Джон Лескроарт
Мотивът (2)

2

Петдесет и пет годишният Ейбрахам Глицки се бе издигнал в йерархията на полицейското управление в Сан Франциско и в момента беше заместник-началник на инспекторите. Когато самият той беше инспектор в отдел „Убийства“, а и след това, когато стана лейтенант и оглави отдела, ходеше с памучни панталони и с авиаторско яке, но откакто пое настоящия си пост — единственото стъпало по-нагоре беше на шеф на полицията, — всеки ден обличаше униформата си. И макар да не си даваше сметка, всъщност изглеждаше много достолепно с нея. Бивш защитник във футболния отбор на държавния университет в Сан Хосе, Глицки се извисяваше на близо метър и деветдесет и тежеше около 110 килограма, само мускули. Беше евреин по бащина линия и чернокож по майчина, а сините му очи се открояваха на фона на матовата му кожа. Заради дълбокия белег през устните си той изобщо не допускаше, че може да изглежда добре. Ако изобщо някога се замисляше за външността си — което той не правеше, — вероятно би признал, че изглежда малко плашещо, особено когато не се усмихва, т.е. през повечето време. И нямаше да сгреши.

Когато в седем и дванайсет минути в това мъгливо майско утро Глицки спря служебната си кола до тротоара на Аламо Скуеър, той не би се усмихнал за нищо на света. Както обикновено, малко след като се събуди, позвъни в кабинета си, за да провери дали има съобщения, и научи за двойното убийство и за огромния пожар. Минаваше близо до мястото на път за Съдебната палата от своята къща близнак над Лейк, а освен това реши, че трябва да го види със собствените си очи.

Слезе от колата и известно време остана неподвижен, загледан във все още димящите руини след бедствието, разразило се тук предишната нощ. Преди включилите се в акцията почти всички градски пожарникари да овладеят разпространението на огъня към три часа през нощта, само две пъстри дами бяха засегнати от пожара в една или друга степен. Къщата в средата бе напълно разрушена, с изключение на стълбището и на кръглия входен вестибюл на първия етаж. От двете страни на тази постройка съседните къщи се нуждаеха от пълно възстановяване. Останал бе само скелетът на къщата отляво на Глицки, както бе застанал с лице срещу развалините, защото явно през изминалата нощ вятърът бе духал към нея. Натруфената сграда отдясно се бе превърнала в куха черупка с изпочупени прозорци и обгорели и обелени греди. Постройките от двете страни на тези къщи зееха празни и безутешни — строшени прозорци, зейнали входни врати, видими щети, нанесени от водата и от огъня. В целия район бяха пръснати екипи по почистването, които пръскаха и метяха. Групи пожарникари с брадви ровеха из развалините и търсеха скрити огнени огнища за колегите си с маркучите.

Глицки най-сетне се откъсна от колата си и пое към автомобила на командира на пожара. Навсякъде край него кипеше приглушена дейност. Маркучите все още се виеха като змии от водните кранове. Две цистерни се мъдреха паркирани гърбом една към друга пред входа на къщата. Три камиона бяха спрели до бордюра. Микробусът на съдебния патолог бе паркиран на втора редица до цистерните в средата на улицата. Повечето хора се бяха разотишли.

Върху калника на една кола седеше мъж с бяла каска и с димяща чаша в ръце. Глицки се представи и мислено отбеляза, че човекът изглежда така, сякаш току-що се е върнал от бойното поле — и в известен смисъл вероятно бе точно така. Отпуснато от умора, лицето на командира бе цялото покрито със сажди, а очите му бяха кървавочервени.

След като се здрависаха, Шакли каза:

— Моите хора от палежи все още са вътре със Страут. — Джон Страут беше градският патолог. — И с вашия човек? Кунео, нали? — добави той.

— Да, Дан Кунео. — Глицки посочи с брадичка към къщата: — Научих само, че има жертви от пожара.

— Не знаете ли кой живее тук?

— Не.

— Познавате ли Пол Хановър?

