Джон Лескроарт
Мотивът (11)

11

Глицки прибягна до полицейска магия, за да намери адреса, който му трябваше. Сега, малко преди десет часа в неделя сутринта, той се изкачваше по Руския хълм под силното слънце към входната врата на огромна триетажна кафява къща, подобна на сандък, разположена на ъгъла на Грийн и Ларкин. Застана в покрития вход и се зачуди колко ли струва толкова голяма къща в такъв квартал. Реши, че не си заслужава да се пита. От негова гледна точка това бяха всичките пари на света.

Натисна звънеца и се заслуша как отеква зад двойната врата — гравирано стъкло и тъмно резбовано дърво. След продължителна тишина зад стъклото се появи ниска женска фигура и отвори вратата. Беше облечена с черна униформа с бяла престилка, усмихна се официално и след като видя, че Глицки е цветнокож и е облечен съвсем непретенциозно, каза:

— Доставките се правят на задния вход.

Глицки извади портфейла си и показа значката.

— Аз съм заместник-началникът на полицията инспектор Ейб Глицки. Може ли да разговарям с господин Гранат?

— Имате ли уговорена среща?

— Не, госпожо. Надявах се да го хвана у дома.

— По официален полицейски въпрос ли?

— Просто бих искал да поговоря с него, ако може да ми отдели минутка.

— Разбира се — отговори жената. — Ще проверя дали е свободен. — Тя се обърна, но явно й хрумна нещо, защото отново се извърна към него. — Бихте ли искали да изчакате вътре?

Глицки прекоси прага на къщата и наблюдава как прислужницата се отдалечава по дългия коридор и след това завива наляво и се изгубва от погледа му. Остави го да чака, стъпил върху един бургундско червен ориенталски килим, който беше малко по-голям от дневната на Глицки, само че при все това не стигаше чак до стените на фоайето. Навън грееше слънце, зад гърба му имаше прозорци, а огромният полилей с петдесет крушки беше запален, обаче въпреки това вътре беше сумрачно. От останалата част на къщата не се чуваше никакъв шум и едва след време Глицки долови тиктакането на часовник, макар да не успя да разбере къде е източникът му. Погледът му се насочи към картините — големи маслени платна в солидни полирани и позлатени рамки, — които бяха окачени по стените между вратите. Бяха много потискащи, отсъди той — в черно и червено, в телесни цветове и в червеникавокафяво. Имаше еротични обертонове, сексуално двусмислени — намеци за голота сред промишлена пустош, глутница кучета, скупчени над нещо не съвсем различимо в един изпъстрен с графити вход.

— Харесват ли ви картините ми?

Учуден — откъде се беше появил мъжът?, — Глицки се завъртя и установи откъде. Една врата в лявата стена беше отворена, благословено осветена и дори подканяща.

— Не бих казал, че ми въздействат.

— Да, предполагам, че човек добива вкус за тези неща. Напрежението дали нещо ужасно тъкмо се е случило, или пък предстои да се случи.

— Имам предостатъчно от това в работата си — поклати глава Глицки.

— Да, разбира се. Допускам, че е така. — Мъжът протегна ръка и разкри редица съвършени зъби под тънките си посребрени мустаци. На ръст беше почти колкото Глицки, но беше малко по-слаб. Имаше гъста прошарена коса. Дори у дома в почивния си ден той бе изискано облечен — черен мериносов пуловер, бежови панталони и скъпи на вид мокасини. Красив и самоуверен мъж.

— Нилс Гранат — представи се той, стисна ръката на Глицки и срещна погледа му. — Срещали сме се и преди, нали?

— Да, господине, няколко пъти в общината. Не бях сигурен дали ще си спомните.

Гранат леко изви устни нагоре и докосна челото си.

— Помня хората. Може би това ми се удава най-добре. Какво мога да направя за вас, господин началник? Мога ли да използвам това обръщение?

— Добре.

— Искате ли да седнем в библиотеката? — посочи той с пръст зад гърба си. — Ето тук. — Без да дочака отговора на Глицки, той мина през вратата и влезе в голямата, просторна и приятна съседна стая. — Фоайето е малко мрачно, нали? — подметна той през рамо. — Може би трябва да оставям страничните врати отворени, за да влиза светлина. Само че в момента не очаквах никого, особено в неделя сутрин. — Обърна се, убеден, че Глицки го е последвал, и когато се увери, че е така, му направи знак да седне на един червен кожен диван. Самият Гранат завъртя стол с висока облегалка, настани се в него и кръстоса крака. — С какво мога да ви помогна?

Дори да имаше усещането, че посещението на висш полицейски служител в дома му без предупреждение и рано сутринта означава, че е в беда, той с нищо не се издаде.

Глицки се приведе напред към предния ръб на дивана и веднага мина на въпроса:

— Разследвам убийството на Пол Хановър.

— Боже! Истинска трагедия!

— Да, господине, само че е и нещо повече. Някой го е убил.

— Така се говори — кимна Гранат.

— Не вярвате ли?

— О, не, нямах това предвид. Разбира се, че вярвам. Нали е бил застрелян преди пожара? Исках само да кажа, че досега не съм чул някой да е заявил категорично, че той е бил основната мишена.

— Имате предвид жената ли?

— Да. Нали тя е имала някак… може би не трябва да го казвам.

— Не. Говорете каквото искате. На този етап ме интересува всичко, което бихте могли да знаете.

— Е, не мога да кажа, че знам нещо. Просто тази… Миси, нали така?… Знаете ли, тя просто се появи един ден, а на следващия ден вече беше с Пол — свършен факт. Не че не беше красива, но някак не изглеждаше съвсем като… една от нас в известен смисъл. Може би говоря малко разбъркано.

