Джон Лескроарт
Мотивът (26)

26

Навън бе съвсем тъмно и дъждът продължаваше да се сипе. Харди стоеше на прозореца на кабинета си с изглед към Сътър Стрийт и се завъртя, когато чу почукването на отворената врата.

— Има ли някой?

— Аз съм, Уес.

— Защо стоиш на тъмно?

— Размишлявам. Можеш да светнеш, ако искаш.

— Fiat lux. Стаята светна. — Знаеш ли, че Тереза е била на пожара?

— Значи си говорил с нея. — Харди отиде до бюрото си и седна на стола.

— Най-подробно. Мисля, че тя малко си падна по мен.

— От това, което чувам, ми се струва, че тя не е особено влюбчива.

— Е, Диз, както се пее в една песен, „всеки от нас си има половинка“.

— Коя по-точно е тази песен?

— Ами, не е една, а няколко. Трябва да слушаш повече кънтри, така да знаеш. Наистина. Сам ми отвори очите за нея и вече не слушам нищо друго.

— Ще си го запиша — каза Харди. — Значи е била на пожара?

Фаръл се стовари на един от тапицираните столове пред бюрото на Харди.

— Ще ти прозвучи познато, обаче научила за пожара от телевизията и отишла с колата си на мястото. Един от пожарникарите записал името и адреса й. Не видяла Катрин, но това не е чудно, като се има предвид колко хора са се били струпали. Твърди, че през онази нощ там е имало няколкостотин души, може би дори повече.

— Добре.

— Какво?

— Питам се дали това значи нещо. Попита ли я какво е правила преди това?

— Гледала е телевизия.

— Уес… — търпението на Харди, поставено пред огромно изпитание през дългия ден, вече беше на изчерпване.

Фаръл вдигна успокоително ръка:

— Добре, ще стигна дотам, обещавам. Работи във фирма за недвижими имоти, но ти знаеш това, нали? Справя се добре, плаща си сметките, през година ходи някъде на почивка. Но не й остава много настрана. Както и да е, та тя си седяла сама у дома. Помни добре заради случилото се на този ден предимно, но и защото… това ще ти хареса… си спомня и за обаждането на Мери.

Всъщност Харди наистина се зарадва да го чуе. За да може Тереза да се превърне в убедителен алтернативен заподозрян — ако не заради фактологичната истина, то поне заради съдебните заседатели, — той трябваше да докаже, че тя е научила в същия ден като Катрин, че Пол е решил да се ожени за Миси и че вероятно ще промени завещанието си съвсем скоро, може би следващата седмица. Тя трябваше да бъде силно мотивирана да го спре незабавно, а без телефонното обаждане от Мери, което да я подтикне да действа, теорията не би била убедителна.

— Значи си е била у дома, Мери й се е обадила, а след това какво?

— Нищо. Двете с Мери си поговорили известно време, тя била крайна ядосана и разстроена, дотолкова, че отменила уговорката си за вечеря.

— За същата вечер?

Фаръл кимна, доволен от въодушевената реакция на Харди.

— Да, знам. Твърде хубаво е, за да е истина, но е така. Заболял я коремът.

— С кого е щяла да излиза?

— С някаква приятелка. Имам името и можем да говорим с нея, ако се налага.

— Може да се наложи. Та значи на Тереза й е толкова лошо, че не може да излезе на вечеря, обаче няколко часа по-късно се озовава на мястото на пожара.

— Така е, но да не забравяме все пак, че е горяла къщата на бившия й съпруг и може би той е бил вътре. Разбира се, че ще отиде.

— Добре, така е. Но въпреки това…

— Все още няма алиби. Разбирам те.

Харди потърка попивателната на бюрото си. Партньорът му често възприемаше хумористичен и непринуден подход, но не пропускаше много неща и точно затова Харди го бе натоварил с тази мисия.

— Някой да я е разпитвал за алибито й?

— Не останах с такова впечатление. Кунео я глътнал като топъл хляб заради Катрин, но никога не е гледал на нея като заподозряна. Между другото, ти си прав, Катрин и Тереза никак не са близки. Каза, че трябвало да се противопостави, когато Уил обявил решението си да се ожени за нея.

