Георги Караславов
Татул (6)

6

След смъртта на Минча старата не пропущаше църква. Палеше свещи на всички свещници, целуваше поред иконите пред олтара и слагаше дребни дарове: малки домашни кърпи, скамаци памук, захарчета, левчета. Сетне се връщаше в женското отделение и се месеше в разговорите на жените. Но повечето си стоеше като занесена и все си шепнеше нещо.

Преди няколко дни извади отнякъде старата икона с дървената рамка и с ярките тенекиени пера и я сложи в стаята. На поличката отгоре, както някога, кацна кутийка с фитилца. И кандило замъждука. Иван гледаше, дразнеше се, но нищо не смееше да продума. Той знаеше, че сега тя няма да му отстъпи, пък и разбираше, че го чака само да я закачи, за да се нахвърли върху него. Но тази вечер, след като тя разплака Тошка, Иван не се стърпя.

— Тровиш хората, а сетне се молиш да ти простят! — подхвърли й той още щом тя се изправи след молитвата и дълбоките метани.

— Кого съм тровила бре, сине? — обърна се старата като ужилена. — Тебе ли сам тровила, а?

— Та и мене… като се заяждаш с другите…

— С другите!… — изсъска тя. — С другите, а? С кои други бре! С кои?

— С кака, на!

— Доброто ти мисля бре, глупчо, очите ти отварям!… Или искаш да сгърна ръце и да кажа: „Ела, мечко, изяж ме!“ Така ли искаш?

— Та кака да не е мечка? — попита малко смутено Иван.

— Като те налапа, тогава ще видиш каква е! — завъртя заканително глава тя. — Мечките не ходят само по гората…

— Брей! — усмихна се подигравателно Иван. — Изяла ли е някого?

— Тебе ще изяде, почакай… Хем с парцалите ще те налапа…

— Луда жена! — ядоса се Иван. — Какви мухи са влезли в главата ти, един Господ знае…

— Луда съм, луда… Като ти пипне стокицата, тогава ще видиш каква съм!…

Иван се опули.

— Кой?

— Тая, дето много я браниш. Кой друг!

— Защо? — извърна се той и облиза изпръхналите си устни.

— Ами тъй на. Пада й се.

— Какво й се пада?

— Имот. Какво!

— Как й се пада?

— Така. По закон.

Иван гледаше като стреснат насън.

— Как по закон?

— Както на Станка Вълювичина. Умря Вълю, тя повтори за Мандювчето и им пипна най-хубавите нивици. В неделя, в черквата, видях сватята Марина, та я попитах. То и не я попитах, тя сама взе да ми разправя. Сватя, и вие, вика, имате една ламя вкъщи, ще ви изяде, вика, имотеца, ела да видиш, вика, какво ни направи нашата булка… Обра ни, мари, и от лъжиците, вика, взе… С трън, вика, да завъртиш сега, няма какво да закачиш…

Иван слушаше като попарен. За това не беше и помислял досега.

— Ами нали има дете? — попита той глухо.

— Та заради детето де! — наклони се поверително към него старата. — Заради детето… Ако няма дете, тогава е лесно… Ами като има дете… Взема и за детето дял, и за нея си… Законът бил такъв.

Иван потрепера, студени тръпки полазиха ситно-ситно по гърба му. Стори му се, че бързо и неусетно пада хлад. Краката му отмаляха, слабост притисна гърдите му. Той се приведе като старец и седна на сайванта до леглото на майка си. Какво ще вземе Тошка, как ще го вземе, всичко искаше да научи. Но старата мълчеше свита, загледана от ниския сайвант в звездното лятно небе. Погледът й, вторачен безцелно, се сведе бавно и се спря върху двата комина на Малтрифоновата къща. И колкото повече ги гледаше, толкова по й се струваше, че това не са комини, а хора, които се надигат бавно и понечват да се хвърлят в техния двор. Старата знаеше, че това са комини, но пак поразтърка очите си и се вгледа внимателно към тях.

От стаята на Тошка се чу сънен плач. Плачеше Петето. Долетя шум от отметната черга, после тих и тъжен глас: „Мълчи, мами, мълчи… Водичка ли ти се пие, гълъбче?“

„Виж как се чува“ — рече си старата и се ослуша. Но всичко се спотаи пак. Звънтеше само еднообразната песен на щурците. Тази песен трудно може да я долови човек, израснал на полето. Тя му изглеждаше като един звук, на тишината, дълбоката и безкрайна тишина на светлите летни нощи, като един трепет на звездите, като полъх на невидим нощен ветрец. По улицата изтрака закъсняла кола, после протупаха стъпки и отминаха. Кучето се обади мързеливо, като по дълг.

— Да си лягаме — стресна се старата. — Време е.

