Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Корекция
NomaD (2009)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Георги Караславов. Татул. Снаха

Издателство „Народна култура“, 1964

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Кънчо Кънев

Худ. Редактор: Магда Абазова

Техн. Редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Мариана Пенчева

История

  1. — Добавяне

4

Софрата беше сложена на сайванта. Гостите привършваха яденето, изтърсваха скутовете си, изтриваха се с кърпите. Жените поглеждаха Младена, тършуваха с погледи струпаните до него дарове, преценяваха ги.

— Хубавичко го премениха — пошушна Станка Сарайдаркина на Гана Малтрифонова и си рече наум: „То такава премянка само колкото да не е без нищо…“

— Ново не са правили — отвърна Гана.

— Обущата са нови.

— Само едни обуща…

Точно срещу Младена седеше Гела Арнаутката. Младен беше облечен с великденската салтамарка на Минча, с новия му пояс и летните му потури, поизбелели и поизтъркани на ръбовете.

— Широчки му са — каза Арнаутката на съседката си и посочи с поглед насреща.

— Минчо, Бог да го прости, беше по-едричък — отвърна съседката, като гребна една лъжица жито и го налапа бавно. Тя беше огледала пременника и всичко беше преценила, та без да го погледне сега, допълни: — Ама не му стоят лошо…

Но Арнаутката не я слушаше вече, тя беше надала ухо към Димо Стойков.

— И докъде, казваш, е стигнала работата с мерата на Георги Ганчовски? — питаше чичо Продан.

— А бе и от общината човек нищо не може да разбере — обясняваше Димо с широки ръкомахания. — Казват, следствието било започнато, ама докъде е докарано, не мога да излъжа. Ганчовските са побеснели: заплашват свидетелите, обещават подкупи, заканват се, че ще изселят всичките си противници…

— Че тогава цялото село трябва да изселят — подхвърли един стар човечец с бозови потурки и погледна хитро под гъстите си побелели вежди.

— Нищо няма да направят — кимна успокоително чичо Продан. Дигне ли се един народ за правдината си, мъчно се върви срещу него… Когато Минчо подкачи тая работа, не вярвах, че ще излезе нещо от нея. Да изправиш цяло село срещу Георги Ганчовски, пиши я, виках му, загубена. Бе сила беше този човек, не е шега работа… Пък то… Малко по малко наежиха се тия хора, да ги не познаеш… То общо нали е, не държат както трябва, ама и толкова стига…

— Няма къде да си пасем добитъка! — разпери ръце Иван. — Общо, общо, ама всички се ползуват от тази мера. Който си има ливада, пак е добре. А колко са, дето имат? Другите на селското чакат…

— Народ, какво да го правиш — обади се Кина.

— Трябва да умееш да го прикоткаш — забележи чичо Продан. — Минчо, Бог да го прости, много го биваше за тези работи…

— Хубаво я курдиса той — рече важно Димо. — Тури срещу Ганчовския хора, дето гък не може да им каже.

— Ами нали Ганчовският я купи тази земя! — стрелна го отсреща Арнаутката. — Как така ще му я вземат на човека?

— Търгът е неправилен — поясни Иван.

— Нали общината му я продаде? — настояваше Арнаутката.

— Продаде я, когато Ганчовски беше депутат! — сопна се Димо. — Разтури съвета, постави аргатите си в тричленката и тогава направи търга. Така и баба знае да прави търг.

— Пък и какъв търг? — допълни живо Иван.

— Търгът — каквито са и всичките му работи. Отпечата тука, в града, на един техен вестник обявлението, купи всички парчета, та никой ред да не може да прочете от него и така си нареди работата… — Димо приказваше с омраза и гледаше остро Арнаутката. Чичо Продан слушаше захласнат и кимаше одобрително с глава.

— Ами на търга, на търга какво беше? — дигна той заканително ръка. — Никому не дадоха да припари вътре.

