Джон Лескроарт
Мотивът (31)

31

В един мъглив, ветровит и буреносен четвъртък в началото на март, шест седмици, след като Джакман свали обвиненията срещу Катрин Хановър, а Браун разпореди тя да бъде освободена от затвора, Глицки шофираше лично. Не беше с униформа. Носеше тъмни плътни панталони, синя риза и новия си автоматичен четирийсеткалибров пистолет „Клок“ в кобура през рамото си. Когато слезеше от колата, щеше да скрие оръжието под якето си, което носеше през всички сезони.

Предишната нощ беше излязъл с друг служебен таурус, а тази сутрин се бе отправил в обратна посока на потока от коли по моста към Ист Бей и бе поел по междуградски път номер 80. Сега непосредствено след Америкън Кениън Роуд до Валехо той се натъкна на гъста пелена от прочутата мъгла на централната калифорнийска долина — беше чувал да говорят за нея, но не я бе виждал. Според него по-прочутата мъгла на Сан Франциско беше нищо пред това чудо.

Няма какво да се говори за мъглата, която пъплеше над града от Тихия океан през почти шест месеца годишно. Ето това тук беше истинска мъгла, мислеше си той. Знаеше, че всяка година заради нея стават многобройни катастрофи от Рединг до Бейкърсфийлд, от Феърфийлд до Обърн, а броят на смъртните случаи е двуцифрен. Видимостта беше по-малка от петдесет метра, затова Глицки се престрои в дясното платно и намали до петдесет километра в час, което все още му се струваше твърде висока скорост. Само че от лявата му страна колите продължаваха да летят с два пъти по-висока скорост, всяка плътно по петите на предната. На три пъти в бавната лента връхлитаха на косъм върху него, появявайки се изневиделица от бялата пелена и отново потъвайки в нея, когато завиваха рязко, за да го заобиколят, като през цялото време надуваха клаксоните.

Идиоти.

Глицки не бързаше, а дори и да бързаше, това не беше нито времето, нито мястото. В края на краищата щеше да пристигне там, закъдето е тръгнал, и то съвсем скоро.

Причината за неохотата му беше, че не бе напълно сигурен доколко умно е онова, което възнамерява да предприеме, затова щеше да се чувства по-удобно, ако минеше повече време, преди нещата да станат необратими. Искаше да си даде достатъчно време, за да може дори да промени напълно плановете си. Само че едва ли щеше да стане така.

По отношение на случая Д’Амиен и на убийството на Хановър — което бе един и същ случай — той беше решил да остане главното действащо лице в събитията, както и да се развиеха те. Знаеше, че би било по-разумно и професионално да се отърве от случая. Трябваше да го остави на местното правосъдие в долината или на ФБР. И двете институции имаха достатъчно силен мотив да контролират и да извършат ареста на Миси Д’Амиен.

Само че преди почти година Кейти Уест го бе помолила да поеме контрола над този случай. Не беше успял да попречи на Кунео да го измами и да отправи обвинение към жена, която беше невинна извън всяко съмнение. След това процесът — с цялата глупост на таблоидите, вулгарност и прахосване на време — беше подновил интереса към теорията за съществуващ заговор. Появиха се разни типове, които много искаха да свържат него, Харди и неговата клиентка, кметицата, евентуално началника на полицията Батист и прокурора Кларънс Джакман като действащи лица във всеки труден проблем на града, като се започне от дупките по улиците и се стигне до нарастването на кражбите на автомобили. За всеки от така наречените „заговорници“ обвиненията и намеците бяха и в някои случаи оставаха огромен товар — винаги лични, винаги политически, а понякога и делови.

Само че за Глицки и за Харди обвиненията криеха още по-голяма заплаха. Защото те двамата наистина бяха участвали в един заговор. Да, причината беше желанието им да се защитят, при това бяха останали без избор. Но те наистина бяха заговорници и докато се ширеше слухът, те бяха под непрекъсната, да не кажем непосредствена опасност да бъдат разкрити. Дори и след толкова време.