— Значи мислите, че някой от миналото й може да е…

Гранат поклати глава:

— Не бога да кажа, че мисля нещо конкретно. Може би причината е, че е чужденка. Французойка, струва ми се. Във всеки случай, когато научих за убийствата, най-напред се запитах за произхода й и за враговете й, а не за тези на Пол.

Пол беше много харесван човек, всички го уважаваха. Не само тук, но и във Вашингтон, навсякъде. Той сближаваше хората и работеше изключително много на различни фронтове. Познавах го много добре, както сигурно знаете, и не мога да си представя някой да иска да му навреди, още по-малко пък да го убие. Просто не виждам смисъла.

— Значи първоначалното ви усещане е, че това има нещо общо с Миси?

— Повече, отколкото с Пол. Да.

— Това е интересно — облегна се назад Глицки.

— Знаете ли нещо за нея? Не че е моя работа.

— Не много — призна Глицки.

— Е — разпери ръце с дланите нагоре Гранат, — но идвате да говорите с мен. За Пол ли? Значи става дума за вдигането на автомобилите.

— Все пак трябва да се започне отнякъде — почти извинително каза Глицки.

— Да, разбирам. Така е. — Гранат се облегна в стола си, а ръката му остана изпъната, успоредно на редицата книги зад него. — Е, аз сигурно ще бъда първият, който ще признае, че в тази работа е малко напрегнато, макар че това ни най-малко не означава, че насилието е често използвано средство за преговори.

— Но не непременно нечувано.

Гранат поклати глава:

— Всъщност не ми е известно напоследък „Тау/Холд“ да са прибягвали до насилствени тактики. Това е една от причините, поради които ме ангажираха. За да направят нещата по различен начин.

— Но сега, след като кметът Уошингтън си отиде…

— Все още имаме кмет — усмихна се лобистът, — и градът все още има нужда от опитна компания, която да се справя с извозването на буксир. Въпреки онова, което сигурно сте чули, все още не е взето окончателно решение.

— Да, разбрах. Всъщност донякъде точно това имам предвид. Сега, след като Хановър е извън играта, „Бейшор“ се лутат…

Сухият смях на Гранат го прекъсна:

— Не бих казал, че се лутат. Тези хора никога не се лутат. Те са много опитна група предприемачи, които се опитват да си проправят път в бизнес, който според тях е доходоносен, но който не разбират напълно.

— Както го разбират от „Тау/Холд“.

Поредното кимване.

— Вярвам, че кметът гледа на нещата по този начин.

— Или пък някой от членовете на Общинската транспортна агенция.

— Или пък някой от тях, вярно е. Струва ми се, че трима вече са склонни да ангажират „Тау/Холд“.

— И аз така чух.

— Така че от моя гледна точка решението все още до голяма степен зависи от заслугите. Хората от Общинската транспортна агенция явно смятат, че ние — „Тау/Холд“ — трябва да останем, защото вършим добра работа въпреки някои проблеми, които сме имали.

Гранат замълча за момент и се наведе напред в креслото си.

— Трябва да разберете, господин началник, че който получи договора, ще има същите проблеми. Истината е, че те ще трябва да наемат същите хора, които ние използваме, за да управляват паркингите и да патрулират по улиците. Такава е действителността. Те няма да плащат на тези хора повече, отколкото им плащаме ние — не е възможно, ако искат да печелят. Значи и те ще използват същата работна сила, която ще върши същата работа на същата цена. Единствената промяна ще бъде името на работодателя и на няколко души на върха на пирамидата. Хората от „Тау/Холд“ поне бяха намерили повечето развалени яйца и знаят как да се пазят от тях. При „Бейшор“ ще бъде същото, каквото е сега, само че малко по-лошо заради кривата на опита наред с други неща. Възнамерявам да кажа това на хората от агенцията другата седмица и няма да се учудя, ако успея да убедя поне един от тях с простата логика на фактите.

— Особено сега, когато го няма Хановър да ви възрази.

За миг на Глицки му се стори, че забеляза искра в очите на Гранат, но дори да беше така, тя изчезна мигновено.

— Много харесвах Пол, господин началник. Наистина. Както виждате, аз съм много добре финансово, а същото се отнася и за хората на върха на „Тау/Холд“. Ако не получим договора, разбира се, ще бъдем разочаровани, но никой няма да фалира. Уверявам ви. Ние обслужваме още дванайсет града в девет окръга. Никой не е очистил Пол, за да му попречи да влияе на Кейти Уест, което вие явно намеквате.

Глицки поклати глава:

— Нищо не съм намеквал. Просто се питах какво имате да кажете за всичко това. Говорили ли сте с кметицата от сряда насам?

Хладна усмивка:

— Позвъних й и двамата си поговорихме веднага щом научих за смъртта на Пол.

— А след това?

— Боя се, че нейна светлост не отговаря на много от обажданията ми.

— Значи сте опитвали да се свържете с нея?

— Разбира се. Но тук става дума само за достъп. А аз го нямам. Все още не. — Той се облегна и явно се опита да се овладее. — Вижте, няма да ви заблуждавам и да се преструвам, че не бихме искали да запазим договора. Сделката е голяма. Но това е просто бизнес.

— Знам, но ако „Бейшор“ може да ви спре в Сан Франциско, те ще бъдат в по-добра позиция да ви изместят и от други територии.

— Боя се, че това също е просто бизнес. Да, разбира се, бихме искали да ги спрем тук. И мисля, че все още имаме доста добри шансове.

 

 

— Всъщност — каза Джеф Елиът, — нямат. — Глицки седеше в своя служебен таурус и разговаряше с репортера по клетъчния си телефон. — Уест е взела доста пари от „Бейшор“ за предизборната си кампания и тя едва ли ще забрави, че хората от „Тау/Холд“ подкрепиха Уошингтън. Време е за разплата. Тя няма да се огъне, няма да се огънат и членовете на Общинската транспортна агенция.

