Георги Караславов
Татул (26)

26

Старата виждаше: Иван се изплъзваше от ръцете й. Той не я слушаше вече, ходеше, дето си искаше, правеше каквото си знаеше. Тя нямаше време да си го хване пак за юлара, да си го прибере вкъщи, хем и той да миряса, хем и тя да си бъде спокойна. Тя беше потънала в кроежи за снаха си и за имота, та не виждаше, че той много беше се променил. А не го виждаше кога влиза и кога излиза от двора. „Нека да се свърши оная работа — мислеше си тя, — пък сетне и него ще си наредя.“ Смяташе да го задомява вече, че и на него му беше вече време, пък и на нея щеше да й потрябва отмяна и работна ръка. Трябваше тази есен да го оженят, но като стана така с Минча… Пък и много бяха осиромашели, да речеха, нямаше с какво вула да му извадят.

Когато му продумаше нещо, той мълчеше или въртеше неопределено глава. Но си личеше, че не взема нито от съветите й, нито от караниците й. Ако му речеше да не ходи някъде, той мълчеше, гледаше я и докато тя да се усети, току запрашваше навън. Хубаво беше само това, дето сега не скиташе много нощем. И това я успокояваше. Струваше й се, че ако има да си приказват нещо лошо, да се наговарят за нещо страшно, това става само вечер. И когато понякога закъсняваше, страхуваше се само да не го хванат пазвантите и да му не вземат здравето. „Инак харно стана, дето ги наплашиха, та да не миткат много“ — мислеше си тя.

Мина ден от месенето на калта, минаха два, източи се цяла седмица. А Тошка пак не охна, пак не легна.

„Разправят, от краката най-лесно се простивало — чудеше се старата. — Пък на тая поразия пак нищо й не стана!“ Тя не знаеше, че вечерта Тошка се промъкна в кухнята, дигна една тенекия с марна вода, сипа шепа сол в нея, разбърка я и си потопи краката.

Но старата не преставаше да мисли и да крои как да я простуди, как да я разболее. Само да се разкашля малко, да се поомърлуши, другото е лесно. Този път ще й даде да изпие виното и ако пак не рачи, насила ще й навре паницата до устата. Пък сетне да става, каквото ще. „Дяволите й помагат на нея! — заканваше се старата. — Ама аз ще ги вържа за рогата, ще й дам аз на нея…“ Да е човек Иван, че да му повери всичко, двама души все нещо повече ще измислят. Ама не е ки…

Старата често се питаше да каже ли всичко на Кина. „Пък най-сетне сестра е, няма да иде да се раздрънка я!“ — окуражаваше се тя. Кина е по-стара, повече знае, пък и да не знае повече, кога са двама, друго си е… Допита ли се човек, все ще научи нещо…

Старата решаваше да й повери всичко. И изведнъж, се сепваше. „Ами ако кака ми се скара?… Сестра, сестра, ама няма нея да я забели за чужд имот.“ Че Тошка щяла да ги сграби, какво й е грижа на нея…

„Няма да й кажа! Няма да й кажа! — заричаше се старата. — Такива работи не се разправят. Тя ще вземе да се похвали на мъжа си, пък той, Бунарджията, какъвто е плямпа, току-виж, изтърсил го, дето не трябва.“

И тя се заричаше за стотни път: „Никому нито думица. Каквото върша, самичка ще си го върша.“

Но дали още не приказваха за тях, дали не ги разнасяха из селото? Кина нищо не й носеше вече. Види се, не се интересуваше, а не че хората бяха замлъкнали. Пък старата всичко искаше да знае, всичко я интересуваше. И тя реши да излезе, та сама да научи какво си приказват жените, кого пак навиват на пръсти. Тя приготви два лева за свещи и в неделя отиде на църква. Откак бяха запрели Ивана, тя беше забравила и църквата, и кандилото. По цял ден тичаше из селото, наобикаляше край общината, за да попита нещо кмета, ходеше при свои близки за пари, молеше се, плачеше. И фитилцата бяха се свършили, пък в оная бъркотия кой можеше да ти помисли за такива дреболии… И отвикна ли, що ли, ама толкова време се мина, без да й дойде на ум за това…

