Джон Лескроарт
Мотивът (4)

4

Глицки намери служебния номер на Кунео, позвъни му от колата си и остави съобщение, че трябва да поговорят. Щеше да направи всичко възможно да звучи едновременно помирително и изпълнен с желание да му съдейства. Щяха да провеждат това разследване заедно, щяха да споделят информация един с друг и с инспекторите по палежите — един малък екип. Само че Кунео трябваше да се яви на работа едва в шест часа следобед. А Глицки, който предпочиташе да разследва убийства, пред която и да е друга полицейска работа, реши, че може да оползотвори времето дотогава, като поговори с градския патолог.

Джон Страут работеше на приземния етаж зад Съдебната палата, в моргата и прилежащите й помещения. Когато Глицки пристигна там, някой от външния кабинет му отвори електронната врата, той мина покрай бюрата на чиновниците и почука на кабинета на Страут. Не получи отговор, затова завъртя топката и подаде глава през вратата.

— Сигурно е при хладилните камери — обади се някой от служителите зад гърба му.

Глицки кимна в знак, че е разбрал, продължи напред и затвори вратата зад гърба си. Кабинетът беше просторен за бюрократичните стандарти, вероятно бе шест на девет метра, и в края, зад бюрото на Страут, имаше голям широк прозорец, който гледаше към магистралата. По време на дванайсетте години, през които бе оглавявал отдел „Убийства“, Глицки бе имал повод да идва тук по няколко пъти месечно — със сигурност поне веднъж на седмица. Но сега се сепна при вида на непознатата подредба, закова се насред кабинета и внезапно си даде сметка, че не е идвал тук от близо пет години. И не е разговарял с добрия лекар по работа.

А междувременно забеляза, че Страут е продължил да се отдава на склонността си към странните, дори ужасните неща. Открай време държеше на показ колекцията си от странни оръжия от убийства — байонет, две различни маши за огън, бейзболна бухалка, пушка за лов на акули — и от средновековни инструменти за мъчение. Но сега на Глицки му се стори, че лекарят се е сдобил със същински малък музей. Централният експонат беше една гарота — заедно с червения копринен шал за улеснение на удушването (или за причиняване на максимално силна болка), провесен на пръта отзад, — на който бе отредил почетното място точно пред бюрото си. Голям остъклен шкаф представяше внушителна колекция от ножове и от други инструменти за рязане и пронизване, месингови боксове и ръкавици с шипове. От едната страна бюрото му беше покрито с ръчни гранати и с други явно запалителни и избухливи приспособления с различна направа и от различен вид. Разбира се, Страут притежаваше и задължителния за такъв кабинет скелет, обаче вместо на старото си място близо до входа на моргата, костите бяха положени в едно кресло, краката му бяха удобно кръстосани и той сякаш с наслада четеше „Компендиум за лекарствена терапия“.

Внезапно вратата към помещението с хладилните камери се отвори. Страут, висок и слаб, все още облечен с бялата си престилка, само че изцапана с червено-кафеникави и черни петна, разцъфна в искрена усмивка.

— Многоуважаемия Глицки — произнесе той с познатия си провлечен баритон и церемониално се поклони от кръста. — Мина цяла вечност.

— Как си, Джон? — протегна ръка Глицки.

— Стар съм и само се пречкам, ако наистина искаш да знаеш. Само че са достатъчно глупави да ме оставят да правя тук това, което правя, а аз съм достатъчно глупав, та им позволявам. — Страут бе надхвърлил възрастта за пенсия с няколко години, само че не даваше никакви признаци, че е забавил темпото. — Огледа Глицки от глава до пети. — Боже, човече, ама ти изглеждаш съвсем във форма. Никой ли не ти е казвал, че възрастта трябва да ти личи поне от време на време? Така на нас, останалите, ще ни излезе лошо име.

— Имам нова млада съпруга, Джон. Ако се състаря, тя ще ме напусне и тогава ще се наложи да я убия.

— А не бива да се стига дотам. Е, какво мога да направя за теб? Допускам, че посещението ти не е просто от учтивост.

— Работя във връзка с пожара от снощи.

— Пол Хановър?

— Значи наистина е той?

Страут замълча за миг, след това кимна.

