Джон Лескроарт
Мотивът (18)

18

Педиатърът сърдечен специалист в „Кайзър“, д-р Арън Трублъд, беше нисък и леко прегърбен човек с благ говор, надхвърлил шейсет и пет години. В момента седеше от другата страна на масата срещу Глицки в малка невзрачна стая в родилното отделение, скръстил ръце пред себе си, с тревожно и благо изражение.

Трея беше опитна родилка. Стигнаха в болницата доста преди девет часа сутринта и след осемчасови родилни болки, по време на които Глицки дишаше заедно с нея, тя роди почти четирикилограмово момче, което нарекоха Закари. Бебето се разплака юначно, след като пое първата си глътка въздух, и изглеждаше идеално оформено. Глицки преряза пъпната връв. Гинеколожката на Трея, Джойс Гавелин, го оцени на осем и девет по скалата на Апгар, което беше много добър показател.

Само че след по-малко от час еуфорията от успешното раждане отстъпи място на внезапно появила се сериозна тревога. Доктор Гавелин се занимаваше с обичайните следродилни мерки — епизиотомията, отстраняването на плацентата и така нататък, — а през цялото време Закари лежеше сгушен до корема на майка си в родилната зала. Лекарката изпрати майката и бебето в стаята им в родилното отделение и Глицки вървеше редом до количката по коридора, докато се настанят в частната стая, за която бяха помолили. Там болницата щеше да им осигури специална вечеря и той се надяваше да прекара нощта със съпругата и със сина си. След като се увери, че Трея и Закари са настанени добре — момченцето веднага започна да суче, — Глицки излезе в коридора да се обади на баща си, Нат, за да му съобщи радостната новина, и да провери как е Рейчъл, която беше при него. Всичко беше наред.

Обаче когато се върна в стаята при Трея тя плачеше, а Закари го нямаше. Доктор Гавелин беше дошла за по-сериозен преглед на новороденото, но макар той да бе започнал като рутинна и повърхностна процедура, всичко се променило, когато тя притиснала стетоскопа си до гърдичките на бебето. Обикновено бодрото й и жизнерадостно поведение тутакси се променило.

— Какво има? Джойс, кажи ми! Всичко наред ли е?

Само че доктор Гавелин, вече смръщена, вдигна ръка, за да накара Трея да замълчи, и премести стетоскопа си на друго място на гърдите на бебето, после на друго, после на гърба му. Въздъхна дълбоко, затвори очи за миг, вероятно заради болката, която щеше да предизвика.

— Не искам да те тревожа, Трея, но малкото ти момченце има шум на сърцето — каза тя. — Бих искала един от колегите ми да го преслуша и може би да му направи някои изследвания. Трябва да отведем Закари за малко.

— Да го отведете? Защо?

Лекарката положи ръка върху ръката на Трея с надеждата да й подейства успокоително:

— Както ти казах, ще му направим някои изследвания, рентгенови снимки. Може би ще успеем да разберем по-добре на какво се дължи шумът. Имаме страхотен педиатър кардиолог…

— Не можете ли да ги направите тук? Да дойде някой и…

— Не мисля. Ще трябва да направим най-малкото рентгенова снимка и ехокардиограма. Може би и някои други изследвания.

— Какви други изследвания?

— Трябва да разберем с какво си имаме работа, Трея.

— Но напи току-що казахте, че е само шум. Напи това е често срещано?

— Някои видове шум са.

— Но не и този?

Доктор Гавелин премести ръката си и стисна дланта на Трея:

— Не знам — благо каза тя. — Точно затова искам да го погледне специалист.

И така, когато Глицки се върна от телефона, Закари вече го нямаше.

Малко по-късно доброволците от родилното отделение поднесоха специалната вечеря, поръчана за тази стая, и останаха смутени от факта, че бебето не беше при родителите си, които седяха на леглото, притихнали и явно разстроени, и се държаха за ръце. Дори не погледнаха към храната. Накрая, когато санитарите дойдоха, за да приберат недокоснатите подноси, Глицки реши, че трябва да предприеме нещо. Нямаше представа колко време двамата с Трея бяха седели и бяха чакали, но изведнъж изпита необходимост да действа. Трябваше да получи сведения. Първо, къде се намираше синът му? И какво точно му имаше?

