Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Корекция
NomaD (2009)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Георги Караславов. Татул. Снаха

Издателство „Народна култура“, 1964

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Кънчо Кънев

Худ. Редактор: Магда Абазова

Техн. Редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Мариана Пенчева

История

  1. — Добавяне

23

След десетина дни арестуваните се завърнаха. Работата се разбра: някои видели, когато Мангалчето ходил у Иванови, похвалили се след нападението, разнесло се из селото, та стигнало и до ушите на ранения. Той и без туй разправял, че хората около Ивана и Дима са му наредили тази работа, но нямал доказателства. Димо пък сам се похвалил, че Диню е ходил при него да се допитва какво да прави за нивата. При следствието Ганчовски посочил Ивана и Дима като интелектуални убийци. Искал, каквото и да стане, но да ги вкара в затвора. Дори бил готов да прости на Мангалчето — така се разправяше из селото. Платил на най-големите адвокати в Пловдив да уредят тази работа. И те се запретнали. Редили, кроили, само едно не могли да наредят: Мангалчето не искал да признае, че те, Димо и Иван, са го накарали да убие Ганчовски. При следствието Иван и Димо си признали всичко, както си било, показанията им съвпаднали с показанията на Диню и работата се свършила.

Нямало какво да се прави, освободили ги.

— Господ да го поживи това Мангалче! — благославяше старата. — Пак човек излезе… А то инак една думица само да беше продумал, и щяхте да си идете за правата правдина…

— Не една, половина думица само да кажеше, и щяхме да идем в пандиза… И щяхме да чакаме да се гледа делото, та да се оправдаваме… Ама честно излезе момчето — хвалеше го Иван.

— Честно! — ядосваше се Димо. — На цяло село работата развали.

— Защо? Каква работа е развалил? — погледна го учуден Иван.

— Такава, на!… Ще кажат сега, че е опасно да се свикват събрания за мерата и прочее, и прочее… Ще му найдат там цаката… За тия работи са майстори… Пък Ганчовски е добре и с околийския, и с кмета… чак и министрите му са приятели… Ще забранят събранието, пък общината не ще посмее да го даде в съд…

— Как няма да го даде в съд? — опули се Иван. — Делото нали е заведено?

— Никакво дело не е заведено още. Пък и дали след тази работа ще се заведе, един Господ знае… Казват, искали са само ревизия на търга, ама каква ревизия, защо тая ревизия, не мога да ти кажа… Старият кмет беше подхванал работата, ама Ганчовски скоро му даде гърмелите. Този, види се, не смее много-много да си надига главата… Не събранието щяхме да видим докъде е докарано всичко…

— Пак ще видим.

— Няма скоро да го видим — отвърна остро Димо, като че Иван беше виновен за това.

Димо излезе прав. Събранието беше забранено, пък и селяните се бяха поизплашили. Пазвантите станаха много строги, нощем обикаляха все около къщите на Ганчовските противници, гонеха момците по седенките, заканваха се. Еле Петко Матрака беше надигнал глава, ходеше като бесен из селото. Една вечер се опитаха да задържат Илия Вълюолов, но Илия не им се даде. Пък и не искаха да се закачат с него: Илия мъчно забравяше обидите, а вземеше ли някого на зъб, все нещо лошо щеше да му се случи. Една нощ пазвантите хванаха две момчета, които ходеха с Ивана и Васил Пеев, затвориха ги в общинската изба, поступаха ги и на сутринта ги освободиха. Двама от пазвантите не искаха да се смразяват с хората и главно не искаха да станат маши на Ганчовските, опираха се, когато Матрака разпореждаше да се направи някъде някоя пакост. Уволниха ги.

Иван кипеше от яд. Той искаше да причака някоя вечер Матрака и да му свети маслото. Димо научи за това от Младена и го възпря.

Откак беше се върнал от Пловдив, Иван беше станал много наперен. Дните, прекарани в участъка, срещите с разни арестанти, благополучното завършване на следствието, всичко това му вдъхна кураж и гордост. За тях Ганчовски хвана най-големите адвокати и пак нищо не можа да им направи. Пък и арестът не бил толкова страшен, колкото му изглеждаше, преди да беше го опитал. От батя си и другарите му той беше слушал само страшни работи. Пък то не било така. Наистина, него и с пръст не го засегнаха, но сега вече Иван не се плашеше и от бой. Дали щеше да издържи, за това нищо не можеше да каже, но все му се струваше, че не е толкова страшно, колкото искаха да го изкарат ония, дето бяха минали оттам. „Като стисна веднъж зъбите…“ — заканваше се Иван.

