Георги Караславов
Татул (19)

19

Мангалчето отиваше в кооперацията и мислеше за делото, което щеше да заведе срещу Георги Ганчовски. Искаше да попита касиера дали може да изтегли още три-четири хиляди лева. Тези пари няма да му стигнат, но по-нататък ще събере още. Но колко ще му струва делото и кога ще се свърши, това никой не можеше да знае. За богатия е лесно — той си има и пари, и свободно време да си ходи до града, на него работата от това не куца. Ганчовският освен това има много приятели там, познава се с управители и с адвокати, и с всякакви учени хора, а той, Диню, какво е?

Мангалчето мислеше за това и се отчайваше. Най-хубавата му нива, най-близката му нива, дето и лесно може да се натори, и леко да се изоре, и бързо да се ожъне, че им беше под носа, както се вика, тая нива да загуби! И защо? Полакоми се за повече, полъга се, че край Ганчовския ще може да се нареди някак, а то… Сам си влезе в клопката, никой не му е крив сега… И как всичко се обърква с тази пуста нива, не му иде на ум какво ще прави догодина и какво ще сее, и как ще го сее. То и по-напред едва-едва смогваше да свърже двата края, а като загуби нивата си и като няма да има никакви доходи от нея, съвсем ще се обърка…

Той се проклинаше и мъка, и гняв, и отчаяние го разяждаха отвътре, сърцето му беше заключено, нищо не го обнадеждваше и не го радваше. И колкото повече мъката стягаше душата му, толкова някаква глуха и тъпа злоба към Ганчовски засядаше някъде в гърдите му, трупаше се по малко и напираше да избухне. „Проклет човек! — мислеше си Мангалчето. — Как не можа да се измете от селото досега, да се пръждоса в града, ами още стои тук, запил се като кърлеж в селото!…“ И Мангалчето си представяше как ако Ганчовски се беше преместил в града, както отдавна приказваха, всичко щеше да си върви постарому, нямаше да има оризища и нивата му пак щеше да си е негова, и нямаше сега да отива да търси пари в тази криза, а щеше да си гледа работата…

Така, неусетно, той стигна до кооперацията и бутна вратата. Погледът му се плъзна за миг вътре — искаше да види дали касиерът е тук и ако не е, да иде оттатък в малката му стаичка и без да ще, се дръпна назад, като че огън го близна по лицето. Настрана до вратата за магазина седеше Ганчовски и пушеше, облегнат с лакти върху голата маса.

После, много по-късно, Мангалчето си спомни, че на кръглата маса по средата се подпираше старият Колю Енювски и разправяше нещо. Нов оня миг той като че видя само Ганчовски и кой знае защо, му хрумна, че Ганчовски не трябва да го види. Та и никой не се извърна към него — само кафеджийчето го видя, но какво можеше да си помисли то — малко ли хора надничаха от вратата и си отиваха?

Мангалчето тръгна нататък, замаян от някаква тежка и опасна мисъл, и колкото повече се отдалечаваше от кооперацията, толкова повече избързваше. Той кривна в Мандювото кафене, влезе вътре и се залепи тихо и незабелязано до прозорчето, което гледаше право на улицата. Къщата на Ганчовски е нагоре, ако е тръгнал за дома си, той непременно ще мине оттук. И тогава… Диню не знаеше какво точно щеше да стане, но всички трябваше да видят, че чужда нива не може да се грабне току-тъй от ръцете на един сиромах…

Отначало той мислеше, че Ганчовският ще излезе веднага след него и бързо-бързо ще мине край Мандювото кафене. Но мина доста време, а него никакъв го нямаше и Диню почна да се успокоява. „Сега ще му светя маслото“ — мислеше си той. Той попипа ножа си, затъкнат дълбоко в пояса, но в това време влезе Мандю с наръч нацепени дърва, с малка брадва в дясната ръка. Той остави брадвата до вратата, изохка, кимна на чирачето си да я прибере и остави дървата при огнището. „Сега“ — врътна глава момчето, но дали защото се улиса, или трябваше да ходи някъде другаде, ала след малко то излезе навън и не прибра брадвата. То се бави някъде, върна се, излиза още два пъти за малко, но пак не прибра брадвата. Диню я поглеждаше крадешком, защото му се струваше, че нечие око в кафенето го следи и че ако се втренчва много-много, ще вземат да си я приберат. „С нея ще го хрясна!“ — отсече той с ожесточение и се загледа пак нагоре, отдето трябваше да се зададе Ганчовски.

