Джон Лескроарт
Мотивът (3)

3

Дизмъс Харди, партньор в правната кантора „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, беше вдигнал краката си върху бюрото. Сакото му висеше закачено на облегалката на стола. Беше свалил обувките си. Вратовръзката му бе разхлабена, а яката на ризата му — разкопчана. Правеше си следобедна почивка в един не много напрегнат ден и четеше безразборно от една книга, която бе купил неотдавна — „Оригинален сборник на Скот“.

Тъй като много си падаше по фактите, Харди смяташе, че това е една от най-увлекателните книги, които му бяха попадали през последните години, понеже в нея имаше всякаква наглед несъществена, но според него полезна информация, като например Седемте чудеса на древния свят (Голямата пирамида в Гиза, Висящите градини във Вавилон, статуята на Зевс в Олимпия, храмът на Артемида в Ефес, мавзолеят в Халикарнас, Родоският колос и Александрийският фар), десетстепенната скала за отчитане на твърдостта на минералите на Мос (от талка до диамантите), имената на Апостолите и още 154 страници, пълни с всякакви готини неща. Остана донякъде разочарован от факта, че в книгата не е включен свети Дизмъс в качеството му на светец покровител на крадците и на убийците, но иначе скромното томче му доставяше истинска наслада и си струваше да му посвети свободното си от клиенти време.

Тъкмо разглеждаше йерархията на масонските ложи, когато телефонът избръмча до лакътя му. Отбеляза докъде е стигнал, въздъхна и вдигна слушалката, защото по мигащото копче позна, че се обажда неговата секретарка Филис — свръхефикасното, лоялно и абсолютно непоносимо човешко същество, което изпълняваше ролята на пазител на портите на кантората все едно по божия поръка. Беше правила това и за предшественика на Харди, Дейвид Фрийман и бе също толкова незаменима за правната кантора на Сътър Стрийт, колкото и телефоните.

— Филис — обади се той, — нали ти казах да не ме свързваш с никого?

Много се радваше, когато успее да я накара да замълчи. Най-често успяваше да го постигне, като приемаше обаждането с неуместното за един адвокат „Опа“, но понякога за разнообразие й поднасяше по някоя изненада. Като хванат от улицата.

— Сър?

— Не те обвинявам. Просто питам.

— Съмнявам се.

— Добре де, какво има?

— Заместник-началник Глицки иска среща с вас.

— Лично ли?

— Да, сър.

— Отбележи си, Филис, имам нужда от задна врата, за да се измъквам тайничко.

— Добре, сър.

— Само се шегувам, Филис. Покани го да влезе.

Той изговори само с устни „Да, сър“ едновременно с нея, усмихна се и затвори. Понякога се притесняваше, че Филис е един от основните източници на забавления в живота му. Това като че ли беше проява на жалката истина за човека, в който се бе превърнал, но не можеше да го отрече. Без да сваля от бюрото обутите си с чорапи крака, където те щяха да ужасят приятеля му Глицки почти толкова, колкото биха скандализирали Филис, Дизмъс зачака завъртането на бравата и появата на Глицки.

Глицки направи крачка в кабинета на Харди и спря. Придоби измъчено изражение при вида на чорапите му върху бюрото. Харди не помръдна краката си и веднага заговори:

— Радвам се, че намина. Трябва да стана масон, така да знаеш!

Глицки затвори вратата зад гърба си.

— Сега очакваш да те попитам защо, нали?

— Не — затвори книгата Харди. — Няма да се обидя, ако не искаш да узнаеш. Макар че те познавам много добре и знам, че и ти би искал да се включиш. Добре, няма да ти натрапвам блестящите си идеи. Просто ми хрумна.

Глицки се поколеба още миг, след това леко въздъхна:

— Какво изобщо представляват масоните?

— Тайна организация. Струва ми се, че Джордж Вашингтон е бил масон. Само че ако е било тайна, откъде могат хората да знаят?

— И аз така си помислих.

— Видя ли? Страхотни умове сме.

Глицки се приближи към барчето и докосна термоканата, която Харди държеше там. Взе обичайната си чаша, избра си пакетче чай от една купа и сипа гореща вода отгоре. Обърна се, духайки напитката, и разгледа просторния кабинет.

— Трябва да започна някакъв частен бизнес. Виж се само — вдигнал си крака върху бюрото посред бял ден и си четеш, никаква работа не вършиш. Живееш си къде-къде по-добре от мен.

— Така е, защото съм по-готин човек. Само че може ли да отбележа, че ти си тук заедно с мен, работиш точно колкото и аз и отгоре на всичко се наливаш безплатно с хубавия ми чай. В качествено отношение точно в този момент преживяваме почти едно и също, така че човек би казал, че си живееш точно толкова добре, колкото и аз.

— Ако е жив, за да каже каквото и да било. — Глицки се приближи до креслото пред бюрото на Харди и се настани в него. — Въпреки това искам по-хубав кабинет. — Отново духна в чая си и каза: — Добре, та защо искаш да ставаш масон?

— Ха! — Харди светкавично свали крака от бюрото си и се приведе напред. — Знаех си, че ще попиташ.

Глицки му метна убийствен поглед.

— Ако не попитам, никога няма да приключим с тази тема. Та защо?

Харди отвори книгата на отбелязаното място.

— Защото ако останем в организацията достатъчно дълго, ти можеш да станеш Суверен генерал велик инспектор, а аз може да бъда или Княз на Табернакл, или Рицар на бронзовия змей. — Замълча за момент и се намръщи: — Всъщност и в двата случая ще бъдеш по-високопоставен от мен, а това не е редно.

