Джон Лескроарт
Мотивът (12)

12

— Дизмъс?

Стиснал слушалката, Харди се качваше по стълбите към спалнята си. Лицето му доби озадачено изражение, когато непознатата жена се обърна към него на малко име. Не се съмняваше, че тя е потенциален клиент, затова изобщо не се замисли за тази необичайна фамилиарност. Все пак в гласа му се долавяше въпросителна нотка:

— Да, Дизмъс Харди е на телефона.

Закова се на място по средата на стълбите.

— Катрин…?

— Хановър. В момента.

Харди установи, че не му хрумва какво да отговори. Няколкото секунди, преди отново да е в състояние да говори, му се сториха много дълго време.

— Катрин — каза той най-сетне. — Как си? — След това мъчително се напрегна да каже още нещо: — Как беше през цялото това време?

Чу гърлен смях, който отекна някъде дълбоко в съзнанието му.

— Имаш предвид последните трийсет и седем години? Добре, макар че, боя се, в момента не съм особено добре. Неприятно ми е, че се свързвам с теб при такива обстоятелства, но не знам на кого другиго да се обадя. През всичките години често си мислех дати звънна, но винаги си казвах, че може би просто ще се срещнем някъде случайно. Градът не е чак толкова голям.

— Да, така е. През цялото време ли живя тук?

— През повечето време. След колежа и след няколкото години в Бостън. Знам, че ти си живял тук. Четох за теб във вестника. — Чу я да въздиша. — Както и да е. Обаждам ти се, защото имам нужда от адвокат. Оказва се, че съм заподозряна по дело за убийство.

— Да, знам.

— Знаеш ли? Вече?

— Искам да кажа, че чух името Катрин Хановър, но не знаех, че става дума за теб. — Следващите думи му се изплъзнаха, преди да успее да ги улови: — Смятах, че никога няма да смениш името си.

— Не възнамерявах, но явно за Уил беше важно, затова когато ножът опря до кокал, просто зарязах възвишените си принципи и продадох предишните си феминистични убеждения. Ами ти? Нали никога нямаше да работиш на твърдо работно време?

— Туш. Предавам се.

— Няма нищо. Звучиш точно както преди.

— Ами… въпреки това съжалявам. Нямам представа защо стана така.

— Няма проблем, наистина. — Отново се разнесе странно мнемоничният гърлен смях. — Може би още се чувстваш виновен заради начина, по който ме заряза.

— Може би — каза той и додаде, отново без да се замисля: — Възможно е това да е причината. — Не беше сигурен какво точно казва, защото не бе мислил за нея от десет години.

Франи се появи под него на стълбите и със загрижено изражение го попита само с устни дали всичко е наред.

Харди кимна, усмихна се на жена си, след това се обърна и продължи да се качва по стълбите.

— И сега имаш неприятности?

— Така ми се струва. Тази сутрин идваха полицаи със заповед за обиск и претърсиха дома и колата ми.

Харди седна в креслото в спалнята си. Това беше нещо ново и новината все още не беше стигнала до ушите му. Ако вече бяха издействали заповед за обиск, случаят беше стигнал много по-далеч от случайно подозрение въз основа на евентуален мотив. Някой, въвлечен в разследването, вече се бе заел с доказателствата. И това със сигурност не беше Ейб, защото той щеше да му спомене за това снощи или долу само преди няколко минути. Оставаше да е Кунео и от тази мисъл стомахът на Харди се сви.

— Значи вече си разговаряла с полицията?

— Няколко пъти.

— Без адвокат?

— Не смятах, че ми трябва. Не знаех, че съм заподозряна. Първият път беше на мястото на пожара…

— Била си там?

— Да.

— Защо?

— Защото гореше къщата на свекъра ми, гледах репортажа по новините и отидох да видя какво става и дали не мога да помогна с нещо.

— И разговаря там с ченгетата?

— Да, с някой на име Кунео. И с инспектора по палежите. След това говорих и със заместник-началника Глицки. Само че те просто ме разпитваха за Пол. Свекъра ми. Пол Хановър.

— И това знам.

— Откъде знаеш?

— Случаят е много нашумял, Катрин. Всички в града знаят за него.

Гласът в телефонната слушалка прозвуча плахо:

— Така е, разбира се. Да не искаш да ми кажеш, че не е трябвало да говоря с полицията? Опитвах се да им съдействам.

Харди потърка челото си с една ръка и каза:

— Не. Добре е, че си им съдействала. Просто разсъждавам като полицай. Понякога е лош късмет да се говори пред полицията.

— Но аз не знаех, че съм заподозряна.

— Да, знам. Това най го обичат.

— Значи ме грози по-голяма опасност, отколкото си мислех?

