Джон Лескроарт
Мотивът (29)

29

Парите не отведоха Глицки до никъде. Номерът на социалната осигуровка се оказа валиден, но не беше активен заради смъртта на човека, на когото беше издаден. Единствената друга следа на Глицки беше в първите три цифри на номера, защото те бяха пощенският код на адреса, от който бе подадено заявлението. Миси беше подала молбата си и беше получила картата за социална осигуровка във Вашингтон, окръг Колумбия. Това не му помогна особено.

Прекара с Лайза Рейвъл три часа и научи, че Миси Д’Амиен се е разпореждала с парите си внимателно и вероятно доста умело — в продължение на период от около двайсет месеца и с изключение на прякото привеждане на големи суми към Леймар Констракшън, тя нито веднъж не беше прехвърлила сума пари, по-голяма от десет хиляди долара — нито за да ги има в брой, нито към друга сметка. Понякога, когато балансът на сметката й нямаше да бъде напълно изчерпан преди получаването на следващата вноска, тя изтегляше цялата наличност и оставяше само няколкостотин долара, а понякога ставаше дума дори за четири хиляди долара, предназначени за нейния сейф. Като цяло грубите сметки на Глицки показваха, че може да е откраднала и скътала около четиристотин хиляди долара.

А това означава, че поне няколко дни преди смъртта си тя е разполагала с такава сума в брой. Може би дори ги бе носила със себе си — в раничка, в куфарче, в пазарска чанта. Ако това е било забелязано от неправилния човек, Глицки знаеше, че е предостатъчен мотив за убийство. Обаче онова, което не знаеше и не можеше да си представи, ако не броим теорията на Харди, че тя се е канела да напусне Пол Хановър, беше защо ги бе изтеглила точно в този момент. Вече започваше да си мисли, че става дума за някакво изнудване. Разплащане, което се е объркало в дома на Хановър, и свидетелите/жертвите не бяха оцелели.

Смяташе, че съвпадението просто не е вариант.

Само че имаше нещо, което явно беше пропуснал и което трябваше да бъде следващата и едва ли не единствената логична стъпка, макар че конкретната посока оставаше все още неясна. Защо обръщаше толкова внимание на Миси Д’Амиен? Беше ли само от желание да докаже, че Кунео е грешал през цялото време? Или се дължеше на желанието му да възтържествува справедливостта? Непрекъснато откриваше нови факти за Миси, а в крайна сметка се оказваше, че знае още по-малко. Само че просто не можеше да се спре. Всичките тези пари, умението й, двуличието за това къде и дали изобщо е работила, екзотичното й и неизвестно минало, всичко това продължаваше да задържа интереса му. Беше сигурен, че Миси е ключът към нещо значимо. Може и да не беше ключът към собственото й убийство, обаче историята й направо плачеше за разгадаване и Глицки смяташе, че ако успее да я разплете, самият той ще може да излезе от омагьосания кръг.

И неслучайно, макар и да не можеше да предскаже точно по какъв начин, това щеше да окаже влияние и върху процеса на Харди.

Обади се на Паганучи, докато чакаше Лайза Рейвъл да приключи с фотокопирането, след това й благодари за отделеното време и за познанията й. Когато излезе от сградата, шофьорът му го чакаше откъм Киърни Стрийт по посока центъра на града. Дори в следобедния час пик не им отне и петнайсет минути, за да стигнат до централния офис на „Тау/Холд“, който се намираше на няколко пресечки на юг от Съдебната палата на Таунзенд.

Голям склад от кафеникави тухли, който сега съвсем явно бе изоставен — от улицата мястото изглеждаше така, като че ли там от десетилетия няма никакви признаци на живот. Големите автоматични врати бяха затворени и отпред, и отстрани. Няколко прозореца високо горе от всичките три видими страни бяха изпочупени и сега бяха черни назъбени дупки, а други, покрити с паяжини, прах и сажди, бяха станали непрозрачни. Паганучи спря точно пред входа с лющещата се бяла боя и с избеляващата табела. Превключи на скорост за паркиране, загаси двигателя, излезе и отвори на Глицки вратата към влажния и носещ песъчинки вятър.

За голяма изненада на Глицки входната врата беше отворена. Той влезе и зави към административния офис, който беше иззидан, за да прилича на нормално планирана стая. Десетина метални бюра бяха разположени в ограденото пространство зад рецепцията. Повърхностите на всички тях бяха празни с изключение на един компютър, телефон, попивателна хартия и два двуетажни метални рафта за документи. Не видя никого, но чу някъде да свири радио, затова мина покрай рецепцията и след това зад нея, следвайки звука. В ъгъла на по-големия кабинет се гушеше един по-малък и в него Глицки завари двама мъже на средна възраст, които играеха карти — май на нещо като сантасе — върху съвсем празната повърхност на едно бюро.

