Георги Караславов
Татул (27)

27

Падна първият сняг. Петето погледна през прозореца, подскочи и се развика:

— Ще направя мечка! Ще направя мечка!

И хукна към вратата.

Тошка го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Ох, ще направиш! Нямаш обуща, къде ще ходиш, поразенико. Стой си тук, ще настинеш.

— Примки ще направим — обади се Иван.

Петето се изплъзна от ръцете на майка си.

— И какво ще уловим, чичо? — хвърли се то върху него.

— Гарвани.

Иван приказваше за примки, а мислеше за Тошка и за нивите. От доста време след завръщането си от Пловдив той мислеше за това и всеки ден мисълта му се проясняваше. Пред Тошка той още не можеше да се държи, както преди — червеят за този пусти дял още го човъркаше, — но той знаеше вече, той беше се убедил сам, че е глупаво да я мрази и да й се сърди. И тя е човек, и тя има право да живее. Защо ще се смразяват, когато от това няма да има никаква полза. И ще премахне ли сиромашията си с десет-двадесет декара земя? Та нали в селото има хора и с повече ниви, защо и те се огъват за пет пари, защо и те нямат? Пък и ако се заяде с нея за някакъв си дял, какво ще приказват за него? „Седнал хората да жали, тръгнал света да оправя и хорското да дели, пък за едно парче земя снаха си с парцалите ще изяде!…“ Така ще приказват за него. И с право. И Димо му каза същото. Беше на пловдивската гара. Те дълго чакаха влака. И през всичкото време приказваха за женитбата на Тошка и за делбата на имота. „Какво й дава законът? — питаше Димо. — Дава й толкова, колкото се пада на мъжа й. Хайде, да речем, тя е хубавичка, пък и с едно дете е, лесно ще си намери мъж. Ами ако беше нещо осакатяла, ако й бяха останали четири-пет деца. Накъде? Как? Какво е селската жена? Робиня. Аргатин на къщата. Никъде не може да иде, нищо не може да свърши, пък еле вдовиците, ти знаеше как гледат на тях…“

Димо искаше да каже още нещо, да поприказва за жената и за нейното положение, но думи не му достигнаха, пък и всичко не му беше ясно. Преди да тръгне с Минча, той гледаше на жена си като на добиче: нито на пазар я вземаше, нито на гости излизаше с нея, пък и когато му беше криво за нещо, току ще я хване и ще я натупа. Дружбата с Минча го измени, пък беше прочел и една книжка за жената. От тази книжка той не можа да разбере много работи, но едно нещо се запамети в главата му: че на жената трябва да се гледа човешки. „Да е здрав и жив Минчо — благославяше Вела. — Откак Димо тръгна там, и аз видях доброто…“

Минаваха дни, а Иван все си мислеше за Тошка и за делбата. На първо време след завръщането от Пловдив той гледаше на света малко отвисоко. След като преживя толкова интересни случки, като видя сума големи работи, той беше готов да забрави такива дреболии като нивите и къщата. Пък и пред себе си той беше герой. А един герой, както той си мислеше, е глупаво да се кахъри за някакви си двайсетина декара… Но след време Иван започна да се съмнява в своя героизъм. Голяма работа, че го бяха задържали за едно наклеветяване! Че тогава батю му, дето толкова години беше прекарал в затвора и дето толкова пъти бяха го разкарвали, трябваше от гордост да не поглежда хората… Иван започна да се унижава сам, да смята, че това задържане е нищо, че той отсега нататък трябва да покаже кой е и какво може. И в съзнанието му се избистри една дълбока и светла вяра в бъдещето. В Пловдив той видя колко широк е светът, видя колко много хора има, дето се бореха за него, хора без покрив, без имот, без едно осигурено парче хляб за утрешния ден. И колко весели, колко щедри бяха тези хора. В участъка, дето имаше задържани най-обикновени крадци, той намери много по-голяма подкрепа, отколкото подкрепата, която бе готов да даде на братовата си жена. Когато ги разделиха с Дима в отделни килии, тогава Иван попадна при двама политически арестанти. Отначало те го гледаха малко подозрително и се държаха настрана, но сетне разбраха що за човек е и си поразвързаха езиците. Какви чудни хора бяха те, какви интересни истории му разказваха. И когато си ги спомняше, той се срамуваше за себе си, искаше му се да бъде като тях. А тях той ги смяташе за много твърди, разумни, справедливи…

Ето Тошка му е толкова близка, а той е извил врат, гледа я като вълк. Щяла да се ожени. И защо да се не ожени? Млада е, хубава е, на какво друго да се надява в този свят? Ще се ожени, то се знае, няма цял живот да се чернее… Ей го, Илия е един примерен човек. По-харно е той да се ожени за нея, отколкото някой богат и надут пръч. С такъв тип няма да се разбират… А Илия е друг. Но откак бяха се разчули ония приказки на старата, дето ги издумала на Тошка, когато сипваха царевицата, Илия не беше стъпил у тях. Потърсил само веднъж Ивана и старата му затръшнала вратата като на просяк. Илия нищо не беше казал, но Иван виждаше, че му е криво.