Той не искаше тя да изпада в паника, затова съчини благородна лъжа:

— Може би не. Не знам. Какво търсиха в дома ти?

— Дрехите, с които бях облечена по време на пожара. Бяха в дрешника ми и в коша за пране, струва ми се.

— Значи все още не ги беше изпрала?

— Не, струва ми се. — След това попита с явно растящо безпокойство: — И това ли е проблем?

— Не знам дали „и“ това. Все още не знам какви са проблемите, Катрин. Какво направиха с дрехите?

— Отнесоха ги. Казаха, че ще ми ги върнат. Щели да ги изследват за… Не знам за какво. За нещо си.

— Взеха ли още нещо.

Мълчание.

— Катрин?

Сега вече ясно долови напрежението в гласа й:

— Някакви влакна от мокета в багажника ми. Там имаше разлят бензин. Виж, преди няколко седмици помогнах на една жена, на която й беше свършил бензинът…

— Катрин?

По линията се разнесе ридание.

 

 

Харди се поспря, за да вдигне капака и да разбърка супата, след това застана на входа на трапезарията. Глицки седеше на масата и явно нямаше нищо против да изчака Харди да приключи деловия си разговор, като прекара времето с Франи, която си беше наляла чаша шардоне. Децата не се виждаха никъде. Харди застана на входа на трапезарията, пъхнал ръце в джобовете си, облегнат на рамката.

— Е, Ейб, значи тази сутрин си претърсил дома й и не си ми споменал за това, защото…?

— За какво говориш? — свъси се Глицки.

— Говоря за заповедта за обиск на дрехите на Катрин Хановър и за колата и. Намерили са бензин в багажника й.

— Кой? Аз не съм… — той млъкна. — Кунео. Защо не ми е…

Харди знаеше отговора.

— Първо, защото не е искал да се намесваш, а сега доказва и че не е имало нужда да се намесваш. Иска сам да извърши ареста.

— Но… — започна да заеква Глицки, — ние не сме…

— Явно него това не го интересува. Той си има заподозрян и бърза.

Глицки стисна устни, белегът му релефно се открои, а сините му очи станаха сурови и безизразни.

— Арестувана ли е?

— Не още. Явно. Само че всеки момент и това може да стане.

— Тя ли го каза?

— В момента е изпаднала в паника. Не знам какво може да направи.

— Значи иска ти да я представляваш? — попита Глицки.

— Затова се обади.

— И ти мъдро й предложи да се обърне към някой друг, нали?

— Не точно — дълбоко си пое дъх Харди.

— Защо да го прави, Ейб? — попита Франи.

Глицки погледна към нея над масата:

— Защото съпругът ти не иска да има нищо общо с Катрин Хановър. — След това се обърна отново към Харди: — Прав ли съм?

Преди Харди да успее да отговори, Франи попита:

— Защо не?

— Заради Дан Кунео, затова. Той вече свързва двама ни с Диз в мислите си. А сега, ако Диз се набърка в този случай… — Изведнъж той рязко извърна глава: — Какво означава „не точно“, Диз? Това наистина не е добра идея.

— Така е, знам, обаче има и други съображения.

— Например?

— Например това, че я познавам. — Погледът му се насочи към Франи: — Катрин Хановър е Катрин Ръск.

— А коя е Катрин Ръск? — попита Глицки.

— Първата му приятелка — опита се да се усмихне смело Франи, обаче не се получи много.

— Ами радвам се за нея, обаче в момента не тя е неговото момиче, а ти. — После отново погледна към Дизмъс. — Кажи й.

Харди на свой ред се усмихна уморено:

— Сигурен съм, че тя го знае, но за протокола — той се приближи зад гърба на Франи и я целуна по главата — ти все още си моето момиче.

Тя потупа ръката му върху рамото си:

— Много се радвам.

— Добре, това го изяснихме — обади се Глицки. — Сега трябва да изоставиш Катрин.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Хубаво. За малко да се притесня.

— Е, не искам да ви притеснявам повече, и двамата — стисна той отново рамото на Франи, — само че мисля да се срещна с нея тази вечер. Тя има нужда от помощ, при това веднага. — Харди седна до Франи. — Тя е съсипана, мила. Разплака се по телефона. Не знаела на кого другиго да се обади. Трябва да се срещна с нея само този път. Беше отчаяна.

— Не е нужно да ходиш ти — каза Глицки. — Изпрати някой от питомците си.

— Опитвал ли си се да намериш някой питомец в събота вечер, Ейб? Освен това тя потърси мен. Може би ще успея да я поуспокоя. Познавам я.

— Познавал си я преди — скастри го Ейб. — Вече не я познаваш. — След това се обърна към Франи: — Ти му кажи. Той е глупак.

— Той сам взема решения, Ейб. Сигурно си го забелязал.

