Георги Караславов
Татул (10)

10

Овършаха в плачове, прибраха царевицата в сръдни и мърморене. Поосвободиха се от тежката работа и докато царевицата още съхнеше на хармана, отскочиха няколко пъти кое памук да поберат, кое грозде да донесат. А когато нямаха друга работа, въртяха се на хармана, подмитаха, прибираха едно-друго. И макар работата да не беше толкова много и толкова тежка, през лятото като че по-леко се прекарваше: тежкият труд не ги оставяше да се гледат накриво по цял ден. А сега? Четири коли мамули обелиха, четири думи не си продумаха. Работеха до полунощ, слушаха песните по беленките и мълчаха. Орониха царевицата, изсушиха я, превяха я, тъкмяха се вече да я сипват. Иван ходеше важно около купа, както ходеха всички стопани, мереше, пресмяташе и свиваше устни. „Малко е — казваше той гласно на себе си. — Няма да ни стигне само за пъдари и за пазванти. Ами за ядене? Ами за добитъка?“

И житото слабо, и царевицата слаба, няма да се изхранят до новото. Пък тъкмяха и от данъците да платят нещо, миналата година им се размина, но сега, ако бирникът почне, с тях ще почне. Имаха и други дребни дългове, и тях не можеха да отлагат повече. Пет години вече все криви сметки си правиха… То и не бяха само те, цяло село беше затънало в данъци и дългове, ама за плащането още всеки за себе си мислеше…

Като превяха царевицата, старата донесе два чувала и ги остави край купа.

— Пълнете! — изкомандува Иван.

В това време Петето изскочи иззад веялката, хвърли се върху купа и разпръсна царевицата из целия харман.

— Чакай да ти кажа, поразенико! — подгони го майка му, настигна го и го зашлеви по задничето. Детето тичаше и кряскаше радостно като подгонено гъше. Но една захвърлена лопата се заплете в краката му, то разпери напред ръце, пльосна по корем и изрева. Старата хвърли чувала, спусна се и го дигна:

— Стани, бабиното, стани! Тя гледа да те утрепе!

Тошка примижа от мъка и прехапа устни. Сълзите напираха да рукнат, но тя ги гълташе, задавена от остра болка. Тя смете разпръснатата царевица, напълни крината и се огледа за Ивана. Иван в това време гонеше едно съседско прасе и псуваше. Старата триеше личицето на Петето и се извръщаше към него.

— Ей го де се запиля пак! — изкряска тя. — Няма кой да помогне тука.

— Аз ще помогна! — обади се някой зад нея. Старата пусна детето и се изправи.

— Илия, ти ли си бре? Откъде премина?

— Минах откъм какини Динини. Имам малко работа при Ваня, цяло лято не сме се видели.

Тошка остави метлата, усмихна се колкото за лице и кимна с глава:

— Добре дошел.

Старата метна един остър поглед към двамата и изсъска в себе си: „Отде се довря тоя, Вълюоловият люнгурин!“

Но се усмихна още щом се обърна и пристъпи към него:

— Ха добре си дошел сега, Илийко, какво си правите вкъщи, живо ли сте, здраво ли сте, децата харни ли са?

— Харни са, играят.

— Дай Боже да са харни. А нашият щеше да се пречука сега. Викам на булката, остави го да играе, не го закачай, то децата, дето им е играта, там им и белята…

Но Илия не слушаше брътвежите на старата. Той отвърна нещо, отхвърли настрана тежкия чувал и посрещна Ивана. Иван беше се зачервил от тичането, дишаше дълбоко и бързо. Те заприказваха високо, отдръпваха се полека-лека и най-сетне взеха да си шушукат настрана. Колкото и да напрягаше слух старата, не можа да долови нито една думица. Но тя беше уверена, че си приказват нещо лошо, и често-често мяташе ядни погледи в широкия гръб на Илия. Иван беше с лице към нея и макар че се мъчеше да се прикрива зад него, виждаше се как мига страхливо и как клати отрицателно глава. Вълюоловчето махаше с ръце и широките му плещи се виеха под тясната и избеляла риза. От време на време той сочеше Ивана с пръст, заканваше се, убеждаваше го в нещо. Старата трепереше и от мъка, и от яд, и от страх. Идеше й да скочи пред тях, да ги нахока и двамата и да се свърши всичко. Най-сетне Иван завъртя глава, прие.

— Така! — потупа го по рамото Илия и изгледа посърналото му лице. — Хайде сега да пренесем царевицата.

— Остави, ако си имаш работа… колко е то, аз ще си я пренеса… не е кой знае що…

— Ще помогна, нямам никаква работа. — Той пипна чувала, усука края му, приклекна и подвикна: — Хай, хоп!

