Джон Лескроарт
Мотивът (24)

24

Мариан Браун беше съдия във Върховния съд, когато Бари Бандс все още играеше бейзбол в гимназията Сера в Сан Матео. Кабинетът й издаваше дългият й стаж с необичайния за подобно място домашен уют. По цялата задна стена бяха поставени вградени полици за книги, няколко големи килима бяха закрили учрежденския линолеум, на едно-две места бяха окачени приятни пейзажи от Калифорния. Завесите под аплиците смекчаваха огромните прозорци, а тапицираните мебели за посетителите й бяха съвършено различни от обичайните за кабинета на един съдия няколко метални стола пред внушително и внушаващо дистанция бюро.

Само че приятната обстановка не помагаше на никого от присъстващите в стаята да се почувства по-удобно в момента. Никой не остана изненадан, когато Браун извика в кабинета си Кунео и двете страни, веднага щом приставът й съобщи, че те са се явили в съдебната зала. Тя беше накарала пристава да донесе брой от днешния вестник „Кроникъл“ и да нареди на съдебните заседатели да не разговарят помежду си, дори на най-обикновени теми, докато тя не се появи в съдебната зала.

Сега Харди се бе облегнал на библиотеката, пъхнал ръце в джобовете си, а Крис Роузън подпираше стената до него. Джан Сондърс беше донесла портативния си стол от съдебната зала и наместваше стенографската си машина на ниската масичка пред дивана. Браун, мълчалива като каменна статуя на Буда, седеше на бюрото си и пиеше кафе, като умишлено се правеше, че не забелязва присъствието на всички останали, и разгръщаше сутрешния вестник. Чакаше Сондърс да се приготви да запише разговора и не беше склонна да си бъбри с хората, за да намали напрежението, преди да настъпи моментът. Всъщност според Харди тя целеше точно нарастване на напрежението.

Сондърс удари няколко клавиша и се прокашля — предварително уговорен сигнал. — Браун я погледна, отново отпи от кафето си и остави вестника. Погледна първо Роузън, след това Харди, сетне Кунео и накрая отново прокурора.

— Господин Роузън, помните ли, че преди няколко седмици, когато избирахме съдебните заседатели, аз ви предупредих, че не искам никой да разговаря с пресата за този случай?

Роузън се отблъсна от стената и зае уважителна поза.

— Да, Ваша Чест. Разбира се.

— В съдебния свят наричаме това забрана за медиен коментар. Да ви звучи познато?

— Да, Ваша Чест.

— И понеже инспектор Кунео беше в тази съдебна зала и седеше до вас на масата на обвинението още от официалното начало на процедурата, смятате ли, че е неоснователно да предположа, че той е част от екипа на обвинението? И поради това, че забраната за медиен коментар се отнася и за него?

— Да, Ваша Чест, но…

Браун вдигна ръка, за да му попречи да отговори, и се обърна към Кунео:

— Инспекторе, какво можете да кажете в своя защита?

Само че Роузън се спусна да защитава инспектора си, преди Кунео да успее да изрече и една дума.

— Смятам, че инспектор Кунео не си е дал сметка за сензационната стойност на коментарите си, Ваша Чест. Или че те ще бъдат възприети по този начин.

— Нима? И откога забраната за медиен коментар означава, че човек може да говори каквото си поиска, стига да не е сензационно? Между другото — обърна се тя към Кунео, — инспекторе, наистина ли не съзнавахте, че споменаването на кмета като съучастник в заговор за възпрепятстване на правосъдието по делото, разглеждано от този съд, ще предизвика вниманието на медиите?

Кунео беше бръкнал в джобовете си с две ръце и отвътре барабанеше по краката си.

— Ваша Чест, съжалявам, ако това е предизвикало проблем, обаче никой никога не ми е казвал да не разговарям с репортерите.

— Да, само че никой не ви е казал и да си обуете панталон, когато се явите днес в съда, но вие въпреки това сте го направили, нали? От колко време сте полицай? От две седмици? Бяхте тук, когато издадох нареждането. Да не мислехте, че си говоря сама? Заповедта гласи да не разговаряте с репортерите за процеса по време на провеждането му.

