Георги Караславов
Татул (7)

7

Най-сетне Иван разбра защо майка му се държеше така със снахата. Животът му се видя тежък и сложен, всичко се объркваше все повече и повече. Искаше му се да оправдае майка си и да осъди Тошка, но в ума му засядаше като ръждив гвоздей мисълта: „Но какво е виновна тя? Работи като добиче, гледа си детето и си мълчи. Може да не повтори, може да се откаже от своя дял…“

Отначало той я поглеждаше крадешком, мъчеше се да отгатне какво мисли, какви планове крои. И колкото я гледаше, толкоз повече се уверяваше, че няма да ги пожали, че всичко ще си вземе, до игла. Омразата плъзваше към сърцето му и бавно се свиваше в него. Без да се усети и без да ще, той започна да я гледа като чужда, като враг на къщата им. Погледите му станаха прикрити, в зениците му припламваха искрите на омразата…

Още на другия ден Тошка долови промяната у Ивана и сърцето й се сви.

— Напомпила е и него! — проплака тя.

Сега вече за нея отникъде нямаше закрила. Иван само да си мълчи, да не й продумва, да не я гледа накриво и това ще й стига. Пък ако и той се обърне да я хока, няма да изтрае тогава, двамата ще я уморят…

Петето! Само мъничкото Петенце й оставаше! То няма да се откаже от нея, няма да я остави. И нали тя само за него живееше още! Нали само то я успокояваше още, нали само то й даваше сили да понася отровните заядки на свекървата…

Тошка знаеше: Иван няма да отвори уста, няма да продума срещу нея. Познава го тя, мек е той, милозлив е. Но как ще гледа и него все сърдит и нацупен?

„Може да му е криво за нещо друго — мъчеше се да се залъже сама. — На мене защо ще ми се сърди, аз какво съм му направила?“

И спомените за хубавите дни, които преживяваха, когато Минчо беше жив, нахлуха като отприщено стадо. Тошка знаеше всичките му тайни. На нея той поверяваше любовните си мъки, на нея се хвалеше с успехите си пред момите, тя му тъкмеше работите, когато той не успееше да се вреди някъде. Кърпички, пръстени, престилки — всичко минаваше през нейните ръце. Тя му казваше дали е време да си ги върне и го съветваше кога, как и къде да ги връчи.

Тези спомени понякога минаваха през ума и на Ивана, но него сега не му беше до моми и до любов. Страхът, че ще загубят толкова имот, го скова. Дето седнеше, дето станеше, все кроеше как най-леко и най-евтино да отърват хубавата стока. Дори на два-три пъти му се присъни, че се делят с някакви непознати хора. Делбата завършваше с бой, с ножове и с пукнати глави.

Преди старата да му съобщи за дела на Тошка, той гледаше да изскочи навън, да се намери с другари, да поразпита за новини, да потърси вестници. Но откак научи за този пусти дял, сви се вкъщи, посърна, уплаши се за бъдещето. Започна все по често и по-често да се завира в ръжанката, да гледа безцелно и да мисли. Понякога чуваше, че другарите му го викат, но се спотайваше. Тогава майка му се показваше и казваше студено и късо:

— Няма го.

— Къде е?

— Знам ли. Излязъл е.

Тя го дебнеше като вълчица, знаеше къде е полегнал, но не им обаждаше. И си мислеше: „Дано не ги чуе.“ Така старата свикна да го вижда откъснат от тях, да го има подръка, както сама си казваше, та и когато понякога той беше вкъщи или в кухнята и се надигаше да стане, тя го натискаше:

— Седи си де, ще им кажа, че те няма!

И се показваше от вратата:

— Няма го! Няма го!

Само едно започна да я тревожи. От мъка ли, от що ли Иван посърна, отслабна. И като го гледаше как се топи от мисъл и грижи, тя се заканваше на Тошка и съскаше под черната си шамия:

— Ще ми умори момчето, проклетата й кучка!

Тя искаше да го успокои, да го утеши, но дене рядко оставаха сами, рядко можеха да си продумат. Само вечер, свити в ъгъла на сайванта, те си шушукаха поверително.

Иван все чакаше старата да подкачи приказка за дела на снаха им, но тя като че ли смяташе това за свършено. И веднъж той не се стърпя, попита:

— Ти сигурна ли си?