Илия се шегуваше, подхвърляше закачки, смееше се. Той знаеше, че на тези хора не им беше много до смях, но тъкмо затова искаше да ги поразтуши малко. В тяхната къща той беше като свой. Но така беше преди смъртта на Минча. Сега те стояха като на тръни, гледаха се подозрително и ако старата изопнеше крайчеца на устните си в усмивка, тогава така изопваше устните си и Тошка. Иван гледаше като уплашен от нещо, а в погледа на старата имаше едно нечисто пламъче. Илия беше подочул приказки за кавги, за сръдни, но си мислеше, че всичко е минало и заминало.

Но колкото и да се въздържаше, Тошка се поотпусна, душата й беше зажадняла за шеги и за смях. И щом разчекна устата си, един лют поглед изпод черната шамия я смрази.

— Хайде, хайде! Показа си рогата! — мърмореше на носа си старата. — Остава само да му намигне… Ама то и това ще стане, ако се полигавят още малко…

Иван вдигна последния чувал. Старата се прекръсти и отпусна ръце:

— Дано догодина дочакаме с живо, със здраво… и дано Господ го наспори…

Илия и Тошка гледаха в земята и мълчаха.

Иван се върна, подпря се на веялката и запали цигара. Чак тогава Илия като че си припомни пожеланията на старата.

— Мършава година — рече той.

— И годината мършава, и цените мършави — въздъхна Иван. — Дядо Петко Кошунтията се кълнеше, че кризата била Божие наказание.

— Всичко е от Бога — заклати глава старата…

— Кризата е от войната — натърти Илия и се обърна към Ивана. — Помниш ли оная година? Дядо Толю разправяше в Митошовата кръчмарница, че Господ му се явил насън и му рекъл: „Кризата ще мине, ако купите на църквата един полилей и ако заколите на света Петка курбан едно даначе…“ Тогава Минчо се обади, взе да му обяснява. От дума на дума, счепкаха се с Тракев. Че като отвориха ония ми ти уста, майко моя, че като се подбраха! Тракев е бил учител и той много знае, ама не издържа, клекна. „Учен си, ама не си прав“ — взеха да му викат хората. Тогава видях какво е Минчо… На колко души напълни главите той…

— Напълни… — смънка неопределено старата и потъна в мрака на черната шамия.

Тошка се дръпна настрана, захлупи лице в престилката си и захлипа. Иван и Илия се спогледаха. „Що ти трябваше!“ — укори го с поглед Иван. „Не знаех“ — отвърна с виновно изражение Илия и от смущение започна да усуква ресните на пояса си.

Изведнъж всичко наоколо заглъхна, смълча се, като че на хармана нямаше жива душа. Умълчал се бе и Петю, клечеше настрана, изливаше от една кратунка вода в дупчиците на гладкия утъпкан харман и вадеше паячета и буболечици. Иван искаше да каже нещо, но само преглътна и погледна гузно Илия. Защо се разплака Тошка? Дали защото се заприказваха за Минча, или защото много бе й дотегнало от постоянните заядки на майка му?… Ами ако разправи на Илия, ако му се оплаче? Той погледна крадешком майка си и се замисли. „Не, няма да се оплаче — окуражи си се сам. — Не ще смее да се отдели с него. Какво ще си помисли тогава мама? Пък може и някой чужд човек да я види…“ Иван се успокои, но за малко. Нови мисли нахлуха в главата му, нови предположения го сковаха. Тошка можеше да се оплаче на някоя жена. Тогава сигурно ще се разчуе. И пак на неговата глава ще се струпа всичко. Представяше си как Димо ще го изгледа укорно: „Другите учим, а нас кой да научи. Не може така, Ваньо, срамота е.“ Васил Пеев просто ще го изругае и Иван нищо не ще може да му отвърне. Но най-много се страхуваше от Дима. Ще го подхване той отдалече, отдалече: „Ти си разбран момък, бабите са глупави. Тошка не ти е само снаха, към нея трябва да се носиш по-добре… зарежи ти дребните сметчици… Най-сетне и тя е човек, и тя иска да живее…“

— Е хайде, довиждане — обърна се изведнъж Илия.

— Ами ти отиваш ли си? — сепна се Иван.

— Много здраве да си носиш — заръча напевно старата. — Майка ти какво прави, харно ли е? Е, намъчи се и тя, сиромашката… Момъкът ти трябва да е пораснал вече, а? Вълко ли го викаха?

Иван тръгна да го изпрати. Когато сви зад плевнята, Илия го смъмра:

— Взе да клинчиш ти, Ваньо. Пък малко сме, дето… И без Минча още повече се уплетохме.

— Работа бе, Илийка — оправдаваше се Иван. — Всичко на моята глава е легнало. Нали знаеш какво е? Още не мога да се оправя…

— Всички сме така. Да не мислиш, че аз съм пооправен от тебе? Ти отскачай вечер, пък работата, тя свършване няма…

— И вечер… знаеш… жени, не могат самички — смънка Иван.