— Защо не?

— Защото ако някой от тях гласува да остане „Тау/Холд“, тя ще го уволни, ще го замести с нов човек, ще продължи да подновява договора всеки месец, ще се върне след трийсет дни и ще постигне одобрението на „Бейшор“. Така че, ако някой от хората от комисията кривнат настрани, нищо няма да стане.

— Освен ако не сметне, че случилото се с Хановър е предупреждение.

— Виждаш ли подобни признаци?

— Обади ми се, за да се намеся в това, малко след разговора си с Гранат. Във всеки случай, ще я попитам направо.

— Какво точно?

— Дали обаждането на Гранат е станало причина да се почувства физически застрашена. И дали този въпрос с „паяците“ изобщо занимава мислите й. Защо всъщност иска да работя по случая?

— На това мога да ти отговоря — има ти доверие. Не знае много за Кунео, а онова, което знае, не й вдъхва доверие. Според мен е напълно основателно желанието й да разбере кой е убил Хановър. Който и да е той. Хановър беше важен за нея от политическа гледна точка, а и от всичко, което чувам, той явно й е допадал. Иска да е сигурна, че разследването няма да се обърка.

— Добре.

— Не ти ли се вярва?

— Не, звучи ми смислено. Просто е малко странно. Това е.

— Е, ти ще разбереш как стоят нещата.

— Така е — каза Глицки. — Просто не съм съвсем сигурен какво искам.

— Защо не?

Глицки се поколеба:

— Заради Кунео. Ако аз поема водещата роля, това няма да му хареса. Предпочитам той да надуши нещо, а аз просто да се появя след това и да кажа: „Браво, страхотна работа“.

— А той къде търси?

— Не знам. Не отговаря на обажданията ми.

 

 

В този момент Кунео стоеше на алеята пред гипсовата фасада на къщата на семейство Хановър на Бийч Стрийт и душеше в багажника на техния черен мерцедес.

Беше дошъл малко след осем часа заедно с бившия си партньор от отдел „Убийства“ Линкълн Ръсел, когото бе помолил да му помогне в разследването, както и да му бъде свидетел, че не упражнява сексуален тормоз над Катрин Хановър. Двамата седяха и чакаха навън, а Кунео направо подлудяваше Ръсел, защото барабанеше по волана, докато Катрин Хановър не се появи навън по халат, за да вземе вестника от алеята — истински късмет, защото Кунео нямаше представа как ще успее да я снима, а отчаяно се нуждаеше от тази снимка. Успя да я снима.

Няколко минути по-късно Катрин, съпругът й и трите им деца бяха шокирани и удивени от появата на двамата полицаи, които носеха заповед за обиск. („Защо е всичко това?“ „Да не искате да кажете, че съм заподозряна в нещо? В какво?“ „Трябвали да ви пуснем вътре, за да обискирате?“) След това, може би защото инспекторите ги увериха, че няма да продължи дълго, те проявиха по-разумно желание да им съдействат или поне мълчаливо се подчиниха и решиха да изчакат, седнали около кухненската маса, а Кунео и Ръсел се качиха горе, за да претърсят дрехите, които Кунео си спомняше, че Катрин бе носила през нощта на пожара. Много бързо намериха синята копринена блуза, черното кожено яке, избелелите сини джинси. Всички те бяха в дрешника й, а джинсите все още леко миришеха на дим. Опаковаха ги и казаха на Катрин, че ще й ги върнат, след като лабораторията приключи с тях.

— Какво ще правят с тях в лабораторията?

— Ще изследват за петна от кръв. За следи от бензин.

— Това е налудничаво. Добре, вървете и търсете.

— Точно това възнамеряваме да направим, госпожо.

Двете й дъщери се разплакаха.

След като приключиха вътре и оповестиха намерението си да претърсят колата, семейството се разцепи. Децата нервно забъбриха, разстроени от нелепото претърсване на дома им. Всички се пръснаха — съпругът и съпругата, забеляза Кунео, отчуждени и почти без да си говорят.

Уил пиеше кафе и четеше сутрешния вестник на кухненската маса, а Катрин обяви, че иска да излезе навън с инспекторите. Просто не разбираше какво търсят. Кунео се изправи и се обърна към нея:

— Мирише все едно сте имали теч от бензин. Знаете ли нещо за това?

Тя се приближи, като внимаваше да стои далеч от него, наведе се над багажника и помириса.

— Усещам миризмата. Ще трябва да закарам колата на сервиз.

— Не сте ли забелязали миризмата преди това? — попита той.

— Всъщност не съм — отвърна тя. — Не отварям багажника много често.

Ръсел обаче опипваше мокета на дъното на багажника:

— Това не е теч, Дан. Тук е разлят бензин.

— Не! Това не е… — Катрин се спря. — О! — възкликна тя и закри устата си с ръка.

— Какво? — Кунео застана право срещу нея, примижал срещу слънцето и достатъчно близо, за да я притесни — прекрасно го съзнаваше. — О какво? — повтори той.

— Това беше преди две седмици — каза тя.

— Кое? — по лицето му беше изписано известно очакване. Пръстите и на двете му ръце се разперваха и свиваха.

Ръсел стоеше до бившия си партньор и внимателно следеше случващото се. Катрин Хановър, вероятно в търсене на някаква подкрепа, насочи думите си към него над рамото на Кунео:

— Беше преди няколко седмици — отново подхвана тя.

— Преди две или преди няколко? — попита Кунео.

— Какво?

— Първия път казахте „две“, а след това казахте „няколко“ — кое от двете?