Каза на Трея, че ще се върне, когато научи нещо, и излезе в коридора. Веднага разпозна Гавелин и по-възрастния мъж, които се приближаваха към него и се консултираха, навели глави един към друга. Вероятно някой от тях беше вдигнал поглед и го беше забелязал, защото, без да го обсъждат много, те явно решиха, че Гавелин ще влезе в стаята да поговори с Трея, а другият лекар — приведеният, тъжен и благ човек — ще съобщи новината на Глицки.

Твърде притеснен, за да оспорва логистиката — защо не разговарят с него и с Трея едновременно?, — Глицки последва Трублъд до малката стаичка и още преди да седнат го попита:

— Кога мога да видя сина си?

— Не мога да ви кажа точно. — Глицки разпозна нещо в тона на Трублъд — състрадателният, но някак безплътен тон, който самият той бе използвал много пъти, когато трябваше да осведоми роднините за смъртта на техен близък. Знаеше, че думите трябва да бъдат ясни и внимателно подбрани, за да предотвратят отрицанието. Човек представяше обективен факт, който не може да бъде променен, колкото и да бе болезнен. Този тон сам по себе си стана причина сърцето на Глицки да се свие в пристъп на паника. Следващите думи на Трублъд, произнесени дори още по-внимателно, бяха много тежко изпитание за психиката му:

— Съжалявам, но проблемът може да се окаже много сериозен.

— Искате да кажете, че той може да умре?

Трублъд се поколеба за момент, след това кимна.

— Не е невъзможно. Все още не сме сигурни с какво си имаме работа.

Глицки възрази, като че ли това щеше да промени нещо:

— Но съпругата ми ми каза, че е просто шум на сърцето.

Зачервените, изтощени и бездънно тъжни очи на Трублъд приковаха погледа на Глицки. Ръцете му бяха сключени на масата пред него и той заговори прекалено внимателно:

— Така е, но има различни видове шум. При вашия син Закари шумът е много силен. Това може да означава едно от следните две неща: първото не е много хубаво, а второто е много лошо.

— Значи немного хубавото нещо е най-добрата ни възможност?

Трублъд кимна. Той започна да трупа думите, които Глицки се стараеше да разбере:

— Възможно е, и това е по-лекият вариант, да е просто дупчица в сърцето му…

— Просто!?

Делово кимване.

— Нарича се ВСД — вентрикуларен септален дефект. Това е съвсем мъничка дупчица колкото главичката на топлийка, която е причината за шум с такава сила. Понякога.

— Значи по-вероятно е да става дума за много лошия вариант?

— При този тип шумове е статистически малко по-вероятно.

Глицки просто не издържа и главата му клюмна. Не трябваше да се опитват да раждат това бебе. Не трябваше да се остави Трея да го убеди. Тя вече обичаше Закари, Глицки също. След като толкова дълго го бяха чакали, за да го приветстват на света, Закари само за броени часове бе завладял умовете и сърцата им. И не само мисълта за него. Присъствието му, самият той.

Но Трублъд продължаваше:

— Във всеки случай, другата възможност се нарича стеноза на аортата, която при новородените се коригира много трудно. — Думите му увиснаха между тях за кратко. — Точно това проверяваме в момента. Вече направихме рентгенова снимка на сърцето — като че ли не е уголемено, а това е най-очевидният признак за стеноза на аортата.

В желанието си да се вкопчи във всяко нещо, което крие надежда, Глицки каза:

— Значи сърцето му не е уголемено?

— Не, но на тази възраст трябва да анализираме рентгеновата снимка по-подробно. При сърце с такива размери става дума за разлика от порядъка на милиметри между здравото и увреденото сърце. Трябва да се консултираме с радиолог, за да ни даде окончателно мнение.

— И кога ще стане това?

