Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 40 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Корекция
NomaD (2009)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Георги Караславов. Татул. Снаха

Издателство „Народна култура“, 1964

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Кънчо Кънев

Худ. Редактор: Магда Абазова

Техн. Редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Мариана Пенчева


1

Пръстта избарабани, лопатите заиграха. Майката разпери ръце и припадна. Две съседки я прихванаха:

— Сватя!

— Марьола!

— Вода! — извика един мъж, завъртя се като замаян и я загледа втренчено.

— Минчо! Миличък! На кого ме оставяш! — изпищя младата снаха и се хвърли в недозарития гроб. Възпряха я.

— Булка! Тошке! Ух, и ти! — струпаха се около нея няколко жени.

— Миличък! Миличък!… — мяташе се тя, скубеше си косите и стенеше отчаяно. — Ваньо, деверче! Съживи ми го! Върни ми го! — молеше се тя на малкия брат. Иван поглеждаше ту майка си, бледа и отпусната, ту снаха си, обезумяла и разчорлена, и не знаеше какво да прави. Душеше го и мъка, и жал, искаше му се да заплаче, но очите му бяха сухи и изцъклени като небе при засуха.

Погребението свърши.

Попът каза две-три думи за безсмислието и суетата на живота и си тръгна.

— Толкова му е на човека — заключи един възстар селянин, погледна пресния гроб и нахлузи калпака си.

— Срещнах го оня ден — подхвана някакъв далечен роднина, — здравеняк такъв, ухилен… да не помислиш…

— Аз най-напред не повярвах — махаше ръце друг. — Минчо Милев, викат, умрял. Не думайте бре, хора, викам… Пък то, виж…

— Ама как тъй бе, Ваньо? — питаше постоянно чичо му Продан. — И да беше от нещо, а то…

— Отиде си хубавият човек! — тухна един сухичък мъж. — Какво ли се радват Ганчовските…

Другарите на Минча изостанаха и се скупчиха около Иван. Един синеок момък го дръпна за ръкава:

— Как бе, Ваньо, как го улучи тая пущина?

— Какво да ти кажа! — дигна рамене Иван. — Виках му: чакай, бате, остави го за наесен!

— Кое?

— Бряста. А той, нали си го знаете? Не, вика, докато, вика, е сухо, да го пренесем, че есенеска и друга работа, вика, ще имаме. — Иван въздъхна. — А то… какво му било писано…

— Писано! — махна с ръка синеокият младеж. — На Георги Ганчовски не е писано, не копае дървета човекът!

— И как го изкопахте за един ден? — попита малко сърдито един набит, широколик мъж. — Дървото беше голямо.

— Копахме и прежния ден — оправдаваше се Иван. — Пък и рано впрегнахме, сметнахме да го свършим до вечерта…

— Хубаво го свършихте — обади се троснато изотзад някой.

— И аз му виках бе, батьо Димо — обърна се Иван, — добър е брястът, виках, ама той, нали си го знаете, като речеше нещо… Добър е, казва, ама полза няма. Смяташе да сади круши.

— Е, как стана… от дървото ли падна, спъна ли се? — подпитваше съчувствено едно дребно старче и подтичваше напред.

— Не. Завърза го той с ортумата и слезе. Ама хубавичката бяхме го подкопали. Батю дръпна само да го опита, а то като изплющя, че ха натук, че ха натам и… обърка ли се, що ли… не можах да разбера… Цапардоса го един клон по главата, та на място.

— Тц-тц-тц!

— Тююю!

— Я гледай!

„Барем по-инак да беше умрял“ — мислеха си всички.

Жените се проточиха на купчинки.

— Язък за човечеца — изохка една бабичка, насълзена от ракията.

— Язък за него, па язък и за булчицата му — стрелна я злобно Гела Арнаутката, доведена сестра на втория Тошкин баща.

— Пък какво момченце остави, божичко, като капчица — въздъхна друга.

— Всеки е с късмета си — подметна трета и заклати тъжно глава.

— Ох, късмет без баща, како!

— Това е човекът, не знае какво ще го срещне — философствуваше ниска, дебела съседка.

— Пък какъв гиздав беше! — преглътна мъката си някаква далечна леля. — Израснаха дваминката с Ваня, подхванаха си работата, е, рекохме, сполай на тая майка… Пък то… за колко й било, сиромашийката.

— Докато да ги изгледа, изяде я немотията — изхълца бабичката.

— Нали получава пенсия?

— Ами, пенсия! — махна лелята. — Батю Милю си умря тука. То болестта си от войната донесе, ама кой ти признава.

— И каква ли пенсия дават? — заклати глава една съсухрена женица. — По пет-шестстотин лева на трите месеца…

— Пак е помощ, булка — обърна се бабичката. — Я да ги имаше сватята Милювица, па да видиш и снаха, и синове как в очите щяха да я гледат…

— Те пак я гледат — подметна далечната леля.

— Гледат я… — завърши неопределено бабичката и щърбата й челюст се прилепи като уста на костенурка.

Десетина съседки и роднини вървяха с Марьола. Сестра й я придържаше леко под мишницата и се мъчеше да бъде твърда и строга. Другите гледаха да подхванат разговор за полската работа, за кризата и безпаричието, но се спъваха и млъкваха като задавени. Когато наближиха селото, старата се дръпна лекичко от сестра си и тръгна сама. Тя нямаше сили вече за плач и само изхълцваше от време на време. Сестра й я гълчеше съчувствено:

— Е, Марьоло, ние при него ще идем, той при нас няма да се върне…

— Аз да бях мари, како Кино, аз, аз!

— Ех, ако ни питаха… Кому какво е наредено…

Тошка вървеше малко настрана, сгърчена от плач.

Но гласът й изчезваше някъде в гърдите и само тъп звук разтърсваше стройните й рамене. „Какво ще правя сега? Как ще живея сама? Кой ще ме погледне? Кой ще ме съжали?“ — питаше се тя, задавена в сладки, успокоителни сълзи. „Кой ще прегърне мъничката ми рожбичка, кой ще я целуне, кой ще й прави колички и орала?… Петенце!“ — изреваваше тя гласно и бързаше да запуши устата си с мократа кърпичка. Жените я гледаха съжалително. „Сиромашката булчица!“ — мислеха си те. Но никоя не намираше една утешителна дума да й каже.

Когато навлязоха в селото, старата отново започна да нарежда:

— На нас ли все, божичко? Ние ли все да чернеем, ние ли все да жалим и да плачем? Ние ли все на гробища ще ходим, ние ли все помени ще правим?…

Тя дърпаше черната шамия над мътните си очи: всеки двор, всеки зид, всяка вратня й спомняше за Минча. „Ето я Пенювата къща. С Пеня седяха на един чин, когато ходеше на училище… През оная врата е влизал… До оня дувар е приказвал…“

— Майка е мари! — шушнеше една жена. — Лесно ли й е да изпрати коскоджамити мъж…

— Комуто пукне, той мижи — скърши врат бабичката.

— Пукна за майката… А то младите, те са с късмета си — допълни примирително дебелата съседка.

Две-три жени погледнаха крадешком Тошка.

— Хубавичка е тя, за нея мъже, мъже — подметна една пълнолика млада жена и завъртя дяволито черните си очи.

— Тепърва късмет!… — обади се друга и ги изгледа недружелюбно.