Георги Караславов
Татул (31)

31

Старата се ослуша. Тошка се закашля веднъж, дваж и тази кашлица не беше от някакво случайно задавяне. „Чакай! Чакай! — слухтеше старата, като че дебнеше плячка. — Ако се закашля още веднъж, тогава тая инфлуенция и нея трябва да я е пипнала!“

Тошка се повъртя в другата стая, поработи нещо и излезе. Точно пред вратата на собата тя се спря и се осекна. „Аха! Аха! — ококори се старата. — Също като мене. Дано само повечко да я подържи!“

Тошка мина в кухнята. Старата се залепи на прозореца, нададе ухо, но нищо не можа да чуе. Искаше да разбере дали няма да се закашля още веднъж. И като недочу нищо, дръпна се настрана и се надигна. „Чакай — рече си тя — да ида да видя. И ако има нещо, още сега ще я наредя… Докато е време, инак може да й мине като оня път…“

— Булка, тури малко фасул да се свари за пладнина — заръча старата още щом влезе в кухнята.

— На чорба ли? — прогъгна Тошка.

И като се обърна, старата видя, че върхът на носа й беше зачервен, очите й овлажнели, дишането й тежко.

Тя цяла изтръпна, изтръпна от радост и от страх. Дойде това, което толкова време чакаше. Сега! Сега ще я научи тя…

„Света Богородичке, помогни ми!“ — пошепна си старата и се подпря на въстребчето до вратата. Една салтамарка, сложена върху наредените черги и козяци, се смъкна и падна в краката й. Но тя не я видя, не я усети. Сърцето й играеше като полудяло, ръцете й трепереха като вейки. От толкова дни очите й за пръв път светнаха радостно и тревожните отблясъци в тях бяха само от страха, че може пак да не успее. Но този път тя няма да сбърка. Този път всичко ще се нареди, както трябва. Само дано татулът не я излъже. „Майко света Богородичке! — прекръсти се старата зад гърба на Тошка. — Помогни ми, научи ме как да го направя! Кое по-напред да сложа: онова, дето е в шишенцето, или смляното с черния пипер? И малко счукан ще поръся! И малко счукан ще поръся! — заклати глава старата. — Едното ако не хване, другото ще я удари. Ама да стане, да се свърши.“

Старата се оживи, някакъв незнаен прилив на сили помете в миг и охкането й, и пъшкането й. „Сега? Сега! — заканваше се тя, цялата изтръпнала от радостна тревога и някакъв смъртен, непознат страх. — Ще ми олекне най-сетне, ще хапна и аз сладък залък, ще легна да си поспя, както Господ дал!…“

По-скоро! По-скоро!… Да й каже ли? Да иде ли да й пусне вино? Ами Иван? Тя беше забравила за него. Друг път той от тъмно се замъкваше по тези пусти кафенета, а днеска се е заврял в обора, чака да дойдат да го калесат… И Петето, и то се върти тук… Но с него е лесно: ще го прибере в стаята, ще го залъже с нещо… Но Иван! Иван!

Старата искаше по-скоро да се свърши, та да си отдъхне, да й светне пред очите… Тя се оживи, хрумна й една мисъл. Ще излъже за нещо Ивана, ще го изпрати някъде и ще го изпрати за по-дълго, та спокойно да може да си свърши работата.

„Имам време! Имам време!“ — успокояваше си се сама. А не можеше да търпи, бързаше, като че щеше да изпусне нещо… Толкова дни е чакала, толкова дни се е надявала, толкова дни е следила всяка нейна стъпка, гледала е как диша, не се ли лъщи, не киха ли… И сега изведнъж, когато вече беше загубила надежда…

Тошка се въртеше около огнището, духаше, стъкваше клечки и тресчици, редеше си работата за през деня. Свекървата я гледаше в гърба и въртеше леко глава! „Падна, предаде се и ти!“ Оная другата, омразната, жилавата Тошка я нямаше вече. Пред нея беше хремавата Тошка… Тая Тошка щеше да изпие една паница вино с татул и…

