Джон Лескроарт
Мотивът (23)

23

Харди стана в пет часа и в рамките на половин час си взе душ, избръсна се и се облече. Отвори вратата на спалнята си на горния етаж, с учудване забеляза светлина в кухнята и остана още по-учуден, когато завари там дъщеря си Ребека, станала и облечена за училище. Седеше и пишеше на масата в трапезарията, пръснала учебниците покрай себе си. Вдигна поглед и му се усмихна:

— Привет, непознати.

— Недей и ти.

— Какво?

— Знаеш какво. Водя процес. Така издържам семейството и за жалост това изисква да работя доста продължително от време на време, което не ми допада особено, противно на мнението на всички у дома. Закуси ли?

— Не.

— Възнамеряваш ли?

Тя сви рамене.

— Мога да ти направя нещо.

— Ти какво ще закусиш?

— Само кафе.

— И за мен същото.

— Никаква храна? Протеини, които да ти помогнат да изтърпиш мъчителните часове в училище?

Тя спря да пише, вдигна поглед и отново му се усмихна:

— Ти ще си набавиш ли протеини?

— Аз съм възрастен, нямам нужда.

— А аз съм на осемнайсет.

— Имам смътна представа. Присъствах на раждането ти. Какво искаш да кажеш с това?

— Само, че аз също съм възрастна. Според законите на много щати.

— Обаче тук си ученичка, която се нуждае от енергия, затова трябва да се храниш.

— Но не и да закусвам.

— Това е най-важното хранене за деня.

— Така казват всички, обаче ако ям сутрин, ще напълнея.

— Никога няма да напълнееш. Изразходваш всичко ежедневно, работейки.

— Може да престана да го правя.

— Направиш ли го, можеш да спреш и да ядеш.

Пауза.

— Добре, ще хапна нещо, ако и ти хапнеш.

Харди усети как раменете му се отпускат. Приближи се и целуна дъщеря си по главата.

— Трябва да станеш адвокат, щом умееш да спориш така. Никак няма да ми е приятно да застана срещу теб в съда.

Тя разсеяно вдигна ръка и обгърна шията му.

— Да знаеш, че те обичам дори когато отсъстваш. Но ми липсваш.

— И аз те обичам и ми липсваш, обаче какво да се прави! Ще забъркам нещо с яйца.

Тя го изгледа с извити вежди, вдигна три пръста и извърна глава настрани. Продължи да държи вдигнати трите си пръста.

Харди без усилие преведе езика на знаците и гордо каза:

— Каквото и да е.

— Не е зле — каза тя и го изгледа одобрително.

— За един възрастен — сви рамене Харди.

 

 

Докато закуската се готвеше в черния му тиган, той излезе на предната веранда, слезе по стълбите и се озова под силния дъжд. Взе „Кроникъл“, хвърлен близо до вратата, и тичешком се прибра вътре. В кухнята извади вестника от найлоновата му опаковка и надникна под похлупака, където яйцата все още не бяха готови.

Реши да ги остави още минута-две, метна вестника върху кухненския плот и го разгърна. Макар че процесът беше осигурил доста съмнителна храна за таблоидите, както и непрекъснат, но не толкова сензационен разход на мастило в местната преса, все още не се бе превърнал в новина от първа страница, затова Харди застина при вида на заглавието, което се мъдреше там: ОБВИНЕНИЕ В ЗАГОВОР НА ПРОЦЕСА НА ХАНОВЪР. След това с малки, но дебели черни букви пишеше: ПОСТАВЯТ СЕ ПОД ВЪПРОС ВРЪЗКИТЕ НА КМЕТА С ЕКИПА НА ЗАЩИТАТА.

