Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Корекция
NomaD (2009)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Георги Караславов. Татул. Снаха

Издателство „Народна култура“, 1964

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Кънчо Кънев

Худ. Редактор: Магда Абазова

Техн. Редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Мариана Пенчева

История

  1. — Добавяне

25

Иван закиха, разкашля се, заохка. Болеше го глава, плещите му бяха като сковани. Старата се разшета загрижена около него.

— Да ти сваря малко липов цвят, а? — питаше го със скрита тревога.

— Свари ми.

— Ами искаш ли да те наложа със синап?

— Не съм дете да ме налагаш със синап и така ще ми мине.

— Изпий тогава една паница вино с черен пипер. Едно време ние така се лекувахме.

Иван мълчеше. Старата го гледаше загрижена.

— Вино може — усмихна се той с крайчеца на устните си.

— Ще видиш колко е хубаво — на часа ще те сгрее.

Старата стана и се спусна бързо в избичката. Тя наточи вино, отпи от пълната паница. Облиза се и се замисли. После я допълни. „Ами дали имахме черен пипер?“ — помисли си тя и кой знае откъде й се мярна вързопчето с татула, скътано в дъното на сандъка. Тя изтръпна, но от радост ли, или от страх и сама не можа да разбере… Че то във виното може да се сипе и малко татул… И малко татул!… Едно сбъркване и… Старата изтръпна. Как ще сбърка за Ивана? За него тя няма да сбърка, но… за нея… Ето как ще я нареди, ето как ще се отърве.

Ето как ще спаси имота!… Ох, и да не се сети досега… Че къде й е бил умът? Какво е мислила!… Старата се разтрепери, паницата се заклати в ръцете й, две-три капки се отплеснаха и попиха в студения пръстен под…

Всичко й се видя толкова просто и леко. Никой нищо няма да си помисли, никой за нищо няма да се досети. Пък и да се досетят! Вдовица, ще рекат, дотегнало й… Старата се стресна. „То дано не идва дотам! Дано се свърши набързо!… Като си ходела, ще кажат, сгърчила се и свършила… Тъй ще си кажат… Та и малко ли умират така, като си ходят!… Пък и сега нищо не се приказва вече за тях, смятат ги сдобрени… Нека си ги смятат.“

Старата се изправи и тръгна навън. Цялата се люлееше от нещо, но от що, и сама не можеше да познае. Да беше страх, не беше, от какво можеше да се страхува? Но не беше и радост… Рано е да се радва — докато не се нареди всичко, докато не я изчисти от двора си, няма защо да се радва. Откъде да я знае какво си крои тя? Може утре да се дигне с някого, иди я търси, иди я гони да й даваш татул… Пък може и да не изпие виното! Каквато си е опърничава, виж, че и това направила!…

И все пак старата беше радостна. Радваше се, че го е открила толкова лесно, че всичко ще се нареди толкова леко, че никой за нищо няма да се досети… „Няма да се досети!“ — повтори тя в мисълта си и още по-здраво стисна паницата.

Иван подряма една седмица около печката, кърши се, свива рамене и хукна навън. Старата се страхуваше да не се замеси в някои работи, да не го арестуват пак и постоянно се канеше да го гълчи, да го възпре, да го откъсне от Младена, от Синтеневия, от сина на Алатурката. И все забравяше, все се отплесваше в други работи, в нови кроежи… И все с виното и с татула започваше, и все с тях свършваше. Как да го сложи? Да го свари ли, или пък да го стрие като черния пипер? Как ли ще хване по-добре? Да го свари, струваше й се, че така ще да е по-добре. Но как да го сипе в паницата?… Да вземе да го смеле заедно с черния пипер? Ето, така ще го направи… А оная сама ще иде да си наточи виното, сама ще сипе и татула…

Старата искаше така да се нареди цялата работа, че тя с ръцете си нищо да не пипне… Така щеше да бъде и по-спокойна, струваше й се, че и на въжето да я закачеха, пак би викала, че тя нищо не знае, че нищо не е подозирала… Ако Тошка сама си налее виното и сама си изпие стрития татул, старата ще си бъде спокойна, па ако щат, и чак в общината да я повикат…

