Георги Караславов
Татул (2)

2

Когато Петю заспеше, Тошка милваше сплъстената му косица, протягаше ръце и се гърчеше. Нямаше го вече Минча. Нямаше я замайващата топлина на здравото му тяло, горещата ласка на силната му ръка, гъдела на гъстите му подстригани мустачки. Мястото му беше празно. Тя го викаше тихичко, молеше го страстно, шепнеше му мили и гальовни думи. Така, цялата потопена в скръб и желание, тя се унасяше в лека дрямка, привиждаше й се нещо очаквано, хубаво, стряскаше се бързо и дигаше глава, струваше й се, че той е закъснял на някое събрание и открехва тихичко вратата. Но страшната истина блясваше в ума й: той е мъртъв, мъртъв, него го няма вече, той няма никога да се завърне…

Тя падаше върху възглавницата и в съзнанието й, също като върху някое бяло платно, се лепваше споменът за оня страшен ден. Вижда го проснат в колата, с жълта, отпусната глава. От една дълбока рана на дясната му буза още струеше кръв. Там беше го закачил някой сух, остър чеп. Тошка няма да забрави този миг. Мъртъв! И все още една мъничка надежда: може би е ранен тежко, може би е в несвяст. Тя се мъчеше да се залъже сама, за да не полудее. Той беше мъртъв, тя виждаше това. И после ужасният писък на свекървата, немилостивите удари, които си нанасяше по главата, и жестокото скубане на косите, като че ли влачеше бяло ступано руно. Този миг беше най-страшният, по-страшен от мига, когато спуснаха ковчега…

Тежки бяха нощите след погребението. Тошка плачеше по цяла нощ, на сутринта ставаше като пребита, с възпалени очи, и започваше да шета. Първите дни след смъртта не работиха. Старата не позволи, така било редно. Иван се възпротиви:

— Празна работа. Умрелият си умрял, няма сега да оставим житото ни да прегори я!

— Тъй, тъй — схапа го тя. — И той не зачиташе нищо, та Господ всички ни наказа. Хайде сега и ти…

— Какво? — не се предаваше Иван. — Това с всеки може да се случи… Само който не копае дървета, върху него не може да падне нищо, то се знае.

— Нямаш ли от Бога страх, синко, дървото и вкъщи ще ти строши главата… И Стефан Конакчийкин не вярваше едно време, ама като взеха да мрат децата му, в чудо се видя човекът…

— Конакчийските умираха от охтика — рече малко подигравателно Иван. — Пък сиромах ли си, от охтика и Господ не може да те отърве…

— Хайде, хайде! — нахока го старата. — Като станеш съдник на своя къща, прави каквото си щеш…

На Минча не смееше да каже така: „Като станеш съдник на своя къща…“ Тя ли пък е съдницата? Иван помисли малко, напъна се да й се сопне, но замълча. „Мъчно й е сега, приказва си… — рече си примирително. — И лошичка е станала, ама няма какво…“

Старата постоянно плачеше, сбърчените й скули бяха се зачервили от сълзите като изгорени. А когато не плачеше, гледаше нацупено, мръщеше се и от време на време си промърморваше по нещо. Но на Тошка още дума не беше продумала, още не беше си дигнала очите да я погледне. „От голяма мъка е“ — помисли си и Тошка в началото. Но сетне мълчанието на старата взе да я плаши. „Сърдита е, на мене е сърдита.“ Като се заприказваха с Ивана за жетвата, старата чакаше и Тошка да се обади, но тя не си отвори устата.

— Ще лежим една седмица, че сетне ще се изпоразболеем от работа! — рече нацупен, но примирен Иван. — Простотия!

Изведнъж старата заплака. И занарежда нещо тежко и обидно. Тошка долови две-три думи, сърцето й трепна като ужилено…

Не дочакаха седмица. На петия ден, току след полунощ, старата разтропа врати и съдове.

— Иване! Булка! — викаше тя. — Хайде, ставайте! Докато да си отспим, житото ще иде на земята!

Тошка се дигна с натежала глава. Петю спеше дълбоко. Тя го раздърпа внимателно, повика го два-три пъти галено, помилва го, но той само се изпъна, ритна с крачето си, измяука нещо като котенце и се обърна по очи. И като не можа да го събуди, Тошка го дигна на ръце и го понесе към колата.

— Остави детето мари, булко! — ревна старата. — Какво си го нарамила като котка?