Старата не мислеше какво ще стане по-нататък. За това беше мислила толкова месеца и сега беше напълно уверена, че всичко ще се свърши благополучно. Ще дойдат да я видят съседите, ще кажат, че си е умряла така, както си е ходила, ще я заровят на бърза ръка и всичко ще се свърши… На колко погребения е ходила старата, никъде не е станало дума как е умрял тоя или оня. Ех, умрял си, Господьова работа. Пък болести много, откъде ще знаят здрав ли е бил човек, или не е бил. Оная година, когато Пеню Арабаджията умря, всички останаха с прехапани езици. Беше един здравеняк, една планина човек, кой ли не му завиждаше на здравето. Всички викаха, ако не му се случи нещо я от нож, я от куршум да си иде, ще живее сто години. Пък то… Като си стягал веднъж едно колело, тъй си и останал. Намериха го полегнал настрана, и толкова… И никой нищо не продума, никой в нищо не се усъмни. Умрял си човекът, какво от това… Ами и Деля Пангалкина, и тя така. През деня прашила анасон, вечерта заохкала и докато разберат какво й е, отиде си женицата… Хем и тя беше млада и здрава като кочан… Хората може да поприказват за Тошка, но лоша дума за старата няма да кажат, в това тя беше сигурна. И защо ще приказват лошо, живеят си добре, погаждат се, какво повече? Пък и да видят, че е отровена, пак нищо. Изпила отрова, изпила я, та кой й е крив за това? Малко ли млади и стари се тровят? Човек си е господар на живота и ако рече да умира, можеш ли да го спреш?… Ех, ще попитат защо е направила така — дотегнало й е, що ли, ама нека си питат… Искала, умряла. Ама защо й е дотегнало, от кого й е дотегнало, ех, за това тя сама си е знаела… Тук, на село, много-много не издирват за такива работи. Завистниците и враговете може и да си подрънкат малко, ама нека си дрънкат. Тя да си отърве имотеца, пък те нека си приказват, колкото им се ще… Няма да угадят, никой нищо няма да разбере. „Само татулът дано не ме излъже!“ — молеше се старата, изтръпнала цяла от отчаяние и страх.

Влезе Иван. Навущата му бяха изцапани, гърбът му беше осламен. Той се отърси и седна на малкото столче до огъня.

— Има ли нещо за похапване, а? — обърна се той към старата, а сетне и към Тошка. Старата като че сега за пръв път видя, че е влязъл, погледна го учудено и се сопна:

— Я се изтърси вън, няма все след тебе да се ходи…

Иван се огледа настрана по пода:

— Две-три сламки, голяма работа…

— Голяма работа я! За тебе може да не е голяма, ама който шета, за него е голяма!… — Старата приказваше много високо и приказваше в Тошкина защита. За да не си помисли Иван, че се е оплаквала нещо на старата, Тошка рече тихо:

— Нищо, мамо, аз ще помета…

— Нищо! Не е то нищо! — рече по-меко тя. — Хайде, сложи да хапне нещо и да върви да си гледа работата… Друг ден… — Старата искаше да каже, че друг ден още в тъмно се е запилявал по кафенетата, а днес, когато не й трябваше тук, седи и още за ядене пита… Но си прехапа думата и свърши надругаде: — Кога си питал по това време за ядене…

— Гладен съм. Снощи не съм вечерял — оправдаваше се Иван.

— Като скиториш…

— Иии, скиторя! — отвърна с досада Иван. — Че какво да правя?

— Какво да правиш?… — Старата се запъна: ха сега де, сам питаше какво да прави. Тя помълча за миг и изведнъж се досети, че чичо му Продан беше поръчал да намине у тях, щели да изправят плета на градината. Оня ден воловете им се сборили и го капичнали. — Ето, иди у чичови си Проданови да им помогнеш за плета… Вчера чичо ти ме видя, та ми заръча да ти кажа…

— Ще ида — отвърна Иван. — Още сега ще ида.