— Кой печели? — попита той.

Пълният мъж с лице към него го погледна и не показа никакво учудване при вида на едрия, облечен в униформа чернокож полицай, застанал на вратата на кабинета му.

— Глен — отговори той с дрезгав от усилието глас. — Но няма да е задълго.

— Ха! — Глен дори не се обърна да го погледне.

Глицки влезе в стаята и каза:

— Опитвам се да намеря една кола.

— Имате ли разрешително?

— Да.

— Добреп. — Пълният мъж сложи едно „п“ накрая на думата, което произнесе с подчертано издишване, сякаш сричката все още не бе свършила. Остави картите пред себе си. Със свистящи гърди се надигна от мястото си и се измъкна иззад бюрото си. Пътем протегна ръка и се представи:

— Хорас — след което продължи към външния кабинет. — Изчакайте тук. Гледайте го да не мами!

— Ха! — отново възкликна Глен.

Хорас се настани зад едно от бюрата отпред, размърда мишката и изчака екранът да се проясни.

— Кой е регистрационният номер?

Глицки му го каза. 4MDC433.

Пръстите на Хорас се раздвижиха. Зачака, вперил поглед в екрана, а мъчителното му дишане приличаше на звука на ковашки мях. След малко той кимна.

— Да. Мерцедес С клас, 130 нали?

— Точно така.

— Провървя ви. Прибрали са го тук. На място Н–49. Ваша ли е колата?

— Не, на една жертва.

Хорас издаде състрадателен звук на фона на дрезгавото си дишане. Приведе се по-напред и се взря в екрана с присвити очи:

— Мишел Дамиен? Той добре ли е?

— Жена е. И е мъртва.

— Хей, Хорас, ще играеш ли или какво? — разнесе се глас от другата стая.

— Ще ти дам аз едно какво. Чакай малко де! — Поклати глава заради нетърпението на противника си и отново се обърна към Глицки: — Добреп, какво искате да направите с колата?

— Само да я огледам. Да проверя дали не е оставила в нея нещо, което да ни помогне да идентифицираме убиеца й. — Дръпна се от входа и застана близо до Хорас, откъдето можеше да вижда екрана. — Пише ли откъде сте я вдигнали?

— Разбира се. От номер 200 на Единайсето авеню.

— Там е живяла.

— Ето видяхте ли! — Хорас се приведе напред и прокара ръка по пълното си лице. — Вътре няма нищо, което не означава, че някой не е откраднал нещо. Означава, че не е имало нищо, когато са я докарали тук.

— Добре — каза Глицки, — може ли да ви помоля да ми принтирате едно копие от доклада?

— Разбира се. Само секунда.

За каквото и да потрябва, помисли си Глицки. Само днес бе добавил към досието на Д’Амиен, което си правеше, шейсет и няколко страници от Американската банка. Просто за изчерпателност. Щеше да е глупаво да се отказва от тази практика сега.

Хорас извади листа от принтера до рецепцията и му го подаде. Хвърли на Глицки последен поглед и явно остана доволен, защото с много усилия прекоси отново външния офис до един бял отварящ се панел, с дължина около метър и осемдесет, и отдолу се показаха номерирани кукички, на повечето от които висяха връзки ключове. Взе връзката от Н–49, върна се и я подаде на Глицки.

— Имате ключовете? — учуди се Глицки. — Тя е оставила ключовете в колата?

— Не. Когато колата остава тук толкова дълго, без да я потърси никой, обикновено се продава на търг, а това означава, че ни трябват ключовете. Преди време при нас работеха на щат няколко ключари, обаче това беше много отдавна. Въпреки това би трябвало с тези да успеете да отворите. Вътре е, на две трети от разстоянието. Мястото е номерирано, така че няма как да пропуснете. Ще ви светна. Върнете ми ключовете, когато приключите. Свършвам работа в пет и половина, така че гледайте да е преди това. Или елате пак утре.

Глицки погледна часовника си. Разполагаше с четирийсет и пет минути.

— Трябва да свърша днес. Благодаря — каза той.

— Ами ако той не я призове като свидетел? — Глицки имаше предвид Тереза Хановър. Намираше се в кабинета на Харди и хвърляше дартс — Харди, изтощен, но все още под въздействието на адреналина и на възбудата, понеже смяташе, че е разбил всички свидетели, седеше странично на ниското канапе, разположено перпендикулярно на бюрото му.

— Трябва да я призове. Тя ще говори за мотива. Съдебните заседатели трябва да чуят колко много е искала парите Катрин, при това от собствената й симпатична свекърва. Това направо ще им разбие сърцата.

— И тогава какво?