— Сериозно? — Глицки погледна към къщата. — Вътре ли е бил?

— Някой е бил вътре. Всъщност били са двама. Мъж и жена, ако се съди по ръста на труповете, но засега не знаем със сигурност кои са. — Шакли отпи от питието си. — Не може да бъдат разпознати. — Замълча. — Не сте ли чули?

— Какво?

— Били са мъртви, когато пожарът е започнал. Застреляни.

Глицки отново плъзна поглед към къщата.

— Пистолетът все още е вътре — обясни Шакли. — Под по-едрия труп.

— Пол Хановър?

— Вероятно.

— И приятелката му.

— Така се говори. Можете да влезете.

Глицки колебливо духна струйка пара. Накрая поклати глава.

— Няма нужда. Видял съм предостатъчно трупове. Най-добре да не се пречкам на Кунео. Случаят е негов.

— Както искате — сви рамене Шакли.

— Да. — Нова пауза, последен поглед към къщата. Ако случаят беше поверен на друг инспектор, а не на Кунео, Глицки щеше да влезе. — Ще говоря с него и със Страут в града, след като научат повече.

Хвърли последен поглед към развалините, после към Шакли и кимна, стъписан от щетите и загубите.

Запъти се към колата си, а под краката му хрущяха счупени стъкла и овъглени отломки.

 

 

Единственият път, когато между Ейб и Трея Глицки бе имало истинско недоразумение, бе преди да се оженят. Обсъждаха дали да имат деца.

И двамата бяха преживели смъртта на първите си партньори и бяха отгледали децата си като самотни родители. Трея имаше подрастваща дъщеря Рейни, а когато се запозна със съпругата си само преди няколко години, Ейб имаше двама големи синове, Айзък и Джейкъб, които живееха самостоятелно, и най-малкия Оръл. Ейб, който тогава беше на петдесет и две години, смяташе, че вече е изпълнил семейния си ангажимент, при това доста добре. Не допускаше, а и не изгаряше от желание да научи дали притежава енергията или интереса, необходими за да се превърне отново в активен и ангажиран баща. За Трея, която беше на трийсет и пет години, това не бе приемливо и двамата се разделиха. Раздялата им трая единайсет дни, преди Ейб да промени мнението си. Сега дъщеря им, Рейчъл, беше почти на две години и половина.

Тази сутрин, четвъртък, Трея си бе направила тест за бременност, защото цикълът й закъсняваше, и тестът се бе оказал положителен. Съпругът й както винаги излезе от дома им в седем сутринта и вече бе отишъл на работа, когато тя направи откритието. Работеше като него в Съдебната палата като лична секретарка на прокурора Кларънс Джакман, но макар да бе на работа вече три часа, все още не бе събрала смелост да позвъни на Ейб и да му съобщи новината.

Избягваха да обсъждат дали ще имат и други деца след Рейчъл, но сегашното развитие на събитията не създаваше у Трея чувството, че е направила нещо потайно. И двамата знаеха, че не вземат мерки, за да го предотвратят. Това със сигурност бе знак за мълчаливото съгласие на Ейб.

Само че тя не бе напълно сигурна.

Докато поливаше цветята във вестибюла пред кабинета на Джакман, който служеше и като непретенциозна приемна за посетителите на областния прокурор, Трея мерна отражението си в огледалото на стената и си даде сметка, че хапе устни и че е изтрила червилото си — и горе, и долу. Приближи се още повече до огледалото и забеляза червени следи и по зъбите си. Нерви. Веднага трябва да се обади на Ейб и да му каже. Тъкмо бе изтрила червилото и заобикаляше бюрото си, за да направи точно това, когато Дизмъс Харди, посетителят на Джакман за единайсет часа и най-близкият приятел на Ейб, почука по рамката на отворената врата. И телефонът иззвъня.

— Ако търсят мен, тренирам за маратон и не искам да ме безпокоят — каза Харди.

Трея го погледна развеселено и толерантно и пресегна да вдигне телефона.