— А бе то такъв хайдутлук не е бивал! — обърна се към него Димо. — Хилядо декара ли са, колко…

— Хилядо и сто — рече Иван.

— Хилядо и сто декара ги купи по хилядо и петстотин лева и още същата година ги даде под наем на Нико Оризарина по хиляда и осемстотин за година…

— Триста хилядарки чисто — с лявата ръка в десния джеб — обади се Младен.

— Това само от първата година — обърна се чичо Продан. — Ами сетне?… Милиончета, милиончета…

— Който умее, нека печели — подхвърли Арнаутката.

— Така всеки умее — сопна се Димо. — Да ти продават земя по хилядо и петстотин лева, когато и глухо, и сляпо знае, че веднага ще я дадеш под наем по хилядо и осемстотин лева декара…

— Слушай, сватя — обърна се меко чичо Продан. — Тогава… коя година беше, знаеш ли?

— Търгът ли? — погледна го Иван. — Търгът беше през хилядо деветстотин и трийсета.

— Че тогава на Джендембаир земята се продаваше по пет хиляди декара… Какво ми приказваш ти: който умее… Че е далавера, далавера е, то това е ясно, ами кажи ми ти на мене, ще си върне ли той паричките, дето ги е прибрал оттогава?

— Ще ги върне като поп — закани се Иван.

— Почакайте! — подхвърли злобно Арнаутката и се наведе към другите жени.

Мъжът й, Михаил Арнаутина, работеше в мелницата на Ганчовските. Нея на помена не бяха я канили и всички знаеха, че Минчо и Тошка я мразеха. Тя се лепеше около тях, подмазваше им се и като откопчеше някоя дума, веднага я носеше на Ганчовските. Тошка беше израснала при нея и Арнаутката постоянно повтаряше, че я обича като майка.

„Ох, каква майки си ми била, само аз си знам“ — проклинаше я Тошка. И в ума й се нижеха спомените на тежко, нерадостно детство и на още по-тежко и по-нерадостно моминство.

Когато след войната родителите на Тошка умряха от испанската, леля й Гела я прибра при себе си. Първия си баща Тошка не помнеше. Той умрял като млад войник. Тогава те живеели в Сватово. Дядо й ги изпъдил. Майка й повторила. Вторият й баща беше железопътен кантонер. Той рядко се връщаше вкъщи — само когато някой го заместваше за малко. В село те имаха малка къщичка, с половин декар двор. Една част от него взе планът, другата продадоха. Но Тошка не видя никакви пари, леля й Гела ги смота до стотинка.

С Минча тя се запозна, когато той след тригодишен затвор се завърна в селото. Какво не направи леля й Гела, за да ги раздели! Та магии ли не му курдисва, та клетви ли не му праща, та в общината ли не го обажда!… Тъкмеше я за един стар и богат вдовец от Брягово. Бил търговец и земя много имал, щял като царица да я гледа… „Не ща му нито нивите, нито царството!“ — рече Тошка и отсече. Тогава Арнаутката пощръкля от яд: „Ти си глупава — започна да я гълчи и хока, ти бягаш от късмета си, ти от хубавото си не разбираш, за един нехранимайко да изпуснеш такова място, няма да те дам аз на тоя разбойник, ще те пречукам и пак няма да те дам…“ Тошка пак не се съгласи и тогава Арнаутката я подбра с хурката си… На другия ден Тошка сбра дрехите си, прехвърли вързопчето у дружката си и вечерта пристана на Минча.

Гостите не знаеха как я беше мъчила навремето, но знаеха, че след това Арнаутката обиколи цяло село и какво ли не надрънка за Минча, та той се беше зарекъл да й троши краката, като я срещне.

— Откъде се домъкна, мръсница с мръсницата й! — шушнеше си Иван. Той щеше да я изпъди, но този ден никак не прилягаше.