Но ако смленият татул не хване? Ако няма такава сила, каквато има свареният? Тогава? Какво да се прави?… Най-добре ще е да свари татула и да го даде, па каквото, такова. Ако не може скришом, ще й го даде направо и ще й каже, че е някое много лековито биле. Ето, така ще е най-добре… Но ако попита от кого го е взела? Какво да й каже тогава? Нищо няма да я пита! Пък и да я пита, толкова ли не може да й скрои една лъжа! Ще рече, че го е купила на ланшния панаир от Тинко Балканджията… Така ще й каже. Пък тя нека върви да го търси… Но старата се хвана за главата, къде й е умът на нея, защо е седнала да се кахъри: та нали оная тогава никаква няма да я има!…

Сега оставаше само да се разболее, да простине, да вземе да се секне често-често… Старата знаеше как да я подмами, как да я накара да изпие татула. Две-три благи думи и толкова…

И оттогава тя започна да дебне. Един ден, когато Тошка отиде с Петето на гости, а Иван се запиля по кафенетата, старата счука татула, навърза го в парче от стара шамия и го скъта в сандъка си. „Боже, дано стане, дано се отърва от тая ламя!“ — молеше се тя и ръцете й трепереха трескаво.

Но дните минаваха, настъпи студено и кишаво време, улиците и дворовете се разкаляха. Иван подсмърчаше, Петето си търкаше носленцето, дори понякога старата се позакашляше, само Тошка нехаеше, шеташе си по цял ден, загърната със старо подрязано джубе, едничката дреха, която беше останала от майка й. Кожата на това джубе беше се оскубала, но то пак топлеше. Обуваше се тя с дебели вълнени чорапи; целите им стъпала бяха изкърпени с изтъркан бозяв шаяк. Старата гледаше това джубе и тези чорапи като врагове и си мислеше злобно: „Пази се, кучката й недна! Не стъпя боса… Ама аз ще я науча нея!…“

Един ден Тошка отиде до Димови. А когато се завърна, намери джубето си изгорено наполовина.

— Кой го е направил това? Кой си е играл с джубето ми? — закърши тя ръце и загледа отчаяно изгорената част. Свърши! Не можеше да се поправи вече, не можеше да се закърпи. Кухнята още дъхаше на изгорена кожа. Тошка изтърча при свекървата си и го дигна: — Виж, мамо, виж какво е станало с джубето ми!

Старата погледна и се облещи от почуда.

— Къде това? Кой това? — развика се тя. — Казах му, поразеникът, да не си играе с огъня, ама слуша ли?

Тошка пламна от яд: значи, Петето беше!

Тя изскочи на двора и викна. Гласът й трепереше, идеше й да заплаче от отчаяние и яд. Това беше едничката и зимна дреха. Имаше едно плетено жакетче, но него го държеше за пред хората. Петето се обади откъм сайванта на плевнята. Тя го намери седнал върху няколко снопа царевични вършини, завързваше два чокана с изпокъсан канап.

— Какво правиш тук? — стрелна се тя към него, готова да го зачатка по главата.

— Правя си волове — отвърна то спокойно и се наведе пак. Тогава тя го дръпна за яката на раздръндавеното палтенце и дигна ръка:

— Кой, поразенико, ти каза да ми гориш джубето, казвай!

— Какво джубе? — погледна я то плахо. — Нищо не съм изгорил.

Тя свали ръката си.

— Не си горил, а… Не си горил, а?… Не си горил, а?…

На всяко питане тя го налагаше по веднъж, наложи го така пет, десет, наложи го много пъти. Колко пъти дигна и свали ръката си, тя и сама не знаеше. Тя удряше с гняв и с отчаяние, удряше го и по бузите, и по главата, и по задницата, удряше глуха и безчувствена за писъците му. И когато, задъхана от умора и гняв, тя го пусна, като го тръшна на земята, старата изтича, прегърна го и започна да я гълчи:

— Какво правиш мари, булка? Ами ще си утрепеш детето!… Пък ако е сгрешило, ще му простиш, дете е то, не разбира… Най-сетне не го е направило нарочно — поиграло си е, завивало се е, па е забравило и… то децата цели къщи подпалват и пак нищо не им викат, та за една стара дреха…

— Ама не съм ма, бабо!… — плачеше Петето. — Не съм влизал в кухнята… До огъня не съм си играл… Маминото джубе не съм взимал…

— Не си играл, а? — сопна се Тошка. — Не си го вземал?… И ще лъжеш на това отгоре! Ами кой го е изгорил бре? Кой го е навирал в огнището?