— Но, госпожо съдия…

— Защо не опитате с Ваша Чест?

— Добре, Ваша Чест. Но в този случай репортерите съпътстват целия процес.

— Благодаря ви, вече бях забелязала. Точно затова издадох заповедта. — Тя отмести поглед към прокурора, върна се на Кунео и поклати глава.

В настъпилата пауза Роузън се опита да се извини.

— По онова време не го нарекохте точно забрана за медиен коментар, Ваша Чест. Надявам се да си спомните и съм сигурен, че господин Харди ще се съгласи с мен. Казахте, че в интерес на справедливостта бихте искали да се въздържаме да коментираме случая пред пресата.

Браун го изгледа невярващо.

— Забраната за медиен коментар представлява точно това, господин Роузън. Във всеки случай, веднага щом излезем навън и ако продължим с процеса, в което не съм толкова сигурна, ще издам официална заповед за забрана на коментарите пред пресата и ще изолирам съдебните заседатели, което много ми се искаше да не става. — Седнала зад бюрото си, тя отправи стоманения си поглед към Харди. — Ако чуем онова, което очаквам да чуем, господин Харди, допускам, че ще поискате прекратяване на процеса. Може би и преразглеждане на искането ви за промяна на мястото на провеждане на процеса.

Подобно на Роузън, Харди също застана мирно, когато съдията се обърна към него.

— Да, това беше намерението ми, Ваша Чест. Първоначално.

Браун присви очи въпросително.

— Само че клиентката ми не желае да започва всичко от начало. Не иска да прекара повече време в затвора.

Браун наведе глава на една страна и се намръщи:

— Това някаква шега ли е?

— Не, Ваша Чест.

— Обяснихте ли й, че твърденията на инспектор Кунео са и неин ущърб? И как те биха могли да повлияят на съдебните заседатели, дори да разпитам всеки от тях поотделно, което възнамерявам да направя, и те отрекат да са чели публикацията?

— Да, обясних й, Ваша Чест.

Съдийката явно не можеше да възприеме възраженията ма Катрин.

— Тя знае ли какво означава „ущърб“? Че вероятно в значителна степен тези коментари създават по-голяма вероятност тя да прекара в затвора остатъка от живота си, а не само няколко месеца?

— Да, Ваша Чест.

— И въпреки това тя иска процесът да продължи?

— Зависи, Ваша Чест.

 

 

Преди нещата да стигнат още по-далеч, Браун искаше да разговаря със съдебните заседатели и да провери какво е положението. Когато се озова в съдебната зала, Харди разбра, че не е преценил правилно грамотността на съдебните заседатели — не трима, а четирима от тях бяха чели статията. Единият твърдеше, че е прочел само заглавието. Вторият каза, че е прочел само няколко реда. Колкото и да беше невероятно, другите двама признаха, че са прочели цялата статия, преди да си дадат сметка, че е свързана с процеса. Никой не призна да е говорил с някой друг. Имаше трима съдебни заседатели, които подлежаха на евентуално изключване. А разполагаха само с трима заместници.

 

 

Вече се бяха върнали обратно в кабинета на съдията и отново говореше Браун:

— От вас зависи, господин Харди. Какво бихте искали да направи съдът?

— Искаме процесът да бъде прекратен, Ваша Чест, вследствие на умишлено нарушение от страна на обвинението, което не позволява нов процес поради забраната за повторно обвинение.

Роузън избухна в неподправена ярост: „Хайде стига“, след това се обърна към Харди:

— Това е нечувано…

— Господин Роузън! — проехтя в залата гласът на съдията. — Обръщайте се единствено към съда! Ако продължите да спорите със защитника, ще наредя да ви арестуват за обида на съда — Тя насочи към него треперещия си показалец. — И не си мислете, че няма да го направя! — Без да дочака отговор от Роузън, Браун отново рязко се обърна към Харди. — Доколкото си спомням, това е възможно само ако обвинението умишлено е извършило нарушението, за да предизвика прекратяване на процеса. Това ли искате да кажете?

