Джон Лескроарт
Мотивът (34)

34

В една слънчева събота в средата на април Харди возеше съпругата си, свалил гюрука на кабриолета си, на път за семейство Глицки. Преди седмица бе попаднал на компактдиск с най-известните хитове на Пери Комо и оттогава прогонваше всичките си близки — най-вече децата си, — като спонтанно запяваше „Татко обича мамбо“ и „Отново и отново“, а също и други песни, които за него бяха класика от младостта му, когато родителите му всяка неделна вечер гледаха шоуто на сантименталния певец. Сега, когато отшумяха последните тонове от изпълнението му заедно с края на записа, Франи се пресегна и извади диска.

— Май наистина харесваш този тип?

— Че как да не го харесва човек?

— Знам, че в него има нещо, само че не мога да го определя с точност. Може би той просто е много преди моето време.

— Пери ли? Той е вечен. Освен това в днешно време не можеш често да чуеш полка. Ако можеше, светът щеше да бъде по-щастливо място. Ще се опитам да намеря запис на „Октоберфест“, за да имаме подръка у дома.

— Децата сигурно ще те убият. Като се замисля, и аз щете убия.

— Не. Ще свикнете. Скоро всичките им приятели ще идват у дома на полка парти. А ти ще си домакинята и ще си облечена в една от тези сладки полички. Според мен това ще е следващата голяма мода. — Харди отново запя част от песента.

— Дизмъс.

Той замълча. След малко, както си караше, се обърна към жена си.

— Добре, след като не си падаш по полката, искаш ли да научиш едни интересни факти?

— Те са смисълът на живота ми.

— Добре, какво ще кажеш затова? Знаеш ли какво се крие зад съкращението ЗПП? „Зонов план за подобрения“. Знаеше ли това?

Тя му метна кос поглед:

— Пак ли четеш онази смахната книга?

— Да. Всъщност новата ми цел в живота е да я запомня наизуст.

— Защо?

— За да знам повече неща.

— Ти вече знаеш твърде много неща.

— Не е вярно. Ето например това за ЗПП не го знаех. — Той я погледна в очакване на реакцията й.

— Ау!

— Стига, Франи. Ти знаеше ли го? Не мислиш, че е хубаво да го знае човек?

— Напротив, смятам. Дори казах „ау“. Не ме ли чу?

— Прозвуча ми като саркастично „ау“.

— Ни най-малко.

— Добре тогава. — Той кара мълчаливо известно време.

— Зонов план за подобрения — каза Франи внезапно след малко. — Можеш ли да си представиш?

Харди я погледна усмихнат и с разбиране.

— Добре, ще оставим темата. Но само защото има още един интересен и необичаен факт, който не знаеш, а сигурно искаш да узнаеш.

— Повече, отколкото искам да знам какво означава съкращението ЗПП? Съмнявам се.

— Тази вечеря днес у Ейб? Той ме попита какво шампанско да купи.

— Ейб ще пие шампанско?

— Останах с впечатлението, че възнамерява да го направи.

— Ау! Не е сарказъм — добави тя. — Кога за последен път си го виждал да пие някакъв алкохол?

— Някъде дълбоко в тъмното минало. Със сигурност не и през последните години.

— И какъв е поводът?

— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.

Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:

— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?

Той спря и я погледна въпросително.

— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?

— Точно това исках да те попитам.

— Дали всичко е наред с мен?

— Да.

— Имаш предвид с нас?

— С нас. С теб. С всичко.

За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.

— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.

— Не и ако си нещастен тук.

— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?

— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.

Той не каза нищо.

— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.

— Какво да ми е недостатъчно?

— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.

— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.

— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.

Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:

— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.

— Дори това да го прави нещастен?

— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Искам онова, което вече имаме. Само че явно не ти го показвам достатъчно ясно, нали? И те моля за извинение заради това. Наистина. Може би трябва да ме напуснеш, защото ти причинявам твърде много тревоги.

— Никога няма да те напусна. Дори не ми е хрумвало подобно нещо.

— Ами да знаеш, че и на мен не ми е хрумвало да те напусна. Никога. Ние сме заедно и точка. Въпросът не е отворен за дискусии. Имаме семейството и съвместния си живот и никой не се забавлява като нас в деветдесет и девет процента от времето. Не бих заменил това за нищо.