Харди я целуна по бузата и се изправи.

— Съжалявам. Знам, че е събота вечер, но тя наистина е в тежко състояние, Фран. Няма да се бавя.

Тя го потупа по ръката:

— Ще се справя. И бездруго щяхме да вегетираме с някой филм.

Глицки също се изправи:

— Не допускай да те наеме.

— Това не влиза в плана. Ще я успокоя, ще й дам някои съвети как да прекара уикенда, като например да не разговаря повече с ченгета, след това ще преценим какво е положението.

 

 

Харди нямаше как да не забележи, че изминалите години не са се отразили особено на Катрин. Когато я видя, първата му реакция беше да си помисли, че това наистина не е честно. Тя поддържаше тялото си в страхотна форма, лицето й, което винаги бе било най-красивото нещо в нея, бе станало още по-интересно и привлекателно, отколкото, когато бяха на осемнайсет години. Няколкото бръчки около очите й придаваха опитен вид, веселост и може би известна мъдрост. Гладката кожа, решителната брадичка, добре очертаните скули и волевият нос правеха лицето й желано за корицата на което и да е списание. Изглеждаше на възрастта на Франи, но той знаеше, че е с дванайсет години по-голяма от нея.

Катрин отвори вратата и той трябваше да си наложи да не направи коментар за това колко е привлекателна — коментар, който макар и верен, щеше да бъде неуместен.

Освен това не беше сама.

— Това е съпругът ми Уил, синът ни Сол, Поли и Хедър. Това е господин Харди. — Тя обясни на децата: — Той ще ми бъде адвокат известно време, докато се изясни цялата тази работа с полицията. Надявам се да не отнеме много време.

Едва пристъпил прага, Харди се оказа притиснат, изправен пред две от характерните й черти, които внезапно си спомни, че бяха станали причина за раздялата им преди толкова много време. Първата се прояви чрез присъствието на семейството й. По телефона Харди бе останал с почти твърдото убеждение, че Катрин е сама у дома и е изпаднала в паника. Че няма към кого да се обърне, със сигурност не и към съпруга и към най-близките членове на семейството си. А ето че сега я заварваше едва ли не в обятията им и Харди се почувства донякъде засегнат, че е бил принуден да зареже собственото си семейство в събота вечерта, защото е смятал, че става дума за спешен случай, когато всъщност Катрин просто се бе държала твърде театрално и бе пропуснала да каже цялата истина — лъжата на страхливеца.

А и това, че побърза веднага да съобщи, че той е адвокатът й. Много добре си спомняше — тя и преди правеше предположения и прибързани изводи, защото беше убедена, че хората биха искали да направят съответното нещо заради нея, каквото и да е. А тя беше толкова желана, че това обикновено бе вярно. Да правиш каквото иска тя, вместо каквото искаш самият ти беше малка цена, за да бъдеш с нея, защото с Катрин животът беше толкова хубав!

„Нямаше да ходим на мача, Дизмъс. Казах, че бих искала да отида на кино. Просто предположих, че…“

Освен това той не й беше казал, че ще стане неин адвокат, макар че тя очевидно бе допуснала точно това. Защо да не стане? Всъщност съвсем съзнателно бе избегнал да направи подобно встъпление или да обещае нещо такова.

Само че Поли изчурулика и прогони мислите му:

— Наистина ли си бил гадже на мама?

Харди отби атаката:

— Много отдавна в училище. Бяхме добри приятели. — Погледна към нея за потвърждение, че това е и нейната версия за събитията и получи в отговор съвсем леко кимване.

След това съпругът й Уил пристъпи към него и се ръкува.

— Благодаря ви, че наминахте. След обиска тази сутрин не знаехме какво да правим. Очевидно нещата са се задълбочили повече, отколкото предполагахме, но как е възможно да смятат, че Катрин… — той поклати глава и рязко замълча.

Уил притежаваше една-две степени над конвенционалната хубост. Загорял и стегнат, той имаше момчешко лице. Ръкостискането му не бе силно, а усмивката му оставяше странно впечатление за отчужденост, дори за неудобство.

— Но вие сте по-добре запознат с всичко това от нас — заключи той.

Харди се възползва от възможността да изясни нещата:

— Наистина не знам много повече от онова, което прочетох във вестниците. След като ми разкажете, ще трябва да преценим колко сериозно е положението. Може би изобщо няма да имате нужда от адвокат.

Само че Катрин не възнамеряваше да го остави да се измъкне:

— Не, имам нужда от адвокат, Дизмъс. Сигурна съм. След тази сутрин… Обискът беше толкова странен, в известен смисъл. Този инспектор Кунео сигурно си мисли…

Уил поклати глава и се обади малко остро:

— Хайде да не започваме оттам. Не знаем какво си мисли. Няма да намери нищо по дрехите на Катрин, но ако намери…

Катрин се обърна към него:

— Нищо няма да намери, Уил. Чисто и просто ме тормози.

