Джон Лескроарт
Мотивът (6)

6

На следващата сутрин, в петък, Дизмъс Харди слезе долу няколко минути след седем. От трапезарията се носеха характерните за закуска шумове, но той най-напред се насочи право към кухнята, към кафеварката и си наля чаша кафе. Обърна се надясно към дневната в задната част на къщата, почука по аквариума на тропическите рибки и им сипа храна. Всичките му дванайсетина рибки явно бяха в добро здраве и се стрелнаха към повърхността, в аквариума нямаше водорасли, а помпата тихичко и ефективно бръмчеше.

— Обичаш тези приятелчета, нали? — обади се съпругата му Франи, застанала в рамката на вратата.

— Обич може би е малко силна дума, запазена само за партньорката ми. — Той се приближи до нея и я целуна за добро утро. — Тоест за теб.

— Той обича съпругата си повече от златните рибки — рече тя. — А някои смятат, че романтиката умира.

— Не и в нашия случай. Само дето това не са златни рибки, не и ако струват от четирийсет до шейсет долара парчето.

— Шейсет долара? А тежат колко… трийсетина грама?

— Само една от големите.

Франи се взря в аквариума.

— Никога вече няма да се оплаквам от цената на сьомгата. Което ми напомня — ще закусваш ли тази сутрин? Защото ако ще закусваш, по-добре отивай в кухнята. Пушената сьомга почти свърши.

След десет секунди той вече стоеше, вперил гневен поглед в масата. И двете му деца бяха потънали в сутрешния вестник — Винсънт четеше комикси, а Ребека се бе отдала на страницата с обяви за срещи. Препечено хлебче беше поставено в чиния пред обичайното му място на масата, обаче нямаше и следа от пушена сьомга, макар че в двете празни чинийки имаше остатъци от сирене крема и трохи.

— Винсънт — не изчака анализа на ситуацията Франи, — нали те помолих да оставиш малко сьомга за баща си!

Момчето възмутено вдигна поглед, скръсти ръце пред гърдите си — същинско олицетворение на възмутената невинност.

— Ей, не съм аз. Оставих му. — После посочи към отсрещната страна на масата. — Питай нея.

Бек обаче беше на крачка пред майка си:

— Не съм те чула да го казваш. — После се обърна към баща си. — Щях да ти оставя, тате, знаеш, че щях.

Само че Харди не успя да й отговори. Явно това не беше първото търкане между двете жени в къщата за тази сутрин и раздразнението на Франи вече преливаше:

— Седеше точно тук, когато ви предупредих — каза тя. — Как е възможно да не си ме чула?

— Помислих си, че говориш на Винсънт.

— И просто си запуши ушите? Така ли? Много добре знаеш, че говорих и на двама ви.

— Добре, само че просто не съм те чула. Мислех, че не говориш на мен, ясно!

— Ей, хора — намеси се деликатно Харди. Никога не знаеше какво може да му се случи, когато се намеси между съпругата и дъщеря си. — Няма нищо. Нали пих кафе. Стига ми.

— Според мен не ти стига — отвърна Франи, — но не там е въпросът. Освен това не е „няма нищо“. Напоследък тя винаги постъпва по този начин. А явно никой освен мен не забелязва. И не го е грижа.

Олеле, помисли си Харди.

— Винаги ли? — повиши тон на свой ред Ребека. — Винаги! Изобщо не разбирам за какво говориш. Не съм направила нищо, освен че хапнах малко от глупавата сьомга, която си беше на масата точно пред мен. Добре, ако съм я изяла цялата, съжалявам. Но какво искаш да направя, мамо? Да я изплюя обратно ли? — пъхна тя пръст в устата си.

Винсънт, който следеше как се развиват събитията, внезапно хвърли страницата с комиксите, скокна и се отдръпна от масата:

— Спокойно, Бек. Хайде стига.

Харди се намеси в същия момент:

— Не повръщай нищо. Просто ще намажа хлебчето с някоя от рибките в аквариума…

— Не се шегувай с това — обади се Франи. — Не е смешно.

— Изобщо не възнамерявам да повръщам наистина. — Ребека завъртя очи нагоре, според Харди — за да изрази нещо като платоничен идеал за младежка обидчивост.