— Но не го е направила?

— И оттогава си плаща за това.

— Тя ли го каза?

— Почти дословно. — Фаръл направи пауза. — Ако все още ти не си го разбрал, Диз, тя не изгаря от желание да ни помогне за защитата. Най-накрая е успяла да изгони Катрин от семейството и иска нещата да си останат така. Уил е по-щастлив.

— Уил е кретен — каза Харди.

— Е, поне ще бъде по-щастлив кретен.

— Четири милиона долара ще му помогнат. Тя спомена ли нещо за парите?

— Струва ми се, че повдигнахме тази тема. — Фаръл стана, отиде до мокрия бар, отвори хладилника и си взе шише с вода. — Ти ще пиеш ли?

— Не.

— Може би си прав. — Затвори хладилника и се обърна. — Добре, за парите. Стори ми се доста огорчена от цялата история с Миси, но представи нещата меко. Двамата с Пол се разделили, преди той да забогатее неимоверно и след като децата им се изнесли от дома, затова тя не получила нито съпружеска издръжка, нито издръжка за децата.

— Да, обаче общата им собственост…

— Спокойно, приятелю, водя те с едни гърди. Получила от брака около триста хиляди долара, увеличила ги до около милион и инвестирала в познай какво?

— Сигурен съм, че мога да позная. Във високи технологии?

Кимване.

— Така че сега парите са значително по-малко, но не стана ясно точно с колко. С доста, струва ми се.

— Значи парите са й трябвали и за самата нея. Не само за внуците.

— Е, няма да й навредят. Всъщност точно така е станало. Всяко от децата вече й е отстъпило известен дял, пак не знам точните цифри.

Харди подсвирна:

— Значи много добре си е постлала.

— По-добре е от преди. Нека да спрем дотук.

— И няма алиби?

— Няма алиби — кимна Фаръл. — И още една интересна подробност.

— Слушам те.

— Купила си е нова кола.

Харди наведе глава настрани:

— С парите от наследството ли?

— Преди това. В началото на миналото лято.

— И как научи това?

— Нали ти казах, тя ме хареса. Имам си начини. Но истината е, че е заменила своя… това много ще ти хареса… черен мерцедес, С клас…

 

 

— … за червен лексус кабриолет и е платила в брой разликата — каза Харди.

Франи вдигна чашата с вино към устните си. Беше сряда — с процес или без процес, това си беше техният ден за срещи — и двамата бяха в „Сарсуела“, чакаха нейната паеля и си хапваха страхотни ордьоври — малки октоподчета и наденички, аншоа, маслини и сирене.

— За каква сума става дума?

— Може би четирийсет-петдесет хиляди долара.

— А това означава?

— Означава, че е разполагала с доста пари миналата година в края на май или в началото на юни.

— Ами ако са били спестяванията й?

— Може. Но е възможно и да са от един заложен пръстен, Франи внимателно се вгледа в октоподчето, което беше набола на вилицата си. Остави го обратно в чинията и предпочете да си вземе една маслина. Харди пък като че ли не забелязваше вкуса на храната, което не означава, че не поглъщаше своя дял.

Нали виждаш как ми действа това?

Той се усмихна, кимна, пресегна се през малката маса и докосна ръката й.

— Малко.

— Смяташ ли, че може тя да го е извършила?

— Нямам представа. Но може да накара съдебните заседатели да си помислят, че не е била Катрин. Основателно съмнение.

— Но какво мислиш наистина?

— Мисля, че и тя има мотив. Мразела е Пол и Миси. Няма алиби.

— Ами очевидците, които твърдят, че са видели Катрин.

Харди се поколеба доста дълго, след това се усмихна унило:

— Надявам се да умра от естествена смърт, преди те да падат показания.

Изведнъж веселата бъбривост изчезна от тона на Франи. Тя остави вилицата си и изгледа сериозно съпруга си.

— Нека те попитам нещо. Как ти се справяш с тях?