— Кабинетът на прокурора. — Заобиколи бюрото и намръщена седна на мястото си. — Не, какво за нея? — Трея послуша известно време, след това поклати глава. — Не съм чула нищо и никой не е звънил на Кларънс за подобно нещо. Да, сигурна съм. Искаш ли да попитам Диз? Той е тук.

Харди погледна към нея малко изненадано.

Трея вдигна предупредително пръст, заслуша се и след това му каза:

— Кейти Уест — кметица на града от пет месеца — иска да се срещне с Ейб. Той пита дали не си подочул какво става в общината.

— Само слухове, че тя се кани да го уволни, обаче не им вярвам.

Трея каза в слушалката:

— И той не е чувал нищо. — Пак се заслуша. — Добре. Е, каквото и да е, на твое място не бих се тревожила. Не, знам. Късмет.

Затвори и си даде сметка, че не беше съобщила на съпруга си собствената си новина, тяхната новина. Отново започна да хапе устни.

— Добре ли си? — попита Харди.

— Добре съм. Просто съм малко разсеяна.

— Е — подхвана Харди с интонацията на Били Кристъл от съботното ток шоу, — не е важно как си, а как изглеждаш, а ти, скъпа, изгледаш прекрасно. — Когато Трея не реагира, той стана по-сериозен. — Ейб наистина ли се тревожи? А ти?

— Не, едва ли. Просто предпочита да е подготвен, когато има възможност.

— Майтапиш ли се? Ейб? — И после: — Всъщност чудя се какво иска Кейти.

— Каквото и да е, трябва да е нещо важно, не мислиш ли? Викала го възможно най-бързо. Настоявала да се яви лично.

 

 

Кейти Уест бе общински съветник шест мандата, а през последните няколко години преди избирането й за кметица редовно присъстваше на неофициалните „работни срещи“ на Кларънс Джакман, които се провеждаха почти всеки четвъртък в ресторанта на Лу Гърка, който се намираше точно срещу Съдебната палата. Глицки — всъщност и Трея, и Харди — също беше член на тази група, затова между кметицата и заместник-началника на полицията отдавна се бе установила добронамереност и взаимно уважение.

Въпреки това в нейния кабинет Глицки не можеше да седне и да се отпусне, а стоеше прав в средата на килима.

Кейти също остана зад голямото си и орнаментирано дъбово писалище. През отворените двойни прозорци зад гърба й центърът на Сан Франциско блестеше предимно в бяло, докато мъглата се вдигаше. Уест беше дребничка и деликатна, но крехкото й тяло не можеше да прикрие непоколебимата й воля и пронизващата й като лазер интелигентност. Близо шейсетгодишна, тя се чувстваше в свои води в светското общество, беше възпитана в старите норми, примесени с изострено чувство за гражданска отговорност, и бе до мозъка на костите си прагматичен и умел политик. Беше играла донякъде против правилата, като бе афиширала убедеността си, че ако се наложи, би взела присърце всеки проблем, какъвто и да е той. И това й бе донесло изборната победа.

Тази сутрин Глицки откриваше от собствен опит, че това не са само празни приказки.

— Просто не мога да го приема, Ейб. Пол Хановър, когото познавам — а аз го познавам от трийсет и пет години, — не би застрелял годеницата си, не би се самоубил и не би опожарил къщата си. Не се е случило това. Не мога да го приема. — Тя проби попивателната хартия върху бюрото с костеливия си показалец. — Пет пари не давам какво постановява патологът.

Глицки не възнамеряваше да й възразява. Поне не засега, преди да е научил за какво става дума. Допускаше, че просто има нужда някой да я утеши.

— Изобщо не допускам, че Джон Страут иска да постановява каквото и да било — рече той. — Това е просто обичайната медийна лудост. Запълват мълчанието, което толкова мразят.

Ъгълчетата на устните на Уест леко се извиха нагоре одобрително, но почти недоловимата усмивка бързо се стопи.

