Джон Лескроарт
Мотивът (19)

19

Инспекторът, разследващ палежите, Арни Бекер положи клетва и зае свидетелското място. Облечен със спортно сако, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка, той имаше много професионален вид и се чувстваше съвсем непринудено в съдебната зала. Беше се наклонил леко напред и от мястото на Харди това му придаваше може би леко нетърпелив вид. Което не беше нито хубаво, нито лошо.

Крис Роузън се изправи и заобиколи с няколко крачки масата си, докато не се озова почти в средата на съдебната зала. След като установи професионалната квалификация на Бекер и общия му опит, прокурорът се зае с подробностите:

— Инспектор Бекер, бихте ли описали най-общо задълженията си пред съда?

— Да, господине. Най-просто казано, моята работа е да откривам причините за избухването на пожарите. Най-вече къде и защо са избухнали. Ако стане ясно, че иде реч за палеж — тоест за умишлено предизвикан пожар, — тогава задълженията ми обхващат и други аспекти на престъплението. Кой може да е евентуалният извършител, анализирането на веществените доказателства от пресяването на местопрестъплението и други подобни.

— Помните ли пожара на Аламо Скуеър в дома на Пол Хановър от дванайсети май миналата година?

— Помня го. Извикаха ме там веднага. Още в самото начало, защото изглеждаше явен палеж.

— И кое беше толкова явно?

— Във фоайето имаше два трупа. Те като че ли бяха жертви на убийство, а не загинали при пожара. Допуснахме, че някой е предизвикал пожара, за да прикрие следите от престъплението.

Харди вдигна ръка:

— Възражение, Ваша Чест. Предположения.

Браун нетърпеливо поклати глава:

— Отхвърля се.

Роузън пренебрегна прекъсването:

— Бихте ли ни разказали за телата?

— Както вече казах, имаше два трупа. Изглеждаха като мъж и жена, макар че беше трудно да се каже със сигурност. Изгарянията бяха много тежки, а дрехите и горната част на телата бяха напълно изгорели. По-късно обаче под тях открихме остатъци от дрехи.

Роузън даде на съдебните заседатели няколко секунди, за да си представят сцената — разпространена практика от страна на прокурорите, целяща да предизвика гняв и отвращение от извършеното престъпление.

— Още нещо за телата, инспекторе?

— Да, в главите и на двамата имаше дупки от куршуми, а отстрани под тялото на мъжа се подаваше нещо, което приличаше на дулото на пистолет. Затова реших да се опитам да запазя местопрестъплението — фоайето непосредствено след входната врата — възможно най-старателно и помолих екипите пожарникари да работят около това място.

— Те успяха ли да го направят?

— Да, до голяма степен успяха.

След като извади друг статив, на който представи пред съдебните заседатели поредица от рисунки и схеми на фоайето, разположението на телата и мястото на раните — прокурорът явно обичаше да обяснява нагледно, — Роузън преведе Бекер стъпка по стъпка през процеса на разследването, а съдебните заседатели слушаха, притаили дъх. Според свидетеля пожарът бе започнал в самото фоайе. Според експертното му мнение запалителното средство било едно от най-ефикасните, измисляни някога — най-обикновен вестник, смачкан на кълбо с големината на баскетболна топка. Дори без катализатор, топка вестник с такава големина в средно голяма стая — а фоайето в дома на Хановър можеше да се окачестви като такова — щеше да създаде достатъчно силен огън, за да подпали почти всичко наоколо, без да остави никакви следи за източника на пожара.

— Използвахте думата „катализатор“, инспекторе. Ще ни кажете ли какво имахте предвид?

Арни Бекер направи кратко пояснение, като свърши с бензина — катализатора, използван в този конкретен палеж.

— Но нали всички катализатори биха изгорели напълно по време на пожара? Откъде сте сигурен, че този конкретно е бил бензин?

