Георги Караславов
Татул (21)

21

Чак когато го заключиха отвън, Иван разбра, че работата е сериозна и че скорошно излизане няма да има. Той постоя до вратата, притърка се край стената, разтри очите си, вторачи се и пристъпи към дъното.

— Ела, ела, ще свикнеш — обади се някой.

— Батьо Димо, ти ли си? — хвърли се радостно Иван. Никога Димо не беше му изглеждал толкова свой. Кураж бликна в сърцето му, тежкото отчаяние се притъпи за миг.

— Други има ли задържани? — попита Димо.

— Не знам. Не видях.

— Казаха ли ти защо те задържат?

— Нищо не ми казаха. Ами на тебе?

— И на мене не ми казаха. Домъкна се Алекси рано, рано, ела, каже, кметът те вика за малко.

— И мене така ме излъга.

— А бе то пак кметът ни вика — усмихна се Димо, — ама защо ни вика, там е цялата работа…

— Сигурно ще ни карат в града.

— Откъде знаеш? — погледна го тревожно Димо.

— Май… мярна ми се една стражарска фуражка през двора.

— Виж, това не е хубаво — заклати глава Димо. — Ако ни замъкнат там…

Димо не се доизказа, но Иван разбра. Уплаха и тревога изцедиха кръвта от лицето му. Мисли, една от друга по-страшни, се преплетоха в главата му. Страх го беше да го не бият, да го не разкарват от град на град, да го не хвърлят в затвора. И колкото по мислеше за това, толкова по се плашеше. „В краен случай — убеждаваше се сам — по е харно да ми метнат един бой и да ме пуснат, отколкото да ме затворят за няколко години…“

Какво щеше да стане с къщата, с имота, какво щеше да стане с майка му, ако го задържат за по-дълго? Ами ако Тошка се надигнеше да се жени, старата при кого щеше да остане? Кой щеше да я прибере? Кой щеше да я гледа?… „Да иде у чичови Проданови?“ — питаше се Иван. И си отговаряше: „Няма да иде там, много се гонят с чича Продана. Пък и свахите й са едни усойници… Да иде у леля Кина? С нея по се погаждат, ама и у тях има едни разправии, едни караници… Те сами не могат да се оправят, та мама ще търпят… Тогава?“

Иван имаше братовчедка в Дълбок вир. Тя беше дъщеря на най-голямата му леля. Леля си той не помнеше, нея я оженили там и добро било мястото. Но не се радвала много на новата си къща: умряла при първото си раждане. Мъжа й убиха през Турската война при атаката на Одрин. Братовчедката му остана пълно сираче, но имаше добър имот, ожени се на добро място, отдели се с мъжа си и сега, казваха, много добре си живеели, старата при тях можеше да иде. Имаха две дечица, тя хем къщата им ще гледа, хем децата им ще бави. Пък и няма да е на ръцете им: каквото излезе от имота, Есе ще храни едно гърло. „Тежко ще й е на старата, мъчно ще й е на чужда къща, но какво да правя…“

И щом реши, че старата може да се прибере при братовчедка му в Дълбок вир, Иван си отдъхна облекчено. Една грижа падна от плещите му. Остана — само страхът за разкарването, за мъките, за тежкия живот из участъци и затвори… Какво ще ги правят? Къде ще ги водят? „Ще има дървен господ, на такова мирише“ — плашеше се сам Иван. И се окуражаваше отново: „Пък каквото, такова. Не съм гърне да се строша я?“

— Какво се ушупи? — смигна Димо в здрачевината на прашната изба.

— Нищо.

— Имаш ли тютюн?

— Имам.

— Дай да запалим по една.

Иван бръкна в джеба на потурите си, измъкна парче от смачкан вестник, сетне гребна с два пръста малко тютюн и подаде на Дима. Сви и за себе си една дебела цигара, цъкна с огнивото и запали.

— Слушай — обърна се Димо, — гледай да не подпалиш ония тефтери, че ще изгорим като мишки…

Иван погледна струпаните книжа и поклати отрицателно глава.

— Тебе обискираха ли те? — попита живо Димо.

— Не. От къщи право тука. Ами тебе?

— И мене не ме обискираха. — Димо помълча, разсъди нещо и заключи: — Това е добре.

— Защо? — попита обнадежден Иван.

— Ами че тъй… работата, значи, не е сериозна.

— Как не е сериозна?

— Ами че… ще ни поразтакат малко… само така, за тормоз…

— Кой ли ни е скроил тази? — пламна изведнъж Иван и очите му светнаха гневно.

— Малко ли са приятелите ни? — усмихна се Димо.

Иван се подпираше на прашните тефтери, пушеше нервно, после крачеше от стена до стена с дълбоко приведена глава. Не можеше да се успокои, страхът и тревогата го притискаха. Пък кой знае, може да не ги водят никъде, може да си ги пуснат… Как му се искаше да излезе, да изхвръкне навън, тази изба го задушаваше… Сега хората си ходеха на свобода, работеха си, правеха си, каквото им скимнеше… Колко ли е хубаво на къра?… Тук-там орат, досяват вече, някъде секат дърва, другаде събират царевични стъбла… Мъглата отдавна се е дигнала, слънцето припича слабо, пусто е, но е приятно… Иван вижда всичко, вижда го, като да е пред очите му, и мъка свива сърцето му, нова, непозната, затворническа мъка…

Досега все той се отърваваше, промъкваше се край Минчо. Каквото и да станеше, каквото и да се направеше, все батя му запираха, все батю му си изпащаше. Та и за Ивана никой не споменаваше, каквото станеше, все Минча държаха отговорен, все него търсеха. Иван свикна с това, свикна и Минчо да носи неговия товар. И сега… изведнъж… Ето, половин час как е запрян тук, а му се струваше, като да се е изминала цяла година. В тяхната избичка, когато лятно време трябваше да се внесе нещо и да се нареди, той се залисваше по половин ден, но там минутите хвърчаха неусетно, там не му се виждаше толкова тежко и противно. Тук като че го хващаха за гърлото, като че му запушваха носа… Нещо го издуваше, искаше му се да поеме дъх на светло, да се разгледа нашироко, да размаха ръце на свобода.

— Че докога ще ни държат тук! — кипна Иван и погледна недружелюбно към залостената врата.

— Почакай! — рече кротко, но присмехулно Димо. — Много отрано ти се набра душата.

— Барем да ни кажеха!

— Ще ти кажат, ще ти кажат — клатеше глава Димо и го гледаше усмихнат и изтънко. — Ще ти кажат, па ще искат и ти да им поразкажеш нещо…

Иван се спря и очите му заиграха плахо. Той всичко разбираше, не можеше да разбере само защо Димо приказваше така спокойно и насмешливо.

— Тебе няма да те питат, тебе ще те галят с кокоше перо — сопна се малко обидено Иван.

— Мокър от дъжд се не бои — отвърна все така усмихнат Димо. — Минал съм по тези пътища.

— Аз пък сега ще мина — рече хем шеговито, хем троснато Иван. Яд наля сърцето му, стори му се, че Димо гледа на него като на дете, като на страхопъзльо. Иван стисна челюсти, дръпна се на предишното си място и се облегна… И с право го подмята Димо: много бързо му се додея… Но ще види той, ще види…

Димо стана, поразходи се полекичка насам-нататък, спря до Ивана и клекна.

— Слушай — обърна се той строго и сериозно.

Иван се наостри. И в тишината на полутъмната изба потекоха топли напътствени думи…