Пред пътната врата се заприказваха. Старата мина зад веялката и погледна. Илия пак махаше с ръце, пак сочеше нещо и клатеше заканително глава.

— Църве да го смелят, хайлязина му! — изсъска тя и се дръпна назад. Тошка премиташе хармана, прибираше кринчета, решета, сандъци, чували, лопати, гребла. Свърши се тежката харманска работа. Отиде си едно черно, ужасно лято. Какво я чака занапред?

Когато се наведе да дигне една лопата, старата каза като на себе си:

— Взеха вече и плетищата да прескачат.

Тошка пламна, вълна на луда обида я плисна в главата и помътни разсъдъка й. Но тя се съвзе бързо, извърна се:

— Кой мари, мамо?

— Ергените.

Свекървата улучи: Илия Вълюолов беше вдовец.

— Как не те е срам, мамо, как не те е грях! — избухна Тошка и се задави в див, отчаян рев. Отначало старата се смути, но сетне се окопити и челюстите й затракаха стръвно:

— Че да не е дошъл заради мене, ма?

— Ами аз да не съм го калесала?

— Че откъде да знам? Докато кучката не си дигне опашката, кучетата не се събират.

— Ох! Ох! Ох! — преви се Тошка като ранена. — Как не те е срам!… Как можа да го кажеш?

Старата се огледа към съседните хармани: страхуваше се да не подслушва някой.

— Че защо мене да ме е срам? — попита тя студено. — Аз ли ги събирам по харманите?

— Ами аз събирам ли ги мари, мамо? Защо приказваш така? — погледна я умолително Тошка и закърши пръсти.

— Ей го! — И старата посочи към пътната врата. — Какво търси тука Вълюоловчето? Дърт вдовец, ей му Киприна Велика, да върви при нея, ако толкова му е загоряла душата за жена!…

Старата искаше да каже: „Да иде за нея да се ожени, ако иска да се жени.“ Но Тошка го изтълкува инак.

Киприна Велика беше вдовица. Преди години убиха мъжа й, не бяха се водили и една година. От мъка ли, от скръб ли не издържа булчината, побърка се. Ходеше пред общината, по цели часове чакаше кмета, плюеше го и го ругаеше. По едно време я дигнаха, тътраха я по болници, по лудници и пак я върнаха. А след няколко месеца роди момче, роди, както си ходеше по улицата, като овца. Цялото село бръмна. Кой е бащата на детето? Приказваха, броиха, пресмятаха — излизаше, че е забременяла някъде из болниците или по влаковете. И замлъкнаха. Не беше интересно, щом бащата не е от селото им. Но името на лудата майка остана за присмех на хората.

Тошка изрева като промушена.

— Реви! Реви да се чуе по цялата махала! — сопна се старата. — Хайде, върви към къщи, нямаш вече работа тука… Аз ще прибера, каквото има за прибиране.

Тошка се преви и се повлече към двора. Искаше й се да избърза, да изтича, но нямаше сили. И защо искаше да избърза? От какво искаше да избяга? Тя не можеше да си даде сметка. Умът й беше размътен, в душата й ставаше нещо страшно. Най-напред помисли за Петето. Искаше да го види, да го погали, но нещо я тикаше напред. Пък то се беше заиграло зад ръжанката, та тя и не знаеше, че е там. После пред очите й се мярна кладенецът, хладен и дълбок, с голямо светло око по средата. Представи си въжето зад вратата на кухнята, същото въже, с което Минчо беше дръпнал подкопаното дърво. Тя изтича в килера, тръшна се като простреляна и отпусна глас. И като си поплака на воля, тежката буца в гърдите й поомекна, поразтопи се. Тъмно и глухо беше в това килерче, далеч от очите на любопитните съседи. Тя плака дълго. А когато сили за плач не й останаха, започна да стене тъжно и умолително като захвърлено котенце. „Минчо, миличък, скъп на сърцето ми, защо ме остави, на кого ме остави?… Нали си я знаял каква е?… Ох, майчице, отрови ме, уби ме… Душата ми изгори, пък няма къде да ида, няма на кого да се оплача… Осиротях, майчице, осиротях и почернях… Останах сама-самичка да кукувам като кукувица…“ Тя редеше тихичко и гласът й пресилваше бавно. Но сълзите струеха непрестанно, струеха и измиваха душата й, сърцето й, къпеха я в бистротата и чистотата си. Горчивата буца в гърдите й олекна като парче лед в тиха дълбока вода. И една успокоителна мисъл все по-ясно и по-решително се промъкваше в главата й. Тя ще умре. Ще се отърве. За нея няма вече живот, няма радост, няма бял ден. Нека живеят деверът и свекървата, нека се радват, така свърши и Лена Милчева. Но и свекървата й не хароса от хорски приказки. Дето и да отидеше, все с пръст я сочеха: „Умори гиздавата си снаха, проклетницата.“