Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Корекция
NomaD (2009)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Георги Караславов. Татул. Снаха

Издателство „Народна култура“, 1964

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Кънчо Кънев

Худ. Редактор: Магда Абазова

Техн. Редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Мариана Пенчева

История

  1. — Добавяне

8

На другата нощ Иван пак закъсня. Старата пак го чака и пак заспа. Тогава тя вдигна чергата му от хармана и му нареди леглото на сайванта до себе си Иван се обиди от това. Той грабна чергата си и я помъкна, но тя се хвърли след него, прегърна го и увисна на рамото му. Хитра беше старата: ако му кажеше, че иска да го пази, той ще се разсърди и напук ще се завре някъде из плевнята. И затова тя удари на молба:

— Полежи тука бре, сине, ами нали съм майка, нали искам да ти се порадвам, нали искам да те погледам… Утре ще се задомиш, тогава и ти да искаш, няма да може… Ами чедо си ми бре, ами мил си ми… Не ща насила, ама ти се моля… Остани тук, искам да си поприказваме, самотия съм, душата ми се пука от мъка…

Не издържа Иван, върна се.

След две вечери той пак закъсня. Старата пак караули до първи петли, но заспа, уверена, че ще го усети, като са завърне. Но Иван се промъкна като котка, свря се безшумно под чергата и притаи дъх. В неделя вечерта той пак се завърна след полунощ. Той пристъпяше на пръсти, но този път старата бдеше. Когато се зави с чергата, тя се престори, че току-що се е събудила, повдигна се на лакът и го изгледа строго:

— Къде ходиш по това време, бре?

— На седенки бях.

— Знам ги аз седенките ти! Такива седенки аз не ги ща, чу ли?… По батювите си пътища не ща да вървиш, да го знаеш… Остава ми още някоя година да поживея, искам да си поживея спокойно, стига ми, дето толкова кахъри брах досега… — Гласът й от остър и сърдит ставаше мек и укорен. — Гледай си работата — продължи още по-меко тя, — партизанлъкът не е за сиромаси хора, партизанлъкът къща не храни… Който се е хванал на това хоро, той не е прокопсал… Ти мене слушай, аз съм стара, повече съм видяла, повече знам… Ще те грабнат утре, както грабнаха едно време батя ти, и ще ме оставиш да кукувам тук, сама-самичка… И защо? За хората! Мислиш, ще те пожали ли някой, ще ти помогне ли? Никой няма да те пожали, никой няма да ти помогне. Хубаво да го знаеш това. Ще гледат още да ти напакостят, такива са хората. Ако затънеш до колене, ще те натиснат да затънеш до шия… Такъв е народът, синко. Пък ти си тръгнал да се бориш за него…

— Аз се боря за себе си — отвърна той глухо. — Че на нас да не е притекло?

— Как се бориш за себе си? Не се бориш за себе си. Това ли ти е боренето — да се караш с хората, да се смразяваш със съседите… Не ти трябва, синко, не се дърли като куче на аба, никому нищо няма да направиш, само на себе си ще напакостиш… И с богатите не се заяждай, не прощават те… Ако си добре с тях, може и някоя службица да вземеш, може някъде да се наредиш…

Иван мигаше виновно, въртеше се на леглото и не знаеше какво да й отговори. Нещо се размътваше в душата му, ставаше му блудкаво, хубавите мисли, които допреди малко го вълнуваха, започнаха да потъмняват, да се разбъркват, между тях се вмъкваха съмнения, смущения, колебания, досада. Не е права тя, той знаеше това. Но как да я разубеди, как да й обясни своята правда? Друг беше батю му. Когато старата му се скарваше, той я хващаше за ръката, усмихваше се шеговито и я гледаше право в очите:

— Затвори ме в шише, мале.

Не издържаше, усмихваше се и тя.

— Къщата си гледай, Минчо — ставаше пак сериозна, — не си дете да те уча.

Минчо умееше да казва истините и когато се шегуваше:

— Който гледа само къщата си, той нищо не вижда. Аз чакам и ти да тръгнеш с мене, не да ме криеш под престилката си.

Сега, като го гълчеше като някое малко дете, Иван се засрами, ядоса се на себе си и кипна:

— Стига де, не е твоя работа какво ще правя аз!

— Така! Така! — дусна се тя. — Като изхраниш син, не се грижи за него, пусни го да хайманува.

— Че аз хайманувам ли ма? — разсърди се той.

— Боже Господи! — прекръсти се старата в леглото. — Връща се по никое време и пита на това отгоре! — После тя се отпусна, обърна се и въздъхна дълбоко: — Ходи, сине, ходи! Нали и в песента го пеят: „Га беше Ваню мъничък, мама кахъри нямаше…“ Мене каквато ме е залюляла, таквази ще ме долюлее… На млади години не видях хубаво, та на стари ли?… Ходи! Ходи!… Ходи, та като пукна, да се находиш…

— Хайде, остави ме да спя.

— Ще те оставя. В гробищата ще се пръждосам… Наспи се, та утре пак да хойкаш с разни нехранимайковци…

— Дрънкаш си само. С кои нехранимайковци съм хойкал?

— С кои? Хъчибързовчето да не е стока?… Тръгнал света да оправя, пък булката си изпъди.

— Изпъди я майка му — ужили я Иван.

— Все майките… Хайде, нека са майките…

А синовете — светци!… Майка лошо мисли ли бре?… Не ща да си като тях, чу ли? Не ща да хойкаш с тези непрокопсаници!…

— И техните майки приказват така за мене.