Кучето излая. Иван се сепна, разтърка очи, като че се беше събудил от сън, и погледна навън.

Петето стоеше до него, загърнато вече с палтенцето си, обуто с навуща и с нескопосано закърпени гумени цървули.

— Хайде, чичо — дръпна го то. — Нали ще ловим гарвани?

— Ще ловим — отвърна лениво Иван, замислен за друго. — Ти иди си поиграй сега, пък аз ще седна да направя примките.

Патето припна навън и гласчето му звънна в студеното спокойно утро. Иван слушаше звънтящото ехо на кучешкия лай и виковете на децата и му ставаше тъжно. Такъв звънтящ ек имаше само сутрин след наваляването на първия сняг.

Колко радост е било някога, колко смях и песни. Та и до миналата година той тичаше като момче, биеше се с топки, зареждаше примки, ловеше врабци, гарвани, яребици. А сега не се радваше, грижите бяха го налегнали, той се смяташе вече за голям, възмъжал, сериозен.

— Иване, какво си се окумил тук! — скара му се старата. — Я да подринеш снега пред къщи, направи пътеки, поразчисти тук-там, та да можем да излизаме… И пред кладенеца да посипеш малко пясък, че някой от добитъците може да се подхлъзне.

Иван поклати глава и излезе. Свежестта на зимното утро го удари в лицето, той замижа срещу снега, пое дълбоко дъх и се отърси като млад, оздравял кон.

Той влезе в обора, потупа воловете по задниците, взе лопатата и се измъкна бавно навън. Не му се работеше, искаше му се само да стои така и да гледа натежалите клони на дърветата. Една кокошка се помъчи да прехвръкне от крушата до навесчето, но закачи един клон и цял снежен Облак се посипа след нея. Тя падна в дълбокия сняг пред салмичката и започна да пърпа безпомощно с криле. Иван се усмихна тънко, наведе сей подбра рохкавия сняг. И най-напред трябваше да отвори пътека към улицата. Още не беше подринал и два разкрача, Васил Пеев открехна безшумно вратнята, изтича като невестулка и се ухили срещу него:

— Много си подранил.

Иван му отвърна нещо, остави лопатата си и го поведе към обора.

— Ела тук на топло.

— Аслъ и работата ми не е за вкъщи — рече тихичко Васил и тръгна. Иван закрачи бързо, искаше майка му да ги не види. Но не можа да избърза. Тя ги гледаше вече от прозореца, клатеше глава и съскаше:

— Защо ли се е домъкнал този кафеджия?…

— Слушай — подхвана Васил още щом влязоха вътре. — Утре рано сме на яребици в Узундере. Ти ще вземеш един чувал слама и нещо за ядене, ще забереш Младена и през Продановата чешма право в колибата на Жаджиевата градина. Аз и Хачибързовчето ще вземем примки и ще минем през горната воденица. Марин Синтенев и малкото Вълюоловче ще заобиколят зад гробищата…

— Хубаво — кимна Иван. — Ами по кое време?

— Като се разсъмне. Само гледай да не ти се скъса чувалът — ухили се Васил.

— Нашите чували са здрави — отвърна Иван, като се мъчеше да бъде спокоен.

Иван поразчисти снега, завъртя се вкъщи около майка си и като останаха сами, рече съвсем случайно:

— Тая сутрин в горния край на селото налетели сума яребици… Гонели ги из дворищата…

— Те сега са като слепи — отвърна старата.

— Утре ще идем с батювия Димов Младена, дано хванем някое парче.

— Ами идете — рече старата. — Тейко ти, Бог да го прости, паднеше ли сняг, най-напред на яребици отиваше… Те по това време са много сладки…

— Ще взема един чувал слама да наръсим до примките — продължи Иван.

— Трябва да вземеш, без слама не може, едно парче няма да хванете. А като се насипе на по-тъничко, колкото да се подмамят, тогава тръгват и право в примките…

— Ами какво да нахвърляме по сламата, царевица или ченица?

— Какво да е — отвърна старата като опитна в този лов. — И по две-три зърна само пускайте, колкото да се поведат до примките…