Строгостта на майка му беше в защита на Тошка и това много му хареса.

„Виж как се е отпуснала!“ — зарадва се Иван.

— Па като идеш у чичови си, вземи и Петето, да си поиграят там с Ангелча — наръча старата. „Ще се нареди — рече си тя, изтръпнала от радост. — Нека да идат двамината, може нещо да попречат, като са тук…“

— Вземи го, вземи го — помоли се и Тошка. — Омръзнало му е да се върти все из двора. Пък и другарчета си няма тук, всички са по-големи от него, не го щат да си играе с тях.

— Ще го взема — кимна Иван. — Петето къде е?

— Ей сегичка ще го намеря — скочи Тошка. — Заедно да хапнете, каквото има…

— Заедно, заедно, няма какво да се разтакат — обади се и свекървата.

Гласът й щеше да я издаде. Или пък така й се струваше? Тя не знаеше, но усещаше как сърцето й бие като полудяло. Вълнението я стисна за гърлото. „Сега! Сега! — заканваше се тя. — Ако не иска да го изпие, насила ще й го дам… Ама тя ще го изпие. И не само че ще го изпие, сама ще си наточи виното. Сама ще си сипе и счукания татул…“ Пък колкото за шишенцето с татулената водица, него тя ще й го излее някак…

Старата излезе. Не я свърташе на едно място, боеше се да погледне Ивана в очите, струваше й се, че той ще разбере всичко, ще скочи и ще развали цялата работа. Пък така хубаво се нареждаше, тъй добре тръгна тая сутрин. „Само дано… Само дано…“ — молеше се старата. Но какво искаше, и тя не можеше да определи.

Времето вървеше бавно, проточено, лениво. Иван и Петето се бавеха в кухнята, стягаха се, какво правеха, един дявол знаеше… Старата взе да се безпокои. Ето пладнина ще стане, а те още се мотаеха. — Ще мине и тоя ден така, ако и днес не го направи, кой знае дали друг ден ще й падне такава сгода…

Старата се сепна. Пътната врата хлопна, Петето се разтича из улицата като изтървано теленце и ясното му гласче закънтя:

— Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!…

Сега?

Сега вкъщи оставаха само двете. Никой няма да види и да чуе. Само дано не се домъкне някоя гостенка. Старата настръхна, като си помисли, че някоя бъбрива съседка може да се дотътре за нещо тъкмо в това време… Ще я изпъди… Но как ще я изпъди, нали може да се досети… Сега и майка й да се завърнеше от гробищата, старата не би я посрещнала радостно… Само трябваше да се бърза. Никакво отлагане. Още сега, ако може, още до обед да се свърши всичко.

Старата се залепи на прозореца и се вторачи навън. Вратата на кухнята изскърца леко. На двора се показа Тошка, позавъртя се зад хамбарчето, излезе оттам и зави към хармана. „Отива за дърва“ — рече си старата със засъхнало гърло. И изведнъж тя цялата отмаля, силите я напуснаха, главата й отегна на плещите като камък. Тя знаеше какво трябва да прави сега, но не можеше да се помръдне, краката й се бяха свили като претрошени. „Няма ли да мога?“ — попита се тя изтръпнала от ужас и се подпря на ръце. И се дигна, без сама да усети как. „По-скоро! По-скоро!… Няма време!“ — повтаряше си тя в ума и се люлееше като трескава. Към килера, към сандъка… Тя намери ключа, отвърза го от престилката си и влезе пипнешком в полутъмната стаичка. Ръцете й трепереха, но тя отключи бързо и още по-бързо затършува из сандъка. Започна да мята наредените дрехи, сетне се досети, че пак трябва да ги нарежда, укори се и наново започна да ги нарежда. „Какво правя аз? — рече тя гласно и затършува шишенцето и малкото вързопче. — Да ме не види само. Да ме не види, че бъркам тук!“ — плашеше се старата, без сама да знае защо не трябваше да я види, че тършува в сандъка си. Струваше й се, че ако види, ще се изсмее и ще разкрие целия й план… „Ох, божичко, света Богородице! Къде съм ги навряла тия работи!“ — косеше се тя и бъркаше между наредените стари и изпокъсани дрехи. Времето хвърчеше, струваше й се, че е изминал цял ден. Тошка сигурно се е върнала, влязла е в кухнята и чака да я попита за нещо. И като види, че я няма, ще дойде да я търси в стаите, ще се вмъкне и в килера. И ще я види какво прави. Ами сетне? Всичко ще се разтури, ще иде по вятъра!… Но защо ще се разтури? Защо ще иде по вятъра?… Старата се поокуражи и с двойни сили затършува проклетите неща…