Глицки смяташе, че до известна степен вината за всичко това е негова. Той беше заплашен от Кунео, който несъобразително бе разчитал на дълбокия страх на Глицки, че някой ще открие неговото участие в престрелката, довела до смъртта на лейтенант от полицията. Допуснал бе да го надхитрят и инспекторът, и Роузън, а след това по време на разследването паралелно с процеса, беше надминат от най-добрия си приятел. Глицки се бе провалил на всеки етап от разследването, във всеки момент, когато можеше да промени нещата.

Убиец бе извършил престъплението си в района, който се намираше под непосредственото му разпореждане. И този човек все още беше на свобода.

След като бе прекарал целия си живот в полицията, Глицки най-сетне имаше истинска власт и авторитет като заместник-началник на инспекторите. Само че случаят Хановър бе нанесъл удар на достойнството му. И което беше още по-важно, знаеше, че това бе навредило на репутацията му в средите на полицейското управление, а вероятно и на по-високо ниво. Усещаше го всеки ден по най-различни начини — мълчание, когато влезеше в стаята, нежелание да го погледнат в очите, покани за годишнини и тържества за пенсиониране, които така и не стигаха до него.

Боеше се, че повишението му го бе превърнало в нещо, което се бе заклел никога да не допуска — пионка, бюрократ, изневерил на принципите си човек. Ако не си върнеше уважението на хората си — и на по-нископоставените, и на по-високопоставените, — назначаването му за началник щеше да бъде лишено от смисъл. Нямаше да постигне нищо значимо — нито революционна промяна към по-добро, нито дори проста ефикасност. Предварителните му обещания щяха завинаги да си останат една химера, а повишението му щеше да се възприема като резултат от заговора, от облагодетелстване и от покровителство. Не след дълго щеше да се пенсионира и да стане потънал в забрава окаяник, баща на възрастта на дядо, неспособен да бъде в крак със собствените си деца и дори със съпругата си.

Мъглата леко изтъня, той увеличи скоростта и подмина Вейквил — огромни магазини и супермаркети се точеха в продължение на километри от двете страни на пътя. Гъсто строителство. Не идваше често в долината, но развитието му се стори някак прекомерно. Когато по-големите му деца бяха малки, често беше минавал оттук, отивайки на ски в Сиера, и тогава тук имаше само обработваеми земи. Не беше толкова отдавна. Преди петнайсет, двайсет години? И всичко това вече го нямаше? Не беше ли тук мястото, където Калифорния трябваше да отглежда зърното си? Каква обработваема земя щеше да им остане, след като всичко бъде застроено?

Така отклоняваше мислите си от истинския проблем. Миси Д’Амиен.

 

 

Първият поглед. Вторник след процеса.

Харди го взема от Съдебната палата.

Глицки си слага колана, Харди го поздравява.

— Къде каза, че ще ходим?

— В Глайд Мемориъл. Не бих те занимавал, обаче е свързано с Хановър и може би ще искаш да зададеш някои въпроси.

— Разбира се. Пътуването сред природата ще ми допадне.

— Така е.

Повечето вечери столовата за бездомници затваряше в пет и половина, но неколцина души оставаха, за да направят сандвичи, които да раздадат на следващия ден. Глицки стои на вратата минутка, докато един възрастен негър с прошарена коса вдига поглед, оставя ножа си, избърсва ръце и се приближава.

— Лейтенант Глицки? — обръща се към него той с чина, с който му се е представил Глицки, и подава ръка. — Джеси Стюарт.

— Преподобни Стюарт, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Това е Дизмъс Харди. Проявява интерес, защото беше защитник на жената, обвинена в убийството на Миси.

Преподобният Стюарт не обръща особено внимание — смисълът на живота му е да осигурява храна за бездомниците. А мъжете в костюми не се вписват в картинката. Въпреки това се държи учтиво.

— Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да обсъдим онова, за което говорихме по-рано днес. За Миси.