— За кое?

— За кака… че имала право да вземе…

— Хм, няма да съм сигурна! — усмихна се победоносно тя. — Нали знам как вземат другите.

— Нашето може да не е такова — не губеше надежда Иван.

— Същото е — отвърна с хладна примиреност тя.

Той помисли малко.

— Ами такова ма, мамо… да ида до града… да попитам някой адвокат…

— То ще трябва да попитаме бре, сине, ама само дето ще ни вземе паричките…

— Нищо няма да ни вземе… Имам там един познат, другар на батя…

— Няма време за ходене! — отсече старата и се намръщи. Тя знаеше, че Минчо го пращаше до този адвокат по партизанлъци, та и сега си помисли — като иде, да се не обърка в някоя друга работа.

Иван не настоя, но реши да отиде, щом остане по-свободен. Адвокатът беше младолик, усмихнат мъж. Минчо често пращаше Ивана при него за вестници и книги. Иван вярваше, че като познат и приятел този адвокат ще намери някое мъничко законче, забутано в някои дебели книги, и с това законче ще ги отърве от Тошка. Ще му се моли и пари ще му обещае, но да им запази имота, да ги спаси от разорение.

Сипаха житото, прибраха вършето, работата изведнъж намаля. Хората изтърсваха сламата от плещите си, раздвижваха се по кръчми, кафенета и мегдани. Оставаше им още да приберат царевицата, но това беше лека, весела работа.

През един празничен ден Иван изкара воловете на паша и се върна ранко, за да докара две коли пръст: харманът им беше се поразровил, та искаше да го позатъпче, за да бъде готов за царевицата. На двора пред сайванта, седеше на малко трикрако столче Димо Стойков и приказваше с Тошка. Димо се ръкува приятелски, но Иван схвана по лицето му нещо сърдито, недоволно. Лицето на Тошка беше бледо, посърнало, очите й бяха влажни и позачервени. Плакала е, Иван разбра. Стана му блудкаво и неприятно. Димо беше мълчалив и скрит човек, ала излезеше ли една приказка от къщи, иди я гони сетне: ще литне из селото, ще се разнесе като вихрушка. Димо ще каже на жена си. Жена му ще се похвали я на сестра си, я на етърва си, а те ще го пръснат навсякъде. Ще научи Арнаутката и ще се дотътре да се кара. Пък старата и без това е наострена срещу нея като бръснач. Ще се счепкат двете, ще се хванат за косите и ще забъркат една каша, дето пак Иван ще трябва да я сърба…

— Пръст щял си да докарваш? — обърна се Димо.

— Пръст.

— Кога?

— Сега.

— Хайде впрягай и аз ще дойда.

— Няма защо — смънка Иван, — аз ей сегичка ще я свърша…

Но Димо се метна на колата и седна на капрата срещу него. И още щом излязоха от вратнята, той подхвана отдалече: много работа, забравиха се, не могат да се срещнат, да се видят, да си продумат… Младите нещо се сърдели, подхвърляли, че Иван се крие, че нарочно бяга от тях. Димо им разправял, че сега той е нов къщовник, на гърба му е легнало всичко, та не трябвало да му издирват много.

Иван слушаше и се потеше от мъка и срам. Ако Димо беше го нахокал направо, нямаше да му е така стеснително. Тогава можеше и той да се озъби, да се оправдае някак. Но Димо не го обвиняваше в нищо. Излизаше дори, като че той взема неговата страна. А всъщност това си беше едно мъмрене, едно майсторско нахокване, на което с нищо не можеше да се отвърне.

После Димо обърна разговора за Тошка. Иван изтръпна, топла пот рукна от челото му. Страхуваше се, че тук не би се въздържал, че би избухнал, ако вземе да го съди много остро. Но Димо пак не каза пешо кой знае какво. Из селото се разнасяли приказки, дрънкали, че старата хокала Тошка, искала да я пъди и още такива врели-некипели.

— Кой ги разправя тези работи? — обърна се сърдито Иван.

