Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Motive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Лескроарт. Мотивът

Издателство „Весела Люцканова“, 2005

Художник: Валентин Киров

Редактор: Весела Люцканова

ISBN 954–311–036–0

История

  1. — Добавяне

27

Харди беше в кухнята си заедно с Глицки. Лампата над главите им светеше — прозорецът над мивката все още беше тъмен, но дъждът като че ли беше спрял. Часовникът на фурната показваше 6:24. От задната част на първия етаж се носеха приглушени шумове, докато децата на Харди се движеха насам-натам, използваха банята, приготвяха се за училище. От горния етаж се чуваше душът. Къщата се събуждаше.

Харди, когото Глицки събуди четирийсет и пет минути преди това, беше облечен с един от тъмносивите си костюми за съдебната зала, с бяла риза и с тъмна вратовръзка. Той духна над чашата си с кафе и отпи.

— Миси лично ли го е подписала? — попита той.

— Няма друг начин.

— По пощата например.

— Все пак трябва да подпише нещо.

— Да, обаче би могла да го направи преди месеци.

— Само че все някой трябва да е отправил искането, нали? И в двата случая няма значение. Тя е подписала формуляра за теглене и е взела парите в брой. Все още пазят екземплярите от документите.

— Как успя да ги видиш без призовка?

Глицки се замисли и за момент се поколеба.

— Това е тайна, която може да струва поста на управителката. Тя ми е позната. Само че забрави за логистиката за момент. Миси е успяла да докопа над осем хиляди долара. Може би повече. Осем дни, преди да бъде убита.

Харди остави чашата си на плота, качи се до нея и отново я взе.

— Откъде е взела толкова пари?

— От Хановър. Надула е цената на ремонта. Според мен в сейфа е имала поне няколкостотин хиляди долара.

— Няколкостотин хиляди? Майтапиш се!

— Не.

— Ако това е вярно, тя се е готвела да го напусне. — Това не беше въпрос.

— Най-вероятно.

— А той не е имал представа.

— Сигурен ли си?

— Според Катрин. Явно са се карали заради назначението му в кабинета и точно затова тя си е тръгнала последния ден, но Пол е казал на Катрин, че всичко ще се оправи. Миси нямало да го напусне. В никакъв случай.

— Значи той не е знаел — съвсем явно се намръщи Глицки.

— Надявам се, че е истина и че той не е излъгал Катрин само за да дразни семейството. Може би това е причината да ги убият и двамата. — Внезапно Харди се изпъна и се плесна по челото. — Боже, какви ги говоря? Извинявай, Ейб, насред процес съм. Малко съм стеснил фокуса. Как е момчето ти?

— Добре е — с равен глас отвърна Глицки. — В щастливия един процент от децата в неговото състояние.

— Значи можете да отдъхнете.

— Малко. — Обаче Глицки не вярваше, че ще успее да задържи оптимизма си, ако продължат да говорят за здравето на Закари, затова отново се върна към работата. — Смятах днес да направя всичко законно. Да взема жалкия ти подпис за призовката, за да може през следващата седмица да разполагаме с копия от документите.

— Искаш да кажеш с банковите сметки на Миси?

Глицки кимна:

— Надявах се да ми помогнеш да станат важни за случая. Да ги вържеш с наследството на Хановър и с липсващите пари. Ти подпиши призовката, а документите ще пристигнат направо в съда. Роузън не дава и пет пари дали ще се сдобием с тях.

— Искам да те питам нещо — каза Харди. — Как изобщо се сети за това? За Миси?

— Ти ме подсети. Колата.

Впери поглед в Харди, седнал върху плота до печката, и му разказа за поредицата от необичайни открития, които бе направил, проследявайки свързаните с Миси нишки — от адреса, който бе взел от архивите на пътна полиция, после до Рут Гътри, нейната хазяйка, и до магазина за мебели, в който Миси не беше работила, което пък го бе накарало да провери чековата сметка и другите й сметки в банката.

— Чакай малко — каза Харди, когато Глицки приключи, — значи искаш да ми кажеш, че тя е дошла в Сан Франциско преди около три години, но все още не се знае нищо за това откъде се е появила?

— Да. Явно е дошла отнякъде, където се говори френски. Обаче как се е озовала тук? Паднала е от небето. На сметката й в Американската банка има номер на социална осигуровка, така че се канех да проверя и това. Стига да подпишеш призовките. — Всъщност на Харди не му представляваше никаква трудност да изиска сведения за банковите сметки на Миси и двамата мъже го знаеха. Нямаше да му отнеме и пет минути да приготви призовките. — Просто ми се струва, че това може да помогне, Диз.