— Най-вероятно. Така е според портфейла му. Не мога да преценя само по тялото, а и никой не би могъл, но вече се обадих на зъболекаря му, така че ще знаем със сигурност до края на деня. — Приближи се до бюрото си, избута няколко гранати и се облегна.

Глицки седна в гаротата.

— Ако искаш, премести Честър — посочи Страут към скелета. — Настанил се е на удобното място.

— И тук ми е добре. Какво ще ми кажеш за жената?

Страут скръсти ръце и сви рамене.

— Първо, наистина е жена, категоричен съм. Не бях сигурен, преди да я сложа на масата. Ужасно е обгоряла.

— И аз така чух. Бензин?

— Нещо горещо. Ако са сигурни, че е бензин, вярвам им. Съдейки по уврежданията, предполагам, че е горяла десет-петнайсет минути повече от Хановър.

— Някакви опознавателни белези по нея?

— Нищо по тялото — поклати лава Страут. — Нищо под тялото. Някакъв свидетел казал, че може би е приятелката на Хановър… — Обърна се и започна да преглежда метална кошничка, пълна с документи, поставена на бюрото до него.

— Миси Д’Амиен — подсказа му името Глицки.

— Да, точно така. Живеела е с него, нали?

— Така чух. Само че явно са имали проблеми. Тя преобзавеждала къщата и харчела прекалено много пари.

— Преобзавеждала значи. Е, това обяснява всичко — отсечено се изсмя Страут. — Ние с жена ми едва не се разделихме заради такова нещо. Ремонтирахме няколко стаи у дома преди десет години. Трябваше да отнеме два месеца, а отиде повече от година. Накрая аз просто се преместих тук — спях на мястото на Честър, докато всичко най-сетне не приключи. Ако бях останал у дома, сигурно щях да я убия. Разбира се, след като преди това убия строителния предприемач. Кучи син!

— Е, какво предполагаш, Джон, Хановър ли я е убил?

— Не, не, не, нямам никакви предположения по този въпрос, Ейб. Мога само да кажа, че и двамата са загинали от огнестрелна рана в главата.

— Някакви признаци кой кого е застрелял? Ако изобщо е бил някой от двамата.

— Бих казал, че е мъжът.

— Защо?

— Входната рана на жената е разположена високо окципитално… — Той се усети и продължи без терминология: — Високо горе на тила. Няма как да се е застреляла там.

— Ами мъжът?

— При него е над дясното ухо. Не по-лошо място от което и да е друго.

Известно време Глицки остана неподвижен, облегнал лакти на коленете си. Новината нямаше да допадне на кметицата.

— Възможно ли е да е бил някой друг?

— Разбира се, само че аз няма как да разбера. Вероятно им се е наложило да се изпарят оттам доста бързо, но нищо по телата не изключва тази възможност.

Глицки кимна.

— Допускам, че ще направиш разпознаване по зъбите и на жената.

— Ами, имаме зъбите, но проблемът е, че не знаем кой е бил зъболекарят й.

 

 

— Странно е, че ми задавате този въпрос.

Катрин Хановър го увери, че обаждането му не я е събудило, само че той май не й повярва. Когато се представи и поиска позволението й да запише разговора, веднага след като тя вдигна телефона, гласът й звучеше дрезгаво и малко уморено. Сега тя отново прочисти гърлото си, преди да продължи.

— И двете ходехме при един и същи зъболекар, доктор Ямаширу. Малкото му име е Тошио. — Продиктува му и двете имена буква по буква. — Намира се на Уебстър, между Юниън и Грийн. Имаше проблеми със зъбите и не познаваше никой тук, затова ме попита при кой зъболекар ходя аз.

— Значи сте близки?

— Не. Просто бях най-близо до нея, когато се появи проблемът.

— А тя откъде идва?

— Това винаги е било малко неясно. Имаше френски акцент, обаче говореше английски много добре. Нямаше значение откъде идва. Тя просто го върза… Извинете, как казахте, че е името ви?

— Глицки. Заместник-началник Глицки. Работя по този случай заедно с Дан Кунео, с когото сте се срещнали снощи.

— Да, помня го.

Отговорът й прозвуча на Глицки малко унило.

— Да не би да сте имали проблеми с инспектор Дан Кунео?

— Не, не точно. Казах му, че според мен вътре са били Пол и Миси.

— И за ремонта?