Гневът й поутихна, тя гледаше кръгличките му очички, светли и чисти като капки, умолително вперени в нейните очи. Гледаше ги и сърцето й започваше да се свива от мъка, тя започна да се укорява за прибързания и жесток побой.

— Не съм ма, мамичко, не съм го барал, правичката ти казвам!…

— Пък може и да не е детето — намеси се старата и още по-силно го прегърна. — Може някое от котетата да го е замъкнало там… Тия поразии всякакви бели могат да направят… мене ми се стори, детето се въртеше там, ама то може и да не е влизало…

— Не съм ма, бабо, не съм — продължаваше да се оправдава то. И сълзите, едри и бистри, се търкаляха по загорелите му бузички. Тошка не можеше да откъсне поглед от тези сълзи и все й се струваше, че това не са сълзи, а пламъчета, които изгаряха сърцето й. „Защо го бих, мъничкото ми сираче! — вайкаше се тя и плачът като буца засядаше на гърлото й. — Каква съм проклета! Каква съм проклета!… И да имаше защо, а то… Гидицките котета, заради тях щях да утрепя мъничката си рожбица!…“ Искаше й се да го прегърне и да му поиска прошка… Но не можеше… Пък и пред свекървата…

Петето още хълцаше задавено и стискаше ръката на баба си. Царевичните чокани, завързани със скъсания канап, бяха захвърлени настрана.

— Хайде, нищо, друг път нали няма да правиш така? — утешаваше го баба му и го дърпаше да вървят към къщи.

— Ама не съм аз ма, бабо, не съм — повтаряше то и триеше сълзите си с ръкавчето на палтенцето си. — Не съм…

Тошка се прибра вкъщи и зашета префуняла, свита. Старата я поглеждаше изпод шамията си и злоради пламъчета блясваха в очите й.

„Така, ха да те видя сега! — навеждаше тя глава. — Ха надувай се сега!…“

И се обърна към нея с престорено съчувствие:

— Облечи си жакета, булка, немой да ходиш така, ще настинеш!…

— Не ми е студено — отвърна Тошка и мина към кухнята.

Старата беше уверена, че Тошка няма да облече жакета вкъщи. Ще студува, ще се надува, ама пред хората ще излезе стегната, прибрана, ще бъде с новичко. Добре я познаваше старата. И всеки ден чакаше да я види разкихана, омърлушена, болна. По едно време Тошка взе да подсмърча често-често и старата трепна радостно, но радостта й не беше за дълго. „Дали да й дам виното? — попита се тя и си отговори: — Нека да се разохка, че тогава.“ Но Тошка не се разохка, не се разболя. След два-три дни тя си беше здрава и шеташе из къщи, както винаги.

— Да те не повтори, булка? — подхвана предпазливо старата. — Я вземи, че изпий една паница вино с малко черен пипер… Виж, Иван като пи, и дотам му беше и болестта, и всичкото…

— Нищо ми няма, мамо, здрава съм — отвърна Тошка и додаде след малко: — Ако видя, че ще ме хване пак, тогава…

Старата промени лицето си, очите й светнаха.

„Здрава си я! — изсъска тя. — Ядеш като ламя, как няма да си здрава… Ама аз съм си крива, дето вчера не ти го дадох, та да се наплюскаш!“

Всичко беше готово. Старата свари в голямото медно джезве цяла шепа татул, прецеди го през тънко парцалче, наля го в едно шишенце и го скри в сандъка. Когато всичко се нареди, ще хвърли празното шишенце в локвата до купището и ни лук яла, ни лук мирисала…

Имаше още цяла шепа зърна, та ако онова в шишенцето нещо се развали, да има пак да свари… Само да се разболееше кучка с кучката й…

Минаваха дни, минаваха седмици, а Тошка си шеташе, работеше си и нищо не й ставаше. Като че без джубето още повече се закали, та и хрема не я хващаше вече. Иван лежа, Петето лежа няколко дни и старата охка като пребита, само тя не трепкаше.