Харди усети прилив на умора — кафето не действаше достатъчно бързо. Той закри очите си с ръце, след това вдигна чашата с кафето и я пресуши. — Знам, че е така. Извинявай. Мисля си за очевидците. Само да знаех как мога да използвам тази работа с Д’Амиен. Ако е имала всички тези пари в брой, плюс пръстена, и Катрин го е знаела… Обаче това само подсилва мотива й.

— Не ти гарантирам, че нещо от това ще ти помогне за делото, но просто искам да науча повече — каза Глицки.

— Аз също, винаги. Обаче понякога просто не ми е писано.

— Така е, но би било глупаво да не проверим.

— Не и ако не е от помощ за клиентката ми, а в момента ме интересува едва ли не само това.

— Както искаш — сви рамене Глицки. — Аз и без друго ще направя каквото мога.

Харди му хвърли премрежен и привидно неприязнен поглед над чашата си с кафето:

— Голяма изненада, няма що — каза той.

 

 

Харди зави зад ъгъла в коридора и видя Катрин зад решетката на килията зад съдебната зала — седеше превита, все едно са я били и сега се предпазваше от нови удари. Когато той се приближи към вратата, тя бързо вдигна поглед, но избърса лицето си с ръце и не се изправи, не помръдна. Приставът пусна Харди вътре, той влезе и седна до нея. Лицето й още не беше напълно изсъхнало. Обгърна раменете й с ръка, притисна я до себе си и тя се разплака.

Остави я да се наплаче, като й позволи да се облегне на него, докато ридае. Когато дишането й най-сетне се успокои, той й подаде кърпа (беше се научил винаги да носи със себе си), след това я притисна окуражително с ръка и се изправи. Застана до решетките, за да я остави самичка, докато се съвземе. Погледна часовника си. Щяха да влязат в съдебната зала чак след двайсет минути, предостатъчно време. Накрая отново отиде и седна до нея.

— Много съжалявам. Не знам какво ми…

— Няма нищо.

Тя кимна:

— Опитвах се да не мисля за децата си, обаче днес и рожденият ден на Поли. — Разтреперана си пое дъх. Пропуснах всичките им рождени дни, откакто съм тук.

— Знам.

— Все още не знам как да се справя с всичко това. Как е възможно да ми се случва — направи тя жест наоколо. — Това не е моят живот, Диз. След толкова много време все още не разбирам как се озовах тук. Непрекъснато си повтарям, че трябва да бъда силна, да се държа и да не им давам нещо, което могат да използват. Но после се питам — и какво от това? Вече мина твърде много време. Вече не съм тяхната майка.

— Ти все още си тяхната майка Катрин. Посещават те тук при всяка възможност.

— Но аз не мога… искам да кажа… — тя отново наведе глава и бавно започна да се олюлява. — Изобщо не напредваме. Извинявай.

— Първо, ако ми се извиниш още веднъж, ще започна да ти изтръгвам ноктите един по един. Имаш всички основания да се чувстваш нещастна, самотна и уплашена и да допуснеш всичко това да ти се отрази. Освен това не е задължително винаги да бележим напредък. Това е за там, вътре — посочи той съдебната зала. — Тук можем просто да си седим.

Тя кимна, след това се пресегна и взе ръката му:

— Може ли да направим това за минутка?

— Засичам.

Секундите отлитаха. Най-сетне раменете й се раздвижиха в дълга въздишка.

— Питам се дали не съм можела да забележа семената на всичко това много отдавна, когато двамата с Уил започвахме връзката си, ако тя не е първата ми грешка. И всичко останало да е последица.

— Имаш децата си — отбеляза Харди, — така че може би не всичко е било грешка.

— Знам, така е. Но знам и това, че с него беше различно от онова, което преживяхме с теб. Разбираш ли?

Харди кимна. Знаеше.

— Но аз завърших колеж, работих близо десет години и почти се бях отказала да се срещам с мъже, заради всички негодници, на които бях попадала, и не щеш ли, изведнъж се появява един симпатяга, с когото тогава беше много забавно. Но аз усещах, усещах със сърцето си, Диз, че това не е… не е като нещото, което винаги съм искала. Обаче освен всичко си казах, че няма да има и нищо по-добро. Затова се съгласих. Съгласих се. Толкова, толкова глупаво!