— Смятам, че е нещо повече от това. Научили новината от, цитирам, „източник в полицията“.

— И аз чух това. Твърдението е, че не могат да изключат вероятността да е извършено убийство, последвано от самоубийство. Честно казано, наистина не могат. Възможно е да е станало точно така.

Глицки се въздържа от мнение, както правеше винаги, но нямаше да се изненада, ако Страут в крайна сметка стигнеше до този извод. На този етап изглежда наистина ставаше дума за убийство и за самоубийство. Само че той не възнамеряваше да настоява по този въпрос през кметицата.

— Не те виня, че си ядосана на този глупав репортаж, само че се сблъскваме с такива неща ежедневно. Ако искаш, ще се погрижа да те информират за всеки етап от разследването. Така ще можеш лично да свикваш пресконференции и дори да се позабавляваш.

Само че забавлението не влизаше в плановете на кметицата. Тя нетърпеливо тръсна късата си прошарена коса с бързо, сякаш птиче движение.

— Не, искам нещо повече. И точно затова те повиках, Ейб. Искам със случая да се заеме някой, на когото имам доверие. Не може да е, както изглежда. Няма да допусна да опетнят името на Пол Хановър заради нещо, което не е извършил. — Познаваш ли Дан Кунео? — остро попита тя.

— Разбира се.

— Какво знаеш за него?

Глицки знаеше, че не го харесва. Допускаше, че чувството е взаимно. Кунео никога не бе работил в отдела под ръководството на Глицки, а още по-лошото бе, че преди няколко години той всъщност бе обвинил Глицки и Дизмъс Харди в заговор, целящ да снеме от клиент на Харди обвинение в убийство. Само че Уест нямаше нужда от урок по история на отношенията между него и Кунео.

— Марсел Лание твърди, че е свестен. Справя се.

— Боже, каква гореща препоръка! — Светлите очи на Уест очаквателно се приковаха върху Глицки.

Устните му леко се повдигнаха — опит за усмивка — и той сви рамене.

— Не го познавам лично. Какво за него?

— Последната емисия новини, която гледах, посочваше него като източника от полицията. Той ръководи случая. Мисля, че умира за вниманието на пресата и вече прави прибързани изводи. Смятам, че не е подходящ за случая.

След миг Глицки кимна.

— Искаш ли да поговоря с Лание? Струва ми се, че може да назначи партньор на Кунео, макар да се говори, че обича да работи сам.

— Чувала съм, че не може да задържи нито един партньор. — Кейти Уест задраска върху попивателната си. — Всъщност, Ейб — тихо изрече тя, — преди да те помоля да дойдеш тук, позвъних на Франк Батист.

Това бе началникът на полицията, шефът на Глицки, който му бе издействал повишението, фактът, че Уест го споменаваше в този контекст — деликатно наистина, — бележеше промяна в нещата.

— Попитах Франк кой по негово мнение е най-добрият инспектор, разследващ убийства в града, и той посочи теб.

— Не съм сигурен дали е така, макар че, разбира се, съм поласкан — отвърна Ейб. — Но както знаеш, вече не работя в отдел „Убийства“. Там разполагат с кадърни хора.

Уест го изгледа продължително.

— Ейб, не ми се иска да увъртам. Ще го смятам за лична услуга, ако се съгласиш да помогнеш при разследването на този случай. Батист се съгласи временно да назначи друг човек, който да поеме административните ти задължения, пресконференциите, публичните изяви и т.н. Не е тайна, че ненавиждаш тези неща. Промяната ще ти допадне.

— Ами Кунео?

— Това е полицейски въпрос, Ейб. Сигурна съм, че тримата с Франк и с лейтенант Лание ще успеете да намерите някакво решение.

Глицки погледна над рамото на кметицата към града. Макар че в стаята не беше много топло, той леко се бе изпотил и изтри челото си с ръкава.

— Госпожо кмет… — поде той.

— Моля те, Ейб — вдигна ръка тя. — В ресторанта на Лу Гърка винаги си ме наричал Кейти. Продължи да го правиш.

