Джон Лескроарт
Мотивът (20)

20

Молитвите на Глицки бяха чути. В крайна сметка се оказа, че наистина става дума „само“ за дупчица в сърцето на Закари. Беше съвсем мъничка и лекарите смятаха, че в крайна сметка ще се затвори самичка, макар че Глицки и Трея не можеха да разчитат на това, защото също така бе възможно да не се случи. Но независимо дали дупчицата се затвореше, или не, състоянието на Закари не изискваше незабавна медицинска намеса и нито един от двамата лекари — нито Гавелин, нито Трублъд — не предложи удължаване на престоя в болницата на майката или на детето.

Затова Паганучи бе дошъл в болницата с колата на Глицки и по обяд Трея и Ейб се върнаха у дома, напълно изтощени от преживения стрес и несигурност през изминалите двайсет и четири часа. И двамата не бяха спали повече от час-два. А все още положението с малкото им момченце не бе изяснено. Имаше известна вероятността да се нуждае от сърдечна операция в близкото бъдеще — лекарите и родителите му трябваше да следят отблизо цялостното му развитие, големината на сърцето, енергичността му, цвета на кожата (посиняването например щеше да бъде лош признак). Но онова, което вчера им се бе струвало малко вероятно — че Закари може да бъде едното от осемте деца, родени с това състояние, които водят нормален живот без операция — сега поне бе станало вероятно. Все пак бе нещо, на което можеха да се уловят, макар и доста несигурно. Поне не беше възможната смъртна присъда на стеноза на аортата.

Рейчъл щеше да остане още един при дядо си Нат. Под предлог, че ще подремне малко заедно с Трея — нещо, от което и двамата имаха нужда, — Глицки я накара да легне в спалнята, а Закари блажено спеше в креватчето до нея. След броени минути тя също заспа.

Глицки стана от леглото, отиде в кухнята, направи пълна обиколка и след това се запъти към дъното на коридора покрай стаята на Рейчъл. Провери задната врата, за да се увери, че е заключена и че резето е на мястото си, и се върна отпред в дневната. Лекият дъждец навън замъгляваше прозореца, но той въпреки това се приближи към него и невиждащо се загледа към задънената улица. В крайна сметка се върна обратно в кухнята. Явно бе хапнал малко сухари и сирене — това поне заключи от трохите на масата пред себе си. Събра ги в шепа, изхвърли ги в мивката и натисна копчето, за да прослуша съобщенията на телефона.

Единственото съобщение беше от Дизмъс Харди, който се питаше къде е Глицки и му съобщаваше, че внезапно са възникнали още много въпроси, по-важни от местонахождението на автомобила на Миси Д’Амиен. Трябвало да поговорят. Още през първия ден на процеса се били случили някои неща, които имали връзка с него. Но преди това трябвало да прегледат отново свършеното от Ейб до момента.

Глицки погледна към часовника над печката. Един и десет. Възможно бе Харди още да не се е върнал в съда след обедната почивка. По някаква неясна причина и въпреки огромната си умора Глицки внезапно усети силен прилив на мотивация. Може би равновесието му беше нарушено от безсилието, което бе изпитал, докато наблюдаваше как лекарите правят различни изследвания на новородения му син. Или пък се дължеше на факта, че сега имаше доста голям шанс синът му да се оправи? Или на това, че понякога една кауза може да изглежда изгубена, но после привидната безнадеждност да се окаже етап от пътя към успеха и дори към възмездието? Знаеше само, че сега всичко си е дошло по местата. Беше време да се върне в играта.

И още нещо важно — можеше да го направи от къщи. В известен смисъл, ако водеше разследването от дома си, щеше да има още едно преимущество. Нямаше да има репортери, нито свидетели на онова, което прави, или на хората, с които разговаря. Заети с процеса, Роузън и Кунео със сигурност изобщо нямаше да забележат. Всичко, което правеше, щеше да остане незабелязано, а той точно това искаше.

Пресегна се към телефона.

Пейджърът на Харди му каза да остави номера си. Направи го, след това веднага се обади в кабинета си. Ако и когато се обадеше Харди, трябваше да координират действията си. А междувременно колата на Миси оставаше въпрос, който дори Глицки не се бе сетил да зададе. Всъщност той си даде сметка, че всяка провалена нишка от разследването му до момента тръгваше от Пол Хановър — неговите делови сделки, участието му в политиката, личният му живот. Доколкото Глицки знаеше, нито той, нито Кунео, нито който и да било друг, свързан с този случай, бе отделил някакво внимание на Миси Д’Амиен. Тя беше просто любовницата, а след това и годеницата, но сама по себе си нямаше значение.

Но ако…

Във всеки случай това беше следа, която не бе проверил. А нищо друго не бе дало някакъв резултат.

— Кабинетът на заместник-началник Глицки.

— Мелиса, аз съм.

— Ейб — снижи глас секретарката му. — Как си? Как е Трея?

— И двамата сме доста изморени, но сме добре.

Пауза.