— Да, Ваша Чест. — Харди знаеше какъв ще бъде следващият й въпрос — защо Роузън би провалил умишлено процеса на този етап, — затова побърза да я изпревари: — Очевидно господин Роузън не е бил достатъчно подготвен. Истинската история за сексуалните аванси на инспектор Кунео по отношение на клиентката ми, които ще окажат огромно въздействие върху съдебните заседатели, ще стане ясна от кръстосания разпит, който ще проведа днес. И тогава внезапно неговата позиция, която беше неиздържана още от самото начало…

Само че Роузън го прекъсна:

— Ваша Чест, това е абсурдно. Разполагам с очевидци.

Браун кимна с известно нетърпение:

— Което е основната причина да откажа на господин Харди искането му по член 995. Не ме карайте да започвам пак. — Само че тя искаше да види какво цели Харди с всичко това и отново се обърна към него: — И така, понеже има вероятност делото да стане по-трудно за господин Роузън, вие смятате, че той се опитва…

— … да накара мен да поискам прекратяване на делото, Ваша Чест.

— И защо ще иска подобно нещо? За да може да започне наново, по-добре осведомен за вашата стратегия ли? Това е доста преувеличено, господин адвокат.

— Не казвам точно това, Ваша Чест. Той иска прекратявано на делото, защото не може да си позволи да не получи обвинителна присъда е такова голямо дело. Не и ако иска един ден да заеме поста прокурор.

— Мили Боже! Ваша Чест, не вярвам…

Браун вдигна ръка и спря Роузън, без да каже и дума.

— Господин Харди?

— Предлагам да се проведе изслушване по проблема — каза той. — Съдът трябва да знае кой с кого и кога е разговарял. Най-вече господин Роузън и инспектор Кунео, но евентуално и други свидетели и може би дори някои репортери. В края на това изслушване защитата може да поиска прекратяване на делото, но не искам да правя това, преди да съм чул доказателствата за простъпка от страна на обвинението.

— И каква точно ще бъде тази простъпка?

— Нарушаване на забраната за медиен коментар и лъжесвидетелство, Ваша Чест.

Роузън беше извън себе си от ярост, а Кунео беше готов да удари Харди. Браун беше ядосана на всичко. Харди продължи:

— Нито в протоколите, нито дори е показанията на инспектор Кунео пред голямото жури, издало обвинителния акт, нито е неговите доклади, никъде не се споменава, че моята клиентка е имала непристойно поведение към него. Смятам, че съдът трябва да разбере дали той е споменал за това уж непристойно поведение пред някой от колегите си или пред когото и да било преди вчерашния ден и дали, вероятно след обсъждане с господин Роузън, той не си е измислил цялата тази история. А след това не е събрал още смелост, за да говори пред медиите и допълнително да дискредитира заместник-началник Глицки…

— Ваша Чест — прекъсна Роузън Харди, — това е отвратително обвинение, което не може да бъде доказано по никакъв начин. От господин Харди зависи да поиска прекратяване на процеса. Ако не иска да го направи, добре, може би ще се наложи да заменим някои съдебни заседатели, които са прочели днешната статия, но след това ще разрешим случая в съдебната зала. Напи затова се провеждат съдебните процеси!

Браун смръщено обмисляше.

— Няма нужда да ми напомняте как трябва да водя делото, господин Роузън. — Сега вече тя заговори ядосано: — Вашият свидетел предизвика този проблем, защото вие очевидно не сте успели да овладеете ентусиазма му. А междувременно по въпрос от такова значение няма да мога да се произнеса по искането на господин Харди до края на деня или утре. Бих искала да продължа това дело, но проклета да съм, ако допусна това да стане, но после решението му да бъде отменено от апелативния съд. И докато говорим за обжалване, господин Харди, може би ще ни кажете тактическите причини, поради които сте склонен да приемете прекратяване само при умишлено нарушение. Струва ми се, че имате достатъчно основания и без това искане.