— Брантия мръсна! — гледаше я кръвнишки чичо Продан и смучеше бързо цигарата си.

— Шпионка! — съскаше Димо. — Всичко ще занесе на Ганчовските…

А тя, макар че се обърна към другите жени, едното си ухо пак нагоди към Дима. Но скоро престана да го слуша, защото Станка Сарайдаркина разправяше как Стефан Хъчибързов изпъдил булката си:

— Та като я хванал, мари, гидицкият му човек, па като я запердашил, та я пердашил, докато да посинее в ръцете му… И защо? Защото не искала да му даде нивите си… Аз на такъв непрокопсаник не ниви, съдран цървул не му давам.

— Не са я бъхтали, това са само приказки, ама я изгонили булчината — рече тихо Кина.

— Бъхтал я мари, сватя! — опули се Станка.

— Стефан в тази работа не е забъркан — натърти Кина. — Хъчибързовката я изпъдила. Ние, рекла, само за сватбата ти пет хиляди изхарчихме, а ти, рекла, да ми дойдеш без една бразда…

— Така е, право казва сватята Кина — намеси се Арнаутката. — Чакали да умре Кръстанчето, на Хъчибързовата снаха тейко й де, та да вземат десетина декари, а то, като му измъкнали сетне едни полици, едни чудесии, Боже, опази!… И то да ги е ял, пак харно, ами бил поръчител на Баля Мангов. Пък Балю нали фалира? Та сега Кръстанчетата щели да плащат… И Хъчибързовката си останала на понеделник…

— Боже, Боже! — прекръсти се Станка. — Манговката прави гражданлък, пък други да й го плащат… Крив свят!

— Светът си е хубав, току хората не биват — заклати глава Арнаутката. — Хъчибързовчето тръгвал да оправя света и да реди селските работи, пък гони жена си… Дето човек къщата си не може да нареди, зарежи го ти него…

Иван се изчерви, като че ли го ужилиха с коприва. Хъчибързовчето се вреше във всички обществени работи, караше се с другарите си, все критикуваше, все той искаше да бъде пръв, пък определена работа никога не вземаше. За да прикрие грешките си, той гледаше да се нахвърли върху някого. Жена му беше добра, умна и събудена, хем къщата си редеше, хем и в неговата работа гледаше да му помогне. Стефан ли я беше изпъдил, или майка му, това нямаше голямо значение. Ето, Арнаутката подхвърляше вече на друга страна и думите й удряха на място. Утре ще го разнесе из селото: „Ето вижте ги мари, жените си пъдят, къщите си не могат да оправят, пък седнали света да редят…“ И всичката тази вода ще отива право във воденицата на Ганчовските Иван искаше да каже за това на Дима, но Димо беше се навел към чича си Продан и го слушаше внимателно. От селската мера, от оризището и лятошната суша думата дойде и до анасоните. От цяло село само чичо Продан редовно береше анасон. Тази година особено всички анасони се чалдисаха, само неговият се запази.

— Магия ли му правиш, цаката ли му улучваш — подпитваше шеговито Димо, — ама знаеш си един сигурен доход, и това му е…

— Магията му е тука — хилеше се поласкан чичо Продан и тракаше с пръст главата си.

— Виках на нашия мъж — подхвана бавно и проточено една кръглолика жена, която на всеки две-три думи облизваше устните си, — виж, викам, кога го сее сватанакът Продан, та и ти тогава го посей. Пък той ми вика: гледал съм го, вика, ама пак не става, пущината. Сватанакът Продан, вика, знае и нивата си как да приготви, и семето как да подбере, пък ние, вика, какви земеделци сме ние!

Чичо Продан избърса мустаците си, за да прикрие широката си усмивка, и рече възгордяно:

— Всяка работа си иска майстора. Мене и Ганчо Хаджиолов ме пита: как, пита, го сееш тая пущина, та не сбъркваш? Пък аз му викам: кажи, викам, как ти всяка година докарваш царевицата, тогава и аз ще ти кажа.