— С кого?

— С очевидците? Какво си мислиш?

Чашата му с вино спря на половината път към устата. Облегна се назад на мястото си.

— Мисля, че трябва да са допуснали някаква грешка.

— И тримата ли? Една и съща грешка?

— Да, знам — почеса се той по врата.

— Смяташ, че са объркали Тереза с Катрин?

— Не. Макар че мъжете от семейство Хановър явно предпочитат един и същ тип жени. Само че Тереза е с около петнайсет години по-възрастна от Катрин. Не мога да си го представя.

— Ами какво ще кажеш за Миси тогава?

— Това е по-вероятно, ако не беше мъртва.

— Само че е.

— Знам — отново каза той.

— Тогава кой остава?

За последен път. Той завъртя столчето на чашата си и срещна погледа й:

— Знам, Знам.

 

 

Глицки влезе в дома си целият подгизнал. Закачи мокрия си шлифер на закачалката до входната врата, след това сложи фуражката си отгоре. В малката ниша светлината беше мъжделива, а къщата — притихнала. В дневната от дясната му страна светеше, но той предположи, че всички спят — беше почти девет часа, — затова свърна наляво в тъмната кухня и отвори хладилника.

Нищо не му се хареса.

Реши да провери как са Трея и Закари и след това да се върне и да си приготви нещо за ядене, когато от дневната чу сподавен смях. Направи няколко крачки и застана на прага. Рейчъл скокна от дивана, извика „Тате!“ и избухна в искрен и радостен смях, когато се затича по килима, за да я прегърне. Само че истинската причина за веселието и изненадата на малкото му момиченце беше синът на Глицки, Оръл, който в момента беше студент във втори курс в университета в Сан Хосе на седемдесетина километра на юг от Сан Франциско. Той беше седнал до Трея на дивана и без никакво стеснение и страх държеше в обятията си малкото си братче.

— Здрасти, татко — грейна младежът. — Бих станал, обаче…

— Мислехме, че никога няма да влезеш — каза Трея. — Какво правеше там?

— Ровех из хладилника.

Трея изгледаше преобразена. Дали заради относително добрата новина за Закари, получена този следобед, или заради пристигането на Оръл, но промяната беше огромна. Беше си сложила малко грим, беше прибрала косата си и бе облякла хубава кафява блуза, пъхната в джинси, които бе носила преди бременността. И което беше най-важно — в очите отново светеше живот.

Глицки приклекна пред нея, целуна двете с Рейчъл и потупа Оръл по крака:

— Радвам се да те видя. Но как разбра…

— От Нат — отвърна младежът. — Какво, нямаше ли да ми кажете, че имам брат?

— Не. Разбира се, че щяхме. Просто… не смятахме, че ще можеш да дойдеш в средата на седмицата — обясни Глицки.

— За да видя новороденото си братче? Майтапиш ли се?

— Освен това имаше… — той вдигна поглед към Трея за помощ.

Но Оръл явно вече знаеше.

— Спокойно, татко, всичко е наред.

— Наред — повтори Рейчъл.

Глицки отново я целуна и каза:

— Да, знам, че е така.

 

 

Франи и Харди тъкмо се бяха прибрали у дома, когато в десет и петнайсет позвъни секретарката на Браун. Тя се извини за късния час и го осведоми, че съдийката е отхвърлила молбата му за прекратяване на процеса поради умишлени нарушения от страна на обвинението, но че ще разгледа отново искане за прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, ако Харди го поднови. Може би това е намерението му?

Не, отговори й Харди.

И в двата случая съдийката го осведомяваше, че би разгледала такава молба до девет и половина на следващата сутрин, когато започваше заседанието на съда. След това вече нямаше да има възможност за искане за прекратяване на процеса и заседанието щеше да продължи с изслушването на свидетелите.

 

 

В дома на Глицки децата вече спяха, а двамата възрастни и единият почти възрастен седяха около кухненската маса и пиеха чай с мед. Кутията от пицата все още заемаше повечето място в средата на масата, но никой не й обръщаше внимание. Настроението съвсем не беше еуфорично — и как иначе при тези обстоятелства, — но поне усещането за огромна надвиснала беда бе изчезнало.