— Разбира се, междувременно проверих и се оказа точно както ви казах. Започнала е да търси помощ при нас преди около четири години. Идваше редовно, няколко вечери в седмицата през по-голямата част от годината, а след това разреди посещенията си. Накрая изобщо спря да идва. Някои хора правят така.

— А Дорис? Няма ли фамилия?

— И да има, не я знам. Винаги сме я наричали Дорис — усмихва се свещеникът.

— Съжалявам — казва Харди, — но коя е тя?

— Редовна наша посетителка до миналата година.

— До миналия май, нали? — пита Глицки и мята на Харди многозначителен поглед.

— Точно така. Спомням си, защото дойде на рождения ми ден и ми донесе цвете. Значи Дорис дойде на десети май и повече не се появи.

— Обявихте ли я за изчезнала? — пита Харди.

Стюарт се опитва да не се издаде, че намира въпроса за глупав, но не успява напълно.

— Не, господине. Опитваме се да храним възможно най-много бездомни, но не ги водим на отчет.

— Но не ви ли се стори странно, че тя просто е престанала да идва?

— Не. Непрекъснато се случва. Хората идват и си отиват.

— Знаете ли нещо за нея? — намесва се Глицки. — Къде живее? С кого?

— Не живее, или по-скоро не живееше, никъде. Кажете го както искате. Обикновено идваше тук сама. Сядаше сама, ако имаше възможност. Само че какво от това? С мен се държеше приятелски и беше разговорлива, ако човек съумееше да я подкани. Всъщност беше доста образована. Навремето е учила в колеж.

— На каква възраст беше? — пита Глицки.

— Трийсет, четирийсет, някъде там — свива рамене преподобният. — Беше преди всичко гладна.

— И двете с Миси са се сприятелили? — минава на въпроса Глицки.

— Не бих се изразил точно така. Понякога просто сядаха заедно, това е. После тя дойде един ден, имам предвид Дорис, усмихната до уши, показва си зъбите — оправени и избелени. Знаете, че в болниците за бедни обикновено не предлагат стоматологични услуги, затова някой я попита и тя каза, че си е намерила ангел пазител. Това беше всичко. Наистина това си спомням. Нищо свързано с Миси. Просто поредното чудо, каквито се случват непрекъснато.

Изражението на Харди е съсредоточено. Здраво е стиснал зъби и устни. Глицки благодари на преподобния и двамата излизат заедно навън.

— Тя е платила на Дорис, за да си осигури медицинския картон — казва Харди. — Знаела е, че ще я убие.

— Може да не е знаела още, когато е убедила Дорис да си оправи зъбите — казва Глицки. — Може би просто се е подготвяла, ако някога й потрябва.

 

 

Глицки знаеше, че е Дейвис, Калифорния, има филиал на Калифорнийския университет, но само толкова. Никога не бе спирал в относително скъпото колежанско градче, което се намираше на петнайсетина километра на югозапад от Сакраменто. Мъглата се бе вдигнала и сега около колата се сипеше ситен дъжд, който беше достатъчно силен, за да се наложи да пусне чистачките си на постоянен режим.

Слезе от магистралата, потънал в размисъл, и по невнимание пое по погрешната отбивка, докато не се озова пред някаква хирургична клиника до суши бар, което му се стори толкова нелепо, че веднага излезе от вглъбеността си, осъзна, че е сбъркал пътя и зави обратно. Насочи се отново към центъра на града и зачака в една учудващо бавна и дълга редица коли. Десет минути по-късно разбра причината. Някакъв гений на малкото градско планиране явно беше решил, че ще е прекрасно, ако петте ленти на магистралата преминат през фунията на тесен двулентов тунел под старата железопътна линия. Само че Глицки отдавна живееше в Сан Франциско и задръстванията се бяха превърнали в част от ежедневието му. Ако допускаше задръстванията да го притесняват, трябваше още преди години да е преживял нервен срив. Светофарът на едно кръстовище малко по-напред, точно преди тунела, който вече два пъти беше светнал червено. Нямаше да отнеме много време, още няколко минути. Щеше просто да изчака.