В ареста той научи повече, отколкото през целия си живот в селото. Струваше му се, че се е завърнал от някаква далечна и непозната страна. Вкъщи не му се стоеше, постоянно скиташе от кафене в кафене, от кръчмарница в кръчмарница и само чакаше да го заприказват за арестуването му и за следствието. И докато по-напред бягаше и се криеше от другарите си, сега сам ги търсеше, даваше команди, разпореждаше, мъмреше ги. Пък и те започнаха да го гледат с по-други очи: за тях той беше герой. А хората само за това приказваха. Освобождаването на Ивана и Дима се схвана като победа над силния и богат Ганчовски. Времето беше застудяло и кърската работа беше се привършила, та кафенетата и кръчмарниците вече гъмжаха от народ. Най-много приказваха и спореха за това, дали Германия ще нападне Русия и ако я нападне, ще може ли да я бие. С кого ще иде Англия, щом като Франция тръгва с Русия, на коя страна държи Америка и дали ще се намеси в една нова война. Приказваха и за Япония, и за Китай, и за всички малки и големи държави. И тъкмо когато някой заявяваше непоколебимо, че Япония ще яде пердаха от Русия, кой знае защо, разговорът отскачаше като някоя топка към нападението върху Георги Ганчовски и задържането на Дима и на Ивана. Тук вече всички знаеха, всички бързаха да се изкажат. И всички стигаха до Мангалчето. Едни разправяха, че ще го осъдят много тежко, можело дори да му метнат въжето. Ганчовски бил силен, пари щял да пръсне той, свидетели щял да подкупи, но нямало да го остави така. Особено след като то отказало да потвърди, че други са го накарали да го нападне. Които бяха минали през затворите, тълкуваха законите. Други твърдяха и дори искаха да се хванат на бас, че макар и нападението да е предумишлено, щом няма убийство, ще го осъдят най-много на десетина години. Па помилвания, па туй, па онуй и, виж, след три-четири години ще си излезе здрав и читав. В кооперацията работата стигна до бой. И сигурно щяха да се счепкат, ако в най-голямата разправия не беше влязъл Димо Стойков. Димо обясни, че повече от три-четири години няма да го осъдят. Всички замлъкнаха.

— Мангалчето — разправяше той — не е толкова глупав, колкото си го мислите. Пред следователя той държеше на едно: че си стоял в кафенето и си мислел как ще живее, как ще си храни децата след заграбването на нивата му. И като видял да минава Ганчовски, притъмняло му пред очите, грабнал брадвата на Мандя и се измъкнал навън. Значи, непредумишлено, а един вид в раздразнено състояние…

В кафенето настана дълбоко мълчание.

— Така е — потвърди Димо.

— Няма да му помогне това, дето го разправяш — обади се Теню Парапанката, един от чалтикчиите на Ганчовски.

— Ще му помогне, ще му помогне — обърна се троснато Димо. — Пък като му се пишем едни свидетели и като докажем, че не само нивата му, ами че цялото село е ограбил, да видим как ще се свърши само с две-три години…

— Ще се свърши — закани се неопределено Парапанката, наведе се и плювна безшумно на пода.

Това, дето Ганчовски не можа да тикне в затвора Дима и Ивана, всички го смятаха за успех на Мангалчето. Значи, Ганчовски не е бил толкова силен, колкото се смяташе — заключиха си селяните. Ако той наистина беше приятел и с адвокати, и със съдии, както неговите хора уверяваха, нямаше да ги пуснат. Пък както разправяше Димо, и Мангалчето добре беше си опекло работата. И селяните цъкаха съжалително само за това, че брадвата му се изкривила към рамото…

Дните минаваха, Иван все повече започваше да се навърта вкъщи, грижите за зимата го поглъщаха. Трябваше да се смеле повечко брашно, да се нацепи брястът, да се поправят дуварите и плетищата, да се постегне покривът на плевнята. Пари за дюлгери нямаше, трябваше всичко сам да си направи. Пък и не само за дюлгери. Трябваха пари и за толкова други работи. Детето нямаше нито обуща, нито палтенце, Тошка беше оголяла, за вкъщи трябваха сума други работи, пък и старата всеки ден го дрънкаше по за пет, по за десет лева и все за някакви незнайни харчове… Трябвало да се купи боя, трябвало да се купи сапун, фитилца за кандилото, макара, ширити, копчета…

— Е, нямат ли край тези женски пазарлъци! — мърмореше Иван.