Старата отиде и следната неделя, зачести, не пропущаше вече празник. Като запалеше свещите, тя се прибираше в женското отделение, вреше се навсякъде, затуляше се зад гърбовете на жените, подслушваше. За какво ли не приказваха там? Кои сватби се тъкмели за Новата година, кого за коя щели да сгодяват, кои и защо се скарали… Приказваха за свади, за делби, за тъкани. Клеветяха, клюкарствуваха, насъскваха… За старата нищо не продумваха, за тях една думица не се чу. Наистина бяха я видели в църквата, но тя така тихичко се промъкваше между жените, така майсторски подслушваше, че ако бяха изтървали и половин думица за нея, тя щеше да я чуе…

Това много я успокои. Жените я разпитваха как са вкъщи, харни ли са, здрави ли са, Тошка какво прави, детето порасна ли?

— Харни сме — отвръщаше мазно-мазно старата. — Булката си гледа работата вкъщи, там аз не й се меся вече, остарях, пък и не умея. Младите по знаят, по се учат… Нещо ще захваща да плете, ама какво, не разбирам… Пък Петето, сиромашкото, то си играе по цял ден, хич не се спира… Дете нали е? А на децата игра им дай, за нищо друго не ги е грижа тях, за нищо…

Станеше ли дума за Петето, жените клатеха тъжно глави, но нищо не казваха.

— Ами ергенинът ти какво прави? — подпитваше някоя сватовница.

Старата се ухилваше:

— Много го виждам! Един час не се свърта вкъщи.

— Нека, нека си походи — подхвърляше сватовницата и също се ухилваше. — Още малко му остава…

— То трябваше да го зажеглим тая есен, ама като ни се случи така — натъжаваше се изведнъж Марьола.

— Господюва работа, сватя!

— Господюва.

Като научеше всички новини в селото, старата се връщаше вкъщи доволна. Но най-много се радваше, че вече не приказваха за тях, бяха ги забравили. Прав беше Иван, когато й думаше: „Косъм да падне от главата й, все ние ще сме кривите…“ Ето как си млъкнаха сега…

Но вкъщи пред нея се изпречваше Тошка. Изпречваше се здрава, стройна, хубава. Ех, мислеше си старата, не си слага грижи на сърцето, работи мълчаливо, но си личи, че й е весело. Годинката си тече, пък имотът си е имот, никой и една игла не може да откъсне от него. „Пак по закон, никакъв да се не види макар!“ — проклинаше старата. Никой нищо не може да продава без нейно съгласие, тя разполагаше и с дела на детето. Чакаше си тя, чакаше си да й падне гиздавата стокица като узряла круша… Пък че други са търчали, че други са си пекли душиците като в пъкъл, докато да го съберат, тях кой ги бръсне, кучета ги яли тях… Белким не е забравила вече и Минча… И защо ли й е да го помни и да го жали… Минчовци мнооого за нея…

Тези мисли я подлудяваха, тя стискаше юмруци. Идеше й да скочи, да грабне една сопа и да викне:

— Марш, кучко крастава! Марш, голотийо пършива! От какъвто имот си дошла, на такъв да си вървиш!

Но не можеше, нямаше как. Трябваше да гледа, да търпи, да се трови и да мълчи… И най-противното й беше, когато трябваше да си престори гласа, да се покаже кротка, добра, хрисима. Казваше й „булка“, а си мислеше: „Дано те в гробищата обулчат макар!“ Викаше я: „Ела да похапнем малко“, а си мислеше: „Отрова дано се налапаш, кучко лакома!“

Като се захласнеше над вретеното, старата често си представяше, че я пъди от къщата си и тя, снаха й, се моли да остане поне още една нощ, да види за малко само Петето, да й дадат само него… Но законите, пустите закони! Да не бяха те!…

Понякога старата се опомняше и си мислеше: „Ако да не бяха тия закони, защо пък ще ми трябва да я гоня? Да слуша и да работи, няма кой да я закача тогава…“