— Стореното, сторено, Катрин. Изградила си живот, който се е получавал в продължение на почти двайсет години. Това не означава провал.

Горчив смях:

— Я се огледай. Да стигнеш до тук не е ли провал?

— Все още не е свършило.

— Така ли? Струва ми се обратното. Дори да ме пуснат. Това се опитвам да ти кажа.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Само че в момента не искам да гледам, че се предаваш. Първата ни работа е да те оправдаем. След това, като излезеш навън…

Тя поклати глава и пусна ръката му:

— Дизмъс. Недей.

— Какво недей?

— Не ми пробутвай тези стандартни фрази. И двамата знаем, че може никога да не изляза навън.

— Аз не го знам! — категорично и почти твърдо заяви той.

— Обърна се на пейката и застана с лице към нея: — Чуй ме.

— Стисна ръката й почти сърдито между своите. — Вярвам, че си невинна и точно затова съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще ги накарам да го разберат. Ти само трябва да издържиш. Трябва да направиш това за мен.

Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и го издиша наведнъж.

— Добре — прошепна и кимна с глава. — Добре. Ще опитам.

 

 

Той премина към новините и стратегията и й каза за разговора на Фаръл със свекърва й, за далечните, но спорни вероятности, свързани с изчезналия годежен пръстен, съчетани с покупката на нова кола, за която Тереза беше платила в брой. Макар да призна без особен ентусиазъм, че това е нещо, което Харди би могъл да представи пред съдебните заседатели, Катрин не прояви особен интерес, докато не стигнаха до онова, което Глицки му беше казал тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че Миси е крала от Пол? След като и без друго е щяла да получи всичките пари?

Седнали на бетонната пейка, двамата изглеждаха като треньори, които се съветват до страничната линия на игрището.

— Нямало е да получи нищо, ако го напусне — каза Харди.

— Да, знам. Обаче толкова пари… Ако е истина, тя явно е планирала да го напусне от доста време и изобщо не го проумявам. Двамата се сгодиха официално едва шест месеца преди смъртта им, а ремонтът течеше много преди това.

Харди леко изпъна рамене.

— Може би не е била сигурна, че изобщо някога ще се оженят, и е искала да измъкне нещо от него заради времето, което му е отделила. А когато наистина са започнали да правят планове, тя вече е била отмъкнала всички тези пари.

— Може би, но не знам какво означава това. Защо ги е откраднала?

— Ти го каза. Карали са се. Пол може и да не е смятал, че кавгата е сериозна, обаче тя явно е била на друго мнение. Готвела се е да го напусне.

Катрин седна с изпънат гръб.

— Може и да съм глупава, Дизмъс, обаче не виждам никакъв смисъл в това. Тя нямаше да го напусне заради някакво евентуално и незначително назначение в кабинета. Пол ми каза. Онзи ден. Спомняш ли си? Точно затова е била кавгата. Той се канеше да им позволи да започнат процеса на проучването. Само че освен него имаше и други кандидати. Можеше изобщо да не го номинират, а дори да го номинираха, можеше да не го одобрят. Щяха да минат месеци, ако изобщо станеше. Не разбирам защо Миси ще решава да го напусне заради това миналия май.

— Не споря с теб. Обаче остава фактът, че тя е изтеглила парите. Ако не е искала да го напусне, какво е искала да прави?

— Може би е искала да му ги върне?

Погледът, който й метна Харди, сякаш казваше „слез на земята“.

— Може би не.

В коридора пред тях двама пристави водеха осмина затворници в оранжеви костюми в друга клетка по дългия коридор. Веригите, с които бяха оковани, подрънкваха и отекваха, а когато шумът заглъхна, Харди каза:

— А ако някой я е изнудвал…

— За какво?

— Не знам. Само че около Миси има доста загадки, не си ли съгласна? Никой не знае нищо за нея. Дори типовете от жълтите вестници не са публикували никакви мръсотии, а щом те не са успели да изровят нищо, аз съм убеден, че ако има някаква мръсотия, тя е добре скрита. Сега се питам дали някой не е открил някаква неприятна тайна на Миси и не е заплашил да каже на Пол. Така че Миси е трябвало да му плати, за да му затвори устата.

Катрин едва се осмели да произнесе думите:

— Да не мислиш за Тереза?