Въпросът допадна на Бекер:

— Точно това е интересното — хората винаги го проумяват трудно.

— Може би в такъв случай бихте ни помогнали, инспекторе.

Харди копнееше да се изправи и да каже или да направи нещо, което да сложи край на любовната закачка между двамата. Преди това Харди лично бе разпитвал Бекер и тогава му се бе сторил открит и сърдечен. В този случай очарователното изпълнение на Роузън даваше прекрасни резултати — съдебните заседатели слушаха интересни неща, за които разговаряха двама истински симпатяги. Те не само не му даваха за какво да се захване, но дори да направеха нещо, заради което си струваше да възрази и Харди решеше да го направи, щеше да изглежда така, все едно се опитва да скрие от съдебните заседатели онова, което този сериозен и явно благонадежден инспектор се опитва да им каже. Затова си седеше на мястото със сключени пред себе си ръце, съзнателно лепнал на лицето си благовидно и любезно изражение, и остави Бекер да продължи.

— Тези катализатори, както и всичко останало, се нуждаят от кислород, за да горят, затова каквото и да гори трябва да се намира в контакт с въздуха. Само че има една-единствена част от течността, която може да е в контакт с въздуха, и това е нейната повърхност. Затова в такива случаи става следното — бензинът се стича по пода, понякога леко наклонен, и на места се събира на локвички. Но каквото и да прави, единствената му част, която гори, е повърхността.

Може би намиращото се под повърхността — течността, която не гори, — се просмуква в някаква дреха или в килима. Всъщност там се бяха случили и двете неща и така успяхме да установим точно какъв катализатор е бил използван.

— И какъв беше той?

— Бензин.

— Инспекторе, използвахте думата „точно“. Да не искате да кажете, че можете да определите и какъв точно вид е бил бензинът?

Разбира се, Харди и Катрин бяха подробно запознати с всеки нюанс от тези свидетелски показания. Неспособен да мълчи повече, той се наведе и й прошепна:

— Естествено, че не иска да каже това!

По устните на Катрин пробяга бледо подобие от усмивка.

— Точно това искам да кажа. — Бекер продължи нататък и подробно обясни показанията на спектрометъра, химическия анализ (още схеми) на бензина „Валеро“, съпоставката пункт по пункт. Накрая, след като Роузън беше установил, че става дума за убийство и за палеж — макар че не бе доказал абсолютната причинно-следствена връзка между двете — смени темата.

— А сега, инспекторе, нека за малко да се върнем към нощта на пожара. Какво направихте, след като казахте на пожарникарите да се постараят максимално да запазят местопрестъплението?

— Излязох навън, за да дам инструкции на екипа по палежите. — Той описа членовете на екипа си и различните им дейности, като накрая каза, че са записали имената и адресите на евентуални свидетели от събраните на мястото хора.

— И защо правите това?

Бекер явно не разбра добре въпроса. Очите му внезапно се стрелнаха към Харди, но той се опита да отговори:

— Ами, защото обикновено при пожар са събират много хора и никога не се знае дали някой от тях не е видял нещо, което може да се окаже важно. Понякога наблюдателите не си дават сметка за значението на видяното от тях. Просто събираме сведения за всички, които са били там, за да може инспекторите след това да отидат да разговарят с тях.

Причината за внезапното безпокойство на Бекер скоро стана ясна. Роузън явно беше репетирал тази част от покаянията, за да стигне до следното:

— Инспекторе, не е ли вярно, че според вашия опит, когато става дума за палеж, този, който е причинил пожара често се връща на мястото, за да се наслади на стореното?

Харди скочи:

— Възразявам, Ваша Чест. Необосновано. Свидетелят не е психолог.

Възражението не беше много сериозно, защото свидетелят съобщаваше нещо, което бе по-скоро наблюдение на инспекторите по палежите, а не тяхно мнение, обаче прозвуча добре и съдийката го прие.

— Приема се.