Харди се наведе над плота, поставил двете си ръце отстрани на вестника, и се зачете:

„Вчера процесът за двойно убийство срещу Катрин Хановър получи неочакван обрат, когато един от главните свидетели на обвинението и разследващ случая инспектор, сержантът от отдел «Убийства» Дан Кунео, заяви в показанията си, че кметицата Кейти Уест лично е помолила заместник-началника на инспектор Ейбрахам Глицки да насочва и може би да възпира полицейското разследване на убийствата на известния лобист Пол Хановър и на неговата годеница Миси Д’Амиен.

В отговор на въпросите след появата си в съдебната зала вчера сержант Кунео разви по-обстойно тезата за съществуването на заговор, като заяви, че Глицки, а съответно и кметицата Уест, неведнъж са възпрепятствали усилията му да арестува главната си заподозряна за убийствата от май, миналата година, Катрин Хановър. «Те скалъпиха обвинения в сексуален тормоз срещу мен, за да ме държат далеч от нея, казаха ми да не я разпитвам повече, опитаха се да ме насочат към евентуални други извършители. Беше ми оказан огромен натиск».

Няколко групи в общината вече изразиха възмущението си по повод на тези обвинения, макар че до този момент кметицата отказва коментар. Марвин Олръд, говорител на проекта «Градска справедливост», полицейска надзорна организация, призова за провеждането на пълно разследване на отношенията на кметицата с високопоставени политици. «Арогантността на кметицата и своеволието й подкопават основите на нашата правораздавателна система. Намесата и търговията с влияние от страна на нашите политически лидери са като тумор в тялото на политиката е този град и трябва да бъдат спрени», твърди Олръд“.

Бяха цитирани още пет-шест подобни изявления, които разгръщаха историята. Вече не ставаше дума просто за обвинения. Съвсем открито се намекваше за заговор.

Обвиненията на Кунео уличават и адвоката защитник на Катрин Хановър, Дизмъс Харди, чиито удобни и близки отношения с топ ченгето Глицки и с кметицата отдавна са обект на предположения и обсъждане сред служителите в Съдебната палата. По-нататък Кунео каза: „Всички знаят, че той е излизал с Катрин Хановър, когато са били в гимназията. Приятели са още от деца. Когато стана ясно, че тя ще бъде главната ми заподозряна, той е отишъл при своята приятелка кметицата и е помолил общият им приятел Глицки да използва влиянието си, за да ме държи далеч от нея. За щастие, не се получи“.

Заместник-началникът Глицки не се е явявал на работа от два дни и не отговаря на обажданията до кабинета си. Харди също не бе намерен, за да коментира.

 

 

— Татко? Добре ли си?

Все още подпрян на ръцете си и надвесен над отворения вестник, Харди стоеше неподвижен.

— Ако някой от съдебните заседатели види това или научи за него, ще настоявам процесът да бъде прекратен заради неправилно провеждане. Трябва да го направя, защото иначе ще изляза некомпетентен. — Той се изправи и притисна очите си с ръце. — Ще трябва да започна всичко отначало. А Катрин през цялото време ще бъде в затвора. Боже!

Дъщеря му се приближи до него и обгърна кръста му с ръка. Той обърна отново на първа страница, за да може тя да прочете статията отначало. Когато свърши, облегна глава на гърдите му.

— Само че това няма нищо общо с истината.

— Напротив. Бедата е там, че по-голямата част от написаното всъщност е истина. Кметицата, Ейб и аз сме приятели. Тя помоли Ейб да се заеме с разследването. Аз някога излизах с Катрин. Фактите са тези, само че са изопачени. Много ми хареса твърдението, че Ейб не е ходил на работа от два дни, с което намекват, че се крие от въпросите, когато всъщност бебето му се е родило с дупка в сърцето. Смяташ ли, че това може да обясни отсъствието му?

— А какво ще кажеш за твоето приятелство с чичо Ейб, което било обект на обсъждане…

— Моето удобно приятелство. Освен това е обект на обсъждане и на предположения. Не забравяй предположенията.

— Не бих ги забравила. Но какво означава всичко това?

— Означава, че здравата сме загазили.

Двамата стояха и се взираха във вестника.