Страхът не я пущаше и колкото бързаше да ги на мери, толкова по се заплиташе в размотаните разхвърляни парцали. Най-сетне! Ето! Тя ги напипа, стисна ги и ги грабна. Но се дръпна назад. Трябваше да заключи. Кой знае защо, тя си втълпи, че непременно трябва да заключи. Все й се струваше, че някой ще влезе след това и ще попита: „Ами този сандък защо не е заключен?“ И чак когато завъртя ключовете, тя се досети, че няма защо вече да заключва. „Пък и по-добре е да си е отключен! — съобрази наново тя. — Досега все е бил отключен, нека пак да си е така…“ И тя насочи ключето. Но ръката й трепереше и ключалката като жива все се изплъзваше настрана. А и не беше много светло, та да види. „Да опустее макар! Никакво да се не види! — разлюти се тя. — Ух, че съм пипкава и аз!…“

Ключето щракна, тя опита дали сандъкът е отворен и изтича бързо в стаята. Колко време се беше изминало? И дали Тошка се е върнала от хармана? „Сигурно! — рече си старата. — Няма мене да чака!“

Тя седна до прозореца и се загледа навън. Очите й шареха жадно, извиваха се ту към хармана, ту към кухнята. Да е до огъня? Да се е завъртяла около фасула? Може и там да е, но нищо не се чуваше, никой не шеташе.

Старата подвикна от радостна изненада: Тошка се зададе от хармана с нарамник клечки и тресчици, влезе в кухнята и без да се бави, мина в стаята при свекървата.

— Мамо ма — обърна се тя, — има малко сланинка от вчера, да спържа ли с нея фасула?

— Спържи го, спържи го, защо да го не спържиш! — отвърна старата като в просъница, без да разбира нито какво я питаха, нито какво отговаряше. Тя мислеше само за едно и само едно разбираше: по-скоро да свърши, па каквото, такова…

— Ами как да нарежа сланинката: по на едричко или по на дребничко?

— Както знаеш, булка, тия работи по ги разбираш от мене…

Тошка примижа от радост, по-голяма похвала тя не беше чувала.

— Разбирам ги… — избъбри тя срамежливо. — Хич не ги разбирам…

— Ами ти — обърна се ненадеяно, със загрижен вид старата — какво такова приказваш през носа?… Да не те е нещо… и тебе… а?

— Инфлуенцата ме оставила за най на края — усмихна се Тошка.

— Уууу! — плесна ръце старата. — Вино и черен пипер, още сега! Зер ако легнеш, хем ще се намъчиш като мене, хем и къщата ни няма кой да погледне, нали ме виждаш мене, за нищо не ме бива вече… То такава проклета болест, да чува Господ и да пази…

— Ще изпия една паничка — врътна глава Тошка.

— Аха, аха! — светна старата. — И две ще изпиеш… Много помага… Ако не беше то, не знам какво щях да се правя… И на Ваня, и на него много помогна… — И като се притисна на корема, дето бяха скътани шишенцето и вързопчето, тя се надигна бързо.

— Ами още сега ли? — попита Тошка, радостно смутена от грижите на свекървата.