— Не знам. Може би ще успея да си спомня.

— Не бързайте — каза Ръсел. Беше чернокож мъж с приятно лице с търпеливо изражение. — Разполагаме с цял ден, ако искате.

Катрин погледна първо единия, после другия:

— Може би трябва да се обадя на адвокат?

— Ако смятате, че ви трябва адвокат — каза Кунео.

— Имате право на това — съгласи се Ръсел.

— Смятате да ме арестувате ли? За убийството на Пол? Нямам нищо общо с това. Не знам нищо за него освен онова, което видях онзи ден. Това е всичко.

— Просто изпълняваме заповедта за обиск, госпожо — каза Ръсел. — Ако ви арестувахме, щяхме да ви четем правата.

— Значи не съм арестувана?

— Не, госпожо.

— Но бяхте започнали да ни разказвате откъде се е появила миризмата на бензин в колата ви преди две или може би повече седмици — подсети я Кунео.

— Да си помисля… Сигурна съм, че ще успея да си спомня. Добре беше… днес е събота… беше по-предната седмица. В понеделник, струва ми се.

— Значи по-скоро става дума за десет дни? — Ръсел се опитваше да помогне и да уточни деня.

— Нещо такова. Щях да взема Поли за нещо след училище, в момента не си спомням точно за какво — може би за час при зъболекаря. Минах покрай една кола, паркирана встрани от пътя — беше в Президио. Както и да е, до нея стоеше млада жена, направо момиче, и изглеждаше така, като че ли се надяваше на помощ, но не искаше да маха, за да спре някого. Затова спрях и я попитах дали е добре, а тя ми каза, че бензинът й е свършил.

Катрин се вгледа в лицето на Ръсел, след това погледна Кунео. Въздъхна и продължи:

— Имаше в багажника си туба, затова се качихме в моята кола и аз я откарах до една бензиностанция, където напълнихме тубата и я пъхнахме в багажника ми, върнах я до колата й, но когато стигнахме там, установихме, че тубата се беше катурнала и беше протекла малко.

— Малко значи — каза Кунео.

— Стори ми се малко.

Той се наведе и прокара ръка по мокета. Помириса ръката си, както беше направил и Ръсел. Междувременно Ръсел пристъпи крачка напред:

— Каква беше колата? — попита той.

— Коя кола? А, нейната ли? Бяла.

— Това е цветът, госпожо, не марката — каза Ръсел. — Каква марка беше колата?

Катрин затвори очи, напрегна лице и после му отговори:

— Струва ми се, че беше някаква спортна кола. Почти сигурна съм.

— Да си спомняте регистрационния номер?

— Не. Не знам дали изобщо го погледнах.

— Научихте ли името на жената? Поне малкото?

— Не, ние просто… — изражението й стана безпомощно и тя поклати глава: — Не.

Ръсел кимна:

— Ще продължите ли да настоявате на тази история?

— Това не е история. Наистина стана така.

Кунео беше извадил швейцарското си ножче от джоба и отново се бе навел над багажника, отряза няколко нишки от мокета и ги сложи в едно пликче.

— Добре — каза той и се обърна към Ръсел. — Мисля, че засега приключихте тук.

 

 

В адвокатската кантора на Арън Хановър Пелс бе записано съобщение, което даваше възможност на много клиенти да се обаждат през почивните дни при спешен случай. Когато Глицки позвъни на този номер, се свърза с един от сътрудниците, който се съгласи да позвъни на секретарката на Пол Хановър и да я помоли да му звънне в отговор. Глицки спря пред един мини маркет съвсем близо до Кълъмбъс в Норт Бийч, паркира на втора редица, взе си чаша топла вода и пакетче чай и се върна в колата си, за да изчака. Чаят още не беше изстинал достатъчно, за да може да отпие, когато клетъчният му телефон звънна.

— Глицки.

— Ало? Полицията ли е?

— Да. Говори заместник-началник Глицки. С кого разговарям?

— С Лори Чо. Аз съм секретарката на Пол Хановър.

— Благодаря ви, че ми се обаждате толкова скоро.

— Няма защо. Не правя нищо, само се взирам в картотеката. Не мога да свикна с мисълта, че той вече никога няма да дойде тук.

— Значи в момента сте в кабинета му, така ли? Имате ли нещо против да се отбия за няколко минути?

— Щом искате. Намира се на дванайсетия етаж на сградата на Американската банка. Долу има пазач, който трябва да ви доведе. Ще го предупредя, че ви очаквам. Бихте ли повторили името си?

 

 

Лори Чо го посрещна пред асансьорите. Изглеждаше на около трийсет и пет години, беше с дребен кокал, крехка на вид, едва ли не болна от анорексия, с неспокоен и напрегнат поглед. А може би просто се дължеше на умората и на скръбта й заради загубата на шефа й. Тук, в офиса, в събота тя беше облечена като за работа в строга черна пола и подходящ пуловер, спортни обувки и бели чорапи. Косата й някак смекчаваше общия й мрачен вид — дълга до кръста, гъста, лъскава и черна, все едно е влажна.

Глицки мълчаливо я последва по застлания с килим коридор, през няколко широки двойни врати, след това през декорирано фоайе и накрая в голям ъглов кабинет. Панорамната гледка на Хановър беше предимно на изток, над покривите на къщите по по-ниските възвишения, към залива, моста Йърба Буена и остров Трежър, а в далечината се виждах Бъркли и Ричмънд.