— Повикахме такъв специалист, но е твърде вероятно той да получи съобщението едва на сутринта. Във всеки случай, няма да е в близките няколко часа. Освен това ехокардиограмата може да бъде насрочена най-рано за утре. Решихме, че трябва преди това да поговорим с вас и със съпругата ви.

Глицки отново срещна погледа на лекаря:

— Ами ако се окаже, че е ВСД? По-добрият вариант.

— Ако отворът е голям, ще оперираме, но според мен не е така.

— Защо?

— Шумът е твърде силен. Или е съвсем мъничък отвор, или е стеноза на аортата.

— Смъртна присъда.

— Не е задължително, невинаги.

— Но в повечето случаи?

— Нерядко.

— И какво с тази малка дупчица? Какво ще направите с нея?

— Просто я оставяме, докато е възможно. Понякога отворите се затварят сами. Друг път изобщо не се затварят, но не пречат на живота на човека. Само че ако отворът причинява проблеми, ще оперираме.

— Сърцето?

— Да.

— Сърдечна операция?

— Да. Така се постъпва. И в повечето случаи е успешна.

Глицки се опитваше да анализира всичко това по някакъв начин, да го намести в съзнанието си.

— Значи в най-добрия случай става дума за сърдечна операция? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Не. В най-добрия случай става дума за малка дупчица, която се затваря от само себе си.

— И колко често се случва това?

Трублъд помълча и каза:

— В един от осем случаи. На сутринта ще имаме по-ясна представа.

— А какво да правим дотогава? — промърмори Глицки по-скоро на себе си.

Лекарят знаеше каква е горчивата истина за предложението му, но това бе единственото, което можеше да каже:

— Можете да се молите да е само дупчица в сърцето му.

— Само дупчица в сърцето му? Това ли е най-доброто, на което можем да се надяваме?

— Като имам предвид каква е алтернативата, това би била добрата новина, да.

Вече беше осем и половина, затова Харди си каза, че е време да спусне кепенците и да се прибира у дома. Пресегна се и изключи зелената си настолна лампа, на която четеше. Сега кабинетът му и фоайето, което се виждаше през отворената врата, потънаха в тъмнина. Непряката светлина от коридора на стажантите беше причина мястото да не тъне в пълен мрак, само че въпреки това Харди се почувства изолиран и самотен. Не беше неприятно чувство. Знаеше, че може да се обади на Йет Уа и да си поръча скариди ло мейн, които да го чакат готови, когато стигне там, но нещо го караше да остане неподвижен, а с течение на времето той се беше научил да се доверява на тези интуитивни импулси, особено по време на процес.

Основната особеност на подобни процеси бе, че има твърде много неща, които човек трябва да помни. Нужна беше едва ли не фотографска памет, каквато Харди имаше, но въпреки това неистово се опитваше да си спомни някой факт, подробност, откъс от противоречиво показание. Цялостната картина, отделните стратегии на свидетелите, разглеждането на доказателствата, алтернативните теории — всичко това трябва да бъде подредено и разумно достъпно и затова някакъв несъзнателен процес го караше от време на време да се затваря, да позволява на съзнанието си да се изпразва и да провери какво се опитва да привлече вниманието му. Почти винаги се оказваше нещо, което бе знаел, а след това бе забравил или бе отхвърлил като маловажно, преди да е разполагал с всички факти, и което някой нов факт или останала незабелязана до този момент връзка изведнъж ставаха изключително съществени.

От време на време той използваше това ирационално принудително бездействие, за да разлиства множеството си папки, като напосоки ги сваля от рафтовете и разгръща страниците, търсейки откъси от полицейски доклади, свидетелски показания, снимки. Друг път хвърляше стрелички — не някаква конкретна игра, просто сновеше напред-назад между линията за хвърляне и дъската. Тази вечер оттласна стола си от бюрото и остана в тъмното в очакване на вдъхновение или на прозрение.

Не бе забелязал кога се е появила, но внезапно на вратата застана женска фигура. Пресегна се към бравата и понечи да затвори вратата.

— Ехо! — обади се Харди.

— О, съжалявам! — Гласът на Джина Роук, съдружничката му. — Ти ли си, Диз? Видях, че вратата ти е отворена, и помислих, че си излязъл и си забравил да я затвориш.

