Джон Лескроарт
Мотивът (15)

15

Харди се стресна и се събуди, целият плувнал в пот.

Не беше топло. Всъщност дори беше необичайно студено — не само в спалнята му, но и навън в ужасната нощ. Беше третата седмица на януари и вторият ден от арктичната буря, която блъскаше по прозорците на спалнята му и стъклата шумно дрънчаха.

Отметна завивките и седна в леглото, като се опита едновременно да прогони и да запомни кошмара, който го беше събудил. Инстинктивно погледна часовника на нощното си шкафче. 2:53. Процесът щеше да започне след около седем часа. Трябваше да се опита отново да заспи. Не можеше да се появи още първия ден, смазан от умора. Щеше да има глутница репортери. Не само от местните канали, но и коли от всички телевизионни станции и кабеларки бяха паркирани на задния паркинг на Съдебната палата за всяко от заседанията досега — за отхвърляне на призовката, за изключване на показанията на Катрин пред полицията, за допускане на доказателствата, за разпускане на състава — бяха там всеки път. Там щяха да бъдат и тази сутрин. Съдията беше забранил всякакво общуване с пресата, но журналистите щяха да бъдат безмилостни, затова умът му трябваше да сече като бръснач. Трябваше да заспи.

Веднага.

Сънят беше сексуален, това поне си спомняше. Сънуваше почти всяка нощ и почти всичките му сънища бяха сексуални, все усти и крака, разменени самоличности, безсилие, вина и измама — подсъзнанието му работеше изключително активно, за да обработи конфликтите и непризнатите напрежения, на които той не се поддаваше в ежедневието.

Не беше влюбен в Катрин Хановър, но нямаше смисъл да се опитва да отрича, че е привлекателна. Освен това го болеше заради нещастието й, заради начина, по който се бе стекъл животът й. Химията помежду им винаги е била осезаема. Като тийнейджъри за тяхна обща гордост, объркване, ужас и срам, още на третата си среща се бяха превърнали от неопитни девственици в любовници, без да го обсъждат и без да си дават никакви обещания. Старанието, което полагаха да избягват и най-невинния и случаен физически контакт през последните месеци, им беше толкова постоянен спътник, че все едно присъстваше физически в помещението заедно с тях.

Тя беше в затвора почти осем месеца за престъпление, което той искаше да вярва с цялото си сърце, че не е извършила. През това време слабото и основано само на косвени улики дело срещу нея — което въпреки това се оказа достатъчно, за да може съдебните заседатели от голямото жури да я обявят за виновна в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства — бе станало по-сериозно. Не бе помогнало и това, че Крис Роузън помпозно се бе отдал на амбицията си и сега широко се говореше, че макар и тихомълком, той ще бъде кандидат за прокурорското място на следващите избори.

Свекървата на Катрин, Тереза, се бе превърнала в ужасен свидетел. Дан Кунео я бе разпитвал почти цяла седмица още при първото отправяне на обвинението през миналия май и тя бе направила всичко възможно да изплете въжето, на което да бъде обесена снаха й. Според Тереза Катрин неведнъж бе заплашвала, че ще убие Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Това било постоянен рефрен. Заплахите често били отправяни пред децата и пред други членове на семейството.

Катрин твърдеше, че тя просто си е говорила по този начин по време на семейните събирания — опитвала се да бъде по-театрална, да подсили малко нещата, а Харди знаеше от собствен опит, че това най-вероятно е истина. Тя още от самото начало бе знаела, че не е добре дошла в семейство Хановър. Усещала, че единственият начин да бъде поне малко приета е да бъде забавна, да бъде някой. Тъй като не била от знатен произход и нямала интересно минало, оставало й само това.

Да, често се шегувала, че всички трябва просто да се обединят и да убият Миси преди сватбата, макар че не го мислела наистина. Останалите се смеели. Не вярвали, че наистина има предвид подобно нещо. (Според Бет обаче честото споменаване на заканата било доста зловещо, но според децата бе нещо маловажно, шега.)