— Какво ще правиш? — попита най-накрая Ребека.

— Първо ще видя дали мога да накарам съдията да попита дали някой от съдебните заседатели е видял статията или е чул за нея.

— Наистина ли го искаш?

— Нямам друг избор. Това е нещо твърде сериозно, за да го пренебрегна. Мисля, че мога да убедя Браун.

— Да обяви процеса за неправилно проведен?

Той кимна:

— Ако някой от съдебните заседатели прочете това, а аз съм убеден, че поне трима от тях умеят да четат, всичко става крайно предубедено. Ще бъдат изгонени само защото са пренебрегнали указанията на Браун. Ако са го обсъждали с другите съдебни заседатели, целият състав си заминава.

Внезапно той възкликна разтревожено, пресегна се да вдигне капака на тигана и изключи котлона под него.

— Обичам яйцата да са малко загорели — стисна кръста му Ребека. — Не се притеснявай.

Само че Харди беше притеснен заради това, че бе изгубил представа за времето.

— Никога досега не съм развалял нищо, което съм готвил в този тиган — нещастно отбеляза той.

— И все още е така — възрази дъщеря му. — Само е малко прегоряло.

— Все едно. Това е лош знак.

— Не, не е лош знак. И без друго не обичам рохки яйца.

Харди тикна ъгълчето на шпатулата под един от твърдите жълтъци.

— Е, със сигурност не са рохки. И на какво е знак тогава?

Тя се замисли за момент.

— На упорство. Да останат в тигана, дори когато стане много горещо.

Добронамерените и успокоителни думи отекнаха някъде в съзнанието му, но Харди не можеше да определи точно как.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Убедена съм — рече тя.

 

 

Два часа по-късно в „любовното гнездо“ адвокатът и клиентката му седяха в двата края на дългата маса, която беше единствената мебел в стаята.

— Това е невероятно — каза Катрин, след като остави вестника на масата. — Какво означава?

— Означава, че може би ще можем да започнем всичко отначало, ако искаш.

Тя го изгледа ужасена:

— Искаш да кажеш от самото начало?

— Почти.

— Не мога да го направя, Дизмъс. Не мога да остана тук толкова дълго.

Харди не беше съвсем сигурен, че тя преувеличава. Познаваше много хора, които бяха лежали в затвора — включително и такива, за които той беше едва ли не като роден дом, — и повечето от тях отначало не можеха да приемат положението си, ненавиждаха всяка секунда от случващото се, но в крайна сметка го приемаха като житейска действителност. През последните осем месеца Катрин с всеки изминал ден все повече се потискаше заради лишаването си от свобода. Беше отслабнала, защото почти бе престанала да се храни. Ако останеше тук още осем месеца, докато се подготвяше или се очакваше нов процес, това можеше дори да я убие. Ако не се самоубиеше преди това. Предишната година друг клиент на Харди се бе опитал да направи същото.

— Катрин, ако установим, че някой от съдебните заседатели е видял статията, а те са я видели, и аз не поискам прекратяване на процеса поради неправомерното му водене — независимо какво ще отсъди Браун, — това би било злоупотреба.

— Никога няма да те съдя за това.

— Ти не, но апелативният съд може да реши, че съм некомпетентен.

Тя не можеше да оспори това:

— Въпреки това не искам да спираме. Смятам, че се справяме добре.

— Много ме успокои.

— Ти не смяташ ли така?

— Честно казано, Катрин, не знам. Кунео… — замълча той.

— Какво?

Хрумна му една идея, но не искаше непредпазливо да вдъхва на Катрин фалшиви надежди.

— Нищо. Просто си мисля, че все още ни очакват трудни моменти. Например твоите показания.

Той й обясни проблема със старото и с новото й алиби и как би прозвучало несъответствието на съдебните заседатели.

— Но аз трябва да дам показания, ако ще говоря за Кунео. Нали с това е свързана цялата ни теория защо той непрекъснато ме преследваше?

— Да, поне така беше отначало.