— Не. Все още съм тук.

— Добре ли си? — попита тя след кратка пауза.

— Първият ден от процеса.

— Знам. Как мина?

— Можеш да светнеш, ако искаш. Нищо не ми хрумва. Мина добре, струва ми се. Надявам се. Дори получих малък бонус от показанията на Страут, затова може би трябва да обявя победа и да се прибера.

Само че Роук не светна лампата в стаята. Силуетът й се облегна на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Само че?

— Само че… не знам. Очаквах да получи мълниеносно прозрение или нещо подобно.

— За да освети мрака?

— Да, ама не стана.

— Още е първият ден — каза Роук. — Твърде рано е. Никога не се случва на първия ден.

— Може би си права — призна Харди. — Просто си помислих, че този път може да стане.

— И защо?

— Защото Катрин не е… — той спря.

— Не е какво?

— Ами това е.

— Добре, предавам се. Какво?

— Обещах й, че няма да прекара остатъка от живота си в затвора. Съвсем спонтанно. Че няма да го допусна.

Роук безмълвно се размърда на прага.

— Според мен тя не го е направила, Джина. Затова й го казах. Не го е направила.

Само че Джина беше ходила на не един процес.

— Само че е по-добре да я защитаваш, все едно знаеш, че е виновна.

— Разбира се, така е. Горе-долу само за това си мисля през последните месеци. Как да я измъкна.

— Ето, видя ли?

— Но това е само стратегия. Да накарам съдебните заседатели да обмислят възможността за убийство и самоубийство. Да разиграя с Кунео историята със сексуалния тормоз. Да съкруша слабите доказателства.

— Точно така. Всяко едно от тези неща.

— Само че истината е, че го е извършил някой друг.

— Прочутият неизвестен трети — изсумтя тя.

— Не точно. Конкретно човешко същество, което съм престанал да търся.

Роук замълча за миг:

— Искаш ли един безплатен съвет?

— Разбира се, винаги.

— Защитавай я така, все едно с цялото си сърце вярваш, че е виновна колкото дявола. След това ще се почувстваш по-добре. Повярвай ми.

Ала докато шофираше към дома си, той просто не можеше да прогони тази мисъл от главата ся. Толкова основно, толкова просто нещо и въпреки това го бе пренебрегвал от месеци, увлечен в стратегията и в другите подробности, свързани с подготовката на процеса. Ако Катрин не ги беше убила, значи е бил някой друг. Трябваше да изпрати това послание в съдебната зала, пред съдебните заседатели. От опит знаеше, че един алтернативен заподозрян служи като повод за съмнение повече от всичко друго. Хрумна му, че неуспехът на Глицки да открие друга следа, по която да тръгне — друг възможен заподозрян — го е накарал да се откаже напълно от линията на защита от типа на „някой друг го е извършил“. Така и не се бе върнал на това, а би трябвало, защото в този случай наистина някой друг го бе извършил.

Не беше клиентката му. Не беше Катрин. По някакъв начин още през първите седмици без никакво директно признание или дори обсъждане на въпроса за обективната й вина, Харди се бе убедил в това. Познаваше тази жена още като момиче, беше влюбен в нея. Срещаха се почти всеки ден вече месеци наред и въпреки всички промени, настъпили в живота и на двамата, инстинктът му подсказваше, че Катрин е същият човек, който бе и преди години. Беше с нея, когато тя през сълзи гледаше „Звукът на музиката“. Веднъж двамата спасиха един блъснат от кола заек. Работеше като доброволка в болница „Секвоя“, защото искаше да помага на страдащите. Тази жена не беше планирала и не беше извършила хладнокръвното убийство на свекъра си и на неговата годеница и не бе запалила дома им след това. Такова нещо просто не се бе случило. Не можеше да приеме подобна мисъл като истинска.