Роузън опита отново:

— Инспектор Бекер, всички инспектори по палежите знаят, че човекът, който предизвиква пожар…

Харди не възнамеряваше да го остави да довърши:

— Възразявам! Слухове и спекулации!

— Приема се. Господин Роузън, задайте конкретен въпрос или се откажете от тази посока на разпита.

— Добре, Ваша Чест. — Роузън застана неподвижно и сякаш първо изговори думите наум, за да е сигурен, че всичко е наред: — Инспекторе, въз основа на собствения ви опит, вие лично разкривали ли сте и/или арестували ли сте подпалвач, който се е върнал на мястото на предизвикания от него пожар?

Харди отново скочи:

— Ваша Чест, съжалявам, обаче трябва отново да възразя.

Само че този път Роузън бе успял да се промуши между капките и съдийката прие въпроса му.

— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Роузън.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Харди забеляза лека подигравателна усмивка на лицето на прокурора, внезапно осъзна каква грешка бе допуснал и стисна здраво челюстите си. С неколкократните си възражения на въпросите на Роузън, той се бе хванал на въдицата на прокурора и така бе привлякъл вниманието на съдебните заседатели към нещо, което иначе можеха да пренебрегнат като не особено значимо. Вече никой в залата не смяташе, че става дума за маловажен факт и Харди можеше да се сърди единствено на себе си.

Роузън помоли протоколчика да прочете отново въпроса, тя го направи, а Харди се плъзна надолу на стола си.

Разбира се, отговорът беше „да“. Бекер лично бе имал десетки случаи, когато подпалвачът се бе връщал или бе оставал на мястото на пожара.

— Значи вече бяхте излезли навън, от другата на улицата срещу пожара? Бихте ли казали на съдебните заседатели какво се случи след това?

Харди беше предусетил какво следва. Можеше да възрази, че няма връзка с делото с надеждата този път възражението му да не бъде отхвърлено, само че му бе хрумнало как да използва информацията.

Бекер отговори:

— Да, една жена беше забелязала, че аз ръководя всичко, приближи се към мен и ми каза, че е роднина на собственика на горящата къща.

— Виждате ли тази жена в съдебната зала?

— Да.

— Бихте ли я посочили на съдебните заседатели, моля?

— Да. — Той протегна ръка: — Ето там, на масата.

— Моля в протокола да се запише, че инспектор Бекер разпозна Катрин Хановър. — Роузън направи обичайния си поклон. — Благодаря ви, господине. Свидетелят е ваш — обърна се той към Харди.

 

 

— Инспектор Бекер — поде Харди, — още в началото на показанията си използвахте думата „пресяване“, когато говорехте за набирането на доказателства от мястото на пожара. Какво точно имахте предвид?

Въпреки че от доста време стоеше на свидетелското място, Бекер изглеждаше свеж и ентусиазиран.

Ами процедурата не е високотехнологична. Всъщност ние помитаме и събираме в торбички всичко около един труп и след това се опитваме да разпознаем всеки предмет от местопрестъплението, дори и най-дребния.

— Използвахте този метод и след пожара в дома на Хановър, така ли?

— Да.

— Търсехте ли нещо конкретно?

— В известен смисъл да. Надявах се да намерим гилзите, например.

Харди се престори на учуден:

— Да не искате да кажете, че можете да пресеете и да намерите нещо толкова малко?

— Разбира се, дори по-малко от това. Когато приключим, обикновено остава само пепел.

— И намерихте ли гилзите?

— Да.

— Две?

— Да.

— Имаше ли по някоя от гилзите пръстови отпечатъци или някакви други белези?

— Да, на господин Хановър.

— На господин Хановър ли? Не на Катрин Хановър?

— Не.

— А какво ще ни кажете за самия пистолет? По него имаше ли отпечатъци?

— Да. На господин Хановър и някакви други.

— Някакви други ли? Какви?