— Може и така да е, Ваша Чест, но е възможно невъздържаните коментари на инспектор Кунео да подействат и в полза на клиентката ми.

Това беше основният проблем и в момент бушоните на Браун прегряха:

— Не би трябвало изобщо да имат значение, до дяволите! — После остро нареди на Сондърс: — Изтрийте последното изречение. — Коментарите на Кунео пред пресата не са направени под клетва в съдебната зала. Те не би трябвало да имат никакво въздействие върху това дело. Никакво. Това е важното.

— Да, Ваша Чест.

Браун се облегна на стола си, зарея поглед нанякъде за момент, след това отново погледна Харди:

— Любопитна съм как тези обвинения могат да помогнат на госпожа Хановър?

— Тя смята, че идеята за заговор е твърде невероятна, за да й повярва някой. Съдебните заседатели ще помислят, че Кунео просто е жонгльор, жаден за вниманието на пресата. — Той погледна към останалите двама мъже и додаде: — което си е точно така.

Кунео направи заплашителна крачка към Харди, а Роузън изсумтя и каза:

— Ще видим това.

— Да, така е.

Само че тези няколко реплики вбесиха съдийката още повече. Тя изпъна гръб и извиси гласа си в остър и почти учителски укор:

— Господа, забранявам ви да се обръщате един към друг. Ще говорите само със съда. Ясно ли е? — Наведе се напред на стола си и каза: — Само за да сме напълно сигурни, господин Харди, защитата няма да поиска прекратяване на процеса без уличаване в простъпка, така ли?

— Точно така, Ваша Чест.

— А междувременно, двамата готови ли сте да продължим днес?

И двамата юристи кимнаха. Браун също кимна, пое си дълбоко дъх и после издиша.

— Добре — каза тя, изправи се и се запъти към закачалката с тогите си. — Да се връщаме на работа.

 

 

Сутринта бе трудна за Браун, а това не се отрази добре на и без друго очарователния й нрав. След като повтори забраната си за медиен коментар в залата и за протокола пред недоволните представители на медиите в залата, тя предизвика едва ли не бунт от страна на няколко съдебни заседатели, когато обяви решението си всички те да бъдат изолирани за оставащото до края на процеса време, докато не вземат решение за присъдата или не обявят, че се неспособни да го направят. На Харди му допадна намекът, че на съдебните заседатели се пречи да издадат правилната присъда. Стъпка по стъпка. Накрая съдийката освободи трима от съдебните заседатели — тези, които бяха признали, че са прочели част от статията, но остави онзи, който твърдеше, че е прочел само заглавието — и ги замести с двама мъже и една жена, които не бяха чели статията, като с това изчерпи възможните замени.

Браун не искаше непредпазливо да осведоми останалите съдебни заседатели, които не познаваха съдържанието на статията, за какво става въпрос в нея, но ги предупреди, че заключенията и решенията, до които в крайна сметка ще стигнат във връзка с това дело, трябва да се основават на показанията, дадени в тази зала под клетва и на представените тук доказателства. Те трябваше да не обръщат внимание на нищо, което са чули по новините или са чели във вестниците преди процеса и не трябваше да слушат или да четат нова информация. С тази цел тя нямаше да позволи на съдебните заседатели достъп нито до телевизията, нито до вестниците до края на процеса.

Това наистина предизвика бунт сред съдебните заседатели. Няколко дни без телевизия! Какво ще правят? Къде ще живеят? Един от тях, Дуейн Подеста, дори поиска разрешение — и го получи — да се обърне към съда от името на цялото жури и заяви, че съдебните заседатели са съвестни граждани, които изпълняват дълга си, и нима конституцията не забранява необичайни и жестоки наказания? Ако е така — в което Подеста беше убеден, че лишаването от телевизия можело да се определи като такова.

В крайна сметка Браун успя да въдвори ред в залата. Но машинациите, предупрежденията, нарежданията и другите баналности отнеха цялата мъчителна сутрин. Браун обяви, че съдът ще възобнови работата си следобед с кръстосания разпит на Харди на сержант Кунео.