 

 

Една седмица след края на процеса и пет седмици преди днешния ден специалният агент от ФБР Бил Шайлър седи заедно с Глицки на първия етаж в едно от уединените сепарета на ресторанта на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Много след края на работното време, почти девет часа, а Глицки все още не се е прибрал у дома. Всичко, което прави по случая Хановър, а той работи по случая вече цяла седмица, върши извън работното си време.

Двамата мъже се познават служебно повече от шест години. Само че не е никак лесно със застъпващите се правомощия, различните процедури и приоритети. Федералните и местните полицаи не се разбират по мед и масло. По-скоро имат търкания. Това ще стане по-ясно откогато и да е.

— Да — казва Шайлър.

Обхванал с ръка чашата си с горещ чай, Глицки кимва. Не е учуден толкова от това признание, колкото от внезапния прилив на гняв, който усеща да се надига у него.

— Да не искаш да ми кажеш, че си знаел?

— Не съм знаел лично, но да, някой в бюрото е знаел.

— И който и да е бил той, не е сметнал, че е нужно да го спомене пред полицая, разследващ двойно убийство?

Шайлър не искаше да се кара с него.

— Не. Тя е била мъртва. Ние също проверихме, мъртва беше. Така че какво значение би имало?

— Може би щеше да има значение за жената, която прекара осем месеца в затвора, обвинена в убийството й.

— Не беше мой проблем. Това също. Поразпитах, за да ти направя услуга, и ти намерих каквото ти трябваше. Честно казано, не разбирам защо се интересуваш. Добре, била е свързана с програмата за защита на свидетелите. Нали за това ме попита. След това обаче явно някой я е убил. И какво?

— Може би убиецът е човекът, от когото е била защитена.

— Решено бе, че не това е причината.

Глицки притиска слепоочията си и прокарва пръст по белега на устната си.

— Решено било…

— Така ми казаха. — По лицето на Шайлър не помръдва нито едно мускулче. Ръцете му са сключени на масата пред него. Може би донякъде познава Глицки, но това изобщо не е личен разговор. Това е работа на Бюрото.

— И за какво е била под защита?

— Това е секретна информация. — След това по-меко: — Не знам.

— Някакъв начин да разберем?

Свиване на рамене.

— Ами сега, когато може и да се окаже жива?

— И аз попитах за това. Май ни е измамила.

— Значи наистина е изчезнала?

— Така чух.

— Но защо й е да го прави? Защо да се отказва от защитата ви, ако й е вършила работа?

— Нямам представа — поклаща глава Шайлър.

Глицки се старае да говори спокойно:

— Нека те попитам нещо, Бил. За личното ти мнение. Възможно ли е някой от Бюрото да й е помогнал за това?

— За кое?

— Да изчезне.

След минутка той кимва.

— Има такава слаба възможност, струва ми се, само че не и ако тя включва убийството на Хановър и на друг гражданин и опожаряването на къщата.

— Но ти си съгласен, че може да е била и тя?

— Възможно е. Нямам мнение. Официално тя все още е мъртва.

— Не е мъртва. Няма труп.

— Добре, ти го знаеш от една седмица. Но преди това тя е била мъртва десет месеца. За системата тя все още е мъртва.

Това не беше войната на Глицки. За него нямаше значение какво гласи официалната постановка — мъртва или изчезнала.

— Знаеш ли кой е бил връзката й?

В очите на Шайлър проблясва искрица. Прави услуга на Глицки, а той иска да го прескочи и да отиде още по-нависоко?

— Не. Няма да ми кажат, дори да попитам.

— Пак ли е секретно?

— Така работим.

Вече наистина ядосан, Шайлър започва да се измъква от сепарето.

Глицки протяга ръка, докосва неговата, спира го.

— Тя е жива, Бил. Възнамерявам да я намеря, но ми трябва нещо, за което да се хвана. Трябва да знам коя е тя.

— Напиши молба. — Излиза от сепарето. — Ако някой поиска да говори, ще те повикат.