— Кой? Кунео ли? — наложи се да попита Харди.

— Кой друг? — кимна тя. — Само че не стой на вратата. Заповядай, Дизмъс. Просто не мога да мисля. Това разстрои всички ни.

— Не те виня. Наистина е тревожно. — Той погледна към събралите се деца. — А вие как сте? Държите ли се?

— Мама не е убила дядо — каза Сол.

— Не — отвърна Харди. — Сигурен съм в това.

— Пълни глупости!

— Сол! — Само че укорът на Катрин изобщо не беше строг. — Господин Харди е тук, защото знае, че не бих могла да извърша нищо подобно. Затова му се обадих. И точно затова трябва да поговорим.

— Мама е права, деца — обади се Уил. — Разговорът е между възрастни. Ще бъдем отпред, ако ви трябваме.

Това не допадна особено на Сол, но момичетата си тръгнаха без всякакво колебание, затова след малко момчето стори същото. Харди се възползва от момента, за да огледа стаята, а след това погледна към Катрин.

— Е, поне не са обърнали къщата с главата надолу.

— Не, всичко беше горе — каза Уил.

Тонът на Катрин не търпеше възражение:

— Мисля, че той попита мен, Уил, ако нямаш нищо против.

— Не — намеси се Харди, — няма нищо.

Съпругът и съпругата си размениха сурови погледи.

— Права е — каза Уил. — Всъщност проблемът е неин. Най-добре ще е двамата да се оправите.

С тези думи и той излезе.

 

 

Харди и Катрин останаха в дневната, седнали един срещу друг до камината. За момент двамата приковаха очи един върху друг. Катрин си пое дъх и направи пореден опит да се усмихне.

— Не знам откъде да започна — каза тя най-накрая, — освен дати кажа, че…

— Чакай, Катрин — каза Харди, — моля те. Един момент. — Сега, когато бяха останали насаме, той възнамеряваше да изясни нещата. — Дойдох тук, за да поговорим, понеже ми се стори, че си в беда и спешно се нуждаеш от правен съвет. Готов съм да ти дам такъв съвет, безплатно и без нищо в замяна, защото ми се струва, че те познавам, а и заради миналото ни.

Тя като че ли потисна развеселеността си.

— Наистина говориш като адвокат.

— Защото наистина съм адвокат, Катрин. Не знам дали изобщо ще има съдебно дело, още по-малко дали съм готов да го поема. Ако открият някакво доказателство и ти наистина станеш заподозряна…

Тя поклати глава и го възпря.

— Въпросът не е в доказателствата, Дизмъс, а в инспектор Кунео.

— Как така?

— Вбесих го и сега той иска да ми покаже, че това няма да ми се размине.

— С какво го вбеси?

Час по-късно Харди узна цялата история от гледна точка на Катрин — както можеше да я сглоби тя. Беше убедена, че обвинението й в сексуален тормоз от страна на Кунео лежи в основата на всичко случило се досега, и зае позицията, че обискът не е бил толкова за търсене на доказателства, колкото полицейско размахване на пръст. Нямаше никаква представа какво значение може да имат дрехите й. Охотно призна загрижеността си за бъдещото финансово състояние на семейството, особено ако Пол и Миси се бяха оженили, разказа му и за разговора си с Глицки. Накрая бяха изчерпали всички въпроси, които повдигна тя, и решиха да си починат.

Без да е взел съзнателно решение, през този час Харди задаваше въпроси и се държеше най-общо така, все едно вече е поел случая.

В кухнята тя направи кана безкофеиново кафе и отиде до масата в къта за закуска. Харди седна на пейката и отпи от кафето си, докато тя се настаняваше на един стол.

— Толкова е странно — тихо каза Катрин. — Според теб колко пъти сме седели така или у вас, или у нас, пили сме кафе и сме си писали домашните, докато навън е било тъмно?

— Много. Не съм сигурен, че си спомням много за домашните.

— Не. Винаги преди това си пишехме домашните. — Харди усети как това „преди“ увисна във въздуха помежду им. Тя продължи: — Такова беше правилото. Не помниш ли? Бяхме сериозни ученици.

— Така ли?

— Чуй се само? Та ти имаше само шестици.

— Имах и няколко петици — сви рамене Харди. — Особено в колежа. Само че изразходвах енергията си не за оценките.

— Знам. Помня къде изразходваше енергията си.

Устните на Харди потръпнаха, той я стрелна с поглед, след това отмести очи.

— Бяха хубави времена. — Поднесе чашата към устните си и отпи. — Знаеш ли, че в момента дъщеря ми е на твоите години тогава? Как е възможно?