Съпругът й също даде своя принос. В показанията си пред полицията Уил отрече да е имал любовна връзка. Имаше алиби, осигурено от секретарката му, Карин Харис, „другата жена“ според подозренията на Катрин, за времето, когато е бил на риба, а регистрите сочеха, че тя е била в офиса през всеки един от четирите дни. Нещо повече, капитанът на „Кингфишър“, Морган Бейли, се закле, че през цялото време е бил с Уил в открито море, но радиото им е било развалено. Имаше документи за поправка на радиото, които го доказваха. Освен това бяха извън зоната на обхват на мобилните телефони, затова не можели да се обадят на никого на брега.

Уил каза на Харди, че съпругата му винаги е била ревнива. През изминалите няколко години тя била опасно нестабилна и това състояние имало различни прояви — обвиненията в изневяра били само една от тях. Освен това, твърдеше Уил, тя или изпитвала прекалено силна привързаност към баща му, или мания за парите му. Имало силна и в някои отношения направо странна прилика между Катрин и Миси Д’Амиен — отбелязвана от всички, които познавали и двете — и Катрин явно смятала, че ако Миси може да омагьоса много богатия й и харизматичен свекър, самата тя би могла и би трябвало да го направи. Трябвало да замине с баща му, когато имала такава възможност. Накрая Уил каза на Харди, че е научил от баща си, че тя дори открито му се е предложила и той е трябвало да я отблъсне. Освен това непрекъснато се карала на Уил за неговите „делови провали“, за неспособността му да осигури нужните средства за образованието на децата, за липсата на находчивост и инициативност — при все че според неговите думи той имал „стабилен шестцифрен годишен доход“.

Харди изиска данъчните му декларации — най-успешната му година беше 1991, когато беше изкарал 123 000 долара. Миналата година бе спечелил 91 000.

Как отговори Катрин на всички тези обвинения? С рязко пренебрежение, с отказ дори да ги обсъжда:

— Той е откачил.

За протокола, децата повече или по-малко бяха на нейна страна. Само че тя беше в затвора, а баща им си беше у дома постоянно, плащаше сметките й за адвокат (от наследството си от четири милиона долара), преструваше се, че е на страната на Катрин, че иска да й помогне, че му е мъчно за нея. Тя била болна, но добра жена. Той все още я обичал и щял да я приеме обратно, ако изобщо някога „се оправи“. Нито веднъж не отиде да я посети в затвора.

Освен това се намеси и партньорът на Пол Хановър, Боб Таунзенд, на когото Пол се обадил следобеда в деня на смъртта си. Катрин тъкмо била ходила да го посети и той се почувствал застрашен. Тя почти била изпаднала в истерия заради въображаемата изневяра на съпруга си. Направо откачила, когато Пол й казал, че ще побърза да промени завещанието си в полза на Миси. Таунзенд каза на Харди, че Пол си запазил среща за следващата седмица, за да осъществи намерението си.

Харди здравата се беше борил да задържи по-голяма част от тези показания извън съдебната зала, само че съдия Мариан Браун беше взела нещата под свое разпореждане и Харди не можеше да се отърси от подозрението, че тя рано или късно ще допусне в залата част от тях, може би дори повечето. От гледна точка на Харди Браун беше една от най-лошите възможности за избор на съдия за процеса (само Лео Коморо можеше да бъде по-лош). Веднага след като тя бе назначена, той се замисли дали да не се възползва от правото си на абсолютен отвод — за което нямаше нужда да изтъква причина и което не можеше да му бъде отказано — и да я свали от делото. Само че така се излагаше на опасността да назначат Коморо. Всъщност не би било никак трудно да назначат Коморо, за да го накажат за арогантността му. В крайна сметка реши да остави нея.

Имаше и още нещо. Алибито на Катрин за нощта на убийството бе оспорено не от който и да е, а от собствената й малка дъщеря, Хедър, която си водеше дневник, за който Кунео бе разбрал, докато я бе разпитвал. Тя трябвало да е навън и да вечеря заедно с брат си и сестра си, обаче имала „купища“ домашни, затова накарала Сол да я остави у дома и „гризнала“ нещо набързо, защото нито баща й, нито майка й си били вкъщи, което „напоследък станало нещо обикновено“.