 

 

Глицки беше убеден, че единствената реална възможност да открие Миси Д’Амиен е чрез огромната сума пари, която беше откраднала. Едва ли би носила парите със себе си в брой. Трябваше да ги остави някъде, дори и само за да са на сигурно място. Затова на следващия ден след срещата си с Шайлър той направи известни проучвания в местния клон на отдела за вътрешна сигурност и най-накрая успя да се свърже със Службата за разследване на финансови престъпления към държавната хазна, известна като СРФП. Не смееше да се надява много, че финансовото разследване ще даде големи резултати, защото вече знаеше, че номерът на социалната осигуровка на Миси не е активен заради привидната й смърт. Само че нямаше друга следа, по която да тръгне.

В качеството си на полицай Глицки имаше правото да отправи така наречената Молба 314 (а) по силата на законовите разпоредби. В същото време той изпрати молба до министъра на правосъдието, с която обясняваше, че човекът, когото разследва, се намира в Програмата за защита на свидетелите и че съгласно съответните параграфи от Наказателния кодекс е обвинен в „престъпление, което се наказва с повече от една година лишаване от свобода или е престъпление, свързано с упражняването на насилие“.

Молба 314 (а), която първоначално бе целяла контрол над финансовите операции на терористични групировки, всъщност се бе превърнала в основно средство за разкриване на прането на пари. Глицки знаеше, че с този подход са преплетени много проблеми, свързани с правото на личен живот, с Първата поправка, с намесата на правителството в частния живот на гражданите, — само че това не бяха негови проблеми. Не и сега. Освен това подходът му се струваше някак назадничав. За свое учудване обаче по време на разследването си той установи, че банките и другите финансови институции — дори в Америка след терористичните нападения от 11 септември — не се стараят особено да установяват самоличността на клиентите си.

В Калифорния и в няколко други западни щати банките наемат частни компании, които да удостоверят валидността на адресите и да поддържат бази данни най-вече въз основа на информацията от шофьорската книжка, например. Обаче тези проверки са свързани само с установяването на това дали сведенията са в нужния формат. Например дали датата на раждане е изписана в поредността месец, ден, година. Или дали адресите по местоживеене не са в действителност адресите по месторабота. Или че номерът на социалната осигуровка има девет цифри, разположени на серии — макар че недействителните номера поради смърт са маркирани.

Глицки остана най-удивен от факта, че банките не трябва дори да проверят дали даден номер на социалната осигуровка отговаря на името. Вместо това те откриваха сметка на валиден номер на социалната осигуровка или на данъчен номер и приемаха шофьорската книжка на компанията или друг документ за самоличност. Ако на шофьорската ви книжка има ваша снимка с името Джо Смит и документът изглежда валиден, тогава банката ще приеме номера на социалната ви осигуровка и ще отвори сметка на името на Джо Смит. Нямаше система, която да открива измамните или фиктивните имена, като ги сравнява с номера на социалната осигуровка, или пък да разглежда цялата тази разнообразна информация едновременно.

Процедурата по молба 314 (а) беше праволинейна, простичка и не изискваше участието на техника. На всеки две седмици правителството съставяше списък, съдържащ обикновено между петдесет и двеста имена, на молбите, постъпили от правителствени или правораздавателни институции, и го разпращаше по факс или по електронната поща на всички финансови институции в страната. В рамките на две или на повече седмици всяка от тези институции трябва да даде информация дали поддържа или е поддържала сметки или е обслужвала трансакции на всеки човек, юридически субект или организация, вписани в молбата. Ако се откриеше съответствие, банката информираше СРФП посредством „формуляр за информация за субекта“.

Когато Глицки получи този формуляр, препратен му от СРФП и получен там от Общинската банка на Пюта Крийк в Дейвис, Калифорния, той се срещна с прокурора Кларънс Джакман в най-строга секретност. Само Джакман, Глицки, съдията, подписал заповедта, и съпругата на Глицки знаеха, че той е получил заповед за обиск във връзка с данните от доклада.