— Добре тогава.

Франи явно изобщо не смяташе, че това е „добре“, само че борбата й бе отнета, тя се обърна и изчезна обратно в кухнята. Харди се зачуди дали да я последва и реши, че в крайна сметка и за двамата ще бъде по-добре, ако не го направи. Ако отидеше при нея, просто щяха да продължат да говорят за Бек и как започват да я изпускат от контрол, как тя вече не ги уважава и как той е престанал да заема активна позиция. Нещата щяха да ескалират и неусетно разговорът щеше да се завърти около тях двамата с Франи. Нима не вижда каква става тя? Нима му е все едно какво се случва с дъщеря му?

Не му беше все едно. Просто не прекарваше с нея толкова време, колкото прекарваше съпругата му, не се отъждествяваше с нея повече или по-малко, а и не смяташе, че трябва да го прави. Дъщеря му растеше, ставаше независима, което според него бе основната й задача. При това се справяше добре с нея. Даже повече от добре, като се има предвид, че оценките й бяха средно добри, че беше председателка на няколко клуба и че една вечер в седмицата работеше, като преподаваше математика на изоставащите.

Харди наистина вярваше, че тя не е чула предупреждението на Франи за сьомгата. Никога не би изяла парчето, ако знаеше, че е за баща й. Но Франи щеше да каже, че точно в това е проблемът — че тя не мисли за никого другиго освен за себе си. Неговият отговор на тази реплика гласеше: „Разбира се, че не мисли, тя е тийнейджър“. Само че отговорът му не се радваше на популярност.

Седна, отхапа от хлебчето си и посочи към останалите страници на вестника си до лакътя на сина му.

— Вин, може ли да ми подадеш няколко листа? — След това рече sotto voce на Бек: — Вярвам, че не си изяла сьомгата ми нарочно, обаче не е ли по-добре да се извиниш на майка си, задето й повиши тон?

— Само че, знаеш ли, татко — снижи глас дъщеря му, — всъщност тя ми повиши тон.

Винсънт, който се бе върнал на мястото си, поклати глава и безсилно вдигна нагоре очи. Момичета! Харди кимна с разбиране. В това отношение двамата със сина му бяха съюзници. След това отново посочи и нареди:

— Вестника, моля. Щом не мога да ям сьомга, не може ли поне да си прочета вестника?

Вин се пресегна и грабна заглавната страница — скорострелно — и му я подаде над масата, като междувременно хвърли поглед на заглавията. — Ей, това е чичо Ейб. — С което придвижването на вестника спря.

— Вин — внезапно рязко прозвуча гласът на Харди. Той щракна с пръсти: — Веднага, моля те.

Тонът му изключваше всякакви спорове. За секунда Винсънт скокна и застана до рамото му и двамата мъже в къщата зачетоха заглавието под заемащата място за четири колони снимка на Глицки, който изискано поздравяваше кметицата. „Заместник-началникът на полицията Ейбрахам Глицки получи нареждания в движение вчера следобед от Кейти Уест във Фери Билдинг по време на първата «Разходка из квартала» на кметицата. Новата администрация на града възнамерява да увеличи полицейското присъствие и да повиши гражданското съзнание в проблемните квартали на града, а според кметицата появата на Глицки подчертава духа на сътрудничество между оглавяваната от нея служба и полицейското управление, върху който и двете страни се надяват да градят отношенията си“.

— Чичо Ейб се прочува — отбеляза Винсънт.

— Тъкмо каквото винаги е искал.

— Мислех, че той мрази подобни неща.

— Така е. Ще намрази тази снимка. Може би трябва да му се обадя и да му кажа колко спретнат и официален изглежда, докато отдава чест и така нататък. Даже подлизурски.

— Той най-вероятно ще дойде и ще те застреля, тате.

— Да, имаш право. Може би е по-добре да изчакам един ден, за да свикне.

Преди да отиде в службата си, Глицки се отби в отдел „Убийства“, където Марсел Лание седеше зад бюро, заемащо по-голямата част от кабинета му, и почука на отворената врата.

— Може ли да вляза?

— Не може — изсумтя Лание, след това махна на началника си да влезе. — Ранно посещение, Ейб. Кунео?

— Как се сети?