Всяка вечер, докато се опитваше да намери място за паркиране близо до дома си, той минаваше по Гиъри и завиваше на север по Трийсет и четвърто авеню, където живееше. Никога не се знае — веднъж-два пъти годишно успяваше да намери място за паркиране. Живееше в двуетажна самостоятелна викторианска постройка, вклинена между две четириетажни сгради с апартаменти. Домът му имаше миниатюрна морава отпред, бяла дъсчена ограда, изглеждаше съвсем малък в сравнение със съседните постройки и излъчваше нещо старинно и уязвимо, което в очите на Харди го правеше много привлекателна. Не че изобщо му минаваше мисълта да я продава. Притежаваше къщата повече от трийсет години, след развода си с Джейн, а сега живееше тук със семейството си. Чувстваше, че дъските на къщата са част от цялото му същество, както и собствените му кости.

А тази вечер — знак от небето, в който направо не смееше да повярва — точно пред портата му имаше десетина метра свободно място до тротоара. Автоматично приписа на видението статута на мираж и почти го подмина, преди да натисне спирачките и да даде на заден.

Погледна часовника си и с още по-голяма изненада установи, че е девет и десет, и си даде сметка, че не е ял след ламбургера си на обяд. В дома му предната веранда и дневната светеха гостоприемно. Когато излезе от колата, долови мириса на горящи дъбови пънове и видя как от комина излиза чист бял пушек.

У дома.

 

 

Кунео не чу звъненето на телефона, защото думкаше на барабаните си, съпровождайки записа на „Заличаване“, който бе пуснал високо. Беше оставил компактдиска на повторение и един бог знае за кой път чуваше характерния смях като на хиена в началото на парчето. Песента беше много изморителна — триминутно думкане на барабаните, накъсано от соло на тъпаните. Кунео рязко спря по средата на шестия или на седмия път, за който свиреше песента. Гол до кръста и бос, обут само в сивото долнище на анцуга си, той седеше на високото столче и дишаше тежко. Пот струеше по гърдите му, стичаше се по лицето му и капеше на пода.

В кухнята той грабна кутийка бира, отвори я и изпи половината на един дъх. Забеляза примигващата лампичка на телефона и натисна копчето.

— Дан? Дан, там ли си? Вдигни, ако си там, моля те. Крис Роузън се обажда. Добре, значи не си у дома. Обади ми се, когато се прибереш. По всяко време. Не лягам рано.

Кунео допи бирата си, отиде да си вземе душ, излезе от банята и се избърса с хавлията. Въоръжен с друга студена бира, той седна на масата в кухнята и набра номера на Роузън.

— Ало, аз съм. Търсил си ме.

— Да, така е. Исках да се уверя, че все още си навит за онази работа с Глицки.

— Напълно.

— Защото по-рано днес…

— Това просто ме вбеси. И още съм бесен. Обаче какво да правя?

— Ами, точно за това исках да поговорим. Какво ще правим?

— Нищо. Нали ти така каза?

— Да, така казах, обаче премислих нещата. Може би ще успеем да обърнем тази работа със сексуалния тормоз срещу тях. Всички вече са убедени, че Харди я оправя. Значи тя е лесната, нали така? — Роузън даде на Кунео малко време, за да схване мисълта му. — Нима тя не е от жените, които биха направили първата крачка? Не сме искали да повдигаме този въпрос досега, защото какъв смисъл би имало? Искали сме да я съдим въз основа на доказателства, а не на намеци или на личните й навици. Да подходим професионално. И така нататък. Не сме искали да я злепоставяме. Но след като те са повдигнали въпроса, съдебните заседатели трябва да чуят истината. Искам да кажа, само ако това е истината — не искам да ти слагам думите в устата. Но ако тя първа е започнала, а ти си я отблъснал… Твоята дума срещу нейната. Ти си ченге с безукорна репутация, а тя е заподозряна в убийство. Ако повдигнем този въпрос още когато седнеш на свидетелската скамейка… нали ме разбираш?

Кунео вдигна леденостудената кутийка с бира към устата си. Вътрешният му мотор внезапно превключи на висока скорост и ускори по лесната права, вместо да се понапрегне малко по стръмното. Никога не бе упражнявал сексуален тормоз над Катрин Хановър. Много добре го знаеше. Всичко останало беше плод на въображението и на лъжите й. Не на действията му. Беше сигурен.