„Какво да я направя? — питаше се старата. — Как да я наредя?“

В килерчето имаха два стари конопени чула, захвърлени там още от лятото. Те бяха изтупани, изчистени, но старата ги поразгъна, поразгледа ги и ги изнесе вън.

— Булка — обърна се тя към Тошка, — я ги посплакни малко със студена вода, забравили сме ги от лятото, пък стока са, пак ще ни потрябват…

— Ама нали ги прах, мамо? — отвърна поизчервена от смущение Тошка. — Прах ги с чувалите и с големия козяк…

— Нищо де, поизплакни ги само… видяха ми се нещо така… — смотолеви старата.

„Гледа само да ме товари, проклетницата!“ — рече си ядно Тошка. Но не й продума вече, дигна чувалите и ги занесе на кладенеца. Половин ден ги плакна в коритото, изпра ги, замъкна ги до плета на градинчицата и ги простря да се изцеждат и да съхнат. Ръцете й се зачервиха, но инак не й беше студено. От тежката и продължителна работа тя дори беше се поизпотила.

Старата я чакаше да падне, да се разохка, да се разболее, но Тошка и не кихна. И като напук бузите й от ден в ден се закръгляваха, зачервяваха се. Нямаше какво да се яде, но и тя не подбираше яденетата, не търсеше готвено, не искаше топлено. Ако нямаше гозба, ядеше праз, ако нямаше праз, ядеше само хляб. И не гледаше сух ли е, мек ли е, с ечемик ли е примесен, или е от чиста царевица. И десет пъти да сложеха софрата, нямаше да каже: стига, не съм гладна…

Беше ясен, студен ден. Брулеше някакъв остър ветрец, но не можеше да се познае откъде духа, силен ли е, слаб ли е, защото димът от комините се стелеше някак лениво и само от време на време се подемаше бързо нагоре и изчезваше над оголените дървета. Студът пронизваше — аби, салтамарки, палта, носовете почервеняваха, бузите пламваха като божури.

Старата предеше до прозореца и поглеждаше често навън. Веднъж, когато Тошка влезе да прибере някои съдове, тя се вторачи пак към прозореца и отпусна вретеното.

— Хубав ден, трябваше да свършим някоя работа, ама Иван пак се запиля по тия пусти кафенета…

— Каква работа, мамо? — спря се Тошка. — Ако може, да я свърша аз.

— Може, защо да не може — отвърна свекървата, — ама като има мъж в къщата, защо ще я вършиш ти, малко ли е женската работа?… Утре ще рече: дай риза, дай гащи. И няма да те пита негова работа ли си вършила, или своя…

— Ех, нищо де, ще я свърша аз — настоя Тошка.

— Знам, че ще я свършиш, булка, знам, то не е кой знае какво, ама… Да се върти тука той да си гледа тия работи, затова ме е яд… Трябва да се измаже стената на кухнята откъм Малтрифонови, Господ да ги порази макар… Водата от тяхната стряха право в нашата стена удря. Изровила е всичко, ще вземе да ни събори сушината, та ще се чудим какво да правим… Колко пъти казвах на Ивана! Ще го направя, ще го измажа, все обещава, хайлязинът му, и все нищо не прави… Ще текнат пак дъждове и…

Старата приказваше малко троснато, махаше с вретеното и сочеше в кухнята. Но не дигаше очи, нито веднъж не погледна снаха си. И личеше си, че сръднята й към Ивана не е от все сърце.

— Да мога, сама ще го направя, ама не мога, не държа вече, остарях…

— Аз ще го направя, мамо — рече Тошка, — ти само ми кажи как да го направя.

— Ще го направиш! Твоя работа ли е, та ще го правиш… Малко търчим по цял ден, та сега и дуварите ще седнем да мажем… Ти само омеси пръстта, оная пръст, дето Иван я докара напред, пък той като си дойде, аз ще го науча него… Само пръстта да е омесена…

— Ще я омеса още сега. Всичката ли?