— Ами защо ще чакаш?… Изпий го, докато е време… На! На ти ключа, вземи голямата паница и иди в избата, та си пусни… Само по стълбата гледай…

Смутена, радостна, ухилена срамежливо, Тошка стисна ключа с трепереща ръка и мина в кухнята. Тя не можеше да се начуди на тези грижи и на това доверие. Сама в избата! Там, дето никой не можеше да пристъпи!… „Гледай сега, стара жена — чудеше се Тошка. — Днеска мисли едно, приказва ти го, утре изведнъж друг ум й дошъл!…“

И когато отвори, тя се огледа като в някакво подземие, дето беше заключено приказно богатство. „И защо заключваше досега, защо пазеше да не влезе някой без нея? — спря се Тошка пред мижавото прозорче с излинелия чувал. — Да имаше някакви пари?“ Тя се огледа. „Вятър! Тя ако има пари, та ще се пържи така за половин лев!“ Но какво имаше, та така грижливо заключваше? Тошка се разглеждаше и нищо особено не можеше да види. Личеше, че е копано сетне, след като е била направена къщата. Гредите бяха сковани здраво, но тромаво. Отдолу имаше наковани разни парченца от дъски, за да се затъкнат дупките на пода. Горе те бяха изгладени много добре, но отдолу приличаха на някакви нескопосано наредени кръпки. Грижовен къщовник е бил старият. Всичко сам беше направил и във всичко имаше пръста на майстор и стопанин. Тъй му и викаха в селото: табиетсайбията.

Тошка се оглеждаше бавно, с едно чудновато любопитство, като че за пръв път влизаше тук. Пък и можеше да се каже, че влизаше за пръв път. Винаги, когато е стъпяла в тази дупка, старата е стояла в това ъгълче и не е давала да се шляят вътре без работа. Като оставяха нещо, и хайде пак навън. Ето и буренцето. Колко е мъничко! Под канелката имаше паничка. На дъното се бяха събрали няколко капки, червени и лъскави като кръв. Тошка завъртя канелката и в паницата потече тънка, изкривена струйка. Виното беше на свършване. Като напълни паницата, тя отпи една глътка, отпи, хем, за да го опита, хем, за да го не изплиска при изнасянето навън.

Когато влезе в кухнята и се обърна, за да го остави на миндерчето, та да иде да пита за черния пипер, тя видя свекървата до вратата.

— Ха така! — рече насърчително старата. — Изпий го сега, та да видиш… виното и без това си е лековито…

— Ами черен пипер има ли? — попита Тошка малко поусмихната.

Старата схвана тая усмивка и я сгълча галено:

— Нищо, нищо! За цер като е, и две паници се изпиват… Ух, аз пък забравих да взема черния пипер… Иди го донеси, в долапчето е, завит е в една книжка… остана още когато Ваню пи…

Тошка тръгна и се усмихна пак: как щеше да изпие цяла паница вино, нали е срамота!… И пред свекървата!

И още щом излезе, старата измъкна из пазвата си шишенцето с гъстата течност. Чу се слабо изкълколване, също като последното вдишване на умиращ. Свърши се. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше отвътре, като че искаше да избяга, очите й се въртяха гузно на всички страни. Тя се люлееше от тревога и страх, от страх, че може да не случи. А трябваше да стане, да се свърши, пък каквото, такова… Ако се отложеше само за един ден още, тя нямаше да издържи, щеше да се пръсне от мъка, да полудее от напрежение… И като помириса празното шишенце, тя го пъхна бърже в пазвата си и хукна навън. На вратата я срещна Тошка. Сърцето на свекървата се преобърна, също като че я свари на местопрестъплението.

— Това ли е, мамо? — показа Тошка сгъната хартийка.

— Това е.