— Нима на втория процес би било различно?

— Би могло. Малко. Не знам. Промяна на мястото на процеса би променила нещата.

— Още ли ми се сърдиш?

Въпросът го изненада — нямаше връзка с разговора им, — но той кимна:

— Да.

— Не съм убила никого, Дизмъс. Знам, че не искаш да говорим за това. Каза ми да не продължавам тази тема, но това е истината. Уверявам те. Освен всичко друго не мога да остана тук още дълго. Трябва да виждам светлина в тунела.

— Не прави глупости, Катрин.

— Няма. Но не мога да започна всичко отначало.

Харди рязко се изправи от масата и отиде до стъклените стени на затворническото помещение за срещи между клиенти и адвокати. Не помнеше кога за последен път бе допускал някой процес да му се изплъзне до такава степен, а сега не беше сигурен как трябва да постъпи. Повечето адвокати защитници посвещаваха голяма част от времето си на това да издействат за клиентите си отлагане — да отложат деня на равносметката и на окончателното произнасяне на присъдата. Само че Катрин не искаше отлагане, не можеше да го приеме. Тя искаше разрешение. Обаче ако той се опиташе да издейства това с цената на една печеливша стратегия, ако проявеше недоглеждане по отношение на доказателствата или сгрешеше, като се откажеше да изиска прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, имаше голяма опасност да я обрече на доживотна присъда.

Хрумна му обаче, че може би има и друг подход — законен, но рядко прилаган, — който може да промени всичко. Ако успееше да накара Браун да отсъди, че изявленията на Кунео пред пресата са резултат от умишлена простъпка на обвинението — т.е. на Роузън, — тя може би щеше да му позволи прекратяване на процеса по вина на обвинението. В такъв случай Катрин — която веднъж вече е била подсъдима в щата, — щеше по силата на правилото за повторното обвинение да излезе от залата свободна. Не можеха да я съдят отново за същите престъпления, дори и да става дума за предумишлено убийство. Разбира се, това беше изключително трудно решение за съдията, защото той трябваше да отмени решението на голямото жури, издало обвинителния акт, както и усилията на прокурора и на полицията. И отново щеше да се надигне шумотевица около обвиненията в заговор и че нещата са нагласени.

Катрин обаче прекъсна мислите му:

— Може ли да те попитам нещо? — обади се тя зад гърба му.

Той се обърна.

— Истина ли е онова, което каза Кунео. Че кметицата е помолила Глицки да се намеси?

— Да.

— Защо го е направила?

— Защото се е страхувала от враговете на свекъра ти. Решила е, че е свързано по някакъв начин с бизнеса му. С договора за „паяците“ в града.

— И Глицки е проследил тази следа?

— Докато не стигна до задънена улица.

— А всички останали следи?

— Всяка една, до която успя да се добере.

— Ами политическите игри?

— Имаш предвид нещо, свързано с кмета?

— Не, с президента. Нали се сещаш, онази работа с правителството.

Разбира се, в купищата вестникарска хартия, която се изписа преди процеса, назначенията в евентуалния бъдещ кабинет също получиха своите петнайсет минути на догадки и предположения. Но никой — репортерите, частните детективи или административните служители — не бяха открили нищо, което да има дори някаква далечна връзка с убийството на Хановър. Бяха ровили много хора, включително и наетият от Харди частен детектив, и всички бяха стигнали до извода, че Хановър не е бил замесен в нищо съмнително на национално ниво. Освен това процесът на излъчване на кандидати все още дори не бе номинално започнал — убийството на Хановър бе станало седмици преди проучването му от страна на ФБР.

— Не знам дали Глицки се е занимавал специално с това — поклати глава Харди. — Защо? Да не би да се сещаш за нещо?