Удари с чукчето си и заяви, че дотогава съдът се оттегля.

 

 

Глицки и Трея реагираха по различен начин на бремето, което стовари върху плещите им тревогата за живота на детето им. Реакцията на Трея сигурно бе свързана с физическото изтощение от самото раждане. Откакто бяха довели Макари у дома, тя почти през цялото време спеше и се събуждаше само за да го нахрани и за няколко часа през миналата нощ, когато семейство Харди и Нат се бяха отбили. Глицки, от друга страна, не беше спал повече от няколко часа.

Вече беше почти десет часа в събота сутринта и той се бе събудил още на разсъмване, след като най-сетне бе успял да задреме към 2:20 или поне тогава си спомняше, че бе погледнал часовника в спалнята за последен път. Рита, тяхната домашна помощница и бавачка, бог да я благослови, се бе отзовала и отново се бе настанила в стаята на Рейчъл, и двете гледаха телевизия в стаята на децата, а звукът почти не се чуваше. Имаха час при кардиолога на Закари след три часа и докато седеше в кухнята пред изстиналата и недокосната чаша чай, Глицки се взираше в циферблата и се питаше кога да събуди жена си. Ако имаше нужда да поспи още час и дори малко повече, той беше склонен да не я безпокои.

Разбира се, през този час, откакто бе станал, Глицки бе прочел сутрешния вестник и се бе обадил на Джеф Елиът в „Кроникъл“, на кметицата, в кабинета на Харди и в собствения си кабинет. Първите трима все още не му бяха позвънили обратно на домашния му номер. Гласовата поща в работата му беше препълнена със съобщения от репортери и дори от неколцина колеги, включително от страна на шефа на полицията Франк Батист, който го окуражаваше и предлагаше помощта си — обаждане, което го зарадва. Само че повечето от нещата, които се случваха извън стените на дома му нямаха значение за него. Нищо не беше толкова важно, ни най-малко, колкото здравето на сина му.

От негова гледна точка страховитата и ужасна перспектива беше, че въпреки всички обнадеждаващи приказки за най-добрия възможен сценарий, детето най-вероятно ще трябва да се подложи на сърдечна операция през следващите дни или седмици, веднага щом наедрее достатъчно и състоянието му се стабилизира, за да я преживее. Тази вероятност бе надвиснала над неговата глава и над главата на Трея като ужасен облак.

Все още имаше вероятност да изгубят детето си.

Мисълта направо го парализираше и в същото време му действаше като наркотик, като бариера, възпираща реакциите му, които в противен случай биха били предизвикани от събитията в реалния свят — гняв, обида или усещане за предателство. Очевидно градът беше настръхнал срещу този така наречен заговор между него, Кейти Уест, Дизмъс Харди и Катрин Хановър, само че Глицки не се чувстваше длъжен да опровергава каквото и да е и дори да отговаря на молбите на пет-шест репортери от различни медии. Сякаш всичко се случваше някъде другаде, може би по телевизията. Просто поредната история, която щеше да отшуми, когато фактите станат ясни, защото просто не беше истина.

Истина бе, че в един часа щяха да водят Закари на лекар, за да проследят напредъка или липсата на напредък. Що се отнася до Глицки, това беше целият свят.

Той отиде в затъмнената спалня за пети или за шести път тази сутрин. Закари все още беше увит и спокойно спеше. Трея, завита от глава до пети с одеялата, не помръдваше. Той се върна на светло, отиде в дневната, седна до прозорците и се загледа към улицата. Беше облечен със същите дрехи, които бе носил целия ден вчера.

Пъхнал ръце в джобовете си, той стоеше заслушан в далечното бръмчене на детския телевизионен канал в далечния край на коридора и наблюдаваше как се сипе дъждът.