Притисната от този факт, Катрин призна на Харди, че го е излъгала. Най-малкото, неприятен момент. Катрин съжаляваше. Не искала да се излага пред него. Не искала той да знае, че е способна да се прояви като несигурна и душеща наоколо кучка. Всъщност ходела до дома на любовницата на Уил, Карин Харис, за да е сигурна, че тя все още не се е прибрала. Ежедневно в продължение на четири дни! И госпожица Харис не била там нито веднъж.

Харди изиска списъците с пътници на всички авиокомпании, летели от което и да е летище в залива до което и да е летище в Южна Калифорния през въпросните четири дни. Никъде не фигурираше Карин Харис. Истината беше, че независимо дали съпругът й е имал извънбрачна връзка, алибито на Катрин не издържа.

Глицки търси под дърво и камък други възможни сценарии — и заради личните си отношения с Кунео, и заради работата си по молба на кметицата, — но и той не намери нищо. Играта с „третия човек“ аргументът, че някакъв тайнствен непознат е извършителят на престъплението, беше много популярен сред адвокатите защитници. Разбира се, Харди го бе използвал успешно по време на предварителните дела. Само че ако в този случай беше участвал и трети човек, Глицки при цялата тежест на поста си не бе успял да го издири. „Тау/Холд“ бяха изгубили договора си с общината през юни и доколкото бе известно на Харди, никой друг не беше умрял и дори не бе настинал. Кметицата се отказа от личния си интерес към разследването.

След като непрекъснато се появяваха нови доказателства срещу Катрин, дори Глицки започна неохотно да допуска вероятността Кунео да е прав. По свои собствени причини Глицки все още беше готов да скокне още при първите признаци за друга следа, само че такива почти нямаше, а дори да имаше, не водеше до никъде. Така оставаше само една възможност — смъртта на Пол Хановър и на Миси Д’Амиен да е причинена от ръката на клиентката на Харди.

Имаше дни, в които самият Харди обмисляше такава възможност.

Сега, след като успокои дишането си, той стана и отиде в банята, където изпи няколко шепи вода, плисна още няколко на лицето си и след това се избърса. Върна се в леглото и легна отвит.

Досега мълчалива и привидно заспала, Франи се пресегна и покри ръката му със своята в тъмното.

— Добре ли си?

— Просто съм нервен заради процеса.

— Така и допусках.

— Не мога да те заблудя.

— Мога ли да направя нещо?

— Всичко е наред. След малко ще заспя. — Той стисна ръката й. — Не можех да намеря колата — каза той, като че ли думите му имаха някакъв смисъл.

— Коя кола?

— В съня си. Колата на Миси. — Колата, в която двамата с Катрин щяха да се качат в съня му и да изчезнат, веднага щом успееше да я намери, обаче премълча тази част.

— Какво за колата?

— Не знам къде е. Искам да кажа, че все още не знам къде е.

— Знаеш всичко, което може да се знае за този случай, Дизмъс. Живееш и дишаш с него вече почти година. Колко папки имаш?

Ставаше дума за черните му папки с три скоби, в които събираше свидетелски показания, доказателства, искове, полицейски доклади, всичко, което представляваше архивът му по този случай.

— Двайсет и шест.

— Това нов рекорд ли е?

— Почти. Но знам, че нямам нищо за колата. Как можах да го забравя?

— Не знам. Важно ли е?

— Не. Тоест, не знам как би могло да е важно. Просто не е въпрос, на който нямам отговор. Започваме след няколко часа, Фран. Не може да имам въпроси, на които нямам отговор. Не сега.

Франи се обърна на една страна и се премести към него:

— Ако е важно, ще получиш отговор, когато ти потрябва. Но в момента се нуждаеш единствено от сън.

— Такава бъркотия — дълбоко въздъхна той.

— Ще се оправиш.

— Не мога да повярвам, че Мариан не си направи отвод.

— Това е добър знак, не забравяй. Възможност за обжалване. Сам ми го каза.

— Нито пък смени мястото? Как е възможно да провежда процеса тук? Съдебните заседатели са повлияни. Усещам го.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— През цялата нощ ли ще обмисляш всичко това?

— Не, надявам се, че няма. — След това: — Права си. Трябва да престана.