— Тя е бившата му съпруга — каза Харди. — Ненавиждала е Миси повече от останалите. Имала е мотив да рови за мръсотии, свързани с нея. — Не добави, макар и двамата да го знаеха, че Тереза няма алиби, че е платила в брой за новата си кола малко след като Миси е изтеглила парите. Харди не искаше да пресилва нещата, но изведнъж помежду им в клетката затрептя внезапно станалата съвсем реална вероятност Тереза да е убила Пол и Миси.

— Някой друг в семейството някога да е разпитвал Миси за живота й? — попита Харди. — Дори и когато за пръв път ви е била представена?

— Ние не се събирахме заедно всички на салонни игри, Дизмъс. Двамата с Пол се движеха в различна среда от нас. Виждахме ги заедно на празници и понякога на някое публично мероприятие, само че не си гостувахме с пренощуване и не си споделяхме тайни, уверявам те.

С ъгълчето на очите си Харди забеляза как приставът се появява в малкото стъклено прозорче на вратата на съдебната зала. Чуха подрънкването на ключовете и вратата се отвори.

Представлението започваше.

 

 

Току-що се бяха върнали от почивката на сутрешното заседание и Харди имаше усещането, че досега се справя добре на фронта на свидетелите. Беше доволен от решението на Роузън да призове Джефри (Джефи) Сидън, защото поведението на младия служител на бензиностанцията беше най-малкото неприятно. Лишени от въздействие, едва доловимо враждебни и издаващи отегчение от цялата процедура, промърморените му отговори със сигурност не вдъхваха доверие на съдебните заседатели.

Освен това той не бе разпознал Катрин достатъчно категорично. Да, наистина, беше я разпознал по снимка, а след това от снимката, която бяха направили при арестуването й. Харди вече бе изтъкнал недостатъците на разпознаването по една-единствена снимка, но фактът беше, че и други хора твърдяха, че са разпознали Катрин, така че този свидетел бе просто поредният. Само че Джефи явно се поколеба, когато се изправи пред нея на живо. Наложи се Роузън да го пита два пъти дали разпознава в залата човека, който бе купил бензин в туба от бензиностанцията му. Дали може да посочи този човек на съдебните заседатели? Джефи бе повдигнал ръка съвсем малко, беше кимнал и съвсем за кратко бе посочил Катрин. От действието му Харди остана с впечатлението, че той все едно беше разиграл думите „Струва ми се“ като пантомима.

Още по-важно от това обаче беше красивото правно съображение, че дори всяка дума на Сидън да бе вярна във всяко отношение и той да бе разпознал Катрин изключително убедително — дори при това положение, свидетелските му показания не я поставяха на местопрестъплението, в който и да е момент. Просто нямаше връзка.

Още преди процеса Харди бе подал искане тези свидетелски показания да бъдат изключени, но Браун ги бе допуснала един бог знае по какви причини. Изводът, че вероятното закупуване на бензин в туба от страна на Катрин по някакъв начин я уличава като подпалвач, според Харди беше направо абсурден. Личеше си, че съдийката и повечето съдебни заседатели смятат същото. Въпреки това той поде въпроса по време на кръстосания разпит и отново изтъкна, че Джефи не е разпознал Катрин от шест снимки. Кунео му бе показвал само по една снимка; той дори не беше виждал как клиентката на Харди си тръгва от бензиностанцията, не беше забелязал в каква посока потегля, не беше я виждал отново след това. После Харди го разби напълно с въпросите си кой ден или поне коя седмица е забелязал жената със синята риза. Дневникът на бензиностанцията показваше, че следобед в онази сряда някой е купил десет литра бензин в туба и Джефи най-накрая призна — по характерния си отбранителен начин, — че си е помислил, че би трябвало да е тя. Спомнял си я, така че би трябвало тя да е била жената от онзи ден.

Харди отбеляза мислено, че ще му е по-трудно да се справи с Максин Уилис, но въпреки това не бе невъзможно.

За разлика от Джефи Сидън на нея не й беше трудно да посочи Катрин като жената, която бе напуснала дома на Пол Хановър половин час преди установяването на пожара. За щастие обаче Харди бе разпитвал доста подробно и нея, и съпруга й. По време на тези разговори бе открил една опора, с която смяташе, че ще успее да се оправи при този кръстосан разпит.

— Госпожо Уилис — започна той, — най-напред разпознахте жената, която е напуснала дома на Хановър през няколко къщи от вашата в деня на пожара пред един от инспекторите по палежите в нощта на пожара, нали?

— Да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели за това?

Тя услужливо се обърна с лице към тях.