— А бебето? Том… Паганучи… каза, че…

— Зак ще се оправи — прекъсна я Глицки.

— Зак ли? Разбира се, Том все още не знаеше как сте го кръстили. — Явно тя разпространи новината и сред останалите служители. — Слава богу, че е добре. Тук направо се поболяхме от тревога.

— Ами… — За да избегне повече коментари по темата, Глицки премина към деловите въпроси. — Чуй за какво ти се обаждам…

— Нали не работиш?

— Опитвам се, Мелиса. Ти обаче имаш компютър. Искам да потърсиш там кола, регистрирана на името на Мишел Д’Амиен. Д, апостроф…

 

 

Харди усети вибрирането на пейджъра на колана си, но тъкмо водеше неприятен разговор със съпруга на Катрин. Първоначално бе възнамерявал да постои при Катрин в клетката по време на обедната почивка, само че забеляза, че Мери и Уил са единствените членове на семейството, които този ден присъстват в съдебната зала, и реши да поговори и с двамата. По-добре сега, отколкото да отлага.

Затова остана при Катрин съвсем малко и вече чакаше на масата на защитата, когато братът и сестрата се върнаха от обяд заедно. Разполагаха с почти половин час преди следващото заседание на съда, затова той отиде при тях, поздрави ги и попита дали може да поговори насаме с Уил, а след това и с Мери, ако остане време, след като приключи с Уил. Очевидно не особено доволен от тази неочаквана засада, понеже смяташе, че ще става въпрос за пари и беше прав, Уил придружи Харди обратно до масата на защитата. Двамата седнаха.

— Е — поде Уил с не съвсем убедителен загрижен вид, — с какво мога да ти бъда полезен?

Беше дал на Харди сумата от сто и петдесет хиляди долара преди осем месеца. Тази сума отдавна бе изчерпана за почасовия хонорар на Харди, за времето, което неговите съдружници и стажанти бяха отделили, за да пишат искове и да приготвят досиета, за големите и многократно публикувани по вестниците обяви за намирането на момичето, което бе останало без бензин на Президио, за таксите за различните регистрации, за консултанта му във връзка със съдебните заседатели и за частния детектив, който Харди бе наел, за да се опита да узнае истината за Уил и за секретарката му (ирония на съдбата, която едва ли щеше да допадне на Уил, ако знаеше). Сега Уил закъсняваше с плащането по последните две месечни фактури, които възлизаха на почти четирийсет хиляди долара.

— Работата е там — каза Харди след кратък обзор и обобщение, — че не искам въпросът със заплащането да пречи на защитата ми, само че, ако си спомняш, вече обсъдихме това, когато поех случая. Обясних ти, че когато процесът започне, всичко ще стане по-скъпо.

— Не че досега беше евтино.

— Не, така е. Процесите за убийство са скъпо нещо. Дори и при цените за близки и приятели, на които се радваш.

— Радвам се значи. Това ми хареса — засмя се Уил.

Харди сви рамене:

— Надявам се, защото досега съм ти спестил почти шейсет хиляди долара. Въпреки това искам да те попитам дали има финансов проблем. Честно казано, малко ми е неприятно да се явявам тук през първите дни от процеса, а клиентката ми да изостава с плащанията.

— Не с много, нали?

— Шейсет дни — подметна Харди. — Само че не това е проблемът. Работата е там, че ми е известно за доста солидното наследство, което си получил неотдавна. Допускам, че разполагаш със сериозен приток на пари в брой, така че това не е проблем. Междувременно аз продължавам да водя защитата на съпругата ти, а ти не си плащаш сметките.

— Ами аз…

— Моля те, позволи ми да довърша. Повярвай ми, за мен този разговор е също толкова труден, колкото е за теб. Но още преди да започнем те предупредих, че хонорарът ми по време на процеса е три пъти по-голям от разценките за другите ми услуги, и ти каза, че това ти звучи разумно. И все още е разумно. Само те предупреждавам, че следващия месец може да получиш истински шок от цените ми, ако не направиш тези месечни плащания.

— Да не искаш да кажеш, че вдигаш цената сега?

— Нищо подобно. Всичко е написано в договора, който подписахме миналия юни. Обаче процесът започна и това променя всичко. — Харди се наведе по-близо до него и сниши гласа си: — Може би не го разбираш, Уил, но обикновено адвокатите по наказателните дела вземат предварително целия си хонорар за процеса. И знаеш ли защо? Защото ако клиентът им бъде осъден, често губи мотивацията си да продължи да плаща на адвоката си. Не поставих такова изискване пред теб или пред Катрин заради личната ни връзка, но започвам да се чудя дали не е трябвало.

Очите на Уил Хановър се стрелкаха из съдебната зала и когато отново се върнаха върху Харди, явно беше решил да изглежда шокиран и гневен.

— Доста си нагъл, след като се опитваш да ме изцедиш в такъв момент. Вече ти платих сто и петдесет хиляди долара. Предварително. Ако това не е признак на добра воля, не знам какво е.

