Георги Караславов
Татул (12)

12

Най-после Тошка се умори от плач. Сълзите й пресекнаха, сърцето й беше студено и кораво. Мислите й се избистряха като небе след пороен дъжд. Да умре, така ще бъде най-добре. Защо ще живее такъв живот? Ще умре, без да каже нещо на някого. И защо да казва, когато няма на света близък, който ще я разбере и съжали. Ще умре и нека тогава свекървата се наприказва, нека Иван се развесели… Ами Петето? Тошка изтръпна. Какво ще стане с Петето?… И без майка да остане?… Тя се уплаши от мисълта си. Но след малко се успокои. Всеки е с късмета си. Може да стане човек, да се изучи, да замести баща си. Баща си!… Тошка се сепна. Ето, минават дни, месеци. Ще минат години. Всичко ще се забрави, обидите и горчивините ще бъдат изтрити от паметта й. Но думите на Минча няма никога да забрави. Той приказваше за онова, което ще дойде, за времето, когато хората няма да се карат за парче хляб, когато всеки ще работи и ще живее човешки.

— Ами ние, Минчо, ще дочакаме ли? — питаше тя с мечтателни очи.

— Ние ли?… — Той млъкваше за момент. — Може и да дочакаме. Но лошото ще падне върху нас. — И като галеше рошавата главичка на детето, сочеше го с пръст: — За тях работим, на тях ще е добре…

На тях. Той мислеше за всички деца, за всички хора. А за неговата жена сега няма кой да помисли, неговото дете сега няма кой да погали… Мислил ли е той за детето си, за жена си?… Знаял ли е той, умният, добрият, знаял ли е на кого ги оставя? Къде да иде тя? На кого да се оплаче?… Преди се живееше трудно, но весело. Когато го запираха в града, тя с двойни сили заработваше. Разнасяше вестници, книжки, бюлетинки. Отначало го правеше, защото знаеше, че ще я похвали. Но сетне сама започна да го разпитва за всичко, неговите мисли ставаха нейни мисли, неговата вяра напълни и нейното сърце. Мъчеше се и да чете. Беше свършила само второ отделение, сричаше и се запъваше на всяка буква. Когато се ожениха, тъкмяха да почнат редовно четене през дългите зимни вечери, но се роди Петето. Минчо настоя да продължат и след раждането, но старата изведнъж доби някаква особена власт.

— Хайде, да си гледа детето! — сопна се тя. — То не било в тиквите, та в кратуните.

Никой не й възрази. Минчо се усмихна и замижа самодоволно.

— Добре де, добре.

Той я разбираше. И не искаше да й отнема властта и гордостта на баба. Разбираше я и Тошка. С каква благодарност приемаше тя и най-строгите й приказки, когато не бяха издумвани със зла умисъл. Тогава тя се радваше, защото те не бяха обидни, не я клъвваха право в сърцето, не тровеха душата й. А и когато попрекаляваше в приказките, Тошка не й обръщаше внимание. Защото знаеше, че зад гърба й стоеше един добър и справедлив другар.

Сега всички се измени. И от ден на ден ставаше по-лошо и по-страшно. Ала всичко се търпи донякъде. Струваше й се, че ако изплаче мъката си на някого, ще й олекне. Но на кого? Толкова хора, толкова роднини и близки, а нито на един не може да се спре. Да иде при Димовица?… И тя няма да я разбере. Ще каже на Дима, той ще повика Ивана, ще го нагълчи здравата и още същия ден Иван ще разправи всичко на старата. И тя ще кипне: „Да ме разнася из селото, да ме черни пред хората!…“ Иван и да замълчи, по други пътища ще стигне до ушите на старата. Димовица ще се похвали на някоя своя близка и, току-виж, раздрънкали се из селото: „Мариии! Пък Милювица Сайбийската гонела снаха си!“ Не, ще си се спотайва. Лоши са хората, никой няма да я съжали. Само ще се радват…

Но ще може ли да живее така? Ще може ли да слуша такива мръсни и обидни приказки? Ще може ли да гледа накривени и нацупени лица?… Не, не й трябва такъв живот!…

Тошка мислеше как да се затрие. И всеки миг се отплесваше в спомени за Минча. Да вярваше, че след смъртта ще се съберат, по-лесно би се решила. Но тя не вярваше. „Всичко е тук на земята — казваше той. — Човек трябва да работи за хората и да отговаря пред хората.“ Пред хората! А какво ще кажат хората за нея? Минчо учеше другите да живеят, да не се отчайват, да бъдат твърди и издръжливи, а жена си на нищо не е научил… Много приятели има той, но и враговете му не са малко. Всичко ще използуват те, за да очернят примера му.