— Можете да седнете където си поискате — каза Чио. Самата тя се настани зад полирано до блясък бюро от тъмно дърво и потъна в тапициран с черна кожа въртящ се стол, който сигурно бе на Хановър. До картотеките покрай една от вътрешните стени бяха натрупани на купчина картонени плоскости — несглобени кашони, даде си сметка Глицки. На другата стена висяха поставени в рамки снимки на Хановър с няколко десетки политици и известни личности, сред които бяха няколко кметове на Сан Франциско, включително Кейти Уест, и трима губернатори на Калифорния, един от които Арнолд. Дори при бегъл оглед на снимките човек откриваше Пол Хановър, който се ръкува с Бил Клинтън и с Джордж Буш; на яхта някъде с Лари Елисън; облечен с екипа на „Джайънтс“ заедно с Уили Мейс. Явно бе присъствал на сватбата на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.

Показен офис. Никакви томове със закони.

Глицки се обърна към Чо, която не бе помръднала, откакто бе седнала. Стоеше съвсем неподвижно, все едно бе изпаднала в транс. Очите й бяха отворени, обаче не виждаше нищо.

— От колко време работите за него? — попита Глицки.

Тя бегло му обърна внимание:

— От четиринайсет години.

— Съжалявам.

Чо кимна разсеяно.

— Исках да ви попитам дали не се сещате за нещо, свързано с работата му, което може да е изиграло някаква роля за неговата смърт. Беше ли разстроен за нещо? Някаква провалена сделка? Нещо подобно?

Очите й отново се насочиха към онова отдалечено място, после се върнаха към него.

— Не се сещам за нищо. Нямаше никаква криза. Правеше онова, което прави обикновено.

— А какво е то?

Отново й бяха нужни секунда-две, за да формулира отговора си.

— Свързваше хората. Умееше много добре да работи с хора — направи тя жест към снимките на стената. — Сам виждате. Той искрено обичаше хората.

— А харесваше ли господин Гранат?

Въпросът я учуди:

— Така ми се струва. Обядваха заедно почти всеки месец. Защо? Да не би господин Гранат да е казал, че е имало някакъв проблем?

— Не. Каза, че са били приятели.

— Мисля, че наистина бяха.

— Въпреки конфликта за бизнеса с вдигането на автомобилите?

— Да — кимна тя. — Това не беше конфликт между тях двамата. Господин Гранат имаше своите клиенти, а господин Хановър — своите. Поддържаше подобни връзки с десетки хора.

— Но никога не ви е споменавал, че е бил притеснен заради клиентите на господин Гранат. Компанията „Тау/ Холд“?

— В какъв смисъл притеснен?

— Физически застрашен.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той не се чувстваше физически застрашен от никого. Познавахте ли го?

— Никога не съм го срещал, не.

Явно посрещна новината с известно разочарование:

— Беше добър човек.

— Разбирам, госпожо. Явно всички смятат така. — Глицки се облегна и преметна крак връз крак. — Познавахте ли добре госпожица Д’Амиен?

Челюстта на Чо се премести нагоре с около сантиметър, погледът й дойде на фокус.

— Немного добре, не. Не е редно да говоря лоши неща за нея. Тя явно правеше господин Хановър щастлив. И се държеше добре с мен.

— Но вие не й вярвахте?

Чо се поколеба:

— Нали знаете как някои хора просто изглеждат твърде симпатични? Все едно беше номер, който е усвоила. Може би просто се престараваше, защото искаше приятелите на господин Хановър да я харесват. А също и семейството му. Само че те никога нямаше да я харесат, независимо как се държи. Смятаха, че тя го преследва заради парите.

— И вие ли мислехте така?

Тя захапа бузата си:

— Както ви казах, не я познавах добре. Господин Хановър не мислеше така, а него не можеш да го заблудиш лесно. Може би е бил прав.

— Но вие не бяхте съгласна с него?

— Донякъде. Само че без реални основания. Просто усет.

— Обикновено усетът се основава на нещо.

— Просто ми се струваше пресметлива — въздъхна Чо. — Имах чувството, че не е… съвсем искрена. Сигурно ще поискате да ви дам пример.

— Ако можете — не искаше да я притиска Глицки.

— Ами… — направи пауза тя. — Добре. Когато Пол се запозна с нея, една от големите й прояви беше, че веднъж седмично ходеше доброволно в кухнята за бедни в Глайд Мемориъл.

— Добре.

— Разбира се, с това искаше да покаже, че има добро и щедро сърце, че е загрижена за съдбата на бездомниците, такива неща. Само че когато тя и Пол… когато тръгнаха заедно, това престана.

— Значи смятате, че е било предварително замислено, за да й придаде повече привлекателност?

— Не знам. Неприятно ми е да твърдя подобно нещо. Може би е била искрена и след това е била твърде заета с Пол. Но просто не ми се стори редно. Освен това тя наистина се появи незнайно откъде, а след това изведнъж се оказа, че ще се жени за него. Стори ми се доста бързо.

— Значи господин Хановър никога не е говорил с вас за нейния произход.

— Не много. Май е имала съпруг, който починал от рак преди около пет години…

— Знаете ли къде?

— Не, съжалявам. Дори не съм питала. Искала да започне живота си отначало и отдавна мечтаела да живее в Америка. В Сан Франциско. Затова дошла тук. — Чо въздъхна. — Нямаше нищо тайнствено. Тук имаше някои връзки с хора, с които се бе запознала в Европа, после срещна Пол и след това… е, знаете какво. Ако той не беше богат, никой нямаше да обърне внимание на тази история. Само че, той беше богат. — Макар че признанието явно й струваше много, жената сви рамене и каза: — Те просто се разбираха. Тя го правеше щастлив. Явно и той я правеше щастлива.

— Значи не се караха?

— Защо ме питате това?

— Защото се говори, че помежду им е имало известно напрежение. Може би заради цената на ремонта? Чух, че става дума за около един милион долара.