— Кой? — сви устни Димо. — Можеш ли да намериш края на хорските приказки! Този го чул от онзи, онзи не знам от кого си и, гледаш, проточило се като свинско черво. Пък и малко ли са враговете ни?… Арнаутката дрънкала наляво и надясно. Но да оставим Арнаутката. Леля ти Кина загатнала нещо за имота, там била и жената, с ушите си го чула. А ти знаеш как тези приказки допадат на Георги Ганчовски. И хиляди да дава той пак не може да ги купи… Тъкмо сега, когато ще се свиква събранието за мерата, ние не трябва сами да отклоняваме хората… Какво ще си кажат те? Селските работи тръгнали да оправят, а в къщите си ще се изядат… След панаира ще трябва да се напънем за събранието… Ако сме си на мястото, ще го ударим оня разбойник. Инак… отпуснем ли се, разнесем ли си сами разни приказки, всичкото ни търчане ще иде на вятъра… Не мисли, че вашите къщни разправии са отделна работа… Голямо е името на Минча, а покрай него и тебе те тачат, та всяка лоша приказка за вас пада и върху общата ни работа…

Иван слушаше и тих, дълбок възторг наливаше душата му. Досега той знаеше Дима само за добър стопанин и събуден селянин, но не знаеше, че може да приказва така ясно и убедително. „Ще се оправи, ще се оправи, на всичко ще се тури край!“ — кълнеше се в себе си Иван.

— Мама нещо се надува, ама защо се надува, право да ти кажа, и аз не знам — излъга той.

— Ами ти защо си в тази къща? — измери го хитро Димо. — Ако се скарат, ще ги помириш, ако сбъркат, ще ги поправиш… Само без да вземаш страна… Ако майка ти почне много-много да лае, ще й свиеш езика… Така се оправят тези работи…

— Жени бе, батю Димо — дигна вежди Иван. — Не им се излиза лесно наглава…

— Виж, опичай си ума, ти не си малък да те уча на тези работи — посъветва го някак заканително Димо. И подхвърли на тръгване: — Аз пак ще намина…

Вечерта Васил Пеев обиколи към тях и му заръча да иде у Марин Синтенев. Но да прескочи през градините и да върви право през хармана, зад плевнята.

От два месеца Иван никъде не беше ходил, та сърцето му затупа страхливо, когато запристъпя през сухите буйнали метли и развлечените тиквени властуни.

Зад плевнята го чакаха вече, той беше позакъснял малко. Васил Пеев и Стефан Хъчибързов се навеждаха надолу и пушеха в шепите си. В ъгъла седеше Младен и се ослушваше внимателно. Той беше страхливо, свитичко момче, но беше много редовен и изпълнителен във всичките си работи. Марин беше набит, тромав и небрежен момък и ако не беше будната му и пъргава майка, чина Гина Синтеневица, отдавна щеше да се повлече с разни пройдохи по лудории и гуляи. Тя и сега обикаляше хармана и залъгваше кучетата към пътната врата. В селото я знаеха като върла политиканка, но никой не я съдеше и не я подбиваше за това: чина Гина си гледаше къщата по-добре и от най-добрите домакини, само че така си редеше работите, та й оставаше време и с политика да се занимава, и за селските работи да приказва. По разни помени и къщни вечеринки тя бе неизменната ораторка.

Но колкото и да беше пъргава, събудена и редовита, толкова мъж й, Син Теню, беше мързелив, отпуснат и разхайтен. Когато станеше дума за него, дядо Боню Хаджиколюв казваше: „От Бога така е наредено: на мързеливия мъж да се падне работна и домовита жена.“

Стрина Гина посрещна Ивана, хвана го за ръкава и го тикна към плевнята:

— Тука! Тука! — И като го заведе там, обърна се към всички: — Само гледайте да не ви усети Тошаврата… Едно куче е, еша му няма…

Иван се прибра много късно. Старата беше се наточила да му се кара, чака го докъм полунощ, но не го дочака, заспа. Той мина тихичко на хармана, сви се в ръжанката и притвори очи. Трябваше да спи, нощта преваляше, утре рано работа го чакаше. Но сънят не идеше. Той мислеше за толкова неща, мислеше радостно възбуден, избистрен, възроден. Всичките грижи и тревоги за ниви и делби му изглеждаха сега смешни и дребнави. Беше му чудно дори, че е можел да гледа накриво Тошка заради женските хоратни на майка си…