— Тогава по време на кръстосания разпит ще представя алтернативната ни теория. Собствения мотив на Тереза, не по-лош от този на Катрин, липсата на алиби, присъствието й на пожара, пръстена и касовото плащане за колата, плюс каквото сигурно открива Уес в този момент.

— И съдийката ще ти позволи да направиш всичко това?

— Може би няма да допусне касовото плащане за колата. Но останалото, най-вероятно да, поне в началото. Ще бъда много ловък. Освен това ми се струва, че Нейна Чест започна да омеква. Показанията на свидетелите бяха най-силната страна от обвинението на Роузън и макар че го казвам аз, днес той понесе сериозен удар. Не ми се ще да урочасвам късмета си, обаче на негово място щях доста да се притесня.

— А Тереза е последният му свидетел?

— Би могла да бъде. Поне нещо такова. И точно затова ще ми трябваш. Ти ще бъдеш следващият след Катрин.

— За защитата. Това много ми харесва. — Глицки хвърли последната стреличка от серията и се запъти към мишената. На половината път спря и се обърна към приятеля си с мрачно изражение. — Започваме от утре, така ли? Целия ден?

Харди кимна.

— Поне през по-голямата част. Само че погледни нещата от хубавата им страна, както правиш винаги. Аз ще ти задавам въпроси, а отговорите ти ще изкормят Кунео.

Само че Глицки вече клатеше глава:

— И на мен не ми харесва, точно както и на теб. Нещо повече, между нас казано, цялата тази история за заговора, която раздухва, направо ме ужасява. Твърде близо е и е възможно да е привлякъл вниманието и на други хора. Ако свидетелствам против него, може да изглежда лично и той ще направи всичко възможно да ни го върне лично, ако може. Не ми казвай, че не си мислил за това.

— Разбира се. Вече го размазах на кръстосания разпит. Едва ли може да ме намрази по-силно, отколкото ме мрази сега. Или отколкото мрази теб.

— Само че преди всичко той е ченге, Диз. Ченгетата не дават показания против други ченгета, сигурно си чувал. Ако смяташ, че Тереза ще бъде неохотен свидетел, чакай да ме видиш мен там.

— Наистина ли не искаш да продължиш? Да спипаш копелето?

— Предпочитам да спипам убиеца.

— А това не е Катрин.

Глицки не възнамеряваше да му противоречи по този повод.

— Добре, но се надявам да съзнаваш, че приятелите ми в униформа няма да удвоят любовта си към мен, след като изоблича ченге в сексуален тормоз.

Глицки се приближи до мишената и бавно и прецизно извади оттам стреличките си. Харди разчете езика на тялото му, надигна се и седна на дивана. Заговори тихо и малко напрегнато:

— Ще говориш само за онова, което ти е казала Катрин, Ейб. Това не означава, че ти ще обвиниш Кунео в нещо. Катрин ще каже какво се е случило. Ти просто ще потвърдиш, че тя е докладвала за това, преди да бъде арестувана.

Глицки издаде кратък горчив смях:

— Това разграничение може и да убегне на ченгетата.

— Ще се наложи да разберат. Имам нужда от показанията ти.

— Знам, знам. Просто ми се иска…

— Да беше открил още нещо?

Кимване.

— Поне нещо. Наистина търсих. Смятах, че нещо ще изникне или от банката, или от колата, обаче не.

— Наистина ли нищо? Съвсем нищо?

Глицки посочи папката със сведенията за Д’Амиен, която беше донесъл със себе си:

— Можеш да разгледаш всички интригуващи подробности, но на твое място не бих възлагал особени надежди.

— Добре, няма. Но ако това ще те успокои, нямам и нужда от това.

— Може би не за клиентката си, но остава фактът на убийствата. А който и да е извършителят, той все още е на свобода.

— Да, но не е само той, Ейб. Такива неща се случват.

— Несъмнено, но това не е причина да ги приемаме. — Произнесе думите вероятно по-остро, отколкото беше възнамерявал. — Не исках да кажа… — не довърши фразата си Глицки, след това остави трите стрели на полираната повърхност на бюрото на Харди. — Прибирам се — каза той. — Скапан съм.

 

 

Харди познаваше адвокати, които не можеха да заспиват до зори по време на процес, и други, които си лягаха веднага след вечеря и се събуждаха в три и половина през нощта. Повтарящата се особеност обаче беше нарушеният сън. За свое собствено назидание и забавление Харди постъпваше и по двата начина, което обикновено внасяше хаос в живота и върху психиката му. Преди два дни стана в пет, а заспа в един. Тази сутрин обаждането на Глицки отново го бе събудило към пет. В момента се намираше в кабинета си, стомахът му беше празен, а часът беше осем. Обади се у дома преди час и ги предупреди, че ще закъснее. Да не го чакат.