Да видим дали щеше да й хареса.

 

 

По време на първите няколко процеса за убийство, които бе водил Харди, Франи се бе старала някаква вечеря да го чака у дома, когато се прибере. Беше се опитвала да направи така, че прибирането му вкъщи да съвпада с приготвянето на вечерята, за да може да седнат като семейство — свещен ритуал, особено когато децата бяха по-малки. Само че това усилие по-скоро й носеше отчаяние, отколкото нещо друго.

Колкото и да се опитваше, Харди не можеше да предскаже кога ще се прибере у дома. Това бе едно от многото неща в ежедневието им, което им се изплъзваше от контрол. Неща, които не бяха толкова идеални, колкото си бяха мечтали, но които въпреки всичко бяха част от непрекъснато променящото се нещо, което се наричаше брак. Тази вечер, докато Харди стоеше до печката, а Франи, облечена в джинси, бял пуловер и спорни обувки, седеше върху кухненския плот с кръстосани глезени и го наблюдаваше, никой не си спомняше проблемите, свързани с вечерите, които бяха имали преди. Харди беше в процес, затова сам отговаряше за храната си. Такава беше уговорката, защото само това решение изглеждаше смислено.

От гледна точка на Франи най-хубавата страна на това, че Харди си готвеше сам, беше, че му трябва само един тиган — той никога не създаваше хаос в кухнята и не пълнеше мивката с мръсни съдове. Дължеше се на вродената му склонност да приготвя всичко, което яде, в един лъскавочерен чугунен тиган, двайсет и пет сантиметра в диаметър — единствената вещ, която бе взел от дома на родителите си, когато бе заминал да учи в колеж. Тя забеляза, че пренебрегвайки собствената си препоръка тиганът да се пази дори от допир с вода, за да не ръждяса, Харди задушава ориз, който щеше да се превърне в основата на сегашния му шедьовър, като покрива тигана с твърде малък за него капак.

Разговаряха за обичайните неща, свързани с децата и с домакинството, прекъсвани от обсъждане на процеса, след това още малко за процеса, и от време на време отново по някоя дума за процеса, а тя го наблюдаваше как добавя към ориза консерва риба тон, след това много черен пипер и сол, малко сушен лук, едно малко бурканче люти чушлета, лъжица майонеза, малко зелени маслини и чашка текила. Накрая тя просто не издържа и попита:

— Какво готвиш?

— Все още не съм го кръстил — полуизвърнат към нея отвърна той. — Може да те обезсмъртя и да го кръстя „Деликатес на Франи“ или нещо подобно.

— Да не се увличаме. Сега пък какво слагаш?

— Сос с аншоа.

— И откога имаме сос с аншоа?

— Откакто го купих. Миналото лято, струва ми се. Може би по-миналото.

— Какъв е на вкус?

— Не знам. Току-що го отворих.

— Обаче въпреки това изсипа почти четвърт чаша в това, което готвиш?

— Обади се дивакът в мен.

— И никога не си го опитвал?

— Не. Не и… — Харди сложи малко на пръста си и добави: — … Досега.

— Е? Как е?

— Има вкус най-вече на аншоа — отговори той. Бръкна с една лъжица и опита гозбата си. — Още малко, още съвсем малко.

Той отвори хладилника, помириса няколко неща, поразмести други.

— Знам — подразни го тя и застана до него. — Бананово кисело мляко.

— Хубава идея, но може би друг път. — Той затвори хладилника и отвори бюфета, откъдето свали голяма бутилка със сос табаско. — Когато имаш съмнения — обясни той и силно тръсна бутилката няколко пъти над сместа. — А сега трябва да си покъкри тихичко.

— Искаш ли да си говорим, докато го ядеш, или имаш още работа? — попита тя.

— Ако ми предлагаш да седнеш до мен, при условие че не отварям папки, ще си говорим.

Тя постави ръка на рамото му и вдигна поглед към него:

— Всичко е наред с нас, нали?

— Съвършено е — наведе се той към нея и я целуна. — Всичко е наред.