Джон Лескроарт
Мотивът (28)

28

Глицки изобщо не възнамеряваше да се разправя с медиите. Щеше да изпълни мисията си тайничко. Просто се появи в кабинета си рано сутринта, след това изчезна, за да се заеме с Д’Амиен. Не носеше мобилния си телефон и включи пейджъра си само на вибрация.

В момента седеше в малкия кабинет на правния отдел на единайсетия етаж в емблематичната сграда от полиран гранит на Американската банка в центъра на града. Пред прозореца неподвижният облак препречваше цялата гледка. Петима адвокати и техните секретарки работеха в пространството отпред — адвокатите в своите кабинки, които бяха с големината на тази, в която се намираше Глицки, а робите им — на бюра до отсрещната стена.

Водачът на Глицки във финансите на Д’Амиен беше сериозна млада жена с миша кестенява коса, бежов костюм и очила с дебели стъкла като на бутилка кока-кола. Тя вероятно още не бе навършила трийсет години, казваше се Лайза Рейвъл и беше точно човекът, чиято помощ му трябваше, докато търсят. Прилежна, осведомена за системите на банката, ентусиазирана по отношение на работата си. Вече беше принтирала окончателното извлечение, което Глицки беше видял предния ден в местния клон (в клоновете материални архиви се пазеха само две години). След това тя му предложи да прегледат депозитите за почти тригодишния период на съществуване на цялата сметка, като започнат отзад напред.

Глицки си спомни, че иска да пусне търсене по номера на социалната осигуровка на Миси — и да научи нещо повече за нея, — затова се обади в кабинета си и помоли Мелиса да се заеме и да му съобщи на пейджъра, когато научи нещо. След това двамата с Рейвъл сериозно се хванаха на работа.

Сумата, с която беше отворена сметката, бе внесена в брой и беше точно 9 900 долара. Глицки, който до този момент вече бе склонен да открие появата на злокобен модел, оцени този факт като интересен, дори и само защото банките бяха задължени да докладват за всеки касов превод над десет хиляди долара, а този беше точно под минимума. В началото, което беше преди повече от две години, имаше няколко чека, до един предсказуеми — на името на Рут Гътри всеки месец за наема, за телефона, за други режийни и така нататък. През следващите пет месеца сметката почти се беше изпразнила и тогава започваха да се появяват редовни вноски от порядъка на хиляда долара. Глицки, който в началото накратко беше запознал Рейвъл с положението, каза:

— Според мен тогава е започнала да се среща с Хановър.

След известно време вноските отново започнаха да се въртят — отново пределната цифра — около девет хиляди долара месечно. Д’Амиен беше започнала да прави месечни вноски за мерцедеса през февруари в годината преди смъртта си. Започнаха да се появяват редовни вноски и чекове — по един всеки месец в продължение на двайсет месеца от порядъка на шест до осем хиляди долара, но три от тях бяха по-големи от сто хиляди долара — на името на Леймар Констракшън. След това имаше по-стандартни месечни плащания на кредитна карта Мейсис и на карта Нордстром. Беше си извадила карта Виза и бе започнала да прави редовни вноски по нея. Имаше чек за сумата от 885 долара към кабинетите на д-р Ямаширу. И още един такъв чек за сумата от 1435 долара.

— Този тип — посочи Глицки към екрана — е бил зъболекарят й. Явно е имала проблеми със зъбите.

— Доста сериозни ми се струват — отбеляза Рейвъл. — И не е имала осигуровка.

Това озадачи Глицки? Не е имала осигуровка ли?

Продължиха да разглеждат сметката.

— Трябва да взема призовка и за сметките на Хановър, докато се занимавам с този въпрос, и да сравня сметките за ремонта — каза той. — Според мен тя е теглила пари от сметката си и ги е слагала в сейфа.

— Един момент — каза Рейвъл и удари няколко клавиша на клавиатурата. — Ето вижте.

Екранът показа, че поне засега теорията на Глицки е правилна. Документацията за няколко от по-нормалните вноски показваше касовите плащания от сумите по чековете, които бе осребрила и депозирала. Хановър явно редовно и беше писал месечни чекове, за да покрие и разноските й за живот, и (вероятно не много разумно) за плащанията към Леймар за ремонта. Трите суми, които бяха над сто хиляди долара, бяха прилежно съчетани с чекове, които тя бе издала на Леймар за същите суми под критичните деветнайсет хиляди долара. Другите чекове за Леймар обаче бяха за деветнайсет хиляди долара месечно. Глицки заключи, че тя е взела тези пари, депозирала е половината в чековата си сметка, а другата половина — девет хиляди и петстотин долара месечно — е слагала в сейфа си. По време на близо двайсетте месеца на редовните плащания на Хановър към нея тази сума възлизаше грубо на двеста хиляди долара.