— Как се казва?

— Ребека.

— Харесвам това име. Има ли си приятел?

— Ходят от две години. Казва се Дарън. Свястно хлапе.

— Сериозно ли ходят?

— Вероятно. Поне така казват — нали знаеш, първа любов.

— Циничен си.

— Не е така. Те просто още нищо не знаят.

— Като нас ли?

— Да, и ние нищо не знаехме.

— Мислех си, че знаем — зачегърта тя с нокът по масата. — Мислех си, че сме наясно с всичко.

— Може би за теб е било така. За мен не беше.

— Според мен и за теб беше. Дори тогава. Винаги си се чувствал добре в кожата си, толкова целеустремен.

— Целеустремен — изсумтя той. — Напоследък тази дума не се употребява често. След като съм бил толкова целеустремен, как стана така, че изведнъж се разпаднах?

— Например, защото родителите ти загинаха в самолетна катастрофа? Не смяташ ли, че такова събитие може да промени живота на човека?

— Сигурно е било така.

— Сигурно ли?

— Ами — тихо каза Харди и сви рамене, — както и да е. Във всеки случай съжалявам. Държах се ужасно с теб.

— Всъщност не е така. Просто ме заряза.

Само че това бе единственият възможен начин за Харди. Използва смъртта на родителите си като извинение, за да се помири с чувството си за вина, задето иска да сложи край на връзката си с Катрин. Опитваше се да подреди живота си и нямаше време за връзка, особено за толкова взискателна връзка като тяхната. Истината бе, че просто му бе омръзнало от целия драматизъм, от нарцисизма, от изпуснатите думи. (Никога не съм казвала, че няма да се срещам с друг, когато отидеш в колежа.) Само че знаеше и това, че ако отново допусне присъствието й, физическата връзка помежду им ще бъде причина за слабостта му. Затова той просто излезе от живота й, без да каже нито дума. Обръщайки поглед назад, съзнаваше, че е трябвало да я изостави, за да стане това, което бе в момента, което трябваше да бъде.

Но сега се опита да успокои съвестта си с думите:

— След тригодишна връзка един свестен човек може би не трябва да напуска партньора си без никакво обяснение.

— Може би понякога свестният човек просто има нужда от това. Може би изпитва необходимост от нещо друго.

— И все пак.

Катрин се пресегна през масата и за малко докосна ръката му.

— Добре — меко каза тя, — държа се ужасно. Но сега си тук, защото ти се обадих и казах, че имам нужда от теб. Да приемем, че сме квит.

— Така да бъде — кимна Харди. Остави чашата си на масата и извади от куфарчето си тесте жълти листове и няколко писалки. — Сега, с риск да наруша новото и трудно постигнато равновесие помежду ни, трябва да ти задам още няколко въпроса.

Тя отдалечи стола си от масата, кръстоса крака и стисна чашата с кафе в скута си. Носеше къси панталонки, които подчертаваха хубавите й крака, и червеникавооранжев пуловер без ръкави.

— Това означава ли, че ще ми бъдеш адвокат?

— Все още не — каза той. — Може изобщо да не стана, ако не те обвинят. Но и в двата случая трябва най-напред да го обсъдя със съпругата си. Това е семейно правило. Делата за убийство се отразяват тежко на семейството.

Катрин се облегна и скръсти ръце:

— Ти наистина си се променил, знаеш ли?

— С повечето хора става така, Катрин.

— Не знам доколко аз съм се променила.

— Обзалагам се, че е повече, отколкото смяташ. Имаш семейство, а появят ли се децата, целият свят се променя.

— С децата да. — Харди забеляза, че тя пропусна да спомене Уил, и се запита какво ли означава това в настоящия контекст, само че сега не беше моментът да пита. — Но да допуснем, че съпругата ти…

— Франи.

— Добре. Ако Франи се съгласи и ако наистина стана заподозряна…

— Твърде много „ако“, Катрин — поклати глава Харди. — Да бъдем конкретни. Защо отиде да посетиш свекъра си през онзи ден?

— Вече ти казах. Притеснявах се за парите за колежа на децата.

— Сигурен съм, но защо точно този ден? Имаше ли някаква промяна? Пол и Миси да са преместили по-напред датата на сватбата си или нещо такова?

Тя разклати чашата, преди да го погледне:

— Може би просто нещата се трупаха и изведнъж ми се е приискало да бъда сигурна. И…

— И в момента пробваш как ми звучи този отговор?

Тонът му — неочаквано остър — я стресна. Стрелна го с поглед и бързо си пое дъх.

— Не, не, не правя нищо такова.

— Значи нямаше никаква причина? Нищо, което да отличава деня от всички останали?

— Например?

— Ами например фактът, че съпругът ти не е в града — сниши глас Харди.