Разменяха си семейни новини и клюки. Дъщерята на Трея, Рейни, тъкмо си бе идвала за зимната ваканция през декември от „Джон Хопкинс“ заедно със синовете на Ейб — Айзък от Лос Анджелис, Джейкъб чак от Милано и Оръл от Сан Хосе. И разбира се, Нат и Рейчъл. Пълно събиране. Голямото семейство на Глицки бе празнувало Ханука и Коледа, преди всички отново да се пръснат в различни посоки.

— Радвам се, че Нат успя да види всички за последен път — каза Глицки. — Най-вече за това.

— Какво искаш да кажеш с това „за последен път“? — Оръл беше наклонил кухненския стол на двата му задни крака и седеше с помръкнало лице. — Нат е добре, нали?

— Така ми се струва. Защо питаш?

— Защото преди малко се изрази така, все едно умира.

— Доколкото мие известно не умира, но той е на осемдесет и пет години, Оръл. Няма да живее вечно.

Оръл спусна стола си и се наведе над масата:

— Боже, татко, направо ме убиваш.

— Какво?

— Какво. Не всичко свършва зле. Ето това.

— Не смятам подобно нещо.

— Напротив. Погледни ме. Помниш ли, че когато бях на тринайсет или на четиринайсет години, започнах да заеквам след смъртта на мама и ти си помисли, че никога няма да престана?

— Добре, и? Всички останали също смятаха, че няма да спреш.

— Да, обаче спрях, нали? После пък си мислеше, че няма да срещнеш друга жена, достойна да замести мама, нали? — Той се обърна към втората си майка. — А я погледни тук на тази маса. Voila. Тя се оказа достойна, а това трябва да ти говори нещо.

Трея наклони глава с усмивка:

— Благодаря ти.

— Да, но…

— След това, ако си спомняш, ти получи инфаркт, обаче после напълно се оправи, а година по-късно те простреляха. А, да, но преди това се роди малкото ти момиченце, което спи в другата стая, докато ние тук си говорим.

— Чакай, чакай. Таим аут — направи знак с пръсти Глицки. — Нека честно да си дадем сметка какво наистина се случи през цялото това време, освен чудодейните ми възстановявания. Добре, ти преодоля заекването. Само че майка ти почина. Наистина получих инфаркт, след това ме простреляха и имаше някои дребни усложнения в продължение на година и нещо, ако си спомняш.

— Спомням си, татко, обаче погледни какво стана. Ти се оправи след усложненията. Не умря.

Само Глицки нямаше току-така да се откаже от мирогледа си:

— Да, оправих се навреме, за да ме понижат и да ме направят чиновник.

— А оттам те повишиха преди половината от хората с твоя чин и сега си заместник-началник. Много по-нависоко, отколкото някога си мислел, че ще стигнеш.

— Или пък съм искал.

Оръл поклати глава и се обърна към Трея:

— Само аз ли виждам това? — След това отново се извърна към баща си. — Понякога си мисля — и ти също трябва да се замислиш, татко, — че бутилката е наполовина пълна. И скоро ще се напълни цялата. Разбираш ли? А не е наполовина празна.

Глицки си пое въздух и отпи от чая си:

— Всички умират, Оръл. Това е истината.

— Точно така, обаче преди това живеят. И точно това е важното. Животът. Не можеш просто да се мотаеш, без да правиш нищо, защото всички умират един ден. След сто години всички ще сме мъртви, нали?

— Трябва ли да говорим за умиране? — попита Трея.

Оръл въздъхна:

— Не говоря за умиране. Говоря за живота. — За момент сякаш остана без думи и завъртя чашата си на масата. — Вижте, знам, че сте преживели няколко много трудни дни…

— Не знаеш — каза Глицки.

— Добре, не знам. Не колкото вие, признавам. Но нали ми казахте, че хлапето вече се е преборило с най-лошите първоначални прогнози? Просто ги е заличило като вероятност? Нали е в единия процент на децата със сърдечни увреждания, при които има щастлив край?