В тясното пространство надвисна мълчание и накрая Франи въздъхна:

— Съжалявам, но от време на време имам нужда да ми го напомняш.

— Това е приемливо. Съжалявам, че се бях отдръпнал.

— Съжалявам, че ти съжаляваш — стисна ръката му тя. — Ние двамата сме едни много учтиви туристи, нали?

— Явно. — Той я погледна в очите и се усмихна леко: — Двама нещастни туристи, които са на път да си поделят хляба с вожда Хора, който не се смеят.

— Струва ми се, че ще бъде забавно. Да вървим ли?

Двамата едновременно отвориха вратите на колата и излязоха навън в топлата вечер. В ранния здрач в квартала миришеше на портокалови цветчета, на кафе и на океана.

 

 

Хора, които не се смеят беше в кухнята с изстудена бутилка „Дом Периньон“, която държеше неловко в ръка. Вече се бе опитал да се пребори първо с фолиото, а след това с жичката, а сега гледаше тапата, все едно бе най-голямата житейска загадка.

— Не я насочвай към лицето си! — каза Харди. — Тези неща изхвърчат и ти отстрелват окото.

— Той не е свикнал на тези неща — обади се Трея някак без нужда.

— Как се маха това? — попита Глицки.

Харди се пресегна към бутилката.

— Защо не оставиш професионалистът да се справи? Партньорката ми ще се оправи с прозореца.

— С прозореца ли?

Франи се поклони изискано, отиде до мивката и отвори прозореца. Харди се обърна с лице натам.

— Така, първо внимателно завърташ бутилката, не тапата и… — Тапата пукна с приятен звук и излетя през отворения прозорец. — Voila.

След това разсипаха в чашите и четиримата възрастни застанаха в малката кухня.

— Може ли да попитам какъв е поводът? Франи смята, че пак си бременна.

Глицки изстена на шега.

— Смятайте това за „не“ — простичко каза Трея. — Но искам да вдигна тост, може ли? Пия за бившия инспектор от отдел „Убийства“ Дан Кунео. Дано новата му служба му донесе щастие и успехи.

Харди погледна към Глицки:

— Каква нова служба?

— Току-що е станал шеф на сигурността на „Бейшор Ауто Тау“. Марсел ми се обади тази сутрин, защото решил, че ще се заинтересувам. Кунео напусна отдела с голямо повишение на заплатата и страхотни привилегии.

— И как стана това? — попита Харди.

— Едва ли ще се учудиш, че популярността му в отдела рязко спадна след случая с Хановър, Диз. Усетил, че хората надничат зад рамото му, когато си избира нов случай. Дори му предложили да си избере нов партньор, чиято основна задача щяла да бъде да го обуздава. Струва ми се, че е схванал намека.

— Да, обаче аз дочух, че се е гласял за поста отдавна, по времето на „Тау/Холд“, а не за „Бейшор“.

— Така е, само че това е същата работа. След като е квалифициран да я върши за един, защо да не може за друг?

— Притеснява ме само думата „квалифициран“. След като се знае, че не го ценят в отдел „Убийства“…

Лицето на Глицки беше непроницаема маска:

— Чух, че Харлан Фиск е казал добра дума за него пред „Бейшор“.

— Но Харлан…

— Племенникът на Кейти Уест, Харлан, спомняш ли си го?

— Да, обаче защо той ще…? — попита Харди.

— Не можеш да виниш Кунео, че е искал да напусне отдел „Убийства“ — намеси се Трея. — Явно вече е бил нежелан там. Сега с новата си работа той напуска полицията и всички са щастливи.

— Значи всичко свърши — каза Харди.

Глицки кимна:

— Всъщност то свърши, когато ти го съсипа в съда, Диз. Но сега не просто свърши. Той изчезва завинаги.

— Тогава наистина си заслужава да вдигнем тост — каза Франи.

Само че Харди имаше последен въпрос:

— Питам се как е станало. Мога да си представя, че Кейти е дала информацията на Харлан, обаче тя откъде изобщо е чула за поста?

В очите ни Глицки проблесна искра. Той сви рамене и каза прекалено небрежно:

— Някой трябва да й е казал. — И без повече приказки вдигна чашата си: — Е, скъпи стари приятели, пия за живота! L’chaim!