Джон Лескроарт
Мотивът (32)

32

Центърът на Дейвис се състои от улици, наречени с букви, които са в посока север/юг, и с цифри — в посока изток/запад, затова Глицки много лесно намери Общинската банка на Пюта Крийк на Трета и на С. Беше малка ъглова сграда, почти наполовина по-малка от местния клон на Американската банка, която Глицки ползваше в Сан Франциско. Подмина сградата, продължи по Пета улица и зави надясно. След километър и половина, извън деловия център на града, той направи неочакван обратен завой и спря на паркинга пред една ниска сграда, която му се стори нова. В качеството си на полицай по служба от друг район той трябваше да се обади в местното полицейско управление не само от учтивост, но и за да се опита да избегне сложните недоразумения, които понякога възникваха, когато цветнокож мъж със скрито оръжие се натъкне на въоръжен униформен патрул. Глицки не очакваше някой да свика парад в негова чест, но нямаше да навреди, ако местните полицаи са осведомени, че е в града. Знаеше, че може да му се наложи да потърси подкрепата им.

Началникът Мат Уесин излезе и го поздрави във фоайето. Уесин беше с десетина години по-млад от Глицки и от него лъхаше здраве, компетентност и сила, формата на тялото му подсказваше, че той прекарва поне няколко часа дневно във фитнес залата. Нямаше нито един бял косъм — нито в косата му, нито в късите му военни мустачки. Лицето му беше гладко и без бръчки като на младеж. Само че той беше истинско професионално ченге — най-напред поговори с Глицки на четири очи за положението в участъка си, а след това го заведе в малка заседателна зала за среща с малка група детективи и неколцина патрули, които бе назначил временно.

— Дами и господа — започна той. В стаята имаше две жени — лейтенант и сержант. Той ги представи и продължи: — Вече сте имали възможност да прегледате материалите, които заместник-началник Глицки ни изпрати по факса вчера. Днес ще ни каже още някои неща, ще ни покаже няколко снимки на жената, която се надява да намери тук, в града, макар да е възможно тя вече да е заминала. Както става ясно от тези страници, тя явно е затворила пощенската си кутия. Освен това може просто да е изоставила сейфа си в Общинската банка в Пюта Крийк, но най-важното е, че адресът й, ако има такъв, е загадка. Ще пусна тези снимки сред вас и ще ви помоля да ги разгледате и след това накратко ще си припомним за кого говорим. Не чуваме такива истории ежедневно, знам, но в този случай вземам нещата присърце. Жената трябва да се смята за въоръжена и за изключително опасна.

Взела си е сейф под името Моника Брек, макар да има и други имена, сред които и Мишел или Миси Д’Амиен. Ако отворите папките пред себе си, ще видите, че…

 

Беше две и половина седмици по-рано, понеделник следобед.

Глицки е подал молбата 314 (а) преди повече от три седмици и все още не е получил отговор. Преди час Закари е освободен за един месец без нуждата да му се правят още изследвания и дори мрачният и предпазлив д-р Трублъд си позволява една явно искрена и оптимистична усмивка.

Глицки се връща в кабинета си в Съдебната палата в ранния следобед. Поздравява Мелиса, споделя с нея добрата новина за Закари, след това излиза от рецепцията, минава през малката заседателна зала в съседство с нея и поема по късия коридор към кабинета си, но там се заковава на място.

Вратата е затворена.

Когато е тръгнал за прегледа при лекаря преди три часа, той я е оставил отворена. Понечва да се върне при Мелиса ида я попита дали тя я е заключила, но си дава сметка, че това най-вероятно няма значение. Може би някой е чистил или пък му е оставил бележка, нищо особено.

Затова отваря вратата.

Вътре на един от тапицираните столове пред бюрото на Глицки спокойно и дори отпуснато и със скръстени крака седи непознат мъж. Носи делови костюм и вдига поглед при влизането на Глицки.

— Сигурно ще предпочетете да затворите вратата — казва той.

— Кой сте вие? — пита Глицки без да помръдне.

— Приятел на Бил Шайлър. — В спокойния глас не се долавя никаква заплаха. Мъжът посочва: — Нещо против? Вратата?

Без да сваля поглед от него, Глицки се подчинява. Мъжът отвръща на погледа му за секунда, след това се изправя. Вероятно е около четирийсетгодишен, висок, слаб и блед, наполовина плешив, с късо подстригана руса коса на темето. Вече е извадил портфейла си и го отваря, за да покаже някакъв официален на вид документ за самоличност.

— Скот Томас — представя се той. — Разбрах, че сте се интересували от Миси Д’Амиен. Наистина ли смятате, че е все още жива?

— Да. Всъщност не смятам, че има някакво съмнение. Във ФБР ли работите?