— Имам невероятни прорицателски способности. Той не е доволен от събитията и аз не го виня.

— Обвинявай кметицата.

— И аз така чух.

— Работата е там, че ако ще работим по този случай заедно, трябва да общуваме помежду си. В момента аз не знам какво знае той и обратно. Според мен той още дори не е разговарял със Страут, затова вероятно не подозира, че няма как Миси да се е застреляла. Или че Хановър не се е самоубил. А двете неща заедно означават, че хипотезата за убийство и самоубийство отпада и най-вероятно сме изправени пред двойно убийство.

— И какво искаш да направя?

— Говори с него и му обясни, че не се натрапвам.

Изражението на Лание претърпя лека промяна.

Глицки усети как в лицето му нахлува топлина. Заговори пресилено спокойно.

— Нали не мислиш, че се натрапвам, Марсел?

— Не, щом казваш, че кметицата ти е възложила случая, защо да се натрапваш? — Лание се приведе напред, подпрял лакти върху бюрото. — Само че, Ейб, не е тайна, че ти и нейна светлост сте приятели…

— Това не е…

Лание вдигна ръка:

— Моля те, не знам дали е вярно, обаче така смятат всички. Няма как да го отречеш особено след днешния вестник, нали? Дай да наричаме нещата с истинските им имена. Най-малкото никой не би отрекъл, че сте съюзници, нали? Убит е един от нейните дарители, случаят се пада на Кунео и не щеш ли, ти също получаваш специално назначение по случая. Кажи ми, ако работеше тук, ако беше на неговото място, това нямаше ли да те вбеси?

Лание отново се облегна на стола си и преплете пръсти върху корема си.

— Виж, Ейб, не е тайна, че той не те харесва много, а и според мен ти също не си му голям фен…

— Той почти ме обвини в съучастие в убийство, Марсел. А това до голяма степен успокои нещата около самия него.

— Добре, разбирам, така е. Но трябва да признаеш, че това нещо с теб и с кметицата сигурно му се е сторило като лична вендета.

— Ти вече си говорил с него за това — поклати глава Глицки.

— Не, но тази сутрин ми е оставил съобщение. Доста дълго. Според него ти виждаш в този случай възможност да го изгониш от отдела. Иска просто да ме осведоми за това.

— Заради един-единствен случай? Доколкото ми е известно, инспекторите имат профсъюз. Не бих могъл да го уволня, дори и да исках, не и без причина.

— Може би ще намериш някаква причина.

Глицки поклати глава:

— Вярваш ли в това, Марсел?

— Не. Честно казано, не вярвам. — Той се размърда на стола си. — Но не искаш ли да се запиташ защо Кейти Уест проявява такава лична заинтересованост към случая? Добре, убит е един от най-приближените й хора. При това положение тя се обажда на заместник-началника на инспекторите, за да оглави разследването? Защо? Понеже й е приятел и тя го иска поради съвършено различна причина, защо иначе?

— И каква ще да е тази причина?

— Не знам. Но бих могъл да допусна, Ейб, че може би се опитва да прикрие нещо.

Сега гласът на Глицки стана дрезгав:

— И ти смяташ, че аз бих й помогнал?

— Не. Не би го направил умишлено. Но, чуй ме, ако докладваш на нея, а не на някой в отдел „Убийства“…

— Нали това казвам и аз. Опитвам да се сработя с Кунео.

— Въпреки това става дума предимно за теб и за нея, а не за теб и за него. Ако се добереш до нещо, което би я притеснило…

— Чакай малко. Едва ли смяташ, че Кейти Уест е замесена в убийствата.

Лание се загледа в пространството помежду им за момент, след това сви рамене:

— Не в смисъла, който влагаш. Макар че и двамата знаем, че би могла да е замесена. Истинският въпрос е дали може да има друга връзка между нейна светлост и господин Хановър? Може би убийството му е някакво предупреждение към нея? Може би става въпрос за пари от дарения? — Погледът на Глицки накара Лание да се дръпне назад и да разпери ръце: — Просто ти нахвърлям някои идеи. Само че истината е, че би могла да иска да участваш в разследването по съвършено различни причини от тези, които ти казва, и не смятам, че си толкова наивен — всъщност изобщо не си наивен, — та да не си помислил за това.