— Да. — Напрежението в гласа й вече беше ясно доловимо.

Нещо в разговора й с Кунео я притесняваше. — Това също.

— И че се имали някакви проблеми?

— Да.

— Заради похарчените от нея пари?

Поредното кратко мълчание. И после:

— Извинете, инспекторе, но не казахте ли, че и вие сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Не, още не съм. Оставих му съобщение, но разследващият пожарникар ми даде името ви и аз исках да изясним някои неща. Инспектор Кунео ще се върне на работа довечера, ако се чувствате по-спокойно с него.

— Не!

Глицки си представи как тя разтревожено скача при предложението му.

Жената прикри реакцията си с нервен смях.

— Искам да кажа, че няма значение с кого разговарям. Ако знам нещо, което ви интересува, питайте.

— Добре. Казали сте на инспектор Кунео, че господин Хановър и Миси са се карали заради похарчените от нея пари за ремонта на къщата. Така ли е?

— Да, всъщност, беше наистина възмутително. Около един милион долара. Само че Миси си беше такава, макар че отначало ни заблуди. Е, най-малкото се опита.

— В какъв смисъл ви заблуди?

— В смисъла, в който привлекателните млади жени заблуждават по-възрастните мъже.

— Искате да кажете, че тя се е стремила към парите на свекъра ви, така ли?

— Не просто ги преследваше. Тя наистина получи доста от тях. Да бяхте видели годежния пръстен! Наричахме го трофея за сто хиляди долара. Искам да кажа, че беше малко прекалено. Да не говорим за дрехите, за колата и…

— Но явно господин Хановър й е давал всичко това доброволно.

— О, да. Смяташе, че тя винаги се държи прекрасно с него, че била сладка, любяща, изпълнена с разбиране. Макар че трябваше да я видите, когато Мери — моята снаха — и подхвърли, че може би малко прекалява с ремонта. — Катрин Хановър замълча. — Чуйте, наистина не искам да говоря лошо за мъртвите, но беше съвсем очевидно, че е златотърсачка — много изкусна и много търпелива, — обаче Пол не даваше и да се издума, разбира се. Не можехме дори да повдигнем пред него въпроса да се замисли над тази вероятност, да подпише предбрачен договор или нещо подобно. Той не искаше. Обичаше я. Тя беше любовта на живота му и той се чувстваше благословен, че я е намерил. Извинете, но направо ми се повдига.

— Значи вие не й вярвахте?

— Никой от нас не й вярваше.

— А кои сте тези вие?

— Семейството. Дъщерите на Пол, Мери и Бет, съпругът ми. Децата.

Глицки се възползва от възможността да научи някои подробности за семейството и си записа имена, адреси и телефонни номера.

— Само че никой от тях не е дошъл на мястото на пожара снощи?

— Никой от тях не знаеше за него до днес, или до доста по-късно. Когато се върнах, може би към един през нощта, се обадих на Мери и на Бет, но се свързах с телефонните секретари. През последните три дни съпругът ми е на риболов край бреговете на Мексико — все още не съм се свързала с него, но той трябва да се върне утре. Сигурно новината за смъртта на баща му ще го съсипе, макар че може би ще изпита и известно облекчение.

Глицки, който се обаждаше от телефона в кабинета си, се размърда, за да разпредели тежестта си по-удобно. Катрин Хановър се оказваше често търсената, но рядко намирана златна свидетелска мина и без всякакво усилие го снабдяваше с факти, хора, слухове, намеци, контекст.

— Защо ще изпита облекчение? — попита Глицки.

— Е, не точно облекчение. Може би се изразих твърде силно. Но не е тайна, че всички ние малко се тревожехме какво ще стане след сватбата на Миси и на Пол. Уил е архитект и ние живеем добре, само че никой от нас не е постигнал невероятния финансов успех на Пол.

— Разчитахте на наследство, така ли?

— Това звучи много пресметливо. Не знам дали е правилно да се каже, че разчитахме на наследство — ние всички обичахме Пол и ни се искаше той да живее вечно, но да си го кажем направо, той имаше огромно състояние. От толкова отдавна бяхме изправени пред възможността да се сдобием с тези пари, че когато той започна да говори за сватба с Миси, се наложи да се пренастроим и да свикнем с мисълта, че вече няма да ги получим. А сега внезапно отново стана възможно. Звучи ужасно, нали? До тази сутрин никога не се бях замисляла за парите, но когато осъзнах… — тя замълча и въздъхна в слушалката. — Ужасно е да говоря по този начин. Извинете ме.