— Той беше заминал на риболов на юг.

— Така ми каза и по телефона по-рано. Може би ти е останало малко повече време, за да се замислиш над въпроса с парите.

— Точно така.

— И изведнъж ти се прииска да узнаеш какви са плановете на Пол?

— Да — вирна брадичката си тя. — Не ми ли вярваш?

— Просто ти задавам въпроси и слушам как ми отговаряш, Катрин. Какви са отношенията ти със съпруга ти?

— Нормални. — Отбранителността й вече се долавяше безпогрешно. — Всичко е наред.

— И нямате проблеми?

Пауза и след това:

— Всички имат проблеми, Дизмъс. Никой не е съвършен.

— Не съм твърдял подобно нещо. Просто питах за теб и Уил.

Погледът й се плъзна към вратата, след това право към лицето на Харди.

— Не сме много добре.

Той се приведе към нея и каза едва чуто:

— Катрин, все още никой не те е обвинил. Може би изобщо няма да го направят. Освен това сигурно си напълно, истински невинна…

— Невинна съм. Не съм направила…

Той вдигна ръка:

— Само че ако те арестуват, ако се стигне до процес заради тези убийства, няма да имаш никакви тайни. Всичко излиза наяве. А да те изненадат в съдебната зала е възможно най-лошото нещо, което можеш да си представиш. — Той отпи от кафето си. Когато отново заговори, тонът му беше по-мек: — Но, както казах, все още няма никакви обвинения. Тази вечер само разглеждаме някои възможни непредвидени случаи. Засега ще оставим въпроса за двама ви с Уил. Да поговорим за Пол Хановър. Знаеше ли, че той е имал пистолет?

— Разбира се. Всички знаехме.

— А къде го държи?

— В тайник в таблата на леглото си.

— Зареден?

— Да. Споменавал го е неведнъж през годините. Много обичаше да дразни дъщерите си, понеже те смятат, че оръжията са опасни.

— И имат право — отбеляза Харди. — Но ти знаеше къде Пол държи пистолета си, така ли? Хората знаят това и биха го заявили в съда?

— Не беше семейна тайна.

— Значи става дума за членовете на семейството?

— Да.

— Смяташ ли, че ще свидетелстват срещу теб, ако се стигне дотам?

Въпросът очевидно я изненада. Тя огледа познатата обстановка в кухнята си, сякаш внезапно виждаше всичко в различна светлина.

— Ами не. Мери няма да го направи, струва ми се. Доста сме близки. Не мога да си представя, че Бет или дори Тереза…

— Кои са Бет и Тереза?

— По-голямата сестра на Уил и свекърва ми. Не са най-любимите ми хора и вероятно чувството е взаимно, само че какво толкова, че съм знаела къде Пол е държал оръжието си? Те също знаеха.

Харди престана да си води записки и вдигна глава:

— Обаче те не са били в дома му няколко часа, преди да го застрелят. Нали така?

— Не, не са били там. Искам да кажа, не знам със сигурност, но…

— Не се притеснявай за това — махна с ръка той. — Ако нямат алиби, полицията скоро ще го узнае. Сещаш ли се за някой друг?

— Кой например?

— Не знам. Каза, че Мери не би свидетелствала против теб. Останах с впечатлението, че се канеше да кажеш, че Бет или Тереза биха могли да го направят.

— Не съм казала подобно нещо!

— Да, знам, че не си.

— Не се и канех да го кажа!

— Добре.

Той изчака тя да овладее чувствата си.

— Тук не става въпрос за семейството — каза тя най-сетне. — Става въпрос за Кунео.

— Не е така — възрази Харди, — всичко има значение. — Харди се приведе леко напред и каза тихо и донякъде напрегнато: — Може би не искаш да говориш за това сега, но всички останали от семейството ти имат същия мотив като теб и ако някой от тях не те харесва и ти бъдеш обвинена, те може да се окажат в изключително изгодна позиция да ти навредят и в същото време да защитят себе си. Ако причината за всичко са парите на Пол, както ми се струва, значи става дума и за техните пари. Ясно?

— Добре. Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш. Нормално е да се опитваш да защитиш семейството си. Всъщност ако не го беше направила — подсмихна се той, — щях да си помисля, че има нещо съмнително.

Лекото разведряване й помогна да се поотпусне.

— Значи не мога да спечеля, каквото и да се случи?

— В основни линии е така. Но в момента се нуждая само от обща информация. — Харди се облегна: — Струва ми се, че бяхме стигнали до Тереза.

Раменете на Катрин се попрегърбиха. Харди скришом погледна часовника си — десет без четвърт — и си даде сметка, че разговорът им скоро трябва да приключи. Ако разследването наистина стигнеше до нея и ако той поемеше случая, щяха да разполагат с цялото време на света. Само че вече бяха започнали да обсъждат отношенията й със свекърва й и той искаше да чуе какво още има да му казва.