— Ами… нали всички ще ходим? — извърна се смутена Тошка.

— Всички! Къде в пръждомата ще ходим всички. Нали трябва да се сготви нещо за ядене?

— Не знаех ма, мамо…

— Ох, кога ли си знаяла?… Все да ви учи човек, все да ви тика…

Тошка преглътна сълзите си и се върна вкъщи с детето на ръце.

— А кой ще донесе ядене? — попита строго Иван.

— Аз. Кой?

— И ще влачиш детето в тоя пек чак в Чаталдере?

Старата не отговори.

— Сбери едно-друго за ядене, никъде няма да ходиш! — рече той заповеднически и се дръпна настрана.

— Е, хайде пък — отметна се старата. — Булка! Булка мари! Донеси детето, защо ще бъхте толкова път в този пек…

— Опака жена — процеди Иван. — Гледа само да ухапе…

Тошка се сгърчи от мъка. Нещо я пресече в гърдите, загорча й на гърлото. Обижда я вече. Хока я като куче. Снаха ли е тя в тази къща, или добитък? На Минча тачи и третини, готви се да му тачи и деветини, и четиресе, а на нея гълчи такива тежки и отровни думи. Тошка знае: тежко й е, майка е, син е заровила. Но защо се сърди на нея, крива ли е тя за нещо?… Да стане Минчо и да я чуе! Та не се ли зачерни и нейният живот, не се ли затри и нейната младост? Може ли да го прежали и тя, може ли да го забрави?

Целия ден тя жъна и плака. Плачеше скришом, завираше се в ръкойките, отскачаше на синорите, преглъщаше сълзите си. Старата пъшкаше и поглеждаше остро изпод черната шамия. Иван мълчеше настръхнал. Яд го беше, че загубиха пет работни дни, яд го беше и за това, че майка му се цупеше без причина, и за нещо друго го беше яд, но за какво, той сам не можеше да определи. Само Петю тичаше радостен из стърнищата. Босокрак, гологлав, разгърден, той се вреше във високата, прегоряла трева на околните синори, ловеше скакалци, калинки и буболечки и ги хвърляше нагоре. Чичо му го лъжеше с птичи гнезда, баба му го гълчеше галено. И само тогава Тошка чуваше гласовете им. А колко весело беше преди смъртта на Минча! Сега и маранята на тежкия ден беше по-гъста и по-задушна, и небето — по-сиво и по-прихлупено…

Вечерта се завърнаха уморени и мрачни, като че за втори път бяха погребали Минча. Старата седна до стълбите на сайванта, прегърна Петя и занарежда през плач:

— Мъничкото ми сираче! Сладкото на баба! Няма си закрила, миличкото, няма кой да го погледне, няма кой да му купи ризка, ходи ми, сиромашкото, като напъдено…

Думите улучиха. Тошка чу и премаля от болка. Та вчера, дето се вика, умря баща му, нали за пръв път излизат на работа, кога ще се скъса ризата му, кога е тръгнало самичко и напъдено, кога е останало без закрила?… Право е, бедни са, от години не са купували прежда и Тошка хем тичаше на работа от тъмно до тъмно, хем сума памук изпридаше. А когато другите лягаха да спят, тя мигаше като пребита пред мижавата лампа, кърпеше дрешките му, от вехтото правеше ново. Ех, детето е без баща, но Тошка няма да го остави за смях и съжаление на хората… И защо свекървата приказваше така, защо късаше сърцето й? „От мъка“ — искаше да я оправдае Тошка. Но поклащаше тъжно глава. Не беше само от мъка. Имаше и нещо друго…

Веднъж Иван донесе заек. Хванал го в новия кладенец на Мешовица, види се, паднал е вътре през нощта. Сготвиха го, сложиха го да обядват. Петю дърпаше мръвките, огризваше ги лакомо и хвърляше костите под синията. Тошка го смъмри веднъж, смъмри го дваж. Най-сетне грабна вилицата от ръката му и посочи чинията:

— Опитай и чорбицата де!

И набоде една мръвка за себе си, първата мръвка, която вадеше. Свекървата я изгледа сърдито, детето видя това, заплака и излази при нея. Тя го прегърна, като че искаше да го запази от някаква опасност, и очите й блеснаха под прихлупената черна кърпа.

— Нека лапа тя, бабиното! Защо ти е мършава майка?