— Трудно е да се каже. Нямаше с какво да ги сравним. Може да са били от един човек, а може да са били от двама или от повече.

— Опитахте ли да ги сравните с отпечатъците на Катрин Хановър?

— Да, разбира се.

— Намерихте ли съвпадение?

— Не. А останалите предмети в къщата бяха изгорели.

— С други думи, инспектор Бекер, няма веществени доказателства, че Катрин Хановър някога е докосвала пистолета, определен като оръжието на престъплението, или куршумите, с които са били убити жертвите? Така ли е?

— Да.

— Няма данни тя изобщо някога да се е доближавала до оръжието?

— Никакви.

— Всъщност, инспекторе, вярно ли е, че при внимателното пресяване на доказателствата, открити в къщата след пожара, вие не сте открили никакви веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър или с убийствата, или със самия пожар?

— Да, вярно е — отвърна с професионално спокойствие Бекер.

Харди възприе поведението му и се извърна наполовина към съдебните заседатели.

— Да — повтори той, за да ги накара да запомнят отговора. След това веднага се обърна отново към Бекер. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за първата ви среща с Катрин Хановър в нощта на пожара. Разпитахте ли я?

— Не, всъщност не. Тя дойде при мен и ми каза, че е роднина на собственика на къщата. Само това. Тогава просто нямаше за какво да я разпитваме.

— Нямаше за какво да я разпитвате. Някой друг присъедини ли се към вас тогава?

— Да. Сержант инспектор Кунео пристигна от отдел „Убийства“, защото им позвънихме веднага щом открихме труповете.

— А инспектор Кунео разпита ли госпожа Хановър?

— Да, малко.

— Само малко?

— Няколко минути. Както ви казах, нямаше за какво да пита.

— Да, казахте ни. Но инспектор Кунео въпреки това реши да я разпита?

— Ваша Чест! — възкликна Роузън. — Възразявам. Какво се опитва да направи? Сержант Кунео е инспектор от отдел „Убийства“, извикан на местопрестъплението. Може да разговаря с когото си поиска по каквато и да е причина.

— В такъв случай допускам, че основанието на възражението ви е липса на връзка. И го отхвърлям.

Харди изчака. Беше успял да внуши каквото целеше — че Кунео просто е искал да си побъбри с Катрин, така че вече почти приключваше с разпита.

— Инспектор Бекер, през онази първа нощ, когато той я видя, инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

Като допълнителна награда за Харди Роузън реагира и отново изсумтя възражение.

Браун рязко се обади:

— Отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса, инспекторе. Искате ли господин Харди да го повтори?

Харди побърза да го стори, за да се възползва от възможността да привлече отново вниманието на съдебните заседатели:

— Инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

— Да, направи го.

— И какво каза?

— Че тя изглежда дяволски добре.

— Това ли бяха точните му думи.

— Почти.

 

 

Когато Харди се върна на масата на защитата, Катрин се наведе към него и напрегнато му прошепна:

— Ами пръстена?

— Какъв пръстен?

— На Миси. Пол й подари огромен камък. След като са пресяли всичко в стаята чак до малките гилзи от куршумите, би трябвало да са намерили и пръстена, нали?

— Може би все още е бил на пръста й.

— О, добре. Прав си. Просто допуснах…

— Не. Струва си да попитам — каза Харди, макар че не можеше да обясни защо точно смята така. — Ще попитам Страут.

— Господин Харди — погледна към него съдия Браун над очилата си, — ако нямате нищо против…

— Не. Извинете, Ваша чест.

Браун отмести поглед към другата маса:

— Господин Роузън, призовете следващия си свидетел.

Роузън се изправи:

— Обвинението призовава сержант инспектор Дан Кунео.

На масата на защитата Харди покри с ръка ръката на клиентката си и я стисна окуражително, или поне така му се искаше.

— Приготви се — прошепна той. — Сега започва неприятната част.