— Съвсем естествено е — каза Глицки.

Само че Катрин не изоставяше темата.

— Просто наистина настъпи драстична промяна, откакто той започна да се среща с нея. Опитвам се да кажа, че преди появата на Миси Пол помагаше с таксите за образование на всички деца. Освен това всички заедно всяка година ходехме на Мауи за Коледа. Всички заедно, цялото семейство, прекарвахме една седмица в Напили Кай. Такива неща. Да не говорим за колежите, които предстояха на всичките му осем внучета. Не биваше да казвам, че е облекчение, обаче… — отново замълча тя.

Глицки искаше да я накара да продължи да говори.

— Значи Миси живееше със свекъра ви?

— Да, през повечето време, струва ми се. През последните две години.

— Познавате ли нейни приятели от времето, преди да се запознае с него?

— Не, след като се запозна с Пол, престана да се среща с други приятели. Посвети му цялото си време.

Глицки си отбеляза да провери приятелите на Миси Д’Амиен, ако разследването се разшири. Макар че за момента то като че ли се бе стеснило до очевидната първоначално теория. Със сигурност простодушното признание на Катрин Хановър за нещо, което при други обстоятелства би се сметнало за мотив за убийство — огромно наследство, — говореше против вероятността самата тя да е била замесена в каквато и да е мръсна игра. Разбира се, той щеше да провери къде се е намирал съпругът й и двете му сестри предишната нощ, но за момента като че ли на Кейти Уест й предстоеше разочарование от нейния благодетел и политически съюзник.

Само че този момент отлетя при следващите няколко реплики.

— Може ли да ви попитам нещо, инспекторе?

— Разбира се.

— Разследващият пожарникар смята, че е възможно и двамата да са били застреляни. Успяхте ли да установите дали е вярно?

— Да, вярно е.

— Значи са били убити?

— Да, госпожо. А може би един от тях е убил другия и след това се е застрелял.

— Или застреляла.

— Може би — каза Глицки. Макар да намираше теориите на инспектор Бекер за убедителни и за съвпадащи със собствения му опит, той не възнамеряваше да влиза в дискусии защо при подобен сценарий най-вероятно е извършителят да не е жената.

— Но вие смятате, че е бил Пол, така ли?

— Не знам. — Замълча за кратко, после си даде сметка, че подробностите несъмнено ще се появят в утрешните вестници и може би по телевизията след няколко часа. Така че нямаше да издаде нищо. — Разположението на раната на жената показва, че тя не се е самоубила. Раната се намира високо на тила й и вероятно не е нанесена от самата нея.

— А раната на Пол?

Глицки въздъхна:

— На типично за самоубийство място. Точно над дясното ухо.

Още една кратка пауза.

— Чакайте малко — каза после Катрин Хановър. — Над дясното ухо?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Патологът е сигурен, а той обикновено не бърка.

— Смятам, че може би ще се наложи да проверите отново.

— Защо?

— Защото — смятах, че всички знаят това — в началото на петдесетте години Пол е бил болен от полиомиелит. Дясната му ръка беше парализирана. Напълно непотребна. Изобщо не можеше да я използва.

 

 

Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.

От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.

Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.

Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.

— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.

— Имам малко работа с кметицата.

— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?

— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.

— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.

— Ако изобщо има.

— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.

— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?

— Чух, че неколцина бездомници са изрисували всеки сантиметър от рампата на магистралата на Четвърта улица.

— Съмнявам се, че тя има предвид тях.

— Говори как градът помага на художниците. Единственият начин това да стане е първо, те да са бездомни, и второ, да бъдат художници.

Елиът не отговори и послуша кметицата още малко.

— Значи най-вероятно само аз имам това впечатление.

— Какво?

— Че напоследък в града е много трудно да се оцелява, да не говорим да се процъфтява. А аз не бива да приказвам, защото си имам хубава работа. Ами ако се опитваш да се занимаваш с изкуство? Можеш ли да си го представиш?

— Не, обаче кметицата казва, че всички сме с отворени обятия.

— И Брут е почтен човек.