Получи позволение, но не се изкушаваше да се възползва от него. Кимна уклончиво и си пое дъх.

— Канех се да кажа, че не може да се предскаже как ще се развие едно разследване. Боя се, че няма да успея да открия онова, което търсиш.

— Но аз не търся нищо.

— Извинявай, но на мен ми се струва, че никак не ти се иска да установя, че Хановър е убил някого. Или че се е самоубил.

— Не, ако е направил това, това ще откриеш. И аз ще го приема. Но искам човек, който наистина ще разследва. Някой, който няма да излиза пред пресата още на първия ден и да заявява, че случаят му прилича на убийство и на самоубийство и че като че ли Хановър е убил приятелката си.

Глицки захапа вътрешността на бузата си.

— Добре тогава. Трябва да те попитам още нещо.

— Разбира се. Каквото и да е.

— Какви бяха отношенията ти с него? С Хановър?

Кметицата притвори очи.

— Той ми беше приятел и дарител за кампанията ми.

— Нищо повече?

Тя изпъна гръб:

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам. Просто питам. Наречи го начало на разследването ми.

— Добре, така да бъде, но отговорът е същият. Той ми беше приятел и дарител, нищо повече.

— Добре.

Уест наклони глава на една страна.

— Не ми ли вярваш?

— Щом го казваш, ще ти повярвам, обаче ти имаш много приятели и много дарители. Интересът ти към факта как ще бъде запомнен един от тях след смъртта си ми се струва малко… необичаен.

Уест отново задраска по попивателната си.

— Не е важно как ще го запомнят хората — каза тя. — Или поне не е важно само това. То има само второстепенно значение. — Тя помълча малко. — Опитвам се да разбера — ако не го е извършил той, значи някой друг… го е убил.

— Смяташ ли, че може да е била приятелката му Миси? От чутото допускам, че другия труп е нейният.

— Ако се окаже, че е била тя, добре. Поне ще знаем със сигурност. Някой поне ще е провел истинско разследване, защото Пол заслужава това. — Тя снижи глас и присви очи. — Искам да бъда сигурна, че който и да го е убил, е или мъртъв, или заловен. Наречи го чисто и просто отмъщение, но този човек ми допадаше и никак не ми се вярва да е убил някого или да се е самоубил. Добре, може и да е била Миси, но ако не е била тя…

Глицки скочи:

— Има ли причина да смяташ, че може и да не е била тя?

— Каква например?

— Не знам. Делови проблеми, семейни въпроси, нещо, за което си чула?

— Не, но ще се чувствам по-спокойна, ако бъдат елиминирани различните вероятности. — Тя обърна ръката си с дланта нагоре. — Е, какво ще кажеш, Ейб. Искаш ли да помогнеш на една уморена възрастна жена да намери малко спокойствие?

Това не беше точно молба. Уест беше толкова уморена, колкото е една пчеличка или ученичка. Глицки нямаше друг избор. Отдаде чест и каза:

— За мен ще бъде удоволствие.

 

 

В качеството си на заместник-началник Глицки разполагаше със служебна кола и с шофьор сержант Том Паганучи, — които му бяха дадени на разположение. Паганучи беше смръщен, мълчалив и лоялен, а това напълно устройваше Глицки. Той не правеше предложения, не изказваше мнението си и задаваше само свързани с работата въпроси, макар че бе готов да откликне и по други теми, ако Глицки го запиташе направо. Никога не подемаше разговор, а чакаше да получи инструкции, които след това изпълняваше с пълна телесна и умствена всеотдайност.

Беше на четирийсет и три години, здраво сложен, гладко избръснат и преждевременно побелял. Глицки го бе попитал през първия им ден заедно и бе узнал, че шофьорът му е женен и няма деца, но това бе всичко, което знаеше за личния живот на Паганучи, макар да бе сигурен, че шофьорът му не гледа комедии през свободните си вечери.