Лание отново се облегна назад със скръстени ръце, невъзмутим, предизвикващ по-висшия офицер да го обори.

— Не знам дали бях стигнал чак дотам — отвърна Глицки. — Вчера, когато случаят приличаше на самоубийство, тя искаше да изчистя доброто име на Хановър. Но сега, когато започва да ми се струва, че някой го е убил… — Той замълча и си пое дъх.

— Просто казвам, че от една гледна точка нещата изглеждат малко странни.

— Да, съгласен съм, обаче тя е кмет — каза Глицки. — И както ти е известно, шефът на полицията е под нейно разпореждане. Батист вече е въвлечен в това. Имам предвид чрез моето участие в случая. Човек не може да й откаже, без с това да изложи кариерата си на сериозен риск. — Глицки помълча известно време и продължи: — Просто кажи на Кунео, че бих искал да поговорим. Да обменим сведения. Само двамата, с това ще започнем. Имаш ли нещо против да го направиш?

— Не, това е добре. С радост ще го направя, Ейб. Между теб и мен няма нищо лично. Аз съм само посредник. А посланието си струва.

— Чух те и дори съм съгласен с теб. — Глицки се отблъсна от стената, разкърши рамене и си пое въздух. Пресегна се към топката на вратата, завъртя я и понечи да излезе.

— Ейб — спря го Лание.

Глицки се обърна с въпросително изражение и отново затвори вратата.

Лейтенантът, шеф на отдел „Убийства“, помълча още известно време, загледан в тавана, докато преценяваше дали наистина да каже каквото беше намислил. Най-сетне се реши:

— Има нещо, което сигурно би искал да знаеш. Във връзка с обаждането на Кунео от тази сутрин. Той не искаше да се разчува, най-малкото пък да стига до теб, обаче трябва да го знаеш. — Той въздъхна и изчака още малко.

— Искаш ли да позная от три пъти?

Критичната нотка накара Лание да продължи да говори:

— Може би в къщата не е била онази жена Д’Амиен. Някакви свидетели като че ли са я видели да си тръгва малко преди пожара. Кунео смята, че ако това е вярно, вероятно тя е стреляла.

— Коя тогава е била жената в къщата?

— Нямаме представа.

— А къде е Д’Амиен?

— Никой не знае.

 

 

— Аз знам къде е тя. Тя е в камерата ми, само на пет метра от мястото, където сме разположили старите си кости — каза Страут. — Там е с ужасно голяма медицинска сигурност. А по отношение на това дали е стреляла тя, би било доста необичайно, да не кажа невъзможно. Понеже в онзи момент вече е била мъртва.

Патологът стана от бюрото си. Зад него от прозореца смътно се виждаше сутрешното движение по магистралата, застинало неподвижно и в двете посоки. Мъглата явно щеше да се задържи до обяд. Докато разговаряха, Страут отваряше и затваряше един автоматичен нож.

— Тогава кой е извършителят на този безобразен фарс? След като не е била Д’Амиен?

— Преди да ти кажа това, ти ми кажи защо да е фарс, Джон.

— Защото се обадих на д-р Тошио Ямаширу — който между другото се оказа един от главните съдебни зъболекари в страната, викали са го да помага при установяването на самоличността на жертвите от 11 септември в Ню Йорк. Както и да е, обадих му се почти веднага, след като вчера научих името му от теб, и той беше така добър вчера вечерта да дойде тук със зъболекарския й картон и да сравни данните със самата нея.

— С Д’Амиен ли?

— Е, не бяха зъбите на Мерилин Монро. — Патологът затвори ножчето. — Тя е.

— Чакай, чакай…

— Добре. — Ножчето се отвори и затвори четири пъти. Зад Страут на магистралата една кола се премести напред от единия края на рамката на прозореца му до другия. — За какво мислиш?

— Разговарял ли си с Дан Кунео? За този случай?

— Разбира се. Той беше на местопрестъплението.

— Не, оттогава насам — поклати глава Глицки.

— Амииии… — проточи думата Страут — това беше само вчера сутринта, Ейб. Но отговорът е „не“. Не съм го виждал оттогава. Защо?

Пауза.