Някои от гостите бяха свили кърпите, но продължаваха да обират бавно чиниите. Тошка надничаше от вратата и носеше още ядене, поприсипваше тук-там, подканяше:

— Яж, лельо… Хапни си, сватя… Ти, чичо, от житото хич не си взе…

— Ами седни и ти де — скара й се галено чичо Продан. — Откога си на крака… Пък няма и защо да носиш вече, ние ядохме и преядохме…

Гостите дигнаха глави, изгледаха я продължително и кимнаха одобрително глава. Тошка приличаше на вейка, черната й пребоядисана фустанела висеше като закачена на тояга. Нямаше прежната руменина на лицето й, бузите й бяха се стопили, очите й, закръглени дълбоко, горяха като възпалени.

— Изсъхнала, сиромашката — промърмори Станка Сарайдаркина, като се поприведе към Арнаутката.

— Да си на мястото й и ти ще изсъхнеш — отвърна Арнаутката и погледна злобно свекървата.

Старата седеше прегърбена в ъгъла на сайванта и мляскаше полекичка. Тя мълчеше и само от време на време подканяше:

— Яжте де, яжте.

Когато забележеше, че яденето пред някого от гостите се е привършило, подпираше се тежко на ръце, изправяше се с въздишка и като се претъркваше по гърбовете на насядалите жени, отиваше в кухнята. Така тя ходи три-четири пъти и все донасяше по нещо.

— Какво току се тътреш, Марьоло! — смъмри я засрамена Кина. — Ако трябва нещо, кажи, булката Тошка ще го донесе.

— И аз мога, како — отвърна тя спокойно, като че не беше го направила нарочно.

— Можеш да тровиш снаха си — изсъска Арнаутката. Гостите се престориха, че не са чули нищо, но се спогледаха хитро. Старата не трепна. Тя мляскаше наведена и само навремени се стряскаше от нещо, дигаше глава и се разглеждаше като събудена от тежък сън.

— Само за четиресе дни грохна, да речеш, че не е Марьола — погледна я съчувствено Гана Малтрифонова.

— Нещо не се погаждат със снахата — наведе се шепнешком кръглоликата съседка.

— Ами то си е така: умре ли кътникът, къщата се разтурва…

— Ще женят Ивана! — наведе се още веднъж поверително съседката.

— Време му е.

Жените си шушукаха, споглеждаха се, клатеха глави. Някои започнаха да си прибират хлябовете, да простират кърпите, да се размърдват.

— Какво така! — изгледа ги Кина. — Хапнете си, хапнете си още.

— Сполай ти, ядохме — отвърна Гана и се дръпна назад.

Софрата се разтури.

Тошка и свекървата се сбогуваха с гостенките, изпровождаха ги до пътната врата, приказваха, наръчваха. На улицата се разменяха най-скритите приказки, припомняха се забравени новини, шушнеха се на изпроводяк най-потайните клюки. Там и старата се увлече в разговори, на всички каза по нещо и сума нови работи научи.

Когато Тошка се върна под сайванта и отскочи до кухнята, Арнаутката я издебна, смигна и й посочи с поглед салмичката. Тошка помисли да иде ли, или да не отива, поколеба се и отиде. Леля й я дръпна мълчешката навътре.

— Тошка, лели! — измери я тя с укорен поглед. — Ами защо си отслабнала така, лели?… Хич бива ли така мари, ами ти на светица си замязала вече, какво е това чудо от тебе, каква е тая работа?… Ами къде ти е снагата ма, лели, къде ти е хубостта?

— Нищо не ми е, лельо, добре съм — отвърна с разтреперан глас Тошка.

— Какво не ти е нищо ма, лели, я се погледни! И да не дойдеш досега да ми кажеш на какъв хал си изпаднала!…

— Как да дойда? — взе да се предава Тошка.