— Тя не ме одобрява и никога не ме е одобрявала.

— Защо?

— Де да знаех. Опитах се да бъда добра съпруга и майка и дори снаха, но тя е… Ами тя е жена с много труден характер. Има непоклатима представа какви трябва да бъдат жените, а аз просто не съм такава.

— И каква е тази представа?

— Ами, първо, според нея жената трябва да работи. Тя работи. Бет и Мери също работят. — Катрин замълча и поклати глава: — Само че това не е точно така, защото когато двамата с Уил се запознахме, аз работех, а тогава тя бе още по-отрицателно настроена към мен, отколкото е сега, колкото и да е трудно да си го представиш. — Отново въздъхна. — Просто не бях достатъчно добра за момчето й.

— Това трябва да е Уил.

— Златното момче — кимна тя. — Той би трябвало да се ожени за някоя с повече… не знам какво… амбиция. За жена, която би го стимулирала повече, за да разгърне истинските си възможности. А аз просто съм го обременила с едно семейство и съм си останала у дома, вместо да нося доходи вкъщи, затова той е бил принуден непрекъснато да се бори, за да свързва двата края. И точно затова не е успял да постигне същия успех като баща си.

— И за това си виновна ти?

— Абсолютно. Че как иначе? Защо изобщо ме питаш? Не може да е виновен Уил, така че кой остава? — Катрин внезапно погледна към вратата на кухнята, изправи се, затвори я и се върна на мястото си. Страните й бяха пламнали. — Само че най-голямата веселба започна, когато се родиха децата. Аз, разбира се, се оказах ужасна майка. Първо съм ги била разглезила, след това пък съм се държала твърде строго с тях. Първо съм им прощавала всичко, след това пък не съм ги оставяла да се забавляват. Не съм ги хранела както трябва, обличала съм ги ужасно. Съсипвала съм момичетата, защото не съм им давала пример като силна и работеща жена. Съсипвала съм и Сол, защото съм била прекалено мека с него. Освен в случаите, когато съм била твърде сурова и съм наранявала чувствителното му сърце. — Тя отметна назад косата от челото си и си пое въздух. — Е, започна да се получава, нали така?

— Всичко е наред.

— Знам, знам. — Катрин направи пауза. — Както и да е, накрая вече стана нетърпимо — тогава Сол беше на около пет години — и аз заявих на Тереза, че не искам да идва повече. Беше безмилостна и настройваше децата против мен. Убедих Уил да се съгласи. И знаеш ли какво направи тя тогава?

— Какво?

— Подаде молба в съда за правото си като баба да ги вижда. Срещу нас! По онова време двамата с Пол вече бяха разведени и в живота й беше останала единствено работата и внуците й. Просто прекали. Боже, какво време беше само!

— И какво се случи?

— Накрая Пол се намеси и ни накара да седнем и да се споразумеем. Нали Тереза не искала да раздели семейството? Нали не искала децата да не познават единствената си баба? В крайна сметка решихме, че тя може да идва да ги посещава разумно често, стига да престане да ме критикува, особено пред децата.

— И какъв беше резултатът.

— Учудващо добър. Макар че според мен тя все още смята, че и осемте й внучета са само нейна отговорност, защото нито едно от семействата не се е справило толкова добре, колкото Пол. Непрекъснато ни проверява колко сме спестили за обучението им в колеж и дали правим вноските за жилищата им. Авансови вноски! Обожавам тази дума! — Последна въздишка и сетне тя извинително сви рамене: — Както и да е, Тереза си е такава.

— Очарователно. — Харди отново погледна часовника си, след това погледна към нея. — Искаш ли да спрем? Доста неща изяснихме. Как се чувстваш?

Внезапно появилото се на лицето й топло изражение изцяло я преобрази:

— Знаеш ли, всъщност наистина съм добре. — Помълча и попита: — Не ти ли се струва някак невероятно, че седим тук и правим това?

— Честно казано, да — усмихна й се той.

— Добре, значи не съм само аз. Може би в крайна сметка наистина не си се променил чак толкова.

— Освен във всяка фибра на тялото си.

— Е, да, това е така, разбира се. Живот.

— Живот — повтори той и помежду им се възцари кратко мълчание.

Тя се пресегна и стисна ръката му:

— Много се радвам, че ти се обадих.

Той кимна, издиша леко и почука с писалката си по листовете:

— Така. Да поговорим за случилото се, след като си тръгна от къщата на Пол онази вечер.

— Добре. Какво те интересува?

— Всичко, като се започне от това колко е бил часът.

Тя се облегна назад и облегна лакти върху масата.