— И прави са — подхвана тя наставнически. — Съберете се все на един ум и гледате един от друг кой по-горен да излезе… Като е сам човек, като не се меси с такива люде, и в прав път влиза, и от дума разбира… Пък тъй, зарежеш си работата и защо? За хората. Себе си не наредил, за другите бере грижа. Имаше тука един учител, Никифоров му викаха, ти не се учеше още, ама може да го помниш, та той подскороса батя ти с тази пуста партия… Отде да съм знаяла, отде!… Идеше у нас, учен човек, виках, на добро ще го научи… Пък то… Ако беше се хванал другаде, щеше с положение да е днеска, нямаше да копае дървета…

Иван сумтеше и слушаше приказките на майка си. Чудно му беше, че без да е чела, без да е слушала, тя беше разбрала къде се крие хорската сила. Сам човек може да се огъне, да се отплесне, да се отчае. А като има да го държат, тогава е друго.

Лошото беше, че Иван не можеше да я слуша спокойно. Омръзнало му беше това непрекъснато натякване, това следене, този постоянен страх за живота му. Донякъде я оправдаваше: оставаше й само той. И покрай досадата от нейните стари, изтъркани съвети една мисъл се промъкваше крадливо: ами дали тя не е права?

Иван се мъчеше да пропъди тази мисъл, но тя се въртеше като муха около главата му и го бодеше от време на време.

— Хем няма да те оставя, да го знаеш — закани се старата, окуражена от неговото мълчание. — Аз съм ти майка, аз не ти мисля злото, ти мене ще слушаш.

Той й обеща като за лице, но дълбоко в себе си се чувствуваше смутен. Пък и кой знае…

След това спречкване Иван се мъчеше да не закъснява, но работата не се свършваше с час-два. Уж все набързо щяха да се видят, уж две думи щяха да си продумат, пък то, като ги развържеха, нямаха край въпросите и обясненията, пък и времето, опустяло, хвърчеше…

Веднъж успя да се върне навреме. Втори път се събу още от пътя и се промъкна, без тя да го усети. Или пък се преструваше на заспала? Но третия път беше будна, чакаше го ококорена, разчорлена, сърдита. Не му каза нищичко, само се захлупи на възглавницата и занарежда като на умряло, с тих и печален глас:

— Защо не си отидох с тейка ти, защо не се прибрах при него, защо останах да тегля, защо живея още да ме подиграват, да ме тровят, да ме не зачитат за нищо в тази къща?… Божичко миличък, прибери си ме по-скоро, да си ходят, където си щат, да не им се бъркам с лошите си приказки, да се отърват от мене, от лошата си майка да се отърват!…

Иван се усмихна в себе си; тя приказваше за двама, като че Минчо си беше жив. И му се искаше да й го каже, но не намери сили. Нещо противно му стана от този плач, нещо му загорча от това неочаквано посрещане. Какво да й продума? Как да й отвърне? Той я разбира: останал й е едничък, пази го отдалече. Но тя не може да го разбере, тя! Да седне и да вземе да й обяснява?… Няма и да го слуша, само дето ще си хаби приказките…

— Хайде, няма вече! — обеща той с досада, само за да прекъсне този противен плач. — Късно е, спи.

— Дано в черната заспя макар, та никога да не стана, никога да се не събудя… Кандисай тогава на ходене, вкъщи се не свъртай, нищо не поглеждай, за нищо не се грижи…

— Стига де, казах ти!…

— Викай ми, хокай ме! Като си няма господар къщата, така ще ме гълчиш, така ще ме подритваш!… Гълчи, гълчи! Аз ти приказвам за лошо, аз не ти мисля доброто!… Ония, чуждите, те приказват мазно, техните приказки са хубави… Ох, божичко, миличък Господьо! Докога ще ме държиш да се наказвам?…

Иван грабна чергата и избяга към хармана. Сърцето му се късаше от мъка, идеше му да стисне очи и да хване, накъдето се случи. Майка му няма да го остави така, ще му реве, ще му се циври, ще му дрънка едно и също нещо, докато му накипее, както тази нощ му накипя… Отчаян, обезсилен, обезкрилен, той се дотътри до ръжанката, там, дето спеше по-рано, и се свря. Но си помисли, че тя ще хукне да го търси, та затова отиде в плевнята и се стули в един ъгъл. Навън беше тихо и спокойно, не се чуваше нито звук, нито лай, седенките бяха разтурени, над селото не звучаха вече ясните момински гласове. Чуваше се само как някакви незнайни и невидими червеи човъркаха старите греди на плевнята, човъркаха ги остро, упорито, противно. Иван помъчи да се отърве от този звук, направи усилия да го забрави, да го не слуша, но не можа. И като напук, колкото се мъчеше да се отърве от него, толкова звукът се усилваше, като че излизаше от дъното на главата му. Мислите му течеха бързо, разбъркано, искаше да се съсредоточи в нещо, но не можеше. Счуваха му се ту препирните с неговите другари, ту припевите на майка му, ту някакви празни, забравени разговори с познати и непознати… Замисли се за изгората си, за последните срещи, за приказките, които си изприказваха. Но и тук не можа да задържи мисълта си. Всичко му изглеждаше дребно, празно, чудеше се дори откъде му хрумваха такива глупости…

Пропяха петли.

Иван излезе наметнат с чергата.

Навън беше светла, спокойна, прохладна нощ.