 

 

Когато Глицки извади от джоба си късчето хартия, за миг не можа да се сети откъде го има и какво е значението му. На него с женски почерк и с молив бе написано нещо едва различимо. Тогава си спомни — Рут Гътри. Тя му беше написала името на магазина, в който беше работила Миси Д’Амиен, а също така името на банката и номера на банковата й сметка. Снощи Харди беше казал, че се съмнява Миси да има някакво значение за процеса, а след тазсутрешната вестникарска бомба за нелепия заговор, случаят като че ли се бе насочил в съвършено нова посока, която щеше да изтласка и двете жертви от центъра на вниманието. Да не говорим въобще за изчезналия пръстен, който му се струваше много по-обещаваща следа за разследване.

Все пак Глицки бе открил нещо, което не бяха знаели до вчера и след като вече бе отделил толкова много време на това разследване, това бе само по себе си предизвикателно. Можеше да проследи нишката за пет минути и да отстрани от небцето си последната дразнеща го хапка, поне за собствено удовлетворение. Бог му беше свидетел, че бе погледнал този случай от всяка друга възможна перспектива, като се бе опитал да проникне с взлом сред очевидните факти на Кунео, но не бе постигнал никакъв успех. Един-два бързи телефонни разговора щяха да затворят кръга около Д’Амиен и така поне щеше да си е свършил работата, въпреки че, както каза Харди и както смяташе Глицки, това вероятно не беше важно.

Затова седна на дивана, взе телефона и набра номера на справки. Без да се представя като полицай, той най-сетне се свърза със служба „Личен състав“ на магазина и каза, че е работодател, който проверява препоръките на жена, която кандидатства за работа при него.

Жената му отговори, че й е позволено да потвърждава само периода на назначаване и няма право да коментира качеството на работата на служителя, присъствието му или каквото и да било друго.

— Трябва много да внимаваме заради опасността от съдебно преследване — каза тя. — Няма да повярвате как понякога сведенията, които даваме, се обръщат срещу нас.

— Така е, разбирам — увери я Глицки. — Искам само да проверя времето, през което е работила при вас.

— Добре. Кажете ми името, моля.

— Мишел Д’Амиен. В резюмето й пише, че се е наричала Миси.

Последва кратка пауза, след което жената попита:

— В този магазин ли ви каза, че е работила? На този адрес?

— Да — потвърди Глицки и прочете адреса. — Защо питате?

— Защото аз лично съм одобрила назначаването на всеки служител тук през последните шест години, но това име не ми звучи познато. Разбира се, ще проверя в документацията си, ако ме изчакате за момент. Дълго ли време е работила тук?

Глицки знаеше приблизително кога Миси се е нанесла в апартамента на Рут Гътри и направи груба преценка:

— Няколко години, като е започнал преди три години.

— Значи е напуснала преди около година? — Сега услужливият глас прозвуча скептично. — Един момент, моля.

— Добре.

След минута отново се разнесе гласът на жената:

— Боя се, че нямам добри новини. Тук никога не е работила жена на име Мишел или Миси Д’Амиен.

 

 

Част от Харди си каза, че това трябва да е някаква комедия — нямаше скоро да забрави схващането на Подеста, че да помолиш някого да живее без телевизия за няколко дни е жестоко и необикновено наказание, — само че по някаква причина то не му се стори никак забавно. Твърде много бе заложено на карта. А той имаше съвсем малко време.

Остави Катрин да обядва сама зад затворническата решетка, измъкна се от задния вход на Съдебната палата и взе такси до кантората си на Сътър Стрийт. На път за натам се зачуди дали да не звънне на Глицки — дори набра първите няколко цифри на пейджъра му, — но спря, когато си спомни, че приятелят му днес щеше да води сина си на изследвания. Той нямаше да може да проведе проучването, от което се нуждаеше Харди в момента.

Слезе от таксито пред офиса си, постоя неподвижен за миг, след това рязко се обърна и влезе в гаража. Асансьорът до мястото за паркиране на партньорите щеше да му позволи да подмине незабелязано главното фоайе. И Филис. И Норма, главната секретарка. Както и всички останали, които щяха да изискат вниманието му или, като следствие от статията, да поискат просто да узнаят какво става. Вместо това можеше да се качи право на третия етаж, където се намираше кабинетът на партньора му Уес Фаръл.

— Боя се, че не мога, Диз. Зает съм, наистина.