— Добре. Тогава спри. Не се измъчвай.

Той я прегърна:

— Казах ли ти, че имаш право?

— Да.

— Така е.

— Знам. — Тя го целуна отстрани по лицето. — Хайде да се опитаме да заспим, а?

— Добре. — И после, когато се унасяше: — Обичам те, да знаеш.

— Знам. Аз също — отвърна тя и отново го целуна по бузата.

След две минути Харди дишаше равно и дълбоко.

На Франи й бе нужно повече време.

 

 

Харди беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червено и синьо райе. Според часовника на печката часът беше 6:42. Както обикновено, най-напред си бе сипал кафе, беше го изпил и си беше дал сметка, че ако Трея не е започнала да ражда през нощта, Глицки ще си бъде у дома и ще е буден.

Той вдигна на второто позвъняване с ведрото:

— Дано да е нещо важно.

Харди също не губи време в празни приказки:

— Къде е колата на Миси?

— Не знам. В Боливия?

— Защо го казваш?

— Не сме ли малко напрегнати тази сутрин? О, сетих се. Процесът…

Харди го прекъсна:

— Знаеш ли нещо такова? Колата наистина ли е в Боливия?

— Откъде да знам? Ще бъда много учуден. Просто Боливия ми се стори подходящ отговор. За какво става дума?

— Снощи сънувах.

— И какво от това?

— Не знам какво означава? Защо го сънувах, ако не значи нищо?

— Предавам се — отвърна Глицки. — Защото сънищата са случайни?

— Не толкова, колкото предполагаш. Дадох си сметка, че това е нещо, което така и не проверих. Питах се дали ти си го проверил.

— Не съм.

— Знаеш ли нещо по въпроса? Тя е била собственик на колата, нали?

— Да. — Неуспехът на Глицки да намери друг заподозрян и безплодното му разследване до този момент го бяха превърнали в бюро справки за Харди във връзка с всички подробности по случая Хановър. — Тя е карала черен мерцедес като този на Катрин Хановър.

— Добре, обаче къде е?

— Този път наистина ли да позная? Паркиран е в някой гараж. Какво целиш?

Харди отново отпи от кафето си.

— Прибира се у дома отнякъде. Къде е била? Тя не е работила?

— Това да не е игра на въпроси и отговори? Пазарувала е или е била навън с приятелка.

— Както и да е — продължи Харди, — това няма значение. Важното е, че тя се прибира у дома и паркира…

— Може да е взела такси. Или дори трамвая…

— Съмнявам се, но и в двата случая колата й трябва да е някъде близо до Аламо Скуеър. И двамата Уилис говориха за нейната кола.

— Добре, значи колата й е паркирана някъде до Аламо Скуеър.

— След това е била убита в къщата. Колата на Пол е в гаража. Няма втора кола. Къде е изчезнала?

— Ако е била на улицата, или е била вдигната от „паяк“, или е открадната. Загадката е решена. Приятно ми беше, че те чух. — Гласът на Глицки се промени, омекна: — Едно малко сладко същество ме дърпа за крака и иска да закусва, нали така, миличка?

— Значи смяташ, че не е важно? — попита Харди.

— Да, така е. Просто смятам, че имаш сценична треска преди процеса.

— И ти щеше да имаш треска, ако клиентът ти беше невинен и ти го знаеше.

Продължителна пауза.

— Виж, Диз, затова се правят процеси. Можеш да го докажеш там.

— Не се налага да доказвам нищо! Точно там е работата. Те трябва да докажат, че тя го е извършила. Задължението да намери доказателства винаги се пада на обвинението.

Гласът на Глицки прозвуча учудващо благо:

— Да, така е, за момент забравих.

Нервиран заради предстоящия ден и съзнавайки, че е прекалил, Харди започна да се извинява:

— Извинявай, Ейб, просто…

— Хей, млъквай — все още благо каза приятелят му. — Ще ти намеря колата. Сега кажи „Благодаря, Ейб“ и затваряй.

— Благодаря, Ейб.

— Пак заповядай.

 

 

Трея беше престанала да ходи на работа през седмицата преди термина. На теория можеше да спи до късно всеки ден, само че това не беше в природата й. Обаждането на Харди сутринта също не бе помогнало много в това отношение.

Глицки ядеше кетчуп и бъркани яйца, а не бъркани яйца и кетчуп, заедно с Рейчъл — „една голяма лъжица за татко, една голяма лъжица за Рейчъл“, — когато съпругата му се появи на прага на кухнята.

— Кой беше толкова рано?

— Диз. Изпаднал е в нервна криза.

— Катрин Хановър?

— Твърди, че е невинна — кимна той.

— Ти също.

— Да, обаче само скришно у дома. Всъщност ми се струва, че за Диз е малко по-трудно.

— Защо?

— Ще му е по-лесно, ако мисли, че клиентката му е виновна, не си ли съгласна? Така поне си знаеш, че човекът си го заслужава, и не се чувстваш много зле. Ако не го осъдят, печелиш и ти става хубаво. Но ако мислиш, че всъщност не е виновен… Според мен това го измъчва.

— Точно както измъчва и теб.

— Е, мен не точно ме измъчва. Обаче на свобода е някой, който не трябва да бъде.

— Много искаш да го хванеш, нали?

— Или нея. Който и да е. Да, искам да ги хвана.

Изражението на лицето на Глицки беше по-трезво и за това си имаше причина. След като миналата пролет Дан Кунео и Крис Роузън бяха принудили съдебните заседатели да възобновят съдебното преследване срещу Катрин Хановър, двамата бяха надушили за някогашната лична връзка между Харди и неговата клиентка. За инспектора от отдел „Убийства“ и за заместник-прокурора тези отношения изобщо не бяха невинни — не че даваха и пет пари за сексуалната връзка (която в таблоидната среда около политическите кръгове в Сан Франциско и двамата приемаха без всякакво съмнение). Работейки заедно по случая, Кунео и Роузън незабавно възприеха отношенията между Харди и Катрин като поредното ниво в своята теория за съществуващ заговор. Сега вече не ставаше въпрос само за Кунео, Глицки и Кейти Уест. И тримата вече бяха пряко свързани е обвиняемата чрез сензационен и силно политизиран процес за двойно убийство. Нямаше друг начин, освен да са заговорничили с цел осигуряване на някакво прикритие.

Междувременно Глицки бе продължил своето самостоятелно и донякъде паралелно разследване на „Тау/Холд“ и на другите делови и политически начинания на Пол Хановър, когато рано една вечер без всякакво предупреждение в кабинета му се яви федералният агент Бил Шайлър.

 

 

Не всеки ден и дори не всеки месец агенти на ФБР се отбиват в кабинета на заместник-началника на инспекторите, така че явно Шайлър беше дошъл с точно определена цел фактът, че идваше извън обичайното работно време, също беше интересен. Макар че отношенията между двамата мъже до този момент бяха непринудени и колегиални, те не губиха време в празни приказки и направо минаха на темата.

— Струва ми се, че би искал да знаеш, че преди няколко дни ми се обади Крис Роузън, един от местните прокурори. Задаваше ми въпроси за теб.

Седнал зад бюрото си в кехлибарения здрач, Глицки потъна дълбоко в стола, допрял пръсти до устните си. От две години напрегнато очакваше подобен разговор и сега, когато това се случи, изпита едва ли не облекчение. Обаче се направи, че нищо не разбира.

— Какво искаше да знае?

— Проследяваше доклад от лейтенант Лание, който те е разпитвал в деня, когато е бил разстрелян Бари Джърсън — каза Шайлър. — Помниш ли?

— Много добре, но какво общо имаш ти с това?

— Нищо пряко. Но ти си споменал името ми пред Лание и си казал, че си ми се обадил по-рано през деня.

— Така е, защото наистина ти се обадих, Бил.

— Знам, спомням си. Помоли ме да свикам част от хората си и да ти помогна при извършването на един арест. На клиента на твоя приятел Харди, ако не ме лъже паметта. Само че нямаше достатъчно време.

— Точно така. Това се случи. Какъв е проблемът? — попита Глицки.

— Не съм сигурен, Ейб. — Шайлър беше широкоплещест и атлетичен мъж, винаги добре облечен, с издължена глава и с много къса руса коса. Сега се наведе напред в стола си. — Роузън, разбира се, не ми каза, но поиска да потвърдя думите ти за онова, което си направил тогава. Попита ме дали си провел операцията и без моите хора.

— Това би било глупаво и непредпазливо.

— И аз така му казах — кимна Шайлър. — Но истинският отговор е, че всъщност не съм проследил действията ти след това. Не знам какво си направил.

В притъмнялата стая Глицки духна между сключените си пръсти.

— Алибито ти е, че… — продължи Шайлър.

Глицки се изправи на стола си:

— Ау! Алиби! Той произнесе думата алиби!

— Алибито ти е, че си прекарал деня с Джина Роук, партньорката на Харди в кантората, в нейния апартамент.

— Защото точно така беше. Годеникът й току-що беше починал. С Джина сме приятели, Бил. Тя имаше нужда от компания и аз бях с нея. — Това беше истина, макар че всъщност той не беше с Роук в апартамента й, а на Кей 70, където и двамата бяха участвали в престрелката, в която беше загинал Джърсън и още петима други. Така че онова, което казваше на Шайлър, беше едновременно истина и лъжа. — Какво очакваш да ти кажа, Бил?

Шайлър разпери длани пред себе си:

— Нищо, Ейб. Не е нужно нищо да ми доказваш, но исках да знаеш, че разпитват за теб.

— Кои? Кой още освен Роузън?

— Той спомена за някакъв полицай от „Убийства“, когото не познавам. Кунео. Явно случаят, по който работиш, е и на Харди. Кметицата също била замесена и всички сте се опитвали да прескочите Кунео, понеже заподозряната е приятелка на Харди…

— Значи ние участваме в някакъв огромен заговор?

— Той като че ли смяташе точно така.

Глицки заговори тихо и овладяно:

— И за какво точно сме заговорничили или заговорничим? Той каза ли ти?

Шайлър сви рамене:

— Просто ти казвам, че той си готви делото. Не знам за какво става дума, само че разумната догадка е, че някой се опитва да те свърже с Джърсън.

— Нямах нищо общо с Джърсън. Но още тогава чух, че не е бил чист.

— Кунео не е на това мнение.

— Да, той смята, че и сега е намерил истинският извършител.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Точно затова продължавам да търся.

Шайлър осмисли информацията за момент:

— Искаш ли да ти дам един съвет?

— Винаги. Невинаги приемам съвети, обаче с готовност ги изслушвам.

— Оттегли се от случая, върху който продължаваш да работиш. Кунео има арестуван заподозрян, Роузън има обвинителен акт, защо продължаваш да ровиш, по дяволите? Какво послание изпращаш на тези двама клоуни? Че са некадърници, ето какво. Не вярваш, че са успели да разрешат случая?

— Не, не вярвам.

Шайлър нетърпеливо поклати глава:

— Няма значение, Ейб. Ако тяхната заподозряна не го е извършила, най-вероятно ще се отърве, нали? Твоят човек Харди е много добър.

— Той не е мой човек, Бил. Просто ми е приятел.

— Както и да е. Това не променя фактите. Ако жената е невинна, ще я пуснат. Ако не е така… — отново сви рамене той. Ако не беше, Глицки грешеше, като търсеше друг заподозрян, така че щеше да е по-добре бързо да се откаже от случая. — Важното е веднага да разкараш напрежението около себе си. Ако Кунео така отчаяно се е нуждаел от този арест, може да е претупал разследването. Проблемът не е твой, Ейб. Процесът ще се отмести в друга посока, ти може би ще се намесиш по-късно и по-кротко и ще покажеш къде са оплели конците. Само че този тип здравата ти се е наточил, всъщност и двамата са се наострили. Те не смятат, че ти търсиш друг заподозрян, а че всъщност ти, Харди и Кейти Уест прикривате нещо друго, може би свързано чак с Джърсън. Това прочетох.

Глицки кипна от гняв. В стаята вече съвсем се бе стъмнило.

— Да ровят. Нищо няма да открият.