Харди преглеждаше папката с документите за Д’Амиен, която му донесе Глицки. Все още му убягваше значението на всичко това, макар че и той не можеше да не направи същия извод като Глицки. Може би не това беше причината за убийството на Д’Амиен и на Хановър, само че в живота й със сигурност се развиваше и друга интрига. Изнудване, ограбване, пране на пари. Нещо. Доста го изненада източването на парите, но дори по-малки подробности го озадачаваха. Не знаеше, че тя бе запазила жилището си под наем на Единайсето авеню, например. Не че имаше значение, но въпреки това… Или пък че беше излъгала за работата си. Фактът, че беше издавала чековете на Леймар от собствената си сметка.

Ако тези подробности изобщо имаха някакво значение, а досега не беше така, трябваше да се опита да го разбере от Катрин. Може би тя знаеше как точно са се запознали Пол и Миси. Трябваше да имат някакъв общ приятел или познат. Харди не вярваше, че Пол просто е свалил Миси някъде, макар че и това беше възможно. Може би Миси беше хвърлила око на Пол, точно както подозираше бившата му съпруга и децата му, заради общественото му положение и заради парите му.

Дразнещото беше, че дори не знаеше защо продължава с всичко това. Проучваше цифри, мъчително разглеждаше месечните извлечения от сметките й страница след страница. Вноски, тегления, вноски, тегления. Веднъж дори вдигна глава и гласно произнесе „На кого му пука?“, но след това продължи. По средата си направи двойно еспресо и го отнесе на бюрото си.

Все още нямаше вести от Уес Фаръл.

Когато приключи, погледна часовника си и установи, че е почти девет. Стана и затвори папката, като я остави в средата на бюрото си. Цялата работа, както и голяма част от подготовката на процеса — без особен резултат. Помисли си, че най-лошото е, че човек рядко знае от какво има нужда, затова трябва да прегледа всичко.

Изпъна гръб, отнесе чашата от кафето си на мивката, отиде до вратата и я отвори. Смътно си спомни, че през последния час някой бе почукал на вратата — една от стажантките му бе казала, че си тръгва, че той остава последен в сградата, така че ако иска, може да пусне алармата.

Във фоайето светеха малки лампички на тавана, така че не беше съвсем тъмно, но въпреки това обстановката беше твърде различна от ярко осветеното помещение, гъмжащо от хора през деня. От дясната му страна през огромните си прозорци растенията и дърветата в Солариума хвърляха странните си и менливи сенки, които сякаш се движеха, макар че това не би могло да става в празното помещение. Преди време Харди бе преживял неприятен инцидент в предполагаемо празната кантора и сега заинтригуван отиде и отвори вратата на стаята. Една малка птичка — от време на време през страничната врата влетяваха врабчета — литна от клоните на едното дърво и кацна в средата на заседателната маса, откъдето го погледна с дистанцирано любопитство.

Харди светна лампите и заобиколи помещението покрай външната стена. На вратата, която водеше към малко парче земя, където бяха поставили паметната пейка за Дейвид Фрийман, той спря и се обърна. Врабчето все още го наблюдаваше. Харди отвори вратата изцяло и излезе навън.

От трите му страни се извисяваха сгради. „Мемориалната градина“ се намираше на осемнайсет метра над тротоара на Сътър Стрийт и имаше метална ограда по парапета над външната си част. Харди седна на пейката на Фрийман. Тук беше много спокойно и доста тъмно, а единствените звуци бяха приглушените градски шумове отдолу.

Затвори парещите си очи. Забави дишането си. Времето спря да тече.

Но внезапно рязко се сепна и се изправи, доловил силно тишината и празнотата около себе си. Вдигна дясната си ръка към челото и прошепна: „Чакай малко!“. За няколко секунди впери невиждащ поглед в празното пространство пред себе си, леко наклонил глава на една страна, сякаш се бе вкаменил. Не смееше да помръдне от страх да не би все още мимолетната мисъл да не изчезне почти без предупреждение, както го бе споходила. Погледна я от един ъгъл, след това от друг, опитвайки се да разбере каква е силата й. Ето това беше фактът и още по-важно — това беше значението му. Това трябваше да бъде значението му.

Само това можеше да означава.

Когато му се стори, че идеята е съвсем твърдо вкоренена в съзнанието му — незабелязано от Харди, врабчето бе долетяло до пейката, а след това се бе изгубило в нощта, — той се върна вътре и затвори вратата зад гърба си. Пред бюрото си се поколеба за миг, преди отново да отвори папката.

Все още беше там — фактът, който най-сетне бе достигнал до съзнанието му. Единственият важен детайл сред камарата подробности. Точно където си беше и преди, изобщо не беше мираж.