— Всичката, всичката — отвърна старата, като се помъчи да бъде сърдита, за да прикрие радостта си. — То колко е… Едно, кокошките разнесоха, друго, ние малко по малко дигнахме и… кажи-речи, не остана… И нека да е повечко, та по-дебеличко да се замаже, по здраво нека да стане…

Тошка остави съдовете в кухнята, взе медника и една мотика и отиде при разхвърляната пръст. Разкопа я, събра я, разтроши я, направи по средата ямичка и започна да налива вода. Наливаше вода и бъркаше с мотиката, наливаше и бъркаше. Когато пръстта се размекна, старата излезе от къщи и отиде при нея.

— С краката, булка, с краката. С тая мотика и до утре няма да я направиш По дюлгерски, хем бързо, хем хубаво… Да се омеси, та като хума да се маже…

— Студено е — отвърна с половин уста Тошка.

— За какъв студ приказваш? Студ ли е това? Никакъв студ няма, ти студ не си видяла… Пък и като потъпчеш малко, ще се сгрееш като във фурна.

Тошка остави мотиката, наведе се като насила и събу дебелите закърпени чорапи. Сетне подпретна полата си, та чак прасците й се оголиха, и нагази в размекнатата пръст. Ледени тръпки полазиха по снагата й. Мъхът на лицето й щръкна. Студът я парна по стъпалата, тя залитна назад, като че искаше да излезе, но пристъпи пак напред и започна да тъпче ситно-ситно с краката си. Плитките се мятаха на раменете й, гърдите й се друсаха, цялото й тяло се виеше като опарено. И дишането й беше бързо, шумно, плитко. Тя се въртеше на всички страни, личеше, че бърза да свърши час по-скоро, да се махне оттук, да изтърчи вкъщи да се затопли. Плачеше й се от мъка, от яд и от нещо друго, което и сама не можеше да каже.

И когато, грохнала от умора, тя се тъкмеше да спре и да се измъкне навън, пътната врата хлопна, в двора влезе Иван. Той видя как Тошка подскачаше в лепкавата кал, спря се, загледа я учуден, замаян и тръгна бързо към тях.

— Рекохме да омесим малко кал, та да замажем стената откъм Малтрифонови — посрещна го гузно старата.

— Ще си замажеш главата! — кресна той. — Како, хайде, махай се оттука и бягай вкъщи да се сгрееш, защото… не знам кой е измислил тая щуротия…

— Щуротия! — дусна се старата. — Като ти падне стената, тогава ще видиш щуротия ли е, или не е щуротия…

— Паднал ти е умът, стената няма да падне! — развика се още по-силно Иван. — Седи по цял ден вкъщи и се чуди какво да измисли… Хич бива ли в тоя студ на босо кал да се меси, а? Че сега и циганин бос няма да ти влезе тука, а ти нея си накарала… Че ти ще я умориш така…

Старата изтръпна. Тя поиска да каже нещо, но не можа, задуши се. Само мръдна с ръка, искаше като че да я дигне и за удар, и за проклятие. „Щяла съм да я уморя! Че ти толкова ли я жалиш, глупчо глупав!… Че защо си навираш гагата в работи, дето не ги знаеш и не ги разбираш… Щяла съм да я уморя! — повтаряше в ума си тя, занемяла от яд — Приказвай! Дрънкай! Нека се досети тя. Нека разкаже и по хората какво си дрънкал тук… Нека се разнесе из селото!… Тогава всичко ще пропадне, всичко ще иде… Ще ти грабне гиздавия имот, ще ни остави голи като бежанци…“

Старата искаше да се нахвърли върху него, да го чукне по дебелата глава, да му каже всичко това с глас, но нямаше как, не идеше, трябваше и от него да крие кроежите си… А той, глупакът му, вместо да си хойка, седнал и: „Ще я умориш!“ „Ще я уморя, зер! — кипна отново старата. — Няма да я охранвам тук за сглед…“

Иван грабна мотиката, остърга я с клечка и я метна настрана. Тошка изми краката си в коритото на кладенеца и изтърча вкъщи, наежена от студ. И чак тогава старата изгледа Ивана и изсъска като усойница:

— Като не можеш да помогнеш, не пречи, хайлазино!

Иван ритна празния медник, отупа си краката и тръгна към хармана.