Георги Караславов
Татул (16)

16

Иван не искаше да се цупи и да мълчи пред Тошка, но речеше ли да продума, нещо се променяше в гласа му, засичаше думите му, изкривяваше устните му.

Преди, когато Минчо беше жив, тя често го закачаше за изгорите му. „Слушай, Ваньо — подкачаше тя хитро, — да ти направя ли работа за Маламка? Остави я Пейковата Лена, не я ли видиш, усуква се около Балабанчето. Ама няма да я огрее, знам. Пък Маламка много те има…“ Когато на Костиевския събор Иван си хареса дъщерята на Коля Кавалджията и започна да обикаля нататък, Тошка го сгълча галено: „Хич не си късай цървулите по костиевските сокаци, мама снаха от друго село не ще. Пък и мене ще питаш, и аз ще си кажа думата… На тебе тя ще е жена, а пък на мене етърва…“ Иван мъчеше да скрие зъбите си, но някаква неудържима сила разтягаше устните му.

Искаше му се пак да го закачи, да го погледне дяволито, да го заразпита за някоя нова изгора. Но Тошка мълчеше. И как да му продума, когато той сам зъб не й обелваше, а старата само я дебнеше да я ужили с някоя тежка дума. Иван пръв млъкна, пръв се нацупи, пръв започна да я гледа накриво. Пък и не можеше да се държи вече към нея така, както се държеше по-напред. Нещо го стягаше под лъжичката, мислите му се отплесваха надругаде. Той знаеше: всички мъже я заглеждат с нечисти помисли, шушукаха зад гърба й и подхвърляха мръсни и обидни приказки. И никой не се опълчваше против това, като че ли беше редно да се приказва срещу младите и хубави вдовици. Иван съскаше срещу тези закачки, но дълбоко в душата му лазеше някакво срамно чувство. Очите му се плъзгаха неволно по снагата й, без да иска, погледът му се лепваше върху закръглените жилави прасци. Всяка нейна извивка смущаваше мислите му, замайваше го, трепетен гъдел се провираше под кожата му. Иван се ругаеше безгласно, силеше се да отплесне мислите си другаде, да се овладее, но главата му се извиваше неусетно, като слънчоглед, зениците му се присвиваха, плувнали във влага. Когато имаше трети човек, пак беше по-спокоен. Но останеха ли двамата с нея, страхуваше се да я погледне в очите, струваше му се, че тя ще му прочете мислите и ще го заплюе с презрение… Дори и той сам не знаеше за кое по мълчи: заради нивите или заради тези нечисти мисли.

Един ден старата нареди да идат двамата на работа.

— Ваньо — подвикна тя, — ха отърчете до памука, та пооберете каквото е останало.

Иван отиде при Тошка и се помъчи да бъде спокоен.

— Сбери малко хляб — рече той и гласът му трепна. — Мама каза да идем на памука.

— Какво да взема? — обърна се Тошка. — Чувал или торби?

— Чувал.

Когато, натоварени с бъкълчето и пълната торба, те заситниха по пътя извън селото, Иван реши да заприказва. Той ровеше в ума си като в пепелище, за да намери една-едничка приказка. Но му се струваше, че и да заприказва, гласът му ще го издаде. За какво да я заговори? За къщните работи не му се щеше да отвори дума, за хората и седенките му беше чоглаво да продума пръв, пък за селските работи отбягваше да спомене, че и сам много се беше отчуждил от тях.

Иван цапаше с босите си крака в дълбоката нагорещена пепел и погледът му се топеше в помътнелия хоризонт. Баирите бяха сиви и пусти, рядко се мяркаха напъдени говеда и самотни орачи. Небето беше чисто, само две малки облачета, белили гъсти като сметана, плаваха над Дъбачето. Работата беше прекипяла, полето дремеше смълчано. Царевичните стъбла се сивееха, ошмулкани от добитъка. Само по насрещния продълговат и нисък баир се очертаваха тъмнозеленикавите петна на лозята. И там беше тихо и спокойно по това време, но някаква бодрост се разливаше наоколо, някаква радост бликаше по прегорялата утъпкана пръст. Лозите почиваха като живи същества, иззад долните пожълтели листа надничаха узрелите гроздове, налени с меда на есенната благодат. Бръмчаха сиви, неуморни пчелички, студени, хищни оси прелитаха от грозд на грозд и също като студените и хищни хора в живота пробиваха с отровните си жила напращелите зърна и ги оставяха да гният в прегорялата лозова шума. По върховете на прасковите и черешите кацаха гарги, оглеждаха се гузно и се спущаха надолу като камъни. Бъбриви врабци спираха на орляци и след кратки съвещания отлитаха шумно нанякъде.

И Тошка гледаше към лозята, търсеше малкото зеленикаво петно с клонестата зарзала по средата. Ето го там, дето баирът преваля към Кукуряк кория. Клепките й се свиват, тя замижава леко и в паметта й възкръсват часове от щастливото минало. Двамата с Минча често се отбиваха там. Или излизаха да свършат някоя дребна работа на полето и после свиваха към лозето, или наглеждаха зарзалата, или ходеха на грозде. Сядаха под топчестото дърво, сгушваха се до някоя лозина, гледаха се в очите като влюбени младежи и се целуваха дълго и звучно. Тя се отпущаше в ръцете му, премаляла от любов и щастие, равните й зъби блестяха, изпръхналите й устни мърдаха едва забележимо: „Минчо! Миличък!…“ Тогава той просваше абата си, слагаше я внимателно отгоре и я притискаше до задушаване, силен и нежен…

Къде е той? Няма го вече! Остана само вярата му, че светът ще се промени, че хората ще заживеят доволни и щастливи. С тази вяра остана да живее Тошка. Тази вяра я крепеше. Тази вяра й даваше сили да понася и отровните думи на свекървата, и цупенето на Ивана. Чрез тази вяра тя живееше е него, с тази вяра й се струваше, че няма никога да го забрави…

Иван и Тошка вървяха по тесния междуселски път, врязан от колелетата на разхлопаните скърцащи коли, вървяха потопени в мисли, забравени в спомени. И се стреснаха като от някакъв лек и сладък сън.

Откъм Поповия синор гръмна пушка, чу се насечено кучешко джавкане. Един едър заек се преметна в разораното стърнище и хукна към пътя. Иззад ниските храсти се показа трескаво възбуден ловец, подскочи, примери се мигновено и изпразни и втората цев. Заекът направи още един скок, преметна се настрана и се повлече по задницата си.

Иван и Тошка се спряха. Иван дори подвикна и разпери ръце да посрещне заека. Но когато животното падна простреляно, той се вторачи и погледът му се закова върху запъхтения ловец. Беше Георги Ганчовски. Той беше обут с тежки пепеляви обуща, със зеленикави навивки, със зеленикав брич и зеленикаво палто с колан. На кръста му беше пристегнат широк патрондаш, през рамото му висеше чанта. Като ги видя, той се поспря забъркан. Радостното му настроение се смеси с досадна омраза. Той подвикна на кучето, но то клечