиране. Тъй като такива не се появиха, Максин продължи с въздишка: — Стоеше тук до прозореца и внезапно очите му се разшириха. Горкият глупак дори не съзнаваше, че го е направил. Така че аз погледнах да видя какво чак толкова му харесва. Разбира се, беше тя. Изгледах го, сещате се как, и той разбра, че съм го спипала. Всички мъже пощуряват по хубави момичета, а тя си беше доста хубавичка.

— Ами другите двама, гостите ви? С тях какво стана?

— Сирил и Дженифър ли? Те погледнаха да видят на какво се пули Джоузеф. Това е. Тогава не ни се стори нищо особено. Никой дори не го спомена на глас, докато не избухна пожарът. След това по-късно, навън на улицата чухме някой да казва, че Миси била с него в къщата. Това стана, след като бяхме съобщили на инспекторите, че сме я видели.

— И какво направихте? Искам да кажа, след като чухте това?

— Нищо — сви рамене тя. — Какво трябваше да направя? Казах си, че сигурно не съм видяла добре. Докато преди малко вие не ми казахте, че е възможно в къщата изобщо да не е била тя. Което пък означава, че тя е била жената, която видях да минава, нали?

— Нека да изясним нещо. От снощи чак допреди десет минути, когато ви казах, че може би жената в къщата не е била Миси, а някоя друга, вие не бихте могли да се закълнете, че жената, която сте видели да минава отпред, е била тя, така ли?

Максин се намръщи.

— Не. Не съм се замисляла за това. Просто си казах, че се е върнала вътре по-късно. Може би е излязла някъде и след това се е върнала. Това би обяснило нещата, нали? Мислех, че е тя.

 

 

Глицки седеше на бюрото си и с досада преглеждаше данните за броя на случаите и за броя на арестите, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той си даде сметка, че навън вече се е мръкнало. Учуден, че Кунео явно бе решил изобщо да не се свързва с него, той вдигна слушалката, като прекъсна второто позвъняване.

— Глицки.

— Ейб. — Съпругата му. — Добре, че си там. Всичко наред ли е?

Той погледна часовника си.

— Явно не, след като не съм усетил колко късно е станало. Наистина ли е осем и половина?

— Почти. Какво правиш? Последното, което знам, е, че кметицата те бе повикала на среща и ти бързаше натам.

— И наистина се срещнах с нея. Два пъти.

— Какво искаше?

— Дълга история. Новината може дори да се окачестви като добра.

— Говориш като Дизмъс. „Новината може да се окачестви като добра“. Да не мислиш, че това обяснение е достатъчно?

— Казах ти, че историята е дългичка. Хубаво е, че Кейти ми има доверие. Ще ти разкажа лично след двайсетина минути.

— Добре. И аз имам нещо, което би могло да се окачестви като добра новина.

— Да не си получила повишение?

— Не, не става дума за пари. Това щеше да е чиста проба добра новина.

— Чиста проба. И това е израз на Харди. Значи твоята новина не е чистопробно добра?

— Чистопробно ли? Има ли изобщо такава дума? Става твърде сложно за мен. Ще ти кажа, когато се прибереш.

 

 

Глицки живееше в малка къща близнак с три спални съвсем близо до Лейк Стрийт, в една глуха уличка, която очертаваше зелената южна граница към Президио. Той бе отгледал Айзък, Джейкъб и Оръл тук заедно с първата си съпруга Фло. След като тя почина от рак, той настани в дневната една мексиканка, Рита Шулц, която му беше едновременно икономка и бавачка. Тя спеше зад един параван и му помагаше в отглеждането на децата в продължение на шест години. Сега Глицки имаше нов живот и дъщерята на Трея, а синовете му живееха отделно. Рита вече не живееше при тях, не спеше зад паравана, но все още идваше всеки ден, за да се грижи за Рейчъл.

Ако се бе прибрал в края на работното си време в пет часа, Глицки щеше да накара Паганучи да го остави пред стълбите. Но след повишението си той почти никога не си тръгваше от службата преди седем, а често дори доста по-късно. Постът му не позволяваше нормално работно време и да се преструва, че е обратното, би означавало да се провали в службата си. А провалът не влизаше в плановете му. Затова винаги имаше безкрайни срещи — с началници, с лейтенанти, с граждани и с хора на бизнеса, с шефове на отдели, — изпълняваше досадни, но необходими административни задължения, да решава проблеми, да се среща с хора, които просто идваха на посещение, да се ръкува с хора, да ходи по партита, да дава пресконференции. А всички тези неща ставаха по свой график, не по неговия. Така че, за да ходи на работа и да се връща, той обикновено си вземаше кола от общинския паркинг до Палатата и винаги му се налагаше да паркира най-малко на няколко пресечки от дома си.

Сега Глицки трябваше да извърви пеша най-малко шест пресечки от най-близкото място за паркиране, което бе успял да намери. Зададе се от противоположния край на улицата, когато следобедният вятър бе започнал да утихва, спря и вдигна поглед към осветените прозорци на къщата с контролиран наем, където отдавна бе решил, че сигурно ще умре. По щорите премина нечия сянка и той разпозна силуета на съпругата си, която крачеше в дневната. Гледката го накара да застине на мястото си. Противно на всичките си очаквания и на предварителната си нагласа с Трея той отново бе успял да намери щастието. Понякога, както в този момент, чувството бе почти непоносимо силно.

— Сеньор Ейб?

Не бе я забелязал в тъмното и не я бе чул на притихналата улица, затова звукът го стресна. Овладя се, притисна сърцето си с ръка и според него с дръзка театралност завъртя очи към небето.

— Рита! Какво правиш още тук?

— Просто си говорихме със сеньора Трея.

— За какво?

Икономката се пресегна, хвана китката му и почука по часовника му. Вдигна поглед и го погледна с добродушно разбиране.

— За женски работи.

Когато той стигна до входа, от който го деляха шест стъпала, Трея вече бе отворила вратата. Рейчъл, на две годинки и половина, бе все още будна, въпреки че отдавна трябваше да е в леглото, и когато най-сетне видя баща си, се откъсна от краката на майка си и се втурна към него.

— Татко, татко, татко!

Той я грабна и я вдигна високо, като я задушаваше с целувки, докато тя пищеше от удоволствие. Целуна я за последен път, притисна я към себе си и след това забеляза нещо в погледа на съпругата си.

— Рита ми каза, че двете сте си говорили за женски работи. Това има ли нещо общо с твоята може би добра новина? — Трея бързо го целуна за добре дошъл по бузата, след това се извърна и отстъпи назад, за да може и двамата да влязат. — Да не си плакала?

Все още извърната, тя поклати отрицателно глава. Но го направи твърде бързо. И се запъти към кухнята. Глицки я последва, понесъл Рейчъл на ръце.

— Трей?

— Просто малко се разчувствах — каза тя. — Заради тази може би добра новина, каквато толкова се надявам, че ще бъде. — Тя изпъна рамене, пое си дълбоко въздух и се обърна с лице към него. — Изглежда ще имаме още едно бебе. — Изчака, останала без дъх за момент, след това отприщи порой от думи: — Имаш ли нещо против? Моля те, кажи ми, че нямаш. Знам, че не сме говорили конкретно затова, имам предвид, дали наистина опитваме. Едва тази сутрин разбрах. Цял ден чакам да ти кажа, но не исках просто да оставям съобщение, а после, понеже ти нито веднъж не ми се обади през деня и не се прибра, реших, че кметицата трябва да е направила нещо ужасно и не исках да те безпокоя и да ти звъня в службата, ако имаш някакви проблеми, обаче ти толкова закъсня, че…

Глицки скъси разстоянието помежду им и я прегърна със свободната си ръка.

— Прегръдка сандвич! — обади се Рейчъл между тях, на седмото небе от щастие.

— Прегръдка сандвич — повтори Трея на дъщеря си и я целуна. След това погледна към съпруга си през сълзи: — Съгласен ли си? Нали го искаш?

— Повече от това. Чистопробно.