Кратък, прилежен, едва ли не скромен смях.

— Не, съжалявам, от ЦРУ съм.

— Смятах, че тя е в програмата за защита на свидетелите — казва Глицки след кратко мълчание.

— Беше. Ние я поставихме там и предадохме случая на Бюрото. — Още една иронична усмивка. — На Управлението не е позволено да действа в страната.

— Добре, с какво мога да ви помогна — пита Глицки.

— Може би е по-добре да седнем.

— Добре ми е прав.

Устата на Томас леко потръпва. Очевидно не е свикнал да му противоречат. Нарежданията и дори предложенията му се изпълняват. Очите му с черни зеници като змийски, не изразяват и най-слабо подобие на чувства.

— Може да отнеме известно време — любезно казва той. — Ще ни бъде по-удобно.

Отново сяда в креслото и изчаква, докато Глицки най-накрая се предава, отива зад бюрото си и сяда на стола.

— Искам да ви разкажа една история — казва Томас.

През следващия един час Глицки научава за млада жена, родена под името Моник Сулез през 1966 г. в Алжир. Шестото дете на по-малката дъщеря на завършил образованието си във Франция хирург, тя също е учила във франция. Има дарба за езици и пътува много през ваканциите си — в Европа няколко лета, след това в Сингапур, в Сан Франциско, в Сидни, в Рио. Само че произлиза от заможно и много сплотено семейство и когато завършва образованието си през 1989 г., се връща в Алжир, където започва работа като младши управител на местния клон на националната парижка банка и малко след това се влюбва в млад лекар на име Филип Руже.

През 1991 г. двамата с Филип сключват брак на пищна церемония, на която присъства елитът. През същата година група умерени, но предимно радикални ислямисти, наречени Ислямски фронт на спасението, ИФС, за пръв път печелят парламентарните избори. Тази победа кара управляващата партия в Алжир, Национален освободителен фронт (НОФ)да обяви ИФС извън закона, а това на свой ред води до първия яростен сблъсък между ИФС и НОФ, който само за една година се превръща в истинска гражданска война.

Моник и Филип не са тясно свързани с политиката. Наистина, и двамата произхождали от висшите кръгове и се движат предимно в това общество. Само че рядко излизат от средата си и от семейния кръг на семейство Сулез, състоящо се от лекари, инженери, професионалисти и техните образовани, изтънчени и обиколили света роднини. Младоженците са доволно младо семейство, работят неща, които смятат за важни и които възнамеряват да продължат да работят независимо кой е на власт. След като Моник забременява, светът й става още по-тесен, въпреки че гражданската война ескалира из цялата страна и навсякъде около тях.

Идеалистично настроен и необвързан с никоя от враждуващите групировки, Филип при възможност дава дежурства в спешните отделения и в полевите болници и на двете страни. Понякога изобщо не става дума за клиники, а за нощни обаждания, за ранени и умиращи хора пред вратите на къщите им.

Междувременно клането продължава с неотслабваща сила, докато правителството най-накрая не извежда нещата на друго ниво. Всеки, заподозрян като симпатизатор на ИФС, просто изчезва сред слухове за масови гробове и за мъчения. Правителството раздава оръжие на доскоро мирни граждани, а това води до нови нарушения на реда, при които съседи се избиват помежду си, а въоръжени банди от най-обикновени крадци създават допълнителен хаос и объркване. От страна на бунтовниците, една отцепила се нова организация, наречена Въоръжена ислямска групировка, ВИГ, подема ужасяващо отмъстително клане, като по този начин заличава понякога цели села и избива десетки хиляди граждани. Предпочитаните средства, с които си служи, са терористични актове, коли бомби и отвличания — след което прерязва гърлата на жертвите, — а това прави конфликта още по-страховит.

Разбира се, Филип и Моник обмислят възможността да напуснат страната. Вече имат и син, Жан-Пол, когото трябва да защитават. Другите от семейството биха ги разбрали. Само че останалите им роднини не искат да бягат. Тук е домът им. Те и хората като тях, изпаднали в сходно затруднение, смятат, че е техен дълг да останат. Постепенно Филип и Моник се убеждавате същото. Те ще бъдат единствената надежда за страната си след края на сраженията, които рано или късно ще престанат.

Само че те не престават навреме за Филип и за Жан-Пол.

Посред нощ в дома им нахлува въоръжен ескадрон от двайсет души от правителствените части за сигурност. Информатори са съобщили на властите, че са виждали Филип да лекува ранени на ВИГ. Значи той е поддръжник на ВИТ. Завличат го извън къщата, на улицата пребиват до несвяст Моник с прикладите на оръжията си, а тя се бори, пищи и се опитва да ги възпре. Когато идва на себе си, Филип го няма, вратата на дома й зее отворена и почти всичко вътре е унищожено. Мъртвото тяло на Жан-Пол лежи в единия ъгъл на стаята му заедно с изпочупените играчки и раздраните плюшени играчки на пода около него.