— Няма много за разказване. Двамата със съпруга ми живеем през три къщи от дома на господин Хановър и бяхме евакуирани в нощта на пожара, защото имаше опасност и нашата къща да пламне. Всички стояхме отвън, когато дойде един господин и се представи като инспектор по палежите към пожарната. Записа си имената и адресите ни и ни попита дали имаме нещо да съобщим във връзка с пожара.

— Той легитимира ли се?

— Да.

— На документа му пишеше ли името Сид Босио?

— Да, това пишеше.

Харди се върна обратно на масата си и извади лист от отворената си папка. Показа го на Роузън и на съдията и накара пристава да го въведе като следващото доказателство на защитата, след това се върна при свидетелката.

— Госпожо Уилис, разпознавате ли този документ?

— Да.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели какво е това, ако обичате?

— Това са показания, които написах за инспектора по палежите, след като той говори с мен през нощта на пожара.

— Добре. В горната част на документа пише вашето име и адрес, а в долната стои вашият подпис, нали?

— Да.

— В уверение на това, че показанията ви са точни и правилни?

— Точно така. Според каквото знаех тогава.

Не беше чудно, че госпожа Уилис бе обучена в сравнение с последния път, когато Харди бе разговарял с нея. Сега тя погледна към Роузън и после отново към Харди. Знаеше какво ще последва и дори го удостои с уверена усмивка.

— Госпожо Уилис, бихте ли прочели на съдебните заседатели показанията, които сте подписали?

— Разбира се. Целия текст ли?

Харди отвърна на усмивката й:

— След името и адреса ви. Подчертания текст.

— Добре. — Тя разгледа документа за момент. — „… видях обитателката на къщата, госпожица Дамиен да излиза от постройката малко преди пожара“.

— А под госпожица Дамиен всъщност имате предвид една от жертвите в този случай, нали?

— Да, написала съм името й малко погрешно.

— Благодаря ви, няма нищо. — Харди взе листа от нея и го върна при доказателствата. — И така, госпожо Уилис, само за да изясним напълно това, вие сте дали тези показания пред инспектора по палежите Босио през нощта на пожара?

— Да.

— Така, продължаваме нататък. Следващия път, когато сте имали възможност да разпознаете човека, напуснал дома на Хановър малко преди пожара, е било по снимка, нали?

— Точно така.

— Снимка, която ви показа инспектор Кунео, нали?

— Точно така.

— Снимката, по която вие разпознахте човека, когото сте видели да излиза от къщата на Хановър през онази нощ, беше ли сред други снимки?

— Не, беше само една снимка.

— Инспектор Кунео ви показа само една снимка и ви помоли да разпознаете човека, така ли?

— Да.

Харди кимна приветливо и между другото метна поглед към съдебните заседатели. Небрежно се върна на мястото си и взе оттам публикуваната във вестника снимка на Миси Д’Амиен и оригинала, който бе изискал от „Кроникъл“. След като ги обяви за следващото доказателство на защитата, той показа лъскавата снимка на свидетелката:

— Разпознавате ли тази снимка?

— Разбира се. Това е снимката, която видях първия път, когато дойде инспектор Кунео.

— Добре, значи инспектор Кунео ви е показал тази снимка. Госпожо Уилис, знаете ли кой е човекът на тази снимка?

— Това е бившата ми съседка Миси.

— Същата Миси Д’Амиен, която е една от жертвите в този процес, нали?

— Да.

— Същата Миси Д’Амиен, която сте разпознали пред инспектора по палежите Босио като жената, напуснала къщата на Хановър малко преди пожара, така ли?

— Да, но…

— И вие я разпознахте и пред инспектор Кунео, така ли е?

Тя се поколеба:

— Ами това беше преди…

— Извинете, госпожо Уилис — прекъсна я Харди с уважителен тон. — Вярно ли е, че при този първи разговор с инспектор Кунео вие сте разпознали жената от тази снимка, доказателство Е на защитата, като Миси Д’Амиен? Да или не?

— Да, но…

Харди вдигна ръка:

— Едва по-късно разпознахте снимката на Катрин, нали?

— Да.

— И всеки път ви показваха — сержант Кунео ви показваше — само по една снимка, така ли е?

— Да.

— Просто за яснота — той никога не ви е показвал няколко снимки, между които да избирате, така ли е?

— Да.

— И когато сержант Кунео ви показа първата снимка, доказателство Е, вие вече бяхте казали, че от къщата е излизала Миси, нали?