Паганучи чакаше шефа си със запален двигател там, където го бе оставил половин час по-рано, на улицата пред общината. Глицки се настани отзад. Затвори вратата и за миг се отпусна на удобната черна кожена седалка. Погледна часовника си — дванайсет без десет.

— Смяташ ли, че шефът е в кабинета си, Том?

Паганучи се пресегна към интеркома:

— Ще позвъня.

— Не, чакай. Какво всъщност да му кажа? — Глицки не очакваше отговор от Паганучи, а и бездруго нямаше да получи такъв. Въздъхна шумно. — Добре, да тръгваме.

— Да, сър. Накъде?

— Към Аламо Скуеър.

Паганучи включи на скорост и потегли.

 

 

— Беше тук, докато прибраха телата, сър — каза Бекер. — Сигурно след това се е прибрал, за да поспи малко.

Стояха навън на бетонните стълби, където Бекер бе дошъл в отговор на поздрава на Глицки.

— Ами вие? — попита Глицки.

— Какво аз?

— Няма ли да поспите?

— Не е в плана — поклати глава пожарникарят. — Не и докато не остана доволен от свършеното тук.

— А не сте ли?

— Имам доста добра обща представа, сър, но ще съм по-спокоен, ако получа повече отговори.

— Какви например?

— Ами например множеството огнища на пожара — сви рамене Бекер. — Мястото е пламнало толкова бързо и пожарът го е обхванал така изцяло, че някой явно е знаел точно какво прави. — Той посочи зад гърба си към овъглените останки от къщата. — Обаче ние сме обработили само едното огнище. Искате ли да влезем да погледнете?

Без да дочака отговора му, той го поведе към все още запазената входна врата. Част от тавана над вестибюла беше непокътнат, но след като мъглата се бе разнесла, бе изгряло слънце и вече имаше достатъчно силна естествена светлина.

Глицки приклекна над един участък на килима, който изглеждаше не толкова обгорял колкото съседните. Имаше още едно подобно място на около два метра и половина по-нататък, на входа на хола.

— Тук ли ги намерихте?

— Да. Освен това тук е избухнал пожарът. Клекнете — все още се усеща миризмата на бензин.

Глицки се наведе и помириса, но усети единствено мириса на изгоряло.

— Може би вече сте направили всичко това с Кунео, но ще ви бъда благодарен, ако го направите още веднъж с мен. Кметицата прояви личен интерес. Била е приятелка на господин Хановър. Иска ми се да не звуча непрофесионално, когато я осведомявам. Допускам, че мъжът е бил Хановър, така ли е?

— Така се предполага, макар че официалното становище трябва да е на Страут. Но който и да е — да го наречем Хановър, — е паднал на портфейла си и той не е изгорял напълно. Вътре беше шофьорската книжка на Хановър, така че явно е той.

— Ами другото тяло?

— Няма как да се разбере нищо. Вашият човек Кунео май смята, че го е извършила приятелката му.

— А вие не сте ли съгласен?

— Не знам. Нямаше нищо, с което да я идентифицираме. Може и да е била тя. — Бекер говореше с почти равен глас. Просто навързваше фактите и беше готов да сподели каквото знае с който и да е разследващ офицер, без да поставя особено силни акценти. — Мога да кажа, че най-вероятно е била жена — под тялото намерихме нещо, което прилича на презрамка на сутиен, но това е всичко, с което ще се задоволя за момента. Скоро Страут ще ни изясни въпроса.

— С какво е най-вероятно да си имаме работа? В новините съобщиха, че става дума за убийство и за самоубийство.

— Възможно е — кимна Бекер.

— Значи и преди сте виждали нещо подобно? Как някой убива партньора си, а след това се самоубива, обаче преди това подпалва къщата?

— Разбира се, не е някаква рядкост. — Той явно се замисли дали да каже още нещо, след това сви рамене някак извинително. — Връзката се обърква и някой иска да заличи всяка следа за нея.

— Някакви признаци, че тази връзка се е объркала?

Очите на Бекер огледаха пода.