— Беше, но тогава. Сега е друго. Просто исках да те предупредя, че това започва да се превръща в сериозен проблем.

— Или какво? Ще се откажеш? Ще изоставиш Катрин заради едно закъсняло плащане? Сигурно се майтапиш!

Харди не благоволи да отговори на въпроса му. Вместо това каза:

— Ще бъде най-лесно да осигуриш втора сума като първата…

— Сигурно си полудял.

Харди продължи, без да спира:

— … като първата, за да покрие каквото ни дължиш и да ни стигне до края на месеца, ако процесът продължи толкова дълго. А след това да започнем процедурата по обжалването, ако се стигне дотам.

— Ако се наложи да обжалваме ли! С други думи, ако изгубиш!

— Точно така — спокойно отвърна Харди. — Няма да се наложи да обжалваме, ако спечелим.

— Е, не възнамерявам да ти напиша чек за още сто и петдесет хиляди долара при тази смътна вероятност, така да знаеш. Можеш да го кажеш и в банката.

Харди се отблъсна от масата, обгърна с ръка облегалката на стола си и погледна право в красивото и безхарактерно лице. Някак тъжно отново се наведе напред:

— Уил, известно ми е, че между теб и Катрин е свършено, независимо от изхода на процеса. Оценявам, че идваш на процеса и поддържаш образа на добър съпруг. Но знам и защо го правиш всъщност — не искаш да изгубиш уважението на децата си.

Уил отвратен поклати глава:

— Чух достатъчно. Не се чуваш какви ги говориш — каза той и понечи да стане.

— Говоря за Карин Харис, Уил, твоята секретарка.

Уил седна отново на мястото си и каза:

— Няма нищо между мен и Карин Харис.

— Поне такава е официалната версия, която се опитваш да поддържаш пред децата — кимна Харди. — Ти не си имал връзка с нея. Просто Катрин е откачила на тази тема, нали така?

— Точно така — все още предизвикателно му отвърна Уил.

— Значи в очите на децата ти все още си добрият, нали? Таткото, на когото могат да разчитат, който удържа нещата?

Точно така.

— А какво ще стане, ако открият, че ти през цялото време ги лъжеш? Как ще се почувстват? Какво ще изпитат към теб?

— Не съм ги лъгал. Не съм имал никаква връзка.

Харди го гледа няколко секунди. Когато заговори, в гласа или в поведението му не се долавяше заплаха. Беше по-скоро разочарование, че се бе наложило нещата помежду им да стигнат дотук.

— Уил, направи си услуга. Прегледай сметките, които ти изпратих през последните няколко месеца. Ще забележиш сума от около пет хиляди долара, която съм платил на организация, наречена „Хънт Клъб“. Знаеш ли каква е тя? Не? Частна детективска агенция.

Първоначалното презрително изражение на Уил се превърна в смайване, а след това в чист и неподправен страх.

Харди продължи:

— Ако не си имал любовна връзка, едно от първите неща, които взех предвид много отдавна, е, че ти си имал същия мотив да убиеш баща си, какъвто би имала Катрин. Освен това си си дал голям труд, за да си създадеш достоверно алиби. И то почти безукорно. Затова трябваше да проверя дали наистина на дванайсети май си бил на юг или в Сан Франциско. — Остави думите да отзвучат и продължи: — Разбери, че не искам да вадя на бял свят тези неща заради Катрин и изобщо не съм възнамерявал да го правя. За моите цели е достатъчно, че Катрин е била убедена, че й изневеряваш, и внезапно е почувствала необходимост да се срещне с Пол и да разбере какво би й причинил един развод. Но ако ти наистина си имал любовна връзка и съдебните заседатели го узнаят, биха могли да погледнат по-благосклонно на Катрин. Ако всичко останало е еднакво, това винаги помага.

Ръцете на Уил трепереха, лицето му беше посивяло:

— Ти ме изнудваш.

— Разполагам с информацията от четири месеца. Ако исках да те изнудвам, щях да я използвам още тогава.

Уил погледна назад към залата, която беше започнала да се пълни за следващото заседание. В предната част на залата водещата протокола на заседанията Джан Сондърс и приставът се смееха. Няколко съдебни заседатели се бяха върнали на местата си.

— Къде са материалите? — попита Уил.

— На сигурно място. Не е нужно някой да ги вижда. И няма да ги види.

Харди запази каменно изражение като играч на покер. Никой нямаше да види доказателствата за връзката на Уил със секретарката му, защото такива документи нямаше. Детективската агенция беше стигнала до извода, че Уил и Карин бяха прекарали четирите дни на борда на „Кингфишър“. Капитанът на яхтата Морган Бейли отказваше да говори — наетият от Харди детектив беше на мнение, че наскоро забогателият Уил Хановър му беше изпратил солидна сумичка, за да си държи устата затворена. И беше дал на Карин апетитно повишение.

Харди чисто и просто блъфираше и не беше сто процента сигурен, че е прав, докато Уил не стана и не му изръмжа:

— Ще получиш скапания си чек до края на седмицата.