Чо си позволи лека и тъжна усмивка:

— Това ми каза и той, но го намираше за смешно.

— Смешно ли?

— За забавно. Искам да кажа, в крайна сметка той щеше да живее там. Парите бяха негови и ако тя ги бе похарчила, за да направи дома му по-хубав, нима имаше причина да се оплаква? — Чо се взря за миг в пространството пред себе си.

— Ако изобщо имаше някакво напрежение, то беше заради назначението.

— Заради назначението ли?

— Все още не се беше разчуло — кимна Чо, — но от администрацията се свързаха с него и му съобщиха, че са издигнали кандидатурата му за заместник-министър на вътрешните работи като награда за набирането на средства, което бе организирал за президента. Само че това никак не допадна на Миси. Не искаше да се мести във Вашингтон и отново да разтуря живота си особено след цялата работа, която беше свършила по къщата. — Лицето на Чо помръкна.

— Но дори и така да е, какво? Струва ми се, че прочетох, че става дума за убийство и за самоубийство. Дори и да са се карали, някой ги е убил. Така че какво значение има дали са се карали за нещо?

— Да, права сте, няма значение — каза Глицки. — Извинете, че ви отнех толкова много време. Просто се опитвам да проумея всичко това. Кой би могъл да желае смъртта му?

— Ами, не ми се иска да го кажа, но…

— Продължавайте.

— Просто… разговаряхте ли със семейството му? Те никак не бяха доволни от връзката му с Миси. И той не беше доволен от тях.

— Децата му ли имате предвид?

Тя кимна.

— Непрекъснато го тормозеха. Миси искала парите му. Той трябвало да внимава, да я накара да подпише предбрачно споразумение, говореха му лоши неща за нея. Той спомена, че може и да промени завещанието си преди сватбата, ако продължават в същия дух.

— Каза ли им това?

— Не знам. Да, струва ми се. Каза им — може би не го бе направил наистина, само ги предупреди.

 

 

В желанието си да бъде изчерпателен на тази ранна фаза на разследването Глицки имаше нужда от факти, въпреки че впоследствие те можеха да се окажат без връзка със случая. Затова в края на срещата си с Чо той установи, че преди Хановър да предаде в ръцете на Миси ремонта на къщата, той лично бе платил първите няколко сметки по време на фазата на проектирането. Компанията „Джеймс Леймар Констракшън“ фигурираше в телефонния указател, както и самият господин Леймар. Глицки позвъни и понеже човекът си беше вкъщи, този ден той успя да осъществи хеттрик.

Половин час по-късно спря пред доста голяма двуетажна къща с гипсова мазилка на Куинтара Стрийт, в жилищните авенюта на квартал Сънсет. Гол до кръста мъж работеше с дълги пластмасови тръби в канавката близо до къщата, а потният му широк гръб лъщеше на слънцето. Щом чу шума от колата на Глицки, той се изправи, изтупа ръцете си една в друга, след това ги избърса в джинсите си.

— Глицки?

— Да, господине.

Леймар беше едър, красив и оплешивяващ мъж с добре развити гърди, големи ръце и с татуировка на рамото, която представляваше сърце с надпис Маги. Примижа срещу слънцето, направи няколко крачки в разкопания си преден двор и подаде изцапаната си ръка.

— Джим Леймар. Приятно ми е.

— На мен също. Напоителна система ли монтирате?

— Да, знам, нелепо е, напи? — Той се обърна и изгледа канапите, които беше изкопал. — Като че ли най-мъгливото място в Америка се нуждае от допълнително напояване. Само че жена ми реши така бог знае по каква причина и това сложи точка по въпроса. — Той избърса челото си и остави мръсна следа. — Казахте, че искате да ме питате нещо за ремонта на Хановър?

— Ако нямате нищо против.

— Не, нямам нищо против, но направо ме боли сърцето, като си помисля колко работа хвърлихме в онази къща, а всичко стана на пепел. Мястото беше много хубаво. Хората също, разбира се. Истинска трагедия.

— Добре ли ги познавахте?

— Ами… бяха ми клиенти. И преди съм работил за него, ремонтирах му кухнята може би преди три години и всичко мина много добре. Така че отново ме потърси за работа.

— Само че този път работехте предимно с жената?

— Не просто предимно. Тя подписваше чековете, така че тя беше клиентът.

Глицки си отбеляза тази информация.

— Как се работеше с нея? — попита той.

— Не правеше никакви компромиси, но в поведението й нямаше нищо лично. Просто искаше нещата по определен начин и ако не ги направехме така, ни караше да ги повторим — чак до дъските на пода, ако се наложи. Предпочитам това пред някой, който седемнайсет пъти си променя мнението.

Нещо в думите на Леймар привлече вниманието на Глицки.

— Значи казвате, че не е правила много промени в хода на работата?

— Не. — Мъжът се замисли още малко. — Ако искате да видите, имам всички поръчки за промените…

— Няма нужда. Просто отнякъде чух, че е искала още и още.

— Не повече от всеки друг. И по-малко от някои хора. Не, всъщност просто направихме добър проект, запретнахме ръкави и го изпълнихме.

— Значи първоначалната сума беше около милион долара?

Леймар се изсмя високо:

— Един милион долара ли? Допускате ли, че работя поръчка за един милион долара и сам си поставям напоителната система? — Той поклати глава през смях. — Един милион долара. Мили боже! Един милион е брутният ми приход през най-добрата ми година. Брутният. Поръчката на Хановър беше хубава — направо страхотна, признавам, — само че струваше около петстотин хиляди, може би малко повече. И ние точно за толкова го изпълнихме. Приблизително. Къде сте чули, че е струвало един милион?

— От няколко места.

— Е, можете да отидете и да им кажете, че направо са откачили. Ако искате, ще ви покажа сметките си.