Харди щеше с готовност да се хване за всичко, което тя можеше да му подаде. Усети лека вълна на тревога. Ето вече почти година защитаваше тази жена, беше третият ден от процеса срещу нея, а през последните два дни тя му бе дала не един, а два потенциално важни факта — пръстена и излъчването на кандидатурите, — на които досега не бе обърнал достатъчно внимание. Това го накара да се сепне.

Дали собствените му демони — тревогата му по повод теорията на Кунео за наличието на заговор, допускането на личното отношение неизбежно да се прокрадне в защитата на бившата му приятелка, лудостта на пресата, личните и професионалните проблеми на Ейб — дали всички тези тревоги не пречеха на способността му да провежда компетентна защита, дали не му затваряха очите за други важни факти? Основното правило в стратегията по време на един процес е да не допускаш нищо да те изненада, след като влезеш в съдебната зала. Само че в момента осъзна, че в два последователни дни е бил уязвим два пъти! За щастие, все още не се бе случвало в съдебната зала, но явно бе допуснал немарливост при подготовката си, така че беше само въпрос на време.

Беше безотговорно — трябваше да отиде при Браун и още днес да поиска прекратяване на процеса, а след това напълно да се оттегли. Заля го вълна на омерзение към самия него и си даде сметка, че е провалил Катрин и дори себе си. Беше неподготвен. Трябваше да се оттегли.

Само че Катрин продължи да обсъжда въпроса с кандидатурите.

— Точно затова се караха. Заради кандидатурата.

— Извинявай — каза Харди. — Кой се караше?

— Миси и Пол.

— Кога? — едва не заекна Харди.

— Дизмъс! През онзи ден. Не помниш ли, че ти казах, че са се карали?

Макар това да не заличи отвращението, което Харди изпитваше към себе си, той си даде сметка, че снощи, докато бе препрочитал бележките си, си е припомнил този факт, за спора. Само че не бе видял никаква връзка с делото. И сега не виждаше.

Само че Катрин продължи:

— Затова Миси не беше там, когато аз отидох. Тръгнала си много разстроена същата сутрин.

— Защо си е тръгнала разстроена?

— Защото не искала Пол да се кандидатира.

— Защо не?

— Мисля, че най-вече заради къщата. Посветила на ремонта цяла година, а сега изведнъж да се местят във Вашингтон? Не я виня.

— Това ли ти каза Пол?

— Какво? Че тя не иска да се местят? Не. Каза ми, че тя има параноя по отношение на правителството и на проверката на миналото им, което той намирал за нелепо. Тя изобщо не искала да се захващат с подобно нещо. Смятала, че ще бъдат предубедени, защото е чужденка. Просто не искала да се замесва. Това я плашело.

— Но Пол е искал да бъде номиниран, така ли?

— Дали е искал? Дали Пол Хановър е искал национално признание за целия си живот, посветен на служба на обществените и на частните интереси? Папата ходи ли по нужда и гората? Разбира се, че искаше. Каза, че Миси ще се съгласи. Нямало да скъсат заради това. Обичали се. Щяла да разбере, че няма от какво да се притеснява. Сутринта й бил казал, че въпреки всичко ще се кандидатира, затова се скарали и тя си тръгнала.

— А след това се върнала, точно навреме, за да бъде застреляна — отбеляза Харди.

Това отрезви Катрин.

— Да, направо е улучила момента, нали?

В крайна сметка Харди си помисли донякъде с облекчение, че този факт може да се окачестви интересен и дори интригуващ, но без връзка. Скарването на Пол и на Миси в деня на смъртта им не е бил причина някой от тях да убие другия. Някой друг бе убил и двамата. При това положение Харди оставаше само с пръстена и с въпроса за алибито на Тереза Хановър за нощта на пожара.

В този момент приставът почука на вратата и съобщи, че е време да тръгват за залата. Харди, който беше в опасно емоционално състояние, трябваше едва ли не да си прехапе езика, за да се въздържи да каже на пристава да не слага белезници на клиентката му и че не е нужно да я унижава така.

Но знаеше, че това би било напразна загуба на време.

Белезниците щракнаха около китките й.