— Как да дойдеш ли? — опули се срещу нея Арнаутката. — Че ти от нея ли ще се плашиш ма, тая ли холера ще слушаш!… На нея ли ще се подчиняваш! Че ти на нея ще й угодиш само когато те види на носило, кукумявката й проклета!… Ами защо не си ми казала досега, защо си мълчала, а?

Тошка едва сдържаше плача си.

— Ами от мене по-близка имаш ли ма, лели? Ами аз съм ти като майка, от една педя съм те изгледала, дето се вика… Как ще я оставя аз да ми мъчи чедото, тя хранила ли е дъщеря, та да види как се храни и как се чува женска челяд, кучка с кучката й?…

Арнаутката млъкна, за да поеме дъх. Очите й горяха. Тошка изхлипа.

— Мъчи те, а? — прегърна я Арнаутката.

— Мъчи ме.

— Ах, тая мръсница зъбата! Ах, тая усойница проклета! — скръцна Арнаутката. — Чакай да я науча аз как се чуждо чедо мъчи!…

— Лельо, моля ти се! — притисна се в нея Тошка. — Нито думица, чу ли?… Като на майка ти се моля… Ще ни разнесат из селото, жива няма да съм си…

— Тебе ли ще разнесат ма, лели? Тебе ли? Не знаят ли в цялото село, че си кротка като гургулица, а? Ако разнесат, тая кучка ще разнесат, хората знаят каква стока е, пък тебе грижа ли те е за нея?

— Не! Ще ти се разсърдя, да го знаеш! — рече решително Тошка.

— Ху-ба-ва работа! — дръпна се учудена Арнаутката. — Ще ми се разсърдиш, дето ти мисля доброто, така ли?… Пък разсърди ми се. Ама и да ми се сърдиш, и да не ми се сърдиш, аз чедото си няма да оставя така…

Тошка избърса сълзите си с крайчеца на черната вълнена престилка и отстъпи.

— Да ида оттатък, може да ме види — погледна тя плахо.

— Кой? — кресна Арнаутката. — Че какво, като те види? Да не си влязла да крадеш? Я, я, гледай ти нея! Щяла да я види! Нека те види! Тя да не е господарка на кефа ти? Е-хее! Сега колкото тя е господарка в тая къща, толкова си и ти. Какво може да ти направи? Както се разпорежда тя, така ще се разпореждаш и ти. Пък ако много вземе да отпуща език, ей ни къде живеем ние… Ела ти при мене, пък аз тогава ще я науча откъде изгрява слънцето…

— Ох, лельо, недей, моля ти се!

— Какво? — наведе се Арнаутката. — Та хока те вече, а?

— Хока ме.

— Защо те хока, мръсницата й?

— За нищо. Криво й е. Ама на мене да не ми е много хубаво?

— Дано в гробищата се изправи макар! — кипна Арнаутката. — Че ти какво си й виновна на тая брантия? Че ти си още дете ма, лели, че тя като писано яйце трябва да те гледа!… Чакай ти, ще й дам аз на нея, ще я науча аз…

— Лельо! — хвърли се Тошка. — Нито думица… Много ти се моля!

— Защо ма, лели?

— Ще ме изяде сетне.

— Ааа! Ще те оставя да те яде, тъй ли? Като си изгледа дъщеря, нека си я яде тогава…

— Ох, ще ми забъркаш някоя… ще ме погубиш…

— Шшшшт! Трай ти, аз ще се разправям с нея!… — И Арнаутката се връцна бързо към сайванта.

Старата беше изпратила гостенките и се оглеждаше внимателно. Като ги видя, тя сбърчи чело и заклати глава:

— Аха! Ето откъде идат фитилите!

Тошка сви зад градинчицата, събра малко съчки и влезе в кухнята. Черната шамия на свекървата беше спусната ниско над очите й, но тя не изтърва от погледа си Тошка:

— Ревала е, кучката!