— Значи той я е и издържал — каза Рейвъл.

— Вижте какво е крала — каза той. — Не е имало нужда да я издържа.

— Не мога да повярвам, че данъчните не са надушили нещо.

— Не знам. Тя е поддържала всички суми под десет хиляди долара, както забелязахте.

— Добре, но приходите.

— Може би не е подавала данъчна декларация.

— Играла си е с огъня — поклати глава Рейвъл.

— Тя не е американка. Може би не е разбирала какво прави.

— Може и да не е била американка — посочи младата жена към екрана, — обаче това е истински номер на социална осигуровка.

— Което ме подсеща…

Глицки се обади в кабинета си, но Мелиса беше отишла на обяд. Той остави още едно съобщение и се върна при компютъра.

Накрая след почти два часа — принтирайки страници, обсъждайки с Рейвъл и градейки теории — двамата стигнаха до последното извлечение при затварянето на сметката. В този момент пейджърът на колана му започна да вибрира.

— Това е секретарката ми — каза той, но когато погледна номера, се оказа, че греши. Беше Харди.

Глицки му се обади.

— Замислих се за нещо, което каза тази сутрин — каза Харди. — Нали се сещаш за колата?

— Да, сещам се за колата.

— Все още не знаем къде е.

— Знаем. Някой я е откраднал.

Усети разочарованието му дори по телефона.

— Сигурен ли си?

— Не, стигнах до този извод, защото я няма никъде другаде. Явно някой я е откраднал, а няма кой да я обяви за открадната.

— Значи не е обявена за открадната?

— Боже, Диз, нали току-що ти казах. Накъде биеш?

— Просто питам къде провери.

Глицки се опита да преодолее нетърпението си:

— Искаш ли да ти направя списък? Наистина търсих: в пътна полиция и по паркингите, в извадените от движение коли, при „паяците“…

— Какво? При кои „паяци“?

— На техните паркинги.

— Да, но и на двете компании ли?

Глицки усети пристъп на лек гняв и попита:

— Какво искаш да…? — Само че спря, защото си даде сметка, че ако колата е била вдигната през първите няколко седмици след пожара, щеше да бъде извозена до паркингите на „Тау/Холд“. Само че по-малко от шест седмици след това бизнесът бе поет от „Бейшор Ауто Тау“ и понеже оттогава вдигнатите коли се караха на техните паркинги, там беше проверил и Глицки. Прехвърлянето на договора към новата компания за вдигане на автомобилите в града не бе минало никак гладко, архивите бяха загубени или временно затрити, много коли бяха разглобени или откраднати. Понеже „Тау/Холд“ неохотно помагаше на Бейшор с неща, които да направят дейността й ефективна и продуктивна, компютърът на общината все още не беше успял да набави изгубената информация и едва ли щеше да го направи скоро.

— „Тау/Холд“ — каза Глицки.

— Просто ми хрумна — отвърна Харди.

 

 

Джоузеф Уилис беше последният свидетел и представляваше най-сериозното предизвикателство, което, разбира се, в същото време беше и златна възможност.

Ерудиран, благ, спретнато облечен с меко сако от камилска вълна, светлосиня риза и червена папийонка, съпругът на Максин не оставяше никаква възможност за несигурност по отношение на разпознаването на Катрин. Роузън го разходи из показанията му, които бяха непротиворечиви и поднесени с голяма увереност. За разлика от жена си в нощта на пожара той не бе казал на инспектора по палежите Босио, че жената, която е излязла от къщата, е била Миси. Беше заявил само, че е била жена. Уилис не си бе у дома и по време на първото посещение на инспектор Кунео, когато бе донесъл снимката на Миси във вестника, затова не я бе разпознал първоначално колебливо. И той бе разпознал Катрин първо по снимката на Кунео и след това по полицейската снимка, а накрая и при очната ставка в редица с други жени през юли.

Когато се изправяше, за да започне кръстосания му разпит, Харди знаеше, че работата му е изпечена.

— Господин Уилис, бих искал да обсъдим показанията ви за жената, която сте видели да напуска дома на Хановър през нощта на пожара и която сте разпознали като Катрин Хановър.

— Разбира се. — И Джоузеф като съпругата си знаеше, че е важен свидетел за обвинението и той също — при това с повече основание — явно се радваше на ролята си. — Така и допусках.

Публиката се разкиска, а Харди се престори, че се усмихва. Страхотен човек, който нямаше нищо против една добронамерена шега.