— Хайде, ела ти гледай къщата, пък аз ще отида да си люшкам краката по кафенетата! — отвръщаше сърдито старата. — Утре ще речеш: дай риза, дай гащи! Ти мене питаш ли ме откъде ще ги взема аз?…

— Ти дребните харчове ги остави, ами сега, като ни натисне бирникът, с него какво ще правим? — гледаше я Иван. — Този път няма да ни подмине.

— Нека ми вземе душата!

— Душата ти няма да вземе, ама партакешите ти ще събере…

— Ще си ги навира на главата…

— Ба, веялката ще хване някой лев, не бои се.

— Ами какво да правим? — изгледа го отчаяна старата. — Трябва телето да продадем!… Ох, пусто наше тегло, пуста наша мъка!…

— По-добре ние да си го продадем… Ако ние не го продадем, той ще ни го продаде.

По пет пъти на ден Иван правеше сметка на житото. Дадоха на пазванти, на пъдари, на разсилни, на говедари, царевицата се свърши, не остана за ярма на добитъка. Ако отдели само една крина ечемик, то ще е вече от гърлото на воловете. Пък нали идеше пролет, нали на тях чакаха! Ако воловете паднат, с какво ще работят?…

Всичко, каквото можеше да се отдели за продан, отделиха го, пък нито една по-едра работа не си свършиха. Колкото пари взеха, отидоха още като се показа есента. От Ореховчетата взеха зеле и на тях ще отделят някоя крина жито. Тошка загатна, че на туршията оцетът бил малко. Ето, и за това ще идат десетина лева. Ако туршията им се развали, какво ще сложат на софрата? Старата няма обуща, като се разкаля малко, не може до пътя да излезе. Тя не правеше дума да й се купува нещо, но Иван виждаше, че така не може да върви.

— Да има някоя работа, ще се хвана, ама няма — кривеше той глава.

— Опустяло макар! — проклинаше старата. — Едно време и на чакъл ходеха, и в града работа се намираше, пък след войната и по селата бяха открити тютюневи складове. Тейко ти, Бог да го прости, като я опетла една година, ходи чак в Балкана на железницата да работи. По два лева на ден му плащаха. Два месена работи, деведесе лева донесе. Ама деведесе лева тогава бяха много пари…

— Едно време си било за едно време — рече сърдито Иван — Ти ми кажи сега какво да правим!

— Казала съм ти, ама ти не ме слушаш — подхвана наставнически тя. — Сбери се с хората, помоли им се да ти дадат една малка службица. Пък днес имаш ли служба, гладен няма да умреш…

— Стига с твоята служба! — кресна Иван. — Ти да не мислиш, че службашите са се свършили, та на мене ще се падне… Я ги виж, коремите ще си съдерат от лазене за едно кантонерско място…

— Ти тях не ги гледай… На тебе ще ти дадат, стига да поискаш…

— Защо ще ми дадат? Голямо образование имам, та…

— Ще ти дадат — настояваше старата. — Ти само да се покориш…

— Иди се покори ти.

— Ето, от това ще теглиш ти, от това! — избухна тя.

— Нека тегля.

— Нека теглиш, ама не си само ти — нажали се тя. — Виж как са те взели на око, каквото стане, все с тебе се заядат… Ще те метнат в тюрмето, синко, ще ти найдат цаката и няма да има оправия вече, не се хващай на такова хоро.

Иван мълчеше. Мъка му беше за нея, пазеше го тя като вълчица, страхуваше се да не й го вземат. Но какво е крив той? Или да сгърне ръце, да се скрие, да стане подлизурка?… Иван знаеше колко е тежко положението им. И старата беше права за себе си. Но сега вече той не я слушаше нетърпеливо и с яд. Нека си приказва тя, той ще си мълчи, ще хъка и мълчаливо ще си работи каквото си знае. Ако вземе да й приказва насреща, още повече ще я измъчи. А все пак, когато го задържаха, тя едничка се разтърча за него и само за десет дни се състари с десет години. Колко жално и милно му беше тогава за нея. И в участъка, и пред следователя той виждаше само нея, с черната шамия, със сбръчканото лице, с уморените кахърни очи.