Погледна двамата родители, които се взряха един в друг с натежали клепачи.

Оръл сниши глас. Не искаше да насилва нещата.

— Нали лекарят ви е казал, че той ще може да води нормален живот?

— Но може и да не е така — възрази Глицки.

— Да, но това важи и за мен. И за теб. Добре, може би в момента шансовете на Закари са малко по-слаби.

Глицки го прекъсна, като постави ръката си върху тази на сина си върху масата.

— Оръл, не знаеш за какво говориш. Прогнозата никак не е оптимистична, повярвай ми.

— Вярвам ти. Явно е много трудно. Явно аз не съм толкова навътре в нещата, колкото вие. Но искам да знам каква полза имаш от това, че винаги очакваш най-лошото? Че Нат ще умре преди следващото ни събиране. Че Закари няма да има шанса да живее? Погледни какво имаш в момента, татко. Погледни какво имаме всички ние. Въпреки всичко нещата се подредиха доста добре, не си ли съгласен? Нима това няма значение?

 

 

В спалнята им по-късно. Глицки стана от леглото, наведе се над кошчето и взе Закари — всъщност за пръв път.

— Какво правиш? — попита Трея.

— Искам само да го подържа.

Седна отстрани на леглото с бебето в скута си. Зад него Трея се премести по-наблизо. Ръката й потърка гърба му и се спря на крака му.

— Мисля, че Оръл е прав — прошепна той. — Никога не вярвам, че нещата ще се получат, а когато се получат, продължавам да не вярвам.

— На твое място не бих се измъчвала. Ти си добре и така.

— Не, пропускам разни неща. Все още не съм гушкал това приятелче — не знам дали си забелязала…

— Разбира се, че забелязах.

— Това е, защото мислех, че той ще умре, но ако никога не съм го гушкал, ще ми е по-леко да го понеса и няма да ме боли толкова. Разбира се, при това положение нямаше да изпитам и това, докато той е с нас.

— Точно така. Знам.

Малка нощна лампа мъждукаше бледо почти на нивото на пода до вратата и беше единственият източник на светлина на стаята. Само че се виждаше достатъчно. Глицки отметна завивките от личицето на бебето.

— Има твоите очи — каза той.

— Така ми се струва. И твоя нос.

— Горкото дете. — Глицки се премести нагоре и сега седеше облегнат на таблата на леглото. След малко каза: — Най-добре да се радвам на всяка минута.

— Съгласна съм. И за двама ни.

Нощта течеше покрай тях, а Глицки продължаваше да държи момченцето в скута си.

— И да научиш това от собствените си деца!

— Оръл е добро момче. Напомня ми за баща си.

— С изключение на необуздания си оптимизъм.

— Това не е лошо, може би.

— Не.

Мина още време в тъмнината.

— Трей?

— Да, мили?

— Знаеш ли защо се прибрах толкова късно днес? Открих нещо днес. Съвсем извън темата е.

— Извън темата, добре. Какво откри?

— По случая на Харди. За тази Миси Д’Амиен. Убитата жена.

— Какво за нея?

— Имала е банкова сметка — в нашия клон на Американската банка, ако щеш вярвай. Нали познаваш управителката Пати?

— Аха.

— Попитах я дали мога да погледна в сметката. Разбира се, това е напълно незаконно. Трябва да имам призовка и да мина през правния им отдел, обаче тя ме познава…

— Така. — Трея се надигна на лакът заинтригувана. Колкото и да бе изолирана от света напоследък, тя бе запозната с последните новини, с теорията за заговора. Независимо дали им харесва, или не, случаят Хановър беше част от живота им и вероятно щеше да продължи да бъде за известно време. — И какво?

— Имала е сметка на чекова книжка и сейф, голям. Той си пое дъх. — Закрила е сметката и сейфа на седми май, пет дни преди убийството.

— Какво означава това?

— Не знам — погледна я той. — Осем хиляди и осемстотин долара. Плюс каквото е имало в сейфа.