— Чудесно. Значи сме на едно мнение. — Замълча за момент. — Бихте ли ми казали по кое време приблизително забелязахте жената да излиза от дома на Хановър онази вечер?

— Не знам с точност. Не си погледнах часовника.

— Бихте ли могли да предположите?

— Наши приятели ни бяха на гости и пиехме коктейли. Представлението, което ни се искаше да посетим, започваше в девет и ние искахме да сме там към осем и половина, което означава, че трябваше да тръгнем към осем. Бих казал, че сме били в дневната между седем и петнайсет и осем без петнайсет.

— Каква беше вечерта?

— Доколкото си спомням, имаше хладен вятър, а по-късно стана мъгливо. — Погледна към съдебните заседатели и добави: — Както е обичайно за май и юни.

Стремеше се да се държи непринудено и приятелски, но Харди се надяваше съдебните заседатели да го възприемат като педантичен и снизходителен.

— Добре. Значи било е хладно и е духал вятър. Заявили сте, че сте забелязали тъмносинята блуза на жената, защото е била лъскава, от подобна на коприна материя, така ли е?

— Да? — Джоузеф Уилис се размърда на свидетелското място и преметна крак връз крак. От изражението му личеше, че не разбира каква е целта на тези въпроси.

— Това въпрос ли беше, господин Уилис? Или отговор.

— Извинете. Да, блузата беше лъскава.

— Можем ли да допуснем, че не е имало слънце?

— Ваша Чест! — скокна Роузън от масата си. — Иска предположения.

Браун погледна от подиума си:

— Господин Харди?

— Ще перифразирам въпроса. — Той отново се обърна към свидетеля: — Бих ви помолил да затворите очи, ако това ще ви помогне да си спомните, господине. Когато за пръв път видяхте жената да напуска дома на Хановър, грееше ли слънце?

За учудване на Харди Уилис всъщност се подчини. Когато отвори очи след няколко секунди, той кимна:

— Смятам, че грееше.

— Добре. Кога за пръв път забелязахте жената?

— Докато слизаше по стълбите на дома на Хановър.

— През три къщи от вашата?

— Точно така.

— На около петдесет метра, така ли?

— Приблизително.

— Казали сте на господин Роузън, че в този момент, при първия поглед сте помислили, че жената е Миси Д’Амиен?

— Да.

— Защо?

— Най-вече защото това беше нейната къща, струва ми се. Тя живееше там. Бях я виждал с подобни дрехи. Нормално е да очаквам, че ще бъде тя.

— Добре. А къде в собствената си къща стояхте вие?

— До предния прозорец.

— Той е малко изнесен напред, нали?

— Да.

— Добре. След като тази жена слезе по стълбите, вие твърдите, че тя е пресякла улицата, така ли?

— Да.

— По диагонал, или направо?

— Не гледах толкова внимателно. Не мога да кажа.

— Не сте ли я гледали?

— Не, не специално. Както ви казах, пиех коктейли с приятели…

— Точно така. Между другото, по това време вече колко коктейла бяхте изпили?

За пръв път любезността като че ли изневери на Уилис. Явно засегнат, той измери Харди с гневен поглед.

— Един — отговори той безизразно.

— С други думи, били сте на първия си коктейл? Или вече бяхте изпили един и сега пиехте втори?

— Ваша Чест! — притече му се на помощ Роузън. — Свадливост!

— Нищо подобно, господин Роузън — отсъди Браун. — Отхвърля се. Господин Уилис, можете да отговорите на въпроса. Джанет.

Джан Сондърс му го прочете отново и Уилис изпъна рамене:

— Не мога да си спомня точно. Мисля, че беше първият ми коктейл.

— Добре — каза Харди. — За протокола, какъв коктейл пиехте?

— Ваша Чест! — този път Роузън се изправи и столът му изскърца по пода, но още преди да изкаже основанията за възражението си, Браун го отхвърли.

— Беше манхатън — отговори Уилис.

Харди го удостои със студена усмивка. Двамата мъже вече бяха врагове и бяха прекалено учтиви, правопропорционално на растящата им омраза един към друг.

— Това са две части хубав бърбън и една част сладък вермут, нали?

— Точно така.

— Добре. Сега да се върнем към жената, която вече е на отсрещната страна на улицата, нали?

— Да.

— Жената, която първоначално сте помислили за Миси Д’Амиен.

— Помислих си, че сигурно е Миси Д’Амиен. Не си помислих, че е тя.

— А! — Харди привлече вниманието на съдебните заседатели с един поглед, след това отново се обърна към свидетеля. — Какво ви накара да промените мнението си?

— Вървеше различно.

— Вървеше различно. Какво точно имате предвид?

— Имам предвид, че имаше различна походка. Струва ми се съвсем ясно. Не вървеше по същия начин.