— На, загърни се, да не простинеш — тикаше му тя една скъсана салтамарка, когато ги извеждаха от общината, за да ги карат в града. Иван нямаше нужда от този парцал, но го взе само да не я оскърби. Всичко беше нарамила тя: и просенената фланела, и бозовата Минчева аба, и оръфания ямурлук… Сега, когато тя пак подхвана старата си песен, Иван я слушаше по-кротко и по-спокойно. Права е тя, всичко, каквото вършеше, вършеше го за негово добро. Разбираше я той. Мъчно му беше само, че тя не можеше да го разбере.

„Ех — свиваше рамене той, — старо дърво, не се превива лесно…“

Като се върна от Пловдив, той заговори на Тошка и тя с радост му отвърна. Отначало той мислеше и приказваше само за ареста, за хората, с които се беше срещнал, за новите неща, които беше видял и научил, та за делбата и имота не му се мислеше, виждаше му се дребнаво и глупаво да се занимава и да се трови с тях. Но по-късно, когато къщните залисии го налегнаха пак, започнаха да го поразчовъркват. Но сега той бързо се справяше с тях. „И тя има право да живее“ — като че се упрекваше той за предишните си сръдни. И колкото и да му беше свидно и за нивите, и за къщата, и за покъщнината, той разбираше, че и тя трябва да получи, че това й се пада по най-простия човешки закон. С втория й мъж, който и да е той и колкото лош и да е, стига само да не е някой тип от чергата на Ганчовските, ще се разберат и ще си живеят като братя. Тя е добра, разумна, ще им помага да се разберат. Но ще си се подсигури той, да си е на чисто. Още щом рече да се жени, той ще я спре, ще повика близки и роднини, пред тях, с добро и в съгласие, ще направят делбата. Никакво отлагане няма да има, никакво протакане. Всеки да знае своето, всеки да си каже болката открито и чистосърдечно. Защото мъж й след това може да я заяде, то човешкото око не се напълня…

Тошка се разшета, разприказва се, чудеше се как да им угоди, предеше, переше, готвеше, кърпеше. Когато Иван закъснееше, тя слагаше на воловете, поеше ги, подринваше им. Иван се мъчеше да я мъмри, да й се сърди за това, но си личеше, че му е драго.

— Гледай си работата, како — казваше й той, — аз и да се позабавя, те няма да пукнат нито за ядене, нито за пиене…

— То голяма работа… — оправдаваше се тя.

Старата само предеше, но и преденето не й спореше. Беше станала много мълчалива и занесена. Понякога уж гледаше нещо, а не го виждаше. Погледът й като че беше обърнат навътре. И лицето й беше станало пепеляво, като на смъртник.

— Няма да я бъде тази жена — клатеше глава Иван.

Веднъж, като я гледа дълго, той не се стърпя и подпита:

— Мамо ма, ти нещо не си добре, а?

Тя подскочи като опарена:

— Защо да не съм добре? Добре съм, нищо ми няма… Ти тебе си гледай, аз съм стара, какво ще искаш от стар човек…

— Ако нещо не ти е добре, да идем на доктор, а? — подхвана кротко Иван. — Ти може да си мислиш, че си добре, пък да не си добре… Няма да е лошо, ако идем на доктор…

— Никакъв доктор не ми трябва на мене — обиди се старата. — Харна съм, нали ти казах…

Иван не продума вече за лекуване, гледаше я само загрижено и колкото я гледаше, толкова по се страхуваше за нея. „Какво й е наистина? — питаше се той. — Все мълчи и все ходи като залухана… Дали пък… от батювата смърт?… — подпитваше се Иван и изтръпваше от ужас. — Само такова нещо да не ни сполети! — молеше се той. — По-добре е да си умре, отколкото…“

Имаше дни, когато старата се оживяваше, започваше да приказва, да гълчи Петето и тогава Иван се поуспокояваше. Но това се случваше рядко.