— И колко време ще отнеме цялата процедура? — попита Глицки.

Харди кимна със съмнение:

— Прав си — съгласи се той и затвори книгата с елегантен жест. — Е, какво води слънчевата ти личност насам днес? Какво искаше кметицата?

Глицки го осведоми за случващото се, като запази кулминацията за последно:

— Полицаят, на когото са поверили разследването — този, с когото би трябвало да работя или когото трябва да заменя, — е Дан Кунео.

Изражението на Харди стана сурово, а главата му клюмна на една страна.

— Ами тогава го замени.

— Идеята не е добра. Ще заподозре лични мотиви.

— И ще бъде прав.

— И аз това казвам. Не мога да го заменя.

Харди си пое въздух, сетне го издиша.

— През последните няколко години все се надявам да науча, че са го изгонили от отдел „Убийства“.

— Не става така. Ако си определен тип полицай, назначението ти в „Убийства“ е за вечни времена.

— За теб не беше.

— Не, обаче за разлика от Кунео аз съм роден за велики дела.

Шегата му не оказа желаното въздействие и лицето на Глицки възвърна обичайното си мрачно изражение.

— Не го искам да се мотае близо до когото и да е от нас двамата — заяви Харди след кратко мълчание.

— На мен ли го казваш? Направо ще се пукна от радост.

Харди стана, приближи се до прозореца към Сътър Стрийн, отвори пролука в щорите и погледна навън.

— Ще работиш ли с него?

— Не виждам как бих могъл да го избегна.

Харди продължи да гледа надолу към улицата.

— Не можеш да кажеш и дума, Ейб. Нито дума.

— Нима? — В гласа на Глицки се прокрадна нотка на гняв или на безсилие.

— Ей! — улови тона Харди и се завъртя. — Работиш с един човек ежедневно, знаеш, че той те подозира в нещо — не знам в какво, — можеш да се постараеш да се спогаждате, да го накараш да разбере.

— Разбира се, точно това ще направя. Ще кажа: „А, Дан, за онази работа с Джърсън…“

Лейтенант Бари Джърсън беше началник на Кунео. Загинал бе при престрелката по време на опита за залавяне на един от клиентите на Харди. Вследствие на случилото се Кунео бе настоявал да се проведе разследване на ролята на Глицки и на Харди за смъртта на Джърсън.

— Просто искам да кажа…

— Знам. Че ще се изкуша да се опитам да му обясня, да му кажа, че Джърсън е бил корумпиран, че сме действали в самозащита, че не сме имали друг избор. — Поклати глава заради абсурдността на тази идея. — Обещавам ти, че няма да го направя.

Харди се върна на мястото си и седна върху бюрото си.

— Обаче дори да не го направиш, пак ще се появиш на радара му. Може да си спомни онова, което е забравил да преследва.

— Нищо не е забравил. Слава богу, нямаше никакви доказателства и му наредиха да закрие случая.

— Помня, обаче той трябва да продължи да стои настрана. За доброто и на двама ни. А работата му с теб ще събуди стари спомени. Само това се опитвам да кажа.

— Ако щеш вярвай, обаче съзнавах това и преди да дойда тук. Ако ти хрумва нещо, слушам те. Обаче кметицата ми нареди да работя с този тип. Какво искаш да направя — да напусна ли?

— Не е лоша идея — грейна Харди.

— Чудесно. Позволи ми да ползвам телефона ти и ще се обадя да съобщя на Трея. — Глицки се изправи и отиде да извади няколко стрелички от мишената на дартс. Обърна се със стрелите в ръка и сви рамене: — Както предполагаш, не съм го изпускал от поглед. Истината е — и това е добрата новина за нас, — че той е нехаен и немарлив. Тази сутрин е поредният пример. Прекарал е в дома на Хановър едва петнайсет минути и обявява на пресата, че става дума за убийство и самоубийство.

— А не е ли така?

— Не знам. Имам някои въпроси. Първо, и много важно, не виждам защо Хановър ще опожарява дома си. Застрелва жената, а след малко се самоубива — добре, това върви. Обаче според Бекер, инспектора, разследващ пожарите, като че ли той я е убил, а след това я е полял с бензин, увил е на топка няколко вестника, отворил е прозорците на долния етаж и поне един отзад на горния етаж за тяга. След това се е върнал във вестибюла, където е лежало тялото й, запалил е пожара и се е застрелял.

— Звучи малко сложно — заяви Харди.

— Най-малкото — кимна Глицки. — Ти познаваше ли го?

— Хановър ли? Слабо. Виждал съм го няколко пъти, обаче никога не съм се изправял срещу него в съда. Не бих казал, че правеше особено впечатление.

— Кейти Уест е на друго мнение.

Харди се подсмихна:

— Той даде много пари на Кейти Уест, Ейб. Ако и на мен ми беше дал толкова пари, и аз щях да си го спомням по-добре.

— Стана от бюрото, взе стреличките от Глицки и хвърли една.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо добро и няма да се наложи да напускаш. Възползвай се от възможността да оправиш нещата с Кунео. Щом е казал на медиите, че става дума за убийство и за самоубийство, ти го подкрепи и кажи, че е свършил добра работа. Така всички печелят.

— Всички освен Кейти. Обаче точно така ще направя, ако се окаже, че това е истината. А междувременно Кунео ще беснее, задето съм се намесил, гарантирам ти. Ето това е проблемът. Ще изглежда все едно надзиравам работата му.

— Ами ти точно това правиш.

Глицки се отпусна на мястото си, облегна лакти върху коленете си и поклати глава. Накрая вдигна лице и каза:

— Трябва да поговоря с него.