Диню изтръпна, студени тръпки полазиха по кожата му. Ето го, той иде, върви си полекичка и спокойно, но върви с друг човек. Ами сега? Да излезе ли пък, когато отминат? Ще го издебне и ще го цапне по главата. Само веднъж — повече не му трябва. Но колкото повече Ганчовски наближаваше, толкова Диню омекваше, лицето му избледняваше, ръцете му се отпущаха в страх и безсилие. Ганчовски остана сам — другият човек се отдели и сви по тясната Шаренева уличка. „Сега!“ — реши Диню и се наежи. Нивата, оризището, измамата, несправедливостта, адвокатите, делото — всичко се завъртя за миг в съзнанието му…

Той дебнеше иззад малкото прозорче и никой в кафенето не го видя, когато прибра ловко брадвата и изскочи навън, като я притискаше плътно до кълката си. Улицата беше пуста, две-три деца си играеха пред една вратня насреща, дето се отделяше Банювата уличка, две прасета ровеха и някаква жена, извърната гърбом, ги пазеше със затъкната на пояса хурка. Диню бързаше, ето, още малко, и всичко ще се свърши. Ганчовски се поспря за миг, драсна клечка кибрит и запали цигара в шепите си. Може би в този кратък миг той дочу бързите и неспокойни стъпки на Диня и извърна леко над рамо главата си. Той трепна, смътна мисъл го парна, помъчи се да се извърти, но беше вече късно — Диню дигна леката брадва и я стовари върху него. „На ти една нива!“ — рече само той и див, неукротим блясък пламна в очите му. Ганчовски отхвърли и главата си, и цялото си тяло, отхвърли ги неволно, облещен от ужас, и брадвата хрясна в рамото.

— Дин…

Той искаше да каже, да извика, да се помоли: „Диньо, какво правиш!“ — но нямаше време и само един страшен рев разцепи тихата улица. Рамото му изведнъж изтръпна и отмаля, но той хукна с всички сили напред. Една крачка повече може да му спаси живота, само една крачка! Но краката му като че отмаляваха, рамото му изтръпваше, ръката увисваше като крило на простреляна птица. И всичко това ставаше като насън, толкова бързо и толкова страшно. После, когато беше вече в болницата, Ганчовски си спомняше, че когато беше малък, често му се случваше да сънува такива страшни сънища. Гони го например говеждият бик — едър и страшен, с къси, но остри рога, с изблещени кръвясали очи. Ето, насреща има дърво, лесно е да се покачи там и да се отърве от свирепото животно, но точно в този миг краката му се вдървяват и той лази, копае сухата земя с нокти, мъчи се да се спаси с последни усилия.

Ганчовски усещаше, че Диню тича след него, озверен и настървен като вълк. Той отмерваше стъпките му по шума, по тупането. „Ще ме стигне! — помисли си само Ганчовски И се помоли: — Дано падне!“ Тези мигове бяха кратки и страшни и дали наистина си помисли такива работи, той не беше сигурен отпосле, когато спокойно възстановяваше всички подробности на нападението. Помни много добре само как Манол Зетюв изскочи от отворената вратня, извърна се, за да разбере какво става, и се метна бързо и ловко върху Диня. Дин се изви в ръцете му, измъкна брадвата и я вдигна, но Манол беше по-едър и по-як, сграбчи го бързо за китката и изви ръката му.

— Пусни! — изпъшка безсилно Диню. — Пусни ме да му дам една нива!…

Георги Ганчовски тича известно време, но като чу шума от боричкането, извърна се, видя всичко и си отдъхна. Изведнъж силите му секнаха, главата му се отпусна, разноцветни кръгчета се завъртяха пред очите му. От слабост ли беше, или от умората? „Кръвта ми ще изтече!“ — помисли си Ганчовски. Залитна, клюмна и се подпря на плета. „По-скоро до фелдшера!… По скоро в града!… Лошо ме удари!…“

Изведнъж улицата бръмна, оживи се, по вратните наизскачаха жени, разтичаха се мъже, от Мандювото кафене хукнаха неколцина посетители, дори чак до кооперацията излязоха, загледани неспокойно и любопитно.

— Мангалчето утрепало Ганчовския! — разнасяше се от уста на уста, от ухо на ухо.

— Не, ударен е само, леко е ударен — разправяше Мандю, който пръв беше изтърчал при ранения. Но вестта, че Георги Ганчовски е убит, хвръкна из селото.

Двама пазванти хванаха Диня и го отведоха в общината. Той мърмореше нещо заканително, но личеше, че е уплашен и че отрезвява полека-лека от накипялата ярост. Затвориха го в избата, той чу само как тежкият катанец тракна и как стъпките на двамата пазванти отекнаха зад здравата желязна решетчица на малкото прозорче. Сам, затворен, безпомощен, Диню се уплаши, но не се разкая. „Да бях го утрепал барем! — рече си той с тъга и съжаление. — А то сега ще ме разкарват и ще ме съдят за тоя, дето духа!… Манол Зетюв, той е причина за всичко. Трябваше на него да друсна една брадва по тиквата, та да помни!“

Защо никой не идеше при него? Времето минаваше, а в общината не се чуваха нито гласове, нито стъпки.

— Не го ударих лошо! — продума гласно Мангалчето и се облегна на стената.

Той знаеше — сега всички тичат около Ганчовския, тюхкат се, вайкат се и се блъскат да видят и — да чуят нещо. А за него никой и не иска да знае и никой не пита защо е искал да го убие.

Диню гледаше нагоре към прозорчето, хапеше нокътя на лявото си кутре и усещаше как мъка, злоба и отчаяние притискаха гърдите му и го задушаваха…