— Няма нужда — Глицки също избърса челото си. Слънцето печеше вече точно над главата му, температурата беше над двайсет и пет градуса, почти максималната за Сан Франциско. — Добре, да оставим въпроса с парите. Бих искал да елиминирам вероятността тя да е била мишената, а не той, затова се надявам да открия някой, който да я е познавал малко по-добре, да разбера дали е имала врагове.

— Които биха искали да я убият?

— Може би.

— Това би било твърде преувеличено — поклати глава мъжът. Позамисли се малко и каза: — Освен ако не е имала друг преди Хановър.

— Имате ли усещането, че е имало.

— Не. Просто тя беше… — погледна той през рамото си. — Не искам Маги да ме чуе, само че тя беше невероятно привлекателна жена. Хората от екипа ми се сменяха, за да работят в къщата и да могат да я видят. Ако е зарязала някой тип заради Хановър, мога да допусна той да е искал да си го върне и на двамата.

— Тя или Хановър споменавали ли са нещо, което да ви наведе на такава мисъл?

— Не. Не сме разговаряли на лични теми. Те ми бяха клиенти, това е. Не бяхме от една и съща социална среда. — Той посочи с жест наоколо: — Както вече сигурно сте се досетили.

 

 

Дизмъс Харди слезе по стълбите след необичайна за него дрямка в събота следобед и откри Ейб Глицки в кухнята си да помага на Винсънт да нареже зеленчуци върху една дъска на плота. Двамата работеха мълчаливо до бързо смаляващата се купчина домати, лук, чушки и бамя. Когато застана на вратата, Ейб Глицки погледна към него и каза достатъчно високо, за да го чуе:

— Ето го, Вин, ще ти кажа по-късно.

Харди се приближи към сина си и сложи ръка на рамото му.

— Казвал ли съм ти индианското име на чичо Ейб, Вин?

— Индианското му име ли?

— Танцуващият с вълци и други подобни, нали се сещаш, фраза, която запечатва най-характерното за един човек. Ейб е Хора, които не се смеят. Защо ли? Защото винаги е заобиколен от хора, които не се смеят. Само че все пак смятам проливането на истински сълзи за малко преувеличено.

— Заради лука е — обясни Винсънт.

— Всички така казват — каза Харди и метна парче домат в устата си. — Какво правите, момчета?

— Супа от бамя — обясни Вин. — Трябва ми за училище в понеделник и исках да пробвам.

Харди стисна рамото на сина си:

— Обичам това момче. Направи я люта.

— Мисля да се обадя на Трея и да поканя и нея — каза Глицки.

— Ще бъде чудесно, защото обичам жена ти дори повече, отколкото обичам теб, само че нали скоро ни бяхте на гости? Струва ми се, че беше вчера?

— Наистина беше вчера. Може би просто трябва да се пренесем у вас, понеже така и така прекарваме много време тук. Ще си спестим доста пари от наема. Освен това, Вин, ще натрупаш достатъчно опит с малки деца, който ще ти потрябва по-късно, когато имаш собствени деца.

— Аз няма да имам деца.

— Разбира се, че ще имаш.

— Не, няма. Аз ще бъда богат ерген.

— Благородно призвание — отбеляза Харди. — А как смяташ да забогатееш?

— С лотарията.

— От теб го е прихванал — стрелна Харди с поглед приятеля си. — Възрастните хора в тази къща не играят на лотарията. И знаеш ли защо? Защото ние умеем да работим с цифри, а лотарията е изпитание за хората, които не се справят с математиката. Струва ми се дори, че съм ти споменавал за това и преди.

— Не слушай баща си, Вин. През няколко седмици има печеливш от лотарията, така че имаш не по-лоши шансове от всички останали.

Харди изпепели Глицки с поглед и каза:

— Жал ми е за теб! — сетне погледна към сина си: — Имаш ли резервен план как да забогатееш?

— Ако нещата се закучат, винаги мога известно време да бъда кинозвезда.

— Ето това е то — гордо каза Глицки. — План Б е готов.

— Само че обикновено кинозвездите не се ли изключително привлекателни? — попита Харди.

Вин погледна Глицки и изсумтя театрално:

— Дълбоко ме нарани.

— Чух.

— Непрекъснато го прави. Не ми е останало никакво самоуважение.

Харди спря, както гризеше една червена чушка:

— Ще оживееш, обещавам ти. Дори не знаех думата самоуважение, когато бях дете.

— Това не са ли две думи? — попита Глицки.

— Сложна дума е — обясни Вини. — А татко не я е знаел като дете, защото думата е измислена едва през Ренесанса.

Харди прикова смразяващ поглед върху сина си, след това каза:

— Жалко, че индианското име на Ейб вече е заето. — След това насочи вниманието си към Глицки. — За момент коравосърдечно ще изоставя обсъждането на бъдещите планове на сина си за богатство и световна слава, за да те попитам какво всъщност търсиш тук?

Глицки остави ножа си на масата:

— Тази сутрин разговарях с Гранат за бизнеса с вдигането на автомобили. И понеже така и така бях наблизо, реших да се отбия, понеже снощи ми се стори, че това те заинтригува. Той твърди, че никой от познатите му не би си помислил дори да прибягва до насилствени методи, за да постигне деловите си цели. Мисля, че това бяха точните му думи.

— А ти какво очакваше? Да не искаш да ти каже, че разполагат с бойна група, която очиства онези, които се изпречат на пътя им. Въпреки това мисля, че теорията си я бива.

— Смятам да проведа няколко разговора с управителите на „Тау/Холд“ и да видя дали някой от тях няма да се притесни. А междувременно говорих и със секретарката на Хановър. Според нея е някой от семейството, който се притеснява да не изгуби наследството.