Старата искаше да каже още нещо, но сили не й останаха. За пръв път от толкова време тя се уплаши от постъпката си. Но това беше само за един миг. Ако беше я срещнала извън кухнята, може би нямаше да се уплаши…

Тя изтича до стаята, грабна хурката, сви се до прозореца и се ослуша. Сърцето й още не можеше да се успокои. Ударите му, като удари на чук, отекваха в слепите й очи. „Божичко, помогни ми! — помоли се тя горещо и се прекръсти широко. По кожата й полазиха тръпки. Но от страх или от студ тя не можа да разбере. — Само дано хване… Дано я удари… Дано не излъже!…“ — шушнеше си тя, вперила поглед през прозореца. Кой знае защо, все й се струваше, че снахата ще изскочи от кухнята, ще се разтърчи из двора, ще се развика. От татула, хората се побъркват. Помни още когато бяха деца, те се гонеха из улиците и си викаха припевно:

Татул ли си яла,

та си полудяла!

Татул ли си яла,

та си полудяла!

Старата стисна дланите си: „Ох, има си хас да се побърка някак, че да хукне из махалата!… Божичко миличък Господи, за какво сме тогава!…“

Тя се залепи за стъклото: от кухнята й се дочу вик. Или нямаше нищо?

„Дали да ида да видя?“ — попита се тя и заклати отрицателно глава. Страхуваше се да надникне. Ами ако е разбрала всичко, ами ако я посрещне на вратата, че се хвърли на врата й? „Ще чакам! — окуражи се тя. — Ще чакам тук, пък каквото, такова!…“ Тя се въртеше неспокойно, очите й шареха като на изумяла. „Или пък да изляза? Да ида у какини, а? — попита се тя. — Тогава ще е по-лошо. Отровила я, ще рекат, и излязла…“ Не, ще си седи вкъщи, па когато всичко се свърши, ще се развика, ще се разтърчи, ще се изприпее, та цялото село ще дигне на главата си!… Колко време се измина? И дали Иван и Петето няма да се върнат? „Не, няма да се върнат, пладнина не вярвам да е станало, те там ще обядват…“

В цялата къща беше тихо и спокойно. На двора се разхождаха няколко кокошки, кълвяха и потичваха ту насам, ту натам. Един петел изкукурига, сетне пътната врата като че хлопна. Кучето излая, спусна се и пак се сви назад.

Старата премаля. „Ох, дано не се е върнал Ваню!“ Тя знаеше, че Иван ще се разтърчи, всичко ще дигне на крак, ще намери талига и ако има време, ще я закара до града на доктор… Пък ако я намери изстинала, тогава… Ще си замълчи ли той, или…? През последните дни той беше станал друг човек, тя виждаше това. И нямаше нищо чудно, ако я хванеше за яката и попиташе с яд и злоба: „Ти ли го направи това?“ Старата изстина. „Той ще го извърши това; той не е с всичкия си!…“ И ще я предаде на общината. Защото само той можеше да се сети какво е направено…

Прилоша й. Тя се облегна на рамката и се отпусна. Но се изправи като опарена: навън й се счуха стъпки, някой като че се обади от кухнята.

— Божичко, отидох си! — изпъшка старата и се сви като от стомах.

Но в кухнята беше само Тошка. Като влезе там, тя изсипа половината от черния пипер във виното, разбърка го с една лъжица, постоя, погледна в паницата, усмихна се и разгъна пак книжката. „Я да го изпия всичкия, няма да ме отрови я!“ — рече си тя и го изсипа до прашинка над виното. Лекарството беше от свекървата. Тошка искаше да го изпие всичкото, та по-скоро да оздравее. Тогава и свекървата ще се радва. Така тя искаше да й угоди, да я поласкае. „Нали ти думах, бульо — ще се похвали тя, — на инфлуенции, на простинки това им е всичкото!…“ „Но на гладно ли сърце да го изпия? — спря се тя, помисли и дигна паницата. — Нали е цяр, по-добре е на гладно сърце.“

Виното беше студено, първите глътки я прерязаха като с нож. Но черният пипер я сгря. Тя постоя така с паницата в ръка, сетне я дигна и я допи на един дъх. Между приятния и резлив вкус на виното се промъкваше някаква едва доловима жилка. Но Тошка не й обърна внимание. „От буренцето — мярна се през ума й. — Сгря ме!“ — усмихна се тя, като постоя малко. Един топъл талаз се разливаше бавно по гърдите й, усилваше се, пълзеше по всички части на тялото й и притваряше неусетно дългите й мигли.