На това място Глицки вдига ръка:

— Схванах картинката. — Спира и обяснява: — В момента не съм в състояние да слушам разкази за мъртви бебета.

Томас спира насред разказа си и присвива черните си като обсидиан очи с нетърпение и дори с гняв. След това се овладява. Глицки остава с впечатлението, че той знае за Закари. Това го трогва.

— Разбира се, няма проблем — казва Томас.

Съсредоточава се и продължава оттам, където е спрял.

След като правителствените главорези убиват съпруга й и сина й, Моник се преобразява и поради нуждата от отмъщение, и поради яростната си омраза към правителството и най-вече към така наречените части за сигурност. Само месец след двойната трагедия, която е преживяла, тя минава в нелегалност и се присъединява към революционните бригади.

По онова време революционерите все още нямат силна организационна структура или дори последователна политическа платформа. Обединява ги желанието им да свалят настоящата власт и да я заменят с ислямско управление, само че няма централно командване и дори консенсус каква точно ислямска структура ще възприеме страната след победата им. Типичното ядро се състои от немного сплотена група от десет до двайсет и пет човека. Повечето от тях, разбира се, са мюсюлмани, но много християни и дори европейци са привлечени към каузата, както е станало с Моник — заради жестокостта на правителството или просто от омраза към хората на власт. Мнозина се присъединяват към бунтовниците и тласкани от омразата си към франция, която подкрепя НОФ и нейния военно доминиран режим.

Подробностите от живота на Моник през следващите няколко години са оскъдни, но е ясно, че тя се свързва с едно от ядрата. Възможно да е участвала или да не е участвала в някои от многобройните нападения и засади — тук версиите се различават, — но със сигурност е усвоила умения да си служи с различни оръжия и е участвала в планирането и финансирането на операции, особено срещу частите за сигурност като тези, убили семейството й.

Поради факта, че вследствие на кампанията на правителството броят на бунтовниците продължава да намалява, отделните ядра са принудени да се организират в още по-сплотени и тайни части. В крайна сметка ВИГ, на практика победена като армия, трябва да се откаже от окопната улична война, характерна за фазата на гражданска война на конфликта, макар че бойците продължават да извършват терористични актове, да поставят бомби и да отвличат хора. От своя страна правителството води първоначално успешна кампания на мъчения на затворниците, заподозрени като симпатизанти на ВИГ. Все по-силно маргинализирани, бунтовниците отвръщате ефективно средство, което да гарантира мълчанието на заловените оперативни лица. Ако някой от заловените проговори, избиват цялото му семейство. Не само съпрузите и децата, но и бащите, майките, бабите, дядовците, чичовците, лелите и братовчедите до трето коляно.

Най-известното такова клане се състои през 1997 г. Правителството арестува деветнайсетгодишен младеж на име Антар Рахид по подозрение за участие в отвличането на кола и убийството на нископоставен алжирски общински служител. Три дни след арестуването на Рахид правителствените части за сигурност нападат кафенето в центъра на града, от което е действал Рахид, като по време на операцията убиват още трима бойци на ВИГ и конфискуват огромно количество автоматично оръжие, пари в брой и амуниции от скривалището в мазета на кафенето. Очевидно мъченията са прекършили Рахид и той е проговорил.

На това място Глицки отново се обажда:

— Колко негови роднини са убили?

— Ще стигна до това. — Броят на убитите явно възпира дори флегматичния Томас. Той си поема дъх и се опитва да говори делово: — Сто шейсет и трима души. Нападения в самия Алжир и в съседните села през следващите няколко дни. Мъртви, преди да разберат какво става. След това заловените престават да говорят и измират в затвора.

През 1999 г. Алжир най-после има нов цивилен президент, Абдулазис Бутлефика, който дава амнистия на бунтовниците, които не са обвинени в изнасилване, убийство и други тежки престъпления. Заедно с осемдесет и осем процента от тях Моник възобновява цивилния си живот, мести се в дома на родителите си и се връща на работа в банката. Но тя се е оказала ценен организатор и стратег за ВИГ и те не искат да се откажат от нея. Това не е организация, която можеш просто ей така да напуснеш — случаят с Рахид и много други подобни случаи правят това кристално ясно. Организацията е като мафията. Няма значение дали си арестуван, ако се опиташ да напуснеш по свое желание… няма измъкване.