Тошка си спомни — жънеха на нивата в Адата. Бяха седнали да си починат, когато Гьоргев Стефан изтърча, жълт като прегорял тютюнев лист. „Ангел Махмузчето, каза, се утрепал при Мезлишката чешма.“ Махмузчето беше добро момче, често идеше при Минча, питаше го за много работи, учеше се от него. Чуваше се, че вкъщи не живеели добре. Махмузката, майка му, постоянно го гълчала: „Откъде ми доведе тази снаха, тази голотия, нямаше ли за тебе други момичета, да ти се не види и любовта, и намерата, никаква да се не види и изгората ти, дето ни изгори къщата, дано още утре пукне макар, та да си отвориш очите, глупчо, та да си вземеш друга!…“ Но снахата, макар и да я мъчела така свекървата й, не искала да умира. И току един ден Махмузката грабнала машата: „Марш, рекла, кучко никаква, ти, рекла, сина ми с магии уплете, та му се навря гола като тояга…“ Ангел се опрял, загризала и него. Гризала го, гризала го, докато му дотегнало всичко и — теглил си куршума… „Слабо момче излезе — заключи Минчо, — падна.“ Тошка още като че го вижда: облегнат на един сноп, сърдит, да речеш, че бяха му задигнали имането. След няколко дни Минчо пак заговори за Махмузчето и този път още по-строго го осъди. Той и нея би осъдил така. „Слаба“ — ще рече. И няма да пита защо е направила така, няма да търси оправдание. Животът е тежък, той знаеше това. Но той се бореше. А тя? Какво мислеше да прави тя?

Някой хлопна вратата на стаята, постоя малко, ослуша се и тръгна към килерчето. Тошка се понадигна, разтърка очи, оправи косата си.

— Мамо!

— Тук съм — обади се тя.

Петето влезе пипнешком.

— Какво правиш в тъмното, мамо?

— Нищо. Работя.

— Ами баба защо каза, че си се завряла в бълхите?

— Баба ти не знае.

— А какво работиш?

— Работя нещо.

Петето помълча и като че се досети за нещо.

— Ще дойдеш ли да ядеш? — попита то бързо.

— Не съм гладна.

— Гладна си, но се сърдиш.

— Не се сърдя.

— Сърдиш се.

— Кой ти каза, че се сърдя?

— Баба. Викаше на чича: „И ти ли се разсърди като булката?“

— А чичо ти какво й рече?

— Нищо не й рече. Той само си мълчи.

Тошка разбра: и между тях ставаше нещо. Старата постоянно го затицаше като квачка, гълчеше му нещо, сърдеше се. Дали не тъкмеше да го жени? Дали не мислеше да доведе още една снаха, че да я курдиса срещу нея? Ами ако младата булка излезе някое разбрано момиче?… „Ох, дано, дано!“ — въздъхна Тошка. Но не й се вярваше. Срещу нея се е наежил и Иван, гледа я като биволски бик.

— Мамо, спи ми се — дръпна я Петето.

Тя стана.

— Сега, мами, сега…

И дълго след това тя се въртя в леглото, дълго мисли. Не, тя няма да умре. Тя ще живее. Ще живее за Минча, ще живее за Петето. Ще работи и ще се грижи за него. Той ще порасне, хората ще го сочат с пръст, а момите ще тичат като луди след него. Тя в нищо няма да му се бърка, само ще го гледа и ще му се радва. И ще му помага, ако може. Всичко ще мине, всичко ще се нареди. Тежките думи на старата ще се забравят като лош сън. Тогава Иван ще се черви от срам. Но Тошка ще му прости, Тошка думица няма да му продума. Само дано старата живее дотогава, та да види как и нея ще гледа, как ще й се отплати за сегашните обиди. Ще я гледа като писано яйце, ще я гледа заради Минча. Ще види.