Фаръл не изглеждаше зает. Когато Харди нахлу в кабинета му след едно небрежно почукване на вратата, завари Уес по фланелка с един от по-кротките надписи — „Не използвайте отрицания“. Хвърляше една жълта топка на закаченото на стената баскетболно табло.

— С какво си зает? Въпросът е основателен при тези обстоятелства.

— Някои хора хвърлят стрелички, когато размишляват. Твоят покорен слуга тук цели коша.

— Значи размишляваш?

— Задълбочено. Учудвам се, че изобщо ме питаш.

— Уес, чуй ме — седна Харди на прекалено мекия диван. — Трябва да знам какво е правила свекървата на Катрин Хановър — казва се Тереза — през деня и през нощта на убийството на Пол.

— Защо просто не й се обадиш и не я попиташ?

— Не искам никой да я пита направо. Предпочитам дори да не знае, че се интересувам. Тя е свидетел на обвинението и…

— Чакай малко, свекървата на клиентката ти е свидетелка на обвинението, така ли?

— Мило, нали? — кимна Харди. — Не знам дали Роузън наистина възнамерява да я призове, обаче е в списъка.

— Срещу човек от собственото й семейство?

— Само срещу омразната й снаха.

— Исусе! Пък аз си мислех, че моята тъща е зла.

— Ти нямаш тъща, Уес. Вие със Сам не сте женени.

— Не, предишната ми тъща. Не бяхме особено близки, но въпреки това не смятам, че би свидетелствала срещу мен и би ме тикнала до живот зад решетките. И какво ще каже тази Тереза?

— Точно там е работата. Не съм разговарял с нея лично. Когато видях името й в списъка, попитах Катрин и тя ми каза, че двете с Тереза никога не са се разбирали. Тя смятала, че Катрин не е достатъчно добра за Уил. Трябвало да си намери работа и да издържа семейството. Била твърде строга с децата. Какво ли още не.

— Чакай малко. За чии деца говорим?

— За тези на Катрин. За собствените й деца.

— Че какво общо има Тереза с тях?

— Явно много. Искала да бъде баба, която контролира нещата. Ако щеш вярвай, обаче за малко дори да съди Катрин и сина си, за да получи правото да ги вижда в качеството си на тяхна баба.

— А, такава е значи.

— Слабо казано. Страшно женище. Освен това се преструва, че изобщо не иска да дава показания. Роузън и Кунео просто я попитали дали е чувала Катрин да заплашва Миси и Пол и тя, виждаш ли, била чувала. Това била истината. Какво можела да каже? Ако я призоват като свидетел, щяла да е принудена да каже истината, нали така?

— Истината е свещена — отбеляза Уил.

— Напълно съм съгласен — отвърна Харди. — Истината обаче е, че Тереза иска Катрин да напусне живота й, живота на сина й и този на внуците й. И ако няколко думи пред съдебните заседатели за мотива на Катрин могат да помогнат това да се случи, тя ще се съгласи да го направи.

Фаръл тежко се отпусна в един от меките си столове.

— Добре, къде е моята роля. Ако изобщо се съглася да я изпълня.

— Уреди си среща с нея като мой представител. Обясни й, че ми помагаш за процеса и искаш да получиш предварителна представа за показанията й.

— Нали уж знаеше какво ще каже в съда?

— Така е. Обаче й кажи, че искаш да го чуеш от нея и може би да я подготвиш малко. Току-виж хвърли на обвинението някоя трудна топка. Обясни й, че знаеш, че тя трябва да каже истината, разбира се, но и че си уверен, че би помогнала на защитата на Катрин, ако има начин да го направи.

— А ако ме попита защо не си намерил възможност да разговаряш с нея досега?

— Кажи й, че не съм смятал, че наистина ще я призоват. И че все още не смятам, обаче Роузън е споменал за някакъв свидетел на мотива за престъплението и аз съм искал да се подсигуря… Схващаш основното.

— Какво всъщност се опитваш да докопаш?

— Мислех, че никога няма да попиташ — ухили се Харди.