— Да.

— Значи той явно е очаквал от вас да разпознаете човека, когото той е назовал?

— Да.

— Тогава вие разпознахте човека от снимката като Миси Д’Амиен, така ли беше?

— Да.

Харди си пое дъх.

— Добре. Сега да поговорим малко за следващия път, когато сержант Кунео ви помоли да разпознаете човека, излязъл от дома на Хановър този следобед. В този случай той отново ли ви показа една-единствена снимка на един човек?

— Да.

— И ви каза, че сигурно първия път сте сгрешили, защото Миси Д’Амиен е мъртва?

— Да, така е.

— Значи не може да сте видели Миси Д’Амиен?

— Да.

— Добре. А след това ви каза, че според него човекът на снимката, която ви показва в момента, е човекът, когото сте видели да излиза от къщата, нали така? — Харди не й даде възможност да отговори: — И вие отново идентифицирахте човека, когото инспектор Кунео явно очакваше от вас да идентифицирате, нали?

— Да, допускам, че е така, но това не означава…

— Нека ви попитам, госпожо Уилис, сержант Кунео някога давал ли ви е възможност да разгледате няколко снимки на различни хора?

— Ами не, но…

— Някога молил ли ви е да обмислите вероятността за трети човек?

— Не.

— Благодаря ви, госпожо Уилис, това е всичко.

Той се завъртя на пети и тръгна към масата си.

— Но… — обади се тя отново.

Той рязко се обърна към нея.

— Благодаря ви — повтори той малко по-натъртено. — Нямам повече въпроси.

Само че Роузън вече бе станал на крака и пристъпваше напред:

— Повторен разпит, Ваша Чест. — Кимване от страна на Браун. — Госпожо Уилис, познавахте ли добре Миси Д’Амиен?

— Не, почти не я познавах.

— Почти не. Разговаряли ли сте с нея?

— Не?

— Изобщо говорили ли сте с нея?

— Не. Никога.

— Добре. Значи лесно бихте могли да се объркате, когато я разпознавате?

— Ваша Чест! — обади се Харди. — Предположения.

Браун вече го бе изпреварила:

— Приема се.

Роузън остана в средата на съдебната зала за момент, след това подходи по друг начин:

— Госпожо Уилис, имали ли сте повод да промените мнението си за самоличността на жената, която преди това сте разпознали като Миси Д’Амиен?

— Да, имах.

— И кога беше това?

— Когато инспектор Кунео донесе снимка на друга жена и аз осъзнах, че не е била жената, която бях посочила отначало.

— И това беше снимката на обвиняемата Катрин Хановър, доказателство на защитата 12, която сте разпознали по-рано, така ли е?

— Да, така е.

— Впоследствие разпознахте ли обвиняемата като жената, която бе излязла от дома на Хановър няколко минути преди пожара, от полицейската снимка, доказателство 11 на обвинението?

— Да.

— Разпознахте ли жената, напуснала дома на Хановър минути преди пожара, и от полицейска очна ставка с няколко души в полицията на или около единайсети юли миналата година? Редица, в която е имало още пет други жени?

— Да, така е.

— Бихте ли повторили още веднъж за съдебните заседатели дали виждате в тази зала жената, която сте видели да напуска дома на Хановър преди пожара?

— Да, виждам я.

— Вече я посочихте на съда, но искам да ви помоля да го направите отново. — Тя я посочи и Роузън каза: — Нека се запише в протокола, че свидетелката още веднъж разпозна обвиняемата Катрин Хановър. Благодаря ви, госпожо Уилис. Нямам повече въпроси. Той се обърна към Харди: — Свидетелят е ваш.

Харди беше застанал пред свидетелката още преди Роузън да успее да седне.

— Госпожо Уилис, когато разпознахте първата снимка на Миси Д’Амиен, казвахте истината, така ли е!

— Разбира се.

— Разбира се. И бяхте толкова сигурна при това първо разпознаване, колкото и при второто, така ли е?

— Ами, в онзи момент…

— Ще перифразирам въпроса. Изразихте ли някакво колебание или някакви резерви по време на първото разпознаване?

— Не.

— Защото сте били сигурна, така ли е?

Въпросът не й хареса, обаче трябваше да го признае:

— В онзи момент да, но…

— Значи сте били сигурна. Толкова сигурна, колкото сте сега, че е била Катрин, нали?

Тя не отговори, а Харди не изчака:

— Само че се оказа, че сте грешали.