— Значи вие сте разглеждали походката на госпожица Д’Амиен?

Това предизвика нов пристъп на смях сред публиката и Уилис я изгледа почти толкова гневно, колкото Браун.

— Забелязах я. Както човек забелязва разни неща. Не съм я проучвал.

— Добре тогава. Значи тази вечер вие просто забелязахте походката на Миси Д’Амиен?

— Да.

Харди чу зад себе си някакъв звук, глухо изтропване. Допусна, че Роузън ядосано стоварва ръка върху масата, но не посмя да забави разпита, за да погледне. Не знаеше дали Уилис си дава сметка какво е казал току-що, но беше сигурен, че съдебните заседатели са забелязали.

— Добре — каза той. — Нека ви попитам следното: след като наблюдавахте походката на госпожица Д’Амиен, как видяхте лицето й?

— Просто — заекна свидетелят, — просто го видях.

— Когато се изравни с прозореца, до който стояхте вие ли?

— Да.

— Точно от отсрещната страна на улицата?

— Да.

— Значи сте я видели в профил?

Това накара Уилис да спре за момент.

— Да — изперчи се той. — Да, трябва да е станало така, нали?

— Така ми се струва — каза Харди. Не възнамеряваше да притиска Уилис повече засега. Вече го беше наранил жестоко и съдебните заседатели щяха да го намразят заради това. Харди спря за миг, пое си въздух и попита тихо: — Господин Уилис, прозорецът ви гледа към Стайнър Стрийт на запад, нали?

— Да.

— Към залязващото слънце, нали?

— Да.

— А в деня на пожара е греело слънце, нали?

— Да.

— Ниско на небето, тъй като е било поне седем и петнайсет, а може би дори седем и четирийсет и пет, когато жената е излязла от къщата на Хановър. Господин Уилис — продължи Харди, — нека да припомним на съдебните заседатели. Вие сте видели жена, която първоначално сте взели за Миси Д’Амиен, да излиза от къщата на Хановър около седем и половина. Видели сте я отново в профил на отсрещната страна на улицата срещу издадения си навън прозорец, гледайки право срещу залязващото слънце, през което време сте отпивали от алкохолна напитка, приготвена от две части концентрат и една част подсилено вино. Всичко това вярно ли е?

— Да — отвърна Уилис. — Дотук.

— Според мен дотук е достатъчно — каза Харди. Обърна се, отиде до масата си и седна до Катрин, която се пресегна и го стисна за ръката.

— Още въпроси, господин Роузън? — попита Браун. — Не? Добре. Господин Уилис, свободен сте.

 

 

В кабинета на Фаръл Харди беше готов да го моли на колене, ако се наложи.

— Уес, много ми трябва.

— Трябваше ти и несъществуващото й алиби, Диз. Което аз надлежно ти осигурих, ако си спомняш. Но дори да допуснеш, че прелестната Тереза Хановър ще ме приеме отново…

— Нали си е паднала по теб!

— Е, може малко да съм преувеличил. Но както ти казах, дори да се съгласи да ме приеме отново, тази вечер имам среща със Сам.

— Вие нямате деца. Всяка вечер сте на среща.

— Така е. И всяка среща ни е скъпа. Но тази всъщност е планирана. Имаме резервация с няколко приятели във „Фаралон“.

Харди направи гримаса. А Фаръл, полегнал на кушетката с отворено куфарче върху гърдите си, се надигна с дълбока и театрална въздишка.

— Само за информация, какво искаш да научиш този път?

— Какво е знаела тя за Миси Д’Амиен. Дали се е опитвала да открие някакви злепоставящи истории за нея. Дали би могла да я изнудва.

Фаръл кимна:

— Точно такова нещо без всякакви проблеми ще измъкна при един непринуден разговор. Нали се сещаш, че много бързо ще схване какво правим? Ченгетата не са ли я питали за това?

— Кунео не я е питал.

— И ти очакваш да науча това за броени часове?

— По-бързо, ако искаш да успееш за вечерята си.

— И как да го направя?

— Както обикновено, Уес. С очарование, с ум, с психология. С каквото е нужно.

— Наистина ли смяташ, че го е извършила?

— Наистина смятам, че не е невъзможно. Искам да разполагам с някаква мелодия, на която да накарам съдебните заседатели да затанцуват.

Фаръл хвърли куфарчето си на пода до краката си. Изруга с негодувание и погледна Харди.

— Добре, ще й се обадя.

— Благодаря ти. И ми направи още една услуга, моля те.

— Естествено, че то се подразбира. Живея, за да правя услуги на всички без изключение. Каква?

— Внимавай.