Към този момент, става дума за 1999 г. — продължава Томас, — там вече започват да настъпват промени. Нова фракция се отделя от ВИГ и макар нейните членове да продължават да удрят правителствени и военни мишени, те се заклеват да не провеждат нападения над граждани в страната. След всички години на убийства това печели подкрепата на хората от низините. Лидерите на ВИГ не приемат нещата по този начин, обаче те губят влиянието си и, което е още по-важно, своите членове. И финансирането си. Трябва да предприемат нещо драстично, за да привлекат верните си хора. Вече става дума за джихад, не просто за революция. Трябва да се изпълни волята на Аллах и дори да бъдат избити техни братя мюсюлмани, това е приемливо, защото те ще станат мъченици. — Томас отново прави пауза. — ВИГ решават да взривят най-голямото начално училище в Алжир. Шестстотин деца.

— Мили боже! — Глицки вдига лакти върху масата и обляга главата си.

— Но Моник отказва да помогне. Няма да отиде там. Това е прекалено за нея.

— Светица, значи? — подигравателно се изсмива Глицки.

— В известен смисъл да. — Томас се размърдва на стола си. — Но сега тя е изправена пред още по-голям проблем. От една страна, ненавижда правителството и всичко, което символизира то. От друга, не може да допусне ВИГ да извършат този бомбен атентат. Само че ако каже на някого, ако издаде своята групировка, знае какво следва. Цялото й семейство ще изчезне. Виждала е да се случва подобно нещо не само на семейството на Антар Рахид, но и на мнозина други.

Тя има четирима братя и сестра, всички женени и с деца. Майка й и баща й все още продължават да работят. Майка й е от петчленно семейство, а баща й е най-големият син от четири деца. Моник има около четирийсет и петима братовчеди. — Томас се навежда напред и най-сетне си позволява да даде признаци на тревога. — Ако проговори, всички ще умрат. Няма никакво съмнение. А междувременно тя участва в планирането на атентата. Ако откаже, значи е с врага. Не може да се издаде.

Глицки кимва — разбира проблема й.

— И тогава тя се свързва с вас.

— Свързва се лично с мен. По онова време аз се намирам там. Работя под прикритие във визовата служба на посолството, но тя е била в нелегалност четири години и е успяла да го разбере. Използвам банковите услуги на нейния клон, така че тя ме заговаря един ден и ми разказва историята си.

Според нея единственият начин да се измъкне е, ако се инсценира смъртта й по време на нападение над организаторите. Ако й помогна да умре, тя ще ми даде важна информация за изключително голямо терористично нападение, което се подготвя. Припомням ви, че още не са се състояли нападенията от 11 септември, но вече са се състояли тези на самолетоносача „Коул“ и в африканските посолства. Това може и да е капан, но в крайна сметка аз й се доверявам. Оказва се, че всичко е вярно. Терористичната група е нападната, експлозивите са намерени и правителството обявява, че Моник Сулиз е една от бунтовничките, убити по време на нападението.

— Така Моник става Миси Д’Амиен.

— Точно така.

Глицки седи известно време мълчалив.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото исках да научите историята й.

— И защо?

— Може би за да разберете откъде идва. Тя е много ценен човек. Вероятно би било най-добре да я оставите на спокойствие, където и да е. Тя е преди всичко герой.

Само че Глицки отказва да приеме това.

— Преди всичко тя е убила двама души в моя град. Не мога да я оставя на спокойствие.

— Възможно е да не е била тя.

— Така ли? С радост ще изслушам други предположения, ако имате такива.

— Възможно е да са били ВИГ.

— Тук? Да са я открили тук? — изсумтява Глицки.

Само че Томас продължава:

— Не е невъзможно. Помните ли онзи тип, когото арестуваха на канадската граница с експлозиви, предназначени за летището в Лос Анджелис? Той беше от ВИГ. Те все още са доста дейни и няма скоро да престанат.

— Може би, обаче не те са се сприятелили с някаква бездомна жена, която да им осигури фалшива самоличност след разпознаване по зъбите.

Томас обмисля истината в думите му. Това му коства немалко. Но след това опитва друго:

— Ако нарушите прикритието й, те ще избият семейството й, дори сега.

— Ще се надявам да не го направят.

Думите казват всичко. Томас добре ги чува. Личната му мисия се е провалила. Но той опитва с още един аргумент:

— Моля вида помислите какво е преживяла. Там нещата стоят много различно. Тя не е живяла в същия свят, в който мнозина от нас живеят. Знам, че ако е убила тези двама души, то е, за да спаси собственото си семейство. Два човешки живота срещу шейсет. Това е изборът, пред който е била изправена през цялото време в страната си. Явно това е бил единственият й изход.

— Може би.

Не казва нищо повече. След кратко мълчание горкият многострадален Скот Томас става от стола си, тръгва към вратата, отваря и след това изчезва като призрак, какъвто всъщност е.