— Нищо. Просто съм любопитен.

Страут процеди през зъби кратък смях.

— Просто любопитство, значи? Ти си известен с това. — Вдигна ръка, като все още се наслаждаваше на момента. — Сериозно, няма причина да ми обясняваш защо е важно дали съм го виждал. Може би не е моя работа.

— Не е това. И аз не съм говорил с него, но Марсел ми каза, че той имал свидетел, който я е видял да излиза от къщата и да отива към колата си точно преди пожара. Имам предвид Д’Амиен.

— Може би се е върнала. Явно го е направила.

— Разумно.

— Застреляла го е, отишла е до колата си, за да вземе тубата с бензин, която иначе е щяла да бие на очи, ако я остави във вестибюла.

Но Глицки клатеше глава:

— Не. Това е възможно, ако се бе самоубила, което и двамата сме съгласни, че не би могла да направи.

Страут обмисли думите му за момент.

— Значи е някой, който прилича на нея?

— Възможно е. — Глицки се приведе напред в сгъваемия си стол. Както обикновено, беше с пълна униформа и докато стоеше приведен, стискаше фуражката между краката си. — Колко сигурен беше Ямаширу?

— Че това е Д’Амиен ли? Сто процента. Разгледа всичко в продължение на почти час. Както и да е, беше достатъчно сигурен, аз също, че да напиша името й в доклада от аутопсията.

Глицки познаваше Страут от трийсет години и знаеше, че за него това е въпрос на професионална гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.

А това означаваше, че след известно отклонение отново се е върнал там, където беше преди разговора си с Марсел Лание сутринта или по време на разговора си с кметицата предишния следобед. Някой бе застрелял Хановър и Д’Амиен и след това бе запалил телата им.

Значи това несъмнено бе разследване на убийство. Кунео беше полицаят, който водеше разследването и макар да имаше разпореждане от кметицата, Глицки щеше да се съобразява с колегата си, докато това е възможно. В съзнанието му отекваше съветът на Харди — може би това бе добра възможност да се помири с този човек, да постигнат известно взаимно разбирателство, може би дори да поставят началото на взаимно уважение.

След като най-сетне почти успя да се добере до кабинета си, Глицки застана смръщен пред вратата, на която бе окачена изрезка със снимката му от сутрешния брой на „Кроникъл“. Не би трябвало да се учудва, макар че точно това направи, как новинарските агенции — печатни, радио- или телевизионни — толкова последователно успяваха да предават подвеждаща информация дори посредством една снимка. Разбира се, той още сутринта бе видял глупавата снимка. Че как можеше да я пропусне! Стори му се странно, че изобщо не помни този конкретен момент, макар да изглеждаше, че е заел поза за официален поздрав, а отдаването на чест бе толкова отчетливо, все едно позираше.

Усети, че някой е влязъл в заседателната зала между рецепцията и кабинета му, и се обърна. Мелиса не беше точно негова лична секретарка — технически погледнато, тя пазеше достъпа до него и до другия заместник-началник, Джейк Лонгория, — но тъй като бе най-високопоставената служителка от шестте на рецепцията, тя проявяваше собственически и дори майчински интерес към мъжете, достъпът до които охраняваше. В момента тя широко му се усмихваше, явно доволна от отразената светлина на славата, която снимката хвърляше върху самата нея, както и от очевидно растящата известност на Глицки сред хората, управляващи града. (В много случаи заместник-началникът на полицията взимаше със себе си пазителката на портите си, ако се издигнеше до шеф на полицията.)

— Харесва ли ви? Снимката е великолепна.

Зад нея Глицки забеляза на входа един-двама от останалите служители, които искаха да споделят с него очакваната от тях безусловно положителна негова реакция. Той усети, че в най-добрия случай би било грубо и би се отразило отрицателно на духа на служителите, ако последва импулса си и скъса снимката, затова си лепна безизразно изражение и кимна.

— Хубава е. — Усети, че те очакват от него още нещо, затова леко се поклони сковано от кръста: — Благодаря на всички ви.

Щом се озова в блажената обител на кабинета си, с тиха ярост, която бръмчеше в ушите му, той окачи фуражката си на една закачалка до вратата, след това отиде на бюрото си и натисна постоянно мигащото копче, което означаваше, че има съобщения на гласовата си поща. Тринайсет.