Иван стана и тръгна мълчаливо към хармана. Там, до ръжанката, той се зави в една скъсана черга и се загледа в Кумовата слама. Той познаваше това небе като дланта си, беше свикнал с всичките му промени, с всичките му цветове и отсенки, та погледът му не се спираше никъде и нищо не можеше да отвлече вниманието му. Той мислеше за разговора със старата. Дълбоко отчаяние го притисна и обезсили. Лошото никога не иде самичко, умря Минчо и всичко се измести от пътя си, всичко се разбърка. Без да съзнава ясно, той взе страната на майка си. Сега, след като му разкри всичко, нейната страна беше и негова страна. Допреди малко той беше готов да й се сърди и да се кара с нея, загдето постоянно се заяждаше с Тошка. Но след тези разкрития всичко изчезна, провали се. „Значи, по закон!“ — повтаряше си той и се мъчеше да събере мислите си. Значи, и кака му ще направи като Станка Вълювичина… Ако майка му не беше му разправила за този случай, никога нямаше да му дойде на ума, макар че го знаеше много добре. Знаеше и колко декара им взе, и от кои ниви, и как се съдиха. Тогава цялото село се раздели на две. Едните разправяха, че не било право да вземе дял, макар и законът да й го давал, други я защищаваха и коряха свекървата и деверите й, задето искали да я бият. Минчо и всичките му другари взеха нейната страна. „Има право да вземе, и тя е човек — разправяше той. — Или като не му е донесла нищо, та сега да легне да мре…“ Чак сега Иван си спомни за тази разправия. Тогава Иван беше още малък, та не му обърна внимание. Дори се чудеше на батя си, че за чужда работа се смразява с хората. Аслъ оттогава Петко Вълюв се скара с Минча, намрази го и стана партизанин на Георги Ганчовски… Дали на Минча е минавало през ума, че тая работа ще дойде и до тяхната къща?

— Значи, по закон!… — мяташе отчаяно глава Иван. — Ще вземе, значи, от всичко, ще дели като брат…

Какво ще остане на тях? Те с майка си ще вземат два дяла. Тошка и Петю ще вземат един дял. Има всичко на всичко четиридесет и осем декара ниви и един декар дворно място с къщата заедно. Тя ще вземе шестнайсет декара. Какво ще остане на тях? Как ще се прехранват! С какво ще живеят? Право е, ще останат дваминка с майка си, ама нали му е време да се ожени, нали… нали няма все трима да си останат?… А трийсетина декара какво могат да дадат? Пък Тошка ще вземе най-хубавите ниви, нивите, дето ги хранят… Зер има дял и от двора, и от къщата, и от всичко… Пък хубавите ниви са петнайсетина декара, другото е червенак, лепи се като туткал: хем мъчно се работи, хем нищо не ражда.

„Какво ли ще вземе? — питаше се тревожно Иван. — От кой ли край ще иска?…“

Как да се разделят, та на нея да се паднат лоши парчета? Ето, започна да дели на ума си нивите при Пътчето. И никое от парчетата не му се даваше. Мили му бяха дърветата, храстите, дори за драките по синора му беше свидно. Там беше си почивал, беше ги заобикалял с ралото и сърпа, там на клоните на дърветата са висели закачени торбата и бъкълчето му. Всяка шепа пръст е минала през ръката му, всяка блана го е удряла в краката… В тези ниви е прекарал най-хубавите дни от живота ти, оттам е гледал момите по жътва и копан, там е мислил за изгорите си, там сърцето му е тупало за любов, за женитба, за къщовност…

Да си останеше делът за Петето, Иван щеше да му даде най-хубавите ниви. Но нали чужд крак ще стъпи там, нали чужди ръце ще прибират плода, нали чужди очи ще се радват на немъчена, лесно спечелена стока?

— Не е право! — изсъска Иван. — Отде-накъде!

И той започна да пресмята: не могат ли да си вземат детето да живее при тях? Пък и бездетните вдовици по-лесно се женят. А на нея какъвто дял й се пада, нека си го вземе. Или пък могат да й платят. Ще подпишат договор, за две-три години ще съберат толкова пари…

Иван се запъна в мислите си.

Ами как се събират пари в тези години! Той не може да види в джоба си пари за едни обуща, та ще плаща дял! Вятър работа!… Тя няма да иска само от нивите, ще иска и от двора, и от къщата, и от покъщнината.

— Не! — махна Иван и остра болка го клъвна по сърцето. — Не можем да намерим толкова пари в тази криза. Пък и годините стават по-лоши, по-тежки: ланшните сметки не излизат тази година… А и няма да се съгласи: ще си вземе детето, ще си вземе стоката и ще ги остави да си чукат главите с трийсет декара иловица…

— Права е мама! — заключи мъчително той и тежка досада кипна в гърдите му. Тошка му се стори прикрита и зла сметкаджийка. Плаче за очи, за пред хората, и за батя му жали лицемерно. А в душичката си се радва и чака да се навърши година, за да си обере крушите от къщата им. И как ли ще ги дере сетне с този проклет дял, как ли ще ги разиграва като мечки…

— Пък да я помолим, а? — попита се обнадежден Иван. — Не е чак дотолкова лоша. „Тъй и тъй — ще речем, — щом ти е излязъл късмет — отивай, само не ни закачай много, не ни разваляй имота…“ „Е хайде — ще рече тя, — къщата ви оставям, ама ще ми дадете за нея Кабатината.“ И ще я дадат, как се прави къща в тези години! А без Кабатината те са загубени, тази нива ги храни…

— Дано не повтори! — успокои се ненадейно Иван. И изведнъж се залови за тази спасителна мисъл. Ще остане да живее при тях, ще си гледа детето и ще добрува. Като царица ще я гледат, прах няма да падне на гърба й. Така и за Петето ще е по-добре: ще си порасне в своя къща, при свои хора. Ще го гледат като писано яйце, ще го изучат. За Петето тя ще се съгласи. Инак то може да стане някой хаймана, може да тръгне по криви пътища…

„Не! — сви пак устни Иван. — Млада жена с едно дете и с такъв имот… Ще повтори, няма да стои… Пък и мама… като я трови така…“