„Какво да правя сега — сепна се Тошка. — Чакай най-напред да измия съдовете, тъкмо има малко топла вода. Тая паница няма защо да я търкам, само ще я изплакна.“ Тя се наведе над котела, гребна малко вода, изми я и я остави настрана. „Да взема пепел от огнището, с пепел по-лесно се изтрива“ — наведе се тя напред и взе да дърпа с машата. Опита да гребне със стиската, но си дръпна ръката: „Ууу, много горещо! Чакай да напълня чинията.“ И като се изправи, нещо я удари в главата. Тя се поспря, мигна и се усмихна тънко с крайчеца на устните си. „Хвана ме, не съм свикнала.“ И се разгледа плахо. „Пък и много беше, цяла паница.“ Повеселя. „Да се опия, за срамотите! — укори си се сама Тошка и още по-широко се усмихна. — Дано само не влезе мама… И дано Ваньо и Петето се позабавят, докато да ми мине… Много ако ме удари, ще взема да си полегна… Ама няма да му се дам, от една паница ли ще легна!…“ Тя постоя така и се отмести към умивалника. Нещо я засмъдя по шията, като че я жилнаха лекичко със стрък млада коприва. Гърлото й изсъхна, слюнката започна да се лепи в устата й. „От черния пипер е — успокои се Тошка. — Ууу как ме гори, проклетият!“ Ставаше й все по-топло, огнени струи протичваха на галоп по жилите й, разливаха се, понесени като от вятър, и все към шията й удряха. Тя се запали, нещо взе да я стяга леко. „Опустяло! — ядоса се на себе си Тошка. — Толкова пък да не съм свикнала да пия!“ Също като че някакви черни мравки лазеха по раменете й, щипеха я и не й даваха мира. Тя се почеса по шията, разкопча си яката на блузата и усети, че й поолекна, удари я хлад. Но само за миг. Шията й пламна пак, задуши я, устата й съвсем изсъхна. „Ох! Дано не ме събори! — уплаши се тя. — Дали пък да легна, докато е време…“ Тя постоя, помисли и реши пак: „Няма да лягам, на една паница вино ли ще се дам!“ И тръгна да стъкне огъня, че фасулът май не вреше вече. Но като се обърна, политна и насмалко щеше да падне. „От една паница вино! — укори се Тошка. — Не съм свикнала, опила съм се!“ Тя пристъпи пак и разпери ръце като щъркелче, което за пръв път се учи да хвърчи. Подпря се на стената и притвори очи. Нещо ставаше с нея, но тя още се надяваше, че ще й мине. И когато след малко погледна, огънят й се видя разкривен, разхвърлян. Обърна се към прозорчето — оградата на градинчицата насреща беше извита и на места начупена. Тошка разтърка очите си. Може би така се виждаше през стъклото. Не. Разкривена беше и рамката на прозорчето. Тя се подпря пак на стената и се попипа по челото. Чудно! Челото й гореше, но като че го пипаше с чужди пръсти. „Ръката ми е изтръпнала“ — помисли си тя. Но и другата й ръка се залепи като чужда. Стана й много задушно, нещо я притисна на шията. Тя дръпна пак яката си и още две секретни копчета цъкнаха рязко. Какво стана? Тя се отпусна и се ослуша. Счуха й се гласове. Кой беше дошъл? Да, това беше гласът на леля й Гела. Защо беше дошла? Кого търсеше тук? Тошка се стресна и помъчи да се опомни. „Така ми се е сторило!“ — успокои се тя. Жажда цепеше гърлото й. Тя се насили да преглътне, но в устата й нямаше никаква слюнка. Не, слюнка имаше, но тя като че попиваше в къртичина. Тогава Тошка се хвърли към медника, гребна вода и започна да гълта. Но жаждата пак не й минаваше. Огънят пукаше гърлото й като нажежена глина. Стана й блудкаво, сви я стомах, тя излази до огнището и се наведе, за да повърне. „Ох, да мога да повърна, та да ми олекне!“ — досети се Тошка и се повлече към полутъмния ъгъл, дето беше възтребът. Тя стигна дотам, подпря се и се помъчи да се задържи така. Но не можа. Прилоша й, главата й бучеше, краката й трепереха. Струваше й се, че нито една част от тялото й не беше нейна, като че и ръцете, и краката, и главата бяха взети отнякъде назаем. Тя се облегна добре, постоя така и по едно време й попремина. Но не можа да се изправи. Само се обърна и при това обръщане й се мярнаха двете черни греди на тавана извити, раздвоени, начупени. Колко време се беше изминало, откак изпи виното? Тя се мъчеше да си спомни, но мисълта отскачаше от главата й като гумена топка. Струваше й се, ако посегне, ще може да я хване. Мярна й се, че яденето е прегоряло и че някой идеше да й се кара. Кой беше този, дето идеше да й се кара, тя не можеше да разбере. В кухнята влезе някой, счуха й се стъпки. Петето! Кога беше отворило, та тя не го усети! Извърна се да види и цяла се скова от страх: гредите на тавана още повече бяха се разтрошили. „Аз ги строших!“ — дигна тя ръце, като да се запази от удар. Някой продума отвън. Това е Иван. Той ще я хване сега и ще я изхвърли от къщи навън. Ето го! Вратата се отвори полекичка, един крак се показа, сетне още един. Влезе Минчо. Тошка въздъхна облекчено. Само той няма да й се кара. Тя се извърна, някакви непознати сили нахлуха в нея. Всичко се въртеше пред очите й, всичко беше извито и разтрошено, ала това не я учудваше вече, така трябваше да бъде. Но Минчо се спря до вратата и като че не смееше да пристъпи навътре. Така беше застанал на вратата, когато тя роди Петето. Но сега тя беше самичка в кухнята, защо е застанал там.