— Малко след четири, сигурно към четири и половина.

— И какво направи? След като си тръгна.

Срещна погледа му, бързо отмести очи и преглътна. Замълча за миг.

— Дойдох си у дома, Дизмъс. Право тук.

Харди внезапно си припомни за времето, когато тя бе излизала с друг младеж. Беше го погледнала право в очите и дори бе преглътнала по същия начин, когато бе отрекла — а след това бе му признала всичко и го бе помолила за прошка.

Очакваше едва ли не и сега реакцията й да бъда същата, докато я чакаше да отрече тази очевидна лъжа. Само че този път тя запази самообладание и срещна погледа му. Той си отбеляза наум да се върне отново на въпроса къде е била, след като си е тръгнала от дома на Пол, и продължи да разпитва:

— Децата бяха ли тук, когато се прибра? — колебливо й се усмихна той. — Наистина се надявам да ми отговориш утвърдително на този въпрос.

— Иска ми се да можех, но не бяха тук.

Отговорът никак не допадна на Харди и сигурно си бе проличало, защото тя побърза да обясни:

— Мога да ти покажа на календара си. Няма нищо страшно. В сряда всички имат по нещо в училище поне до пет или шест часа. Сол свири с групата. Поли участва в училищната пиеса, а Хедър прави годишника. Тя му е редактор. И понеже всички знаехме, че вечерта Уил вече ще е заминал, аз им казах, че може тази вечер да не готвя, а да наваксам със сметките. Затова им предложих да се срещнат в училище и да отидат някъде да хапнат пица.

— Така ли са направили?

— Да, допускам. Не съм ги питала.

Харди си пое дъх:

— Значи ти си била сама у дома, занимавала си се със сметките и си гледала телевизия, докато не си видяла пожара по новините?

— Точно така — приведе се тя напред. — Не бях там, в къщата на Пол, Диз. Бях си тук. Цялата вечер, преди да изляза.

— Добре, макар че не би било зле да можехме да го докажем. Обади ли се на някого? Да си излязла да вземеш малко захар назаем?

За малко лицето й светна:

— Обадих се на Мери, снаха ми. Исках да й предам какво ми е казал Пол.

— Това е добре. Към колко часа?

— Веднага щом се прибрах. Трябваше да споделя с някого.

— Добре, ами по-късно?

— Кога например?

— Към пет, шест, седем?

Тя поклати глава:

— Просто си стоях тук, размотавах се, хапнах нещо. Някой от съседите може да ме е видял да се прибирам или пък да е забелязал колата на алеята.

— Това би помогнало, но да не се надяваме много. — Позамисли се и каза: — Значи всъщност нямаш алиби.

— Гледах телевизия. Имам сателитна чиния. Може би има начин да се докаже, че съм я използвала.

Харди си отбеляза и реши да изостави тази тема, за да се заеме с друга, която можеше да се окаже още по-опасна.

— Добре, Катрин. Сега това наистина няма да ти хареса. По някакъв начин да си съблазнявала инспектор Кунео?

Тя здраво стисна челюсти:

— Не, не съм.

— Защото той ще каже, че си го направила.

— Така и допускам.

— Но ти не си направила нищо, което той би могъл да сметне за някаква сексуална покана?

— Дизмъс, моля те!

Той вдигна ръце.

— Трябваше да попитам. Няма да е много забавно, ако той разполага с нещо, което би могъл да пусне на евентуален процес.

— Хайде да не споменаваме повече думата процес, става ли? — Поклати глава. — Не, нямаше нищо такова.

— Защото от това, което чух тази вечер, той не разполага с почти никакви улики. Освен ако не намери по дрехите ти неща като следи от барут или бензин, което няма да стане, нали?

— Не.

— Добре тогава. Значи най-вероятно се случва точно онова, което ти каза. Че той е научил за обвинението ти в сексуален тормоз и…

— Но аз не съм пускала оплакване! Не съм предприемала никакви мерки.

— Напротив, казала си на шефа му. Кунео ми се струва истински негодник, че дори и по-лошо. Затова сега си е издействал заповедта за обиск само за да те тормози и да ти покаже, че макар да си го прескочила, той не е отстранен от случая, че все още има власт и че е най-добре да не предприемаш нищо против него.

Тя дълго размишлява над думите му.

— Е, в известен смисъл новината е добра, предполагам — каза тя. — Това означава, че те всъщност не смятат, че съм убила Пол. Просто са ми бесни.

— Може и така да е — съгласи се Харди, — обаче не подценявай вбесените ченгета, защото те могат ужасно да ти вгорчат живота.

— Добре, вече няма да говоря за тормоз. Той ще види, че съм го разбрала и ще ме остави на мира.

— Да се надяваме — каза Харди, — да се надяваме.