— Не се залъгвай — снижи глас Шайлър. — Винаги има какво да се открие, Ейб. Може и да не е това, което са започнали да търсят, но ако им дадеш за какво да се хванат, ако говориш наляво и надясно, ако намесиш много хора, те ще намерят документ, който си архивирал неправилно, служебна кола, с която си ходил на плажа, секретарка, която ще каже, че си я опипвал, каквото и да е. А когато това стигне до политиканите, които са настроени против Уест, и ето ти нужните условия, за да ви обвържат всички в някакъв заговор. Тогава лъжците просто ще се възползват от онова, което им даде Роузън, и ще измислят останалото. Освен ако нямаш сериозни подозрения, че извършителят на убийствата е друг?

— Не. Никого. Нямам представа.

— Тогава се откажи.

 

 

Само че той не се отказа.

Не можеше да го направи, не и докато е ченге, не и докато е убеден, че Кунео е арестувал не когото трябва. А това означаваше, че истинският убиец все още е на свобода и че ако не е той, Глицки, никой не го преследва. Освен това Глицки нямаше да допусне да се откаже просто от страх, че Кунео може да го разобличи. Ако това се случеше, по-добре направо да си подаде оставката. Щеше да бъде безполезен. Не, най-ефективният начин да неутрализира Кунео бе да открие какво е пропуснал — да бъде по-задълбоченото, по-добре организираното, по-кадърното ченге.

Даде си сметка, че всъщност никак не би навредило, ако Кунео и Роузън повярват, че се отказва от случая. Така щеше да може да се възползва от властта на поста си, за да върви по собствените си следи под носа им — ако си изиграеше картите добре, а той щеше да го направи, всъщност разследването му дори можеше да бъде подпомогнато от убеждението на свидетелите му, че полицията вече има арестуван заподозрян, така че той едва ли затяга обръча около тях.

Не искаше това да се превръща в политическа отговорност на Кейти Уест. Нямаше смисъл да става така, затова той се срещна с нея и я убеди, че трябва да се откаже от случая. И без друго не разполагал с нищо, с никакви истински следи. След това й разказа малко за теориите на Шайлър, за Кунео и за Роузън, което тя сметна за нелепо и вбесяващо, но в крайна сметка не пожела да се задълбочи в него.

Очевидно тези хора живееха в някакъв паралелен свят, но тя предпочиташе да избегне лова на вещици, който я правеше централна фигура в някаква неясна теория на конспирацията.

Накрая Глицки отиде при Лание и съобщи и на него новината, че се оттегля от случая. Отсега нататък оставял всичко в ръцете на Кунео. Инспекторът от отдел „Убийства“ бил свършил добра работа по откриването на заподозрения, а арестът на Катрин Хановър освобождавал Глицки от случая.

Така затвори устата на Кунео и на Роузън за всякакви обвинения в заговор, свързани с този случай, и оттогава не бе чувал нито дума в тази връзка.

Само че проблемът си оставаше.

Сега, хванал ръката на Трея, той задраска по повърхността на масата.

— Може би просто трябва да се обадя и да откажа на Диз.

— Не съм съгласна, скъпи. Това нещо ми е трън в очите от месеци. Ако искаш да помогнеш на Диз, просто си дай сметка какво правиш, за да си готов, когато лайното се размирише, което със сигурност ще стане. — Тя му се усмихна по характерния си предизвикателен начин: — За протокола, извинявам се за езика, който използвах пред дъщеря ни. — В тази къща не се употребява думата „лайно“, миличка.

Рейчъл отвърна на погледа й с открито въпросително изражение.

— Какво лайно? — попита тя.

Глицки оброни глава и я поклати:

— Прекрасно.

В този момент Трея сепнато се изпъна на стола си.

— Ох! — Ръката й се стрелна към корема и тя издиша силно и продължително.

— Трей? — стисна ръката й Глицки.

Тя изпъна показалеца си, за да го помоли да има минутка търпение. Дишайки дълбоко и бавно, тя вдигна очи и погледна часовника на стената.

— Започна се.

— Кое? — попита Рейчъл.

— Родилните болки, миличка — нежно отговори Трея. — Нали знаеш, че от много време чакаш да се появи малкото ти братче? Е, той ни дава знак, че вече идва.