Тошка изхлипа, залъкът спря на гърлото й. И това ли дочака?… Иван блъсна вилицата и измери сърдито майка си. Но тя не трепна. Само притисна по-силно детето в скута си.

— Не те е срам, стара жена! — избухна той. — Ти имаш ли ум, ма? Знаеш ли какво приказваш, а?… И се обърна към Тошка: — Не я слушай, како. Дрънка си тя врели-некипели.

Като дете, погалено след несправедлива обида, Тошка избухна в неудържим плач. Хлътналите й страни плувнаха в сладки изобилни сълзи!

Старата нищо не рече нито веднъж не я погледна. Тя притискаше детето, топеше бавно залъци и още по-бавно мляскаше. Очите й бяха студени и сухи, цялото й лице изглеждаше като изляно от дърво.

„Какво съм й направила? — питаше се Тошка и още по-неудържимо хлипаше. — Дума ли насреща съм й казала, накриво ли съм я погледнала, работата ли съм си оставила?…“

Иван се дръпна от софрата, изкара ножа си и почна да дяла безцелно една черничева пръчка. Коравината на майка му го учуди. Такава тежка и несправедлива дума, как можа да я каже! Че тя не беше такава. И към Тошка се носеше като същинска майка. „Тошке, та Тошке!“ Не думи, мед капеше от устата й. И сега изведнъж… Защо? Иван и не помисляше, че Тошка можеше да я огорчи с нещо. „Чудно! Чудно! — повтаряше той. — До вчера беше добра… и сега изведнъж…“

Иван си мислеше, че мъчно ще понесат смъртта на Минча, че в къщата им с месеци и години ще се чуват плачове и припеви. Кой знае защо, той беше уверен, че голямата скръб още повече ще сближи Тошка и майка му, чете ще изплакват една на друга мъките и желанията си. И чакаше сред голямата скръб да заживеят в обич, в мир и съгласие. А то… И за всичко беше виновна старата. Та тя се вълчи срещу Тошка още щом се завърнаха от погребението. Отначало си мълчеше, а ето че и с думи започна да я трови.

В къщата стана пусто и мрачно, блага приказка не се чуваше, усмивка не се виждаше, всички ходеха посърнали и мълчаливи. Когато привършваше къщната си работа, Тошка се скриваше в някой кът, захлупваше се върху дланите си и стройните й рамене се раздрусваха в плач. Плачеше тя за загубената мъжка закрила, за тежкия живот, за обидите на свекървата. Умря Минчо и всичко вкъщи се обърна. Очите на старата се изкривяваха като на изплашена биволица. „Колко ме е мразела! — плачеше Тошка. — Отдавна ми е точила зъб, но се е прикривала. Страхувала се е от Минча. И защо? Какво съм й направила?…“ Тошка се унасяше в мисли, в мечти, в желания. Да има живот и здраве, да порасте Петето и да го ожени, като писано яйце ще гледа снаха си. Като своя щерка ще я гали, като на дете ще й угажда… И защо да не я гали, защо да не й угажда… Колкото и лоша да е, пак ще е човек, пак ще се разбират! Пък и за какво ли ще я мрази и трови с тежки и обидни думи, както нея сега трови старата?… Тошка си припомняше всичко, от пристигането до погребението. Отначало, когато Минчо цял се уплете в селските работи и отвсякъде взеха да го търсят по неговите партизанлъци, старата се опита да го възпре. „Ето, ти си вече женен, ти имаш къща на главата си, остави се от тези лудории, каквото е било през ергенлъка, било е — гълчеше го тя. — Утре ще те грабнат пак по управленията, ще ти вържат работата, кой ще те погледне тогава, кой ще те съжали, кой ще те отърве? Тия, дето сега се бориш за тях, първи ще хвърлят камък върху тебе…“ Тя повтаряше това при всяка тревога. Минчо я слушаше, усмихваше се и слагаше ръка на рамото й: „Ти, мале, не ги разбираш тези работи. Но аз ще ти ги разправя. Да видиш тогава как и ти ще тръгнеш с мен.“ Тъй дойде, че при два-три такива разговори Тошка се обади в подкрепа на Минча. Оттогава още старата я поглеждаше накриво. „Ех — отвърна тя веднъж, — какво ти е на тебе, като го затрият!“ Тошка преглътна горчивата буца на гърлото си и се укори: „Що ми трябваше да се обаждам!“ Но толкоз много обичаше тя Минча, така й се искаше и свекървата да разбере правдата му!