— Имате предвид, освен всичко това? Може би. Кунео разговаря със снахата на Хановър.

— Кога?

— Видяла пожара по новините и дойде тук снощи. Явно тази Миси тъкмо била приключила с ремонта на къщата за около милион от парите на Хановър. Може би той е искал да остави послание, че всичко това не значи нищо за него. Ще ви кажа обаче едно.

— Какво?

— Не го е направило тя.

— Какво искате да кажете? Какво не е направила?

— Не го е убила. Казах го и на Кунео. Това може и да не е доказателство, което да използвате в съда, но ако става дума за провалена връзка, трябва да се знаят две неща. Първо, ако извършителят е жената, обикновено го прави в спалнята, може би дори в леглото.

— Защо?

— Защото там е центърът на живота на жената. — Той вдигна ръка: — Знам, знам, това не е достатъчно прецизно и хората ще кажат, че е пълна глупост, само че ако попитате човек, който има опит с подобни неща, той ще потвърди. Ако е престъпление от страст и не е извършено в спалнята, значи извършителят не е жената.

— Добре — каза Глицки, — а кое е второто нещо?

— Боя се, че отново е доста фриволно.

— Ще го преглътна. Какво е?

— Като начало, жените рядко се застрелват. Ако го направят, не е в главата. Не искат да се обезобразяват. Не става така.

Внезапно Глицки се върна към убийството на Лорета Уейджър, бившата сенаторка от Калифорния, която беше негова любовница и майка на дъщеря му Илейн. Тя се бе простреляла в сърцето. Каза си, че Бекер има право. И двете му съображения безспорно бяха сексистки и нямаше да издържат при сериозно оспорване. Само че това не им пречеше да бъдат евентуално — и дори най-вероятно — верни.

— Значи смятате, че го е направил Хановър?

— Не знам. Като че ли Кунео възприе това като работна хипотеза. Пистолетът беше под трупа, но не съвсем.

— Как така „не съвсем“?

— Ето, вижте тук. — Бекер бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам тесте снимки. — Партньорът ми занесе снимките във фотолабораторията веднага щом отвориха. Направиха по две копия и аз дадох другите на Кунео, но негативите все още са при мен, ако и вие искате копие. — Прегледа снимките, докато намери каквото му бе нужно. — Ето, погледнете.

Глицки разгледа неясната снимка — сенки в мрака. Беше близък план на нещо, което отначало не можа да разпознае.

Бекер му помогна, като се пресегна и се зае да му показва.

— Тук, горе е тялото и краят на ръката — дланта е отрязана. Погледнете обаче тук, горе, до тялото — това е пистолетът.

— Значи не е точно под него?

— Не. Точно както виждате тук. По-скоро е отстрани и е леко подпъхнат.

— Този труп е бил тук отзад, по-близо до хола, така ли? След този на жената?

— Да — каза Бекер. — Какво мислите?

— Просто се питам дали са работили тук с маркучите…

— За малко.

— Добре, Мисля си, че е възможно пистолетът да е бил на килима и силата на струята от маркуча да го е избутала към тялото. Да го е подпъхнала, както се изразихте вие.

Предположението явно не смути Бекер.

— Да, мисля, че не може да се изключи такава възможност. Обаче това не е най-очевидното обяснение на местоположението на пистолета.

Глицки се почеса по бузата — Бекер бе пределно искрен по отношение на разследването, което водеха двамата с Кунео. Макар че първоначалният му план не беше такъв, самият той не виждаше причина да се опитва да прикрива мотивите си.

— Както ви споменах, Хановър е бил приятел на кметицата. Тя не приема мисълта, че той може да се е самоубил, да не говорим пък за приятелката му. Помоли ме да се поразровя в случая.

Смаян, Бекер остана неподвижен за миг, клатейки глава. Накрая каза:

— Ако трябва да направите това, не бих искал да върша работата ви.

— Понякога самият аз не съм сигурен дали искам да я върша — кимна Глицки.