— След като казваш, Джеф — сведе поглед към него Глицки.

— Шекспир го е казал. Речта на Антоний след убийството на Цезар.

— И аз така си помислих, тъкмо се канех да го отбележа — рече Глицки и отново насочи вниманието си към кметицата. — Е, защо си тук? За какво е всичко това? Едва ли е заради горките страдащи художници.

— Не, всъщност идеята е много интересна. Първата редовна пресконференция разходка на Кейти. Не си ли чел за това?

— Не.

— Вече два пъти пиша. „Разходки в квартала“?

— Нищо не ми говори.

— Направо ме срази, Ейб.

— Ще се бичувам, щом се прибера, ако изобщо се прибера. Е, за какво са всъщност тези разходки?

— Ще отиде в различни квартали през следващите няколко седмици, но днес ще се разходи по Маркет — оттук до Ван Нес.

— Хубава разходка, фауната е удивителна.

— Около двайсетина пресечки.

Глицки сниши глас:

— Да не си е изгубила ума? Оттук до Ван Нес? Това е централното гето.

— Така е и тя сигурно го знае.

— Значи иска да види как хората пикаят и правят и други работи в градските фонтани? Или как продават дрога по улиците? И го прави, защото…

— Защото иска хората да знаят, че тя споделя същата загриженост за обществената безопасност, чистота и приличие като повечето граждани.

— Не е уцелила, Джеф — поклати глава Глицки. — На гласоподавателите не им пука за това. Тях ги интересува да сме състрадателни, да уважаваме разнообразието и да проявяваме чувствителност, само че не забелязвам бог знае какви признаци да ги е грижа за обществената чистота.

— Ето това е. Обаче Кейти смята, че ако види с очите си упадъка на тези места — вярвам, че тук цитирам точно, — „това ще послужи като свидетелство, че възстановяването на този исторически онеправдан коридор през сърцето на града ще се превърне в приоритет за моята администрация и ще бъде дар за целия град“.

— И как каза, че ще стане това? Като се разхожда по тези места?

— Така е на теория. Ние пишем за проблемите, на които тя се натъква, гражданската чувствителност расте, хората виждат колко лошо е състоянието на някои места и престават да проявяват търпимост към това.

Този път Глицки тихо изсумтя:

— Не, не. Схванал си го наопаки. Трябва да ги толерираме повече, защото не ги разбираме. „Виновни са не звездите ни, мили ми Бруте, а самите ние“. Отново Шекспир.

— Благодаря ти, но се бях сетил. А, забеляза те.

Кметицата подаде торбата с покупките на един от помощниците си — не очакваше Глицки да бъде там, но веднага реши да извлече политически дивиденти от ситуацията — обърна се към репортерите, които бяха доста многолюдна тълпа, като се има предвид, че всъщност нямаше бог знае каква новина, и каза:

— Извинете ме, но трябва да поговоря със заместник-началника.

След миг се озова при тях, поздрави и двамата и помоли Елиът да ги остави за малко насаме. Глицки вдигна ръка за колеблив поздрав — не беше ясно дали поздравява Кейти, или се сбогува с Елиът. Може би и двете.

— Не исках да ви развалям тържеството, ваша милост. Ако прекъсвам нещо…

— Ейб, казах ти сутринта — наричай ме Кейти. Можем да говорим, докато вървим.

Двамата излязоха от Фери Билдинг, следвани на прилично разстояние от репортерите, сред които бе и Джеф Елиът. Първите няколко пресечки на Маркет, макар претъпкани с пешеходци и с пътно движение, бяха относително чисти и по тях се срещаха хора, които работеха в центъра на града. Тук нямаше почти никакви градски пороци, които Кейти Уест се надяваше да извади на показ, затова тя успя да поговори с Глицки, докато вървяха. Хвана го под ръка и наложи бързо темпо.

— Учудена съм да те видя толкова скоро. Допускам, че става дума за Пол Хановър. Имаш ли нещо?

— Почти това, което искаше — каза Глицки. — Разговарях с Джон Страут и със снахата на Хановър и от казаното съм почти убеден, че няма почти никаква вероятност той да е убил когото и да било, включително и себе си. — С няколко думи й разказа какво бе открил — входната рана над дясното ухо и другата в тила на жената. — Като че ли това е всичко. Възможно е да се е застрелял само ако се е изкривил по невероятен начин, а това няма смисъл. При нея проблемът е същият. Така че най-вероятно не е станало по този начин.