— Вече си имаш такъв човек. Как се казваше — снахата?

— Катрин Хановър, обаче аз не смятам така. Не допускам, че толкова открито би казала мотива си, ако е замесена. Въпреки това връзката със семейството е съвсем ясна. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

— Принципът на неопределеността?

— Какво?

— Най-интересното нещо. Принципът на неопределеността. Всъщност квантовата механика като цяло. Всичко в нея е ужасно интересно, обаче не съм сигурен, че разбирам по-голямата част.

Глицки отново взе ножа си, върна се до дъската за рязане и поклати глава:

— Защо разговаряш с баща си, Вини?

— Може би защото е толкова хубаво, когато разговорът свърши!

— Може би.

— Добре, добре — каза Харди. — Съжалявам, ако съм засегнал всички деликатни чувства в кухнята. Предавам се, Ейб. Кое е най-интересното нещо?

Той отново остави ножа си.

— Миси Д’Амиен не е похарчила един милион долара за ремонта на къщата.

Харди се облегна на плота и скръсти ръце:

— Малцина от нас го правят, Ейб. И защо това е толкова интересно?

— Защото всички, с които съм разговарял досега, го твърдяха. Секретарката на Хановър, снахата, Кунео. Споменаваха все тази цифра.

— И какво означава това?

— Ако е така, това означава, че са изчезнали половин милион долара.

— При кого са? Къде са отишли?

— Точно там е въпросът.

 

 

Бек членуваше в почетното общество в гимназията си, а едно от изискванията на организацията беше да се посещават общински извънучилищни мероприятия, в конкретния случай да се почистят някои градски паркове и други обществени места по линия на програмата за отстраняване на графити, започнала малко противоречиво.

Харди и Франи окачествиха като „характерна само за Сан Франциско особеност“ факта, че програмата създадена с цел да бъдат почистени част от най-неприличните рисунки, които скверняха почти всеки квадратен сантиметър от стените в някои квартали — бе обсъдена разпалено и почти бе отхвърлена в района на училището, понеже почистването представлявало потискане на артистичното себеизразяване на проблемните деца в града. Жителите на Сан Франциско и родителите, както и почти половината училищно настоятелство, се придържаха към убеждението, че пръскането на думи като „FUCK“ и други творчески епитети със спрей по билбордовете и по пейките на автобусните спирки и навсякъде другаде, където ти скимне, явно има терапевтичен ефект и се отразява добре на самоуважението на децата. Отново тази дума.

Все по-вбесена, Франи най-сетне се бе присъединила към дискусиите и в подкрепа на усилията на децата през последните няколко уикенда тя ходеше заедно с дъщеря си и нейните приятели, въоръжени с кофи и с почистващи препарати, и подпомагаше почистването. Току-що се бяха прибрали.

Момчетата все още приготвяха супата от бамя — Харди с току-що отворена бутилка бира до себе си белеше скариди над мивката, Глицки режеше френските наденички, а Винсънт махаше семето и кълцаше лютите червени чушлета.

— Какво готвите? — провикна се Ребека още от вратата. — Страхотно мирише! — Стъпките й се превърнаха в бяг по коридора и след минута тя влетя в кухнята. Последваха прегръдки. — Чичо Ейб! В два последователни дни! Здрасти, татко! Какво готвите, момчета? — Застана до печката с дървена лъжица в ръка. — Какво е това?

Вин се стрелна през стаята:

— Не, не, не, не! Никакво опитване! Това е вечерята, Франи се показа на няколко крачки зад дъщеря си.

Разчорлената й червена коса, която бе оставила да расте вече няколко месеца, се спускаше под раменете й, а страните й бяха зачервени, след като цял ден бе стояла на слънце. Беше облечена в къси панталонки с цвят каки и с розов потник, а зелените й очи искряха.

За миг Харди изпита толкова силна радост, че сякаш го прониза горещо острие в сърцето.

Слънцето се бе спуснало достатъчно ниско в късния следобед, проникваше през панорамния прозорец в предната част на къщата и по дюшемето в трапезарията се стелеше алено сияние, което се отразяваше нагоре и чак в кухнята. Зад гърба му прозорецът над мивката беше отворен и все още нетипично топлият за сезона вятър гъделичкаше тила му. Уханието на супата от бамя беше опияняващо, двете жени в семейството му се усмихваха и бяха толкова прелестни, че направо не му се вярваше, а синът му и най-добрият му приятел работеха заедно с него, за да приготвят нещо, което всички щяха да похапнат с удоволствие. Всичко, което му беше скъпо, бе близо до него, на сигурно място и защитено в тази стая и в този съвършен ден.

Затвори очи за миг под наплива на чувствата.

— Добре ли си, скъпи?

Франи бе застанала пред него, положила ръка на рамото му и с тревожно изражение на лицето.

Харди примигна няколко път, наведе се напред и бързо я целуна по челото. Моментът отлетя, незабелязан от всички останали — които все още се препираха заради супата, — но Франи му метна последен загрижен поглед, преди той да й каже:

— Всъщност съм твърде добре. Това е. Твърде добре.

Той я придърпа към себе си и я притисна, като си припомни думите от тоста на Ейб. Дано никога нищо не се променя.

Телефонът на плота до дъската за рязане на Винсънт иззвъня.

— Да си звъни — каза Харди. — Не искам да разговарям с никого.

Само че Винсънт вече беше грабнал слушалката още при първото иззвъняване и слушаше.

— Момент моля — каза той. — Да му кажа ли кой се обажда? — Той подаде телефона на баща си. — Катрин Хановър.

Глицки го изгледа сепнато. Харди отвърна на погледа му, сви рамене, пое слушалката и се обади.