— Влез де! — рече Тошка и се засмя с глас. — Какво гледаш така като изтърван заек? Влез, сама съм, мама я няма тук.

Той влезе, но не й отвърна, само я погледна строго и свъси вежди.

— Защо ме гледаш така? — извика Тошка с упрек и разпери ръце да го прегърне. Но той се отдръпна. — Къде се бави толкова? — простена тя. — Мама ще ме изяде тук… Защо ме оставяш сама, нали знаеш каква е…

И чак сега Тошка видя, че това е Иван, облечен с дрехите на Минча. Тя отстъпи, спъна се в съдовете и падна. Медникът й се видя голям, много голям, струваше й се, че не той е в къщата, а къщата е в него Тя се извърна към вратата и извика: Ивана го нямаше, в кухнята беше се вмъкнало кучето. Главата му беше завита с черна кърпа, очите му светеха и само муцуната му стърчеше застрашително. „А, падна ли ми!“ — рече то и пристъпи. Тошка извика и се дръпна назад: това не беше кучето, това беше свекървата. И хем беше тя, хем пък не беше. „Иде да ме удуши!“ — мина й през ума. Тя извика и замахна с ръка. Но свекървата не трепна, гледаше я само, мълчеше и сумтеше ядно. Тошка се сгърчи назад й запълзя към ъгъла. Тя се хвана за дрехите, изправи се, за да може по-добре да се брани, и се помъчи да извика. Но не можа: гърлото й беше схванато. Тя протегна ръце настрана, като да се запази, извърна глава и очите й, широки и безцветно разлени, се облещиха страшно. Една кръвожадна челюст изтрака пред нея и се разтвори като яма. Тошка се отпусна напред, гърдите й се опряха на козяка, ръцете й се плъзнаха, тя се сви и се свлече на студения под като откачена дреха…