— Когато шефът на полицията каза, че си добър, не се е шегувал, нали, Ейб?

— Не съм толкова умен, просто всеки път ми върви. Попадам на нужните хора.

Бяха стигнали до Седма улица и сега очите на кметицата бързо се стрелкаха напред-назад, търсейки признаци за упадъка на града, които Глицки знаеше, че ще се появят всеки момент. Само че мислите й продължаваха да следят темата.

— И сега какво? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— С разследването?

— Продължава, разбира се. Обратно при инспектор Кунео, където всъщност си му е мястото.

Още няколко бързи стъпки, след което тя рязко спря.

— Става дума за същия инспектор Кунео, който тази сутрин каза на пресата, че става дума за убийство и за самоубийство, така ли?

Глицки стисна устни за миг, преди да отговори.

— На мен ми се стори същото, когато отидох на мястото за пръв път.

— Да, само че не каза на никого за това, преди да си събрал повече факти, нали?

Той й поднесе нещо, което се надяваше да мине за усмивка.

— Свикнал съм да се оправям с медиите малко повече от твоя средностатистически инспектор.

— Така да е, Ейб, обаче остава фактът, че ти постигна истински напредък само за половин ден, а инспектор Кунео няма нищо общо с това.

— Не е точно така. Той е разговарял със снахата на Хановър първи през миналата нощ…

— Само че не е успял да научи, че ръката на Пол е парализирана.

— Той не е знаел къде се намира входната рана, затова не би разбрал значението на тази информация.

— Именно. А би могъл да прояви малко инициатива и да отиде в моргата при трупа. Не е ли така?

Глицки само сви рамене.

— Може би е трябвало да го направи.

— Ти би го направил.

Вярно беше, обаче Глицки отново вдигна рамене.

— Както и да е, имаме ясна представа, че господин Хановър не е направил нищо нередно. Нали точно това поиска сутринта?

Тя го погледна напрегнато като птичка.

— Само че за жалост, работата вече не е в това.

Глицки зачака.

— Работата е там, Ейб, че вече знаем, че Пол е бил убит, нали? И според теб не го е направила приятелката му Миси. Което означава, че и двамата са били убити от някой друг. А ако нещата стоят така, смяташ ли, че мога да вярвам, че инспектор Кунео ще пожъне по-големи успехи, докато се опитва да залови човека, убил един от най-близките ми приятели и благодетели, отколкото при установяването на причината и на начина на настъпване на смъртта? Не се мъчи. Отговорът е „не“.

Групата репортери, която ги следваше, спря заедно с тях и с ъгълчето на очите си Глицки като че ли забеляза растящото убеждение на някои от тях, включително на Джеф Елиът, че пред очите им вероятно тече важен разговор между кмета и заместник-началника на полицията. Реши, че моментът е подходящ да извлече известна полза от настойчивите твърдения на Уест, че двамата всъщност са добри приятели. Пристъпи по-близо до нея и се опита думите му да прозвучат нехайно:

— Не би запазил работата си в отдел „Убийства“, ако не действаше ефикасно, Кейти. Лание щеше да го изхвърли.

— Ейб — не се хвана тя, — помогни ми с това. Разбирам малко от политика и схващам тревогата ти. Ако така ще ти бъде по-лесно, позволи на инспектор Кунео да продължи да работи по случая под някаква форма, само че ще го приема за лична услуга, ако и ти продължиш да разследваш. Ако зависи от мен, който и да е убиецът на Пол Хановър, няма да се измъкне безнаказано, докато аз командвам парада, а ти си най-подходящият човек да се погрижиш затова. — Пресегна се, постави ръката си върху неговата и го погледна в лицето. — Моля те, Ейб. Заради мен.

Глицки погледна към репортерите, някои от които вече бяха направили снимки. Случващото се вече се бе набило в очи и се бе обвило с интрига и значение. На това трябваше да се сложи край, защото в противен случай щеше да се разрасне и да се превърни в истинско събитие, а той искаше на всяка цена да го избегне. Най-накрая Глицки отново се обърна към Уест, потупа я бащински по ръката и кимна:

— Добре, Кейти. Ще видя какво мога да направя.