Сред обичайния бюрократичен бял шум поне шест от обажданията бяха свързани със снимката. Джеф Елиът искаше да научи повече за историята, която явно бил пропуснал, докато бяха разговаряли предния ден, и питаше дали не може да го интервюира скоро, например днес, за рубриката си „Градът говори“. Приятелят и наставникът му Франк Батист му бе оставил съобщение, в което съвсем леко, но безпогрешно се долавяше лека завист. Батист не го казваше директно, но ставаше ясно, че ако ще се публикува снимка, символизираща сътрудничеството между кабинета на кмета и полицията, може би на първа страница следваше да отдава чест началникът на полицията. Трея, която се бе събудила, след като Глицки бе излязъл в седем без петнайсет и бе видяла снимката, когато той вече бе излязъл, бе съгласна с Мелиса, че публикуването й би трябвало да го ласкае и че изглежда хубаво. Дизмъс Харди от друга страна го поздравяваше с ужасен сарказъм за фотосеанса и се питаше дали на табелката с името на джоба на ризата му не бе специално типографски напечатано „Глицки“. (Глицки веднага сведе поглед към снимката, при което вратът му изпука, за да провери — не, не беше така.) Освен това Харди го уверяваше, че ако има нужда от човек, който да оглави кампанията му за какъвто и да е пост, Дизмъс е неговият човек, макар да бил малко огорчен, че най-добрият му приятел не го е посветил в плановете си още от самото начало.

Забеляза, че Кунео все още не е отговорил на обаждането му. Глицки реши да му звънне у дома и да го събуди, ако се наложи, след като прослуша гласовата си поща. За негова изненада обаче последното съобщение беше от Катрин Хановър, която бе видяла снимката и бе познала името му след вчерашния им разговор. След като цяла сутрин обмисляла дали да му се обади, тя най-сетне събрала смелост и го молеше да й позвъни у дома. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Предишната вечер я бил посетил инспектор Кунео и искала да обсъди с него нещо, както се бе изразила, малко деликатно.

Той погледна часовника си. Беше му се обадила преди по-малко от петнайсет минути. Започна да набира номера й.

— Госпожо Хановър? Обажда се заместник-началник Глицки.

Осезаема въздишка, след това поток от думи:

— Благодаря ви, че се обаждате толкова бързо. Не знаех дали е възможно да оставя съобщение лично за вас, но… — Тя остана без дъх, а после след известно колебание започна отново, малко по-спокойно. — Не знаех с кого другиго да поговоря.

— Не споменахте ли, че снощи сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Да. — Нова пауза. — Просто се питах дали е възможно да се уреди да разговарям с вас вместо с инспектор Кунео. Искам да кажа, ако ви трябва… ако полицията иска да разговаря още с мен за Пол, за пожара или за нещо друго.

— Не искате да разговаряте с инспектор Кунео, така ли?

— Бих предпочела да не се налага.

Положението наистина беше деликатно. Особено в светлината на новите сведения на Глицки, че отдел „Убийства“ — т.е. Кунео — разследва не убийство и самоубийство, а двойно убийство. Така Катрин Хановър ставаше не просто свидетел, а един от многото евентуални заподозрени в убийството. Тя може би не гледаше на нещата така, но Глицки вече се бе оказал принуден да ги погледне по този начин заради онова, което тя му бе казала предишния ден — за силния си финансов мотив Миси Д’Амиен да бъде изключена от завещанието на Пол Хановър или, ако това не успее, от живота му. Много хора са били убити за далеч по-малко пари.

А ето че сега Катрин Хановър не искаше да разговаря с полицая, който провеждаше разследването. Предвид всичко това бе недопустимо, а и Глицки не бе склонен да обмисли молбата й. Ако въпросите на Кунео я бяха разтърсили или разстроили, или я бяха накарали да се почувства неудобно по някакъв начин, толкова по-добре — може би той се бе натъкнал на нещо, свързано с убийствата, което тя се опитваше да прикрие. Нямаше да може да избегне Кунео. Не можеше да става и дума за подобно нещо и той й го заяви.

— Съжалявам — каза й в заключение, — но свидетелите не могат да избират кой да ги разпитва.

— Добре — примири се тя с натежал от съжаление глас. — Поне опитах. — След това, сякаш връхлетяна от внезапно прозрение, добави: — Трябваше да се сетя, че ще се подкрепяте.

— Кой?

— Вие, от полицията.

— Да, в този случай е точно така. По очевидни причини такова е общото правило — заподозрените рядко изгарят от нетърпение да разговарят с разследващите полицаи.

Чу я как си поема въздух.

— Заподозрени ли? — прошепна тя. — Заподозрени ли казахте?

— Да, госпожо.

— Значи вече съм заподозряна? Струва ми се, че бях свидетел — прозвуча гласът й по-високо и по-силно. — Доброволно разказах всичко на инспектор Кунео — и по време на пожара, и след това в дома си. Как е възможно… Как е възможно да смятате, че имам нещо общо с това?

— Не смятам подобно нещо.

— Но нали казахте, че съм заподозряна?

Глицки здраво стисна слушалката и метна поглед към тавана. Всичко това бе стигнало много по-далеч, отколкото трябваше, и сега той усети, че трябва да обясни положението, в което се намира — ситуация, която би предпочел да избегне.

— Не — каза той, — отбелязах, че заподозрените често не желаят да разговарят с разследващия полицай.

— Но подтекстът бе, че аз съм една от тях.

Глицки заговори с преувеличена прецизност:

— Госпожо Хановър, тъй като, доколкото ми е известно нямаме никакви заподозрени, всеки е на практика заподозрян. Което включва и вас, макар да не ви поставя на челно място в списъка. Вие ме попитахте дали има начин да избегнете отново да разговаряте с инспектор Кунео и аз ви казах защо това не е позволено.

В тона й се прокрадна стоманена нишка, когато го притисна:

— Добре тогава, ами ако подам оплакване срещу него? Към кого да се обърна за това? Какво ще стане тогава?

— Какво оплакване?

— За непристойно поведение — каза тя след кратко колебание.

— В какъв смисъл? Какво непристойно поведение?

Пак си пое въздух, пак последва пауза.

— Сексуално, бих казала.

Сега бе ред на Глицки да замълчи. Мълчанието бе натоварена със значение. Най-сетне, пристъпвайки внимателно, той каза:

— В управлението има Служба по управление и контрол, която разследва подобни обвинения. Мога веднага да ви свържа с тях.

Само че този път тя бързо изстреля:

— Не искам да ходя там. Поне още не.

— Защо не? Ако инспектор Кунео ви е нападнал…

— Не ме е нападал. Той просто… ами беше съвсем ясно, че ми се сваля, и затова предпочитам да не ми се налага да го виждам отново. Кара ме да се чувствам неудобно. Не искам да причинявам неприятности никому, готова съм да разговарям с когото и да изпратите, обаче инспектор Кунео ме притеснява. Само това.

— Докосна ли ви?

— Няколко пъти. След това стисна ръката ми, преди да си тръгне, каза, че мога да му звънна у дома по всяко време, и ми даде номера си. Това определено бе… неуместно. Той ми се сваляше.

— Обаче вие не искате да подадете жалба?

— Струва ми се малко силна мярка предвид на случилото се. Не бих искала да реагирам пресилено. Не желая да му създавам неприятности…

— Може би вече си има неприятности.

— Не! Наистина не искам това. Вижте — каза тя, а напрегнатостта й вече направо се процеждаше по линията, — наистина е така, просто не желая да го виждам. Ако се налага да говорите с мен, можете да дойдете вие или някой друг. Не се опитвам да се измъкна от полицията, а пък той не направи нищо чак толкова нагло, че да се налага да подавам оплакване.

— Добре, но ако не подадете оплакване, тогава официално не се е случило нищо. Това ще е краят на историята.

— Всъщност наистина не се случи нищо.

— Не ви ли докосна?

— Докосна ме. Вече ви го казах.

— Е, това е нещо. Това е основание за оплакване. — Искаше му се добави, че на нейно място той веднага би подал оплакване, но просто не можеше да каже това. Решението трябваше да бъде само нейно, не биваше да се меси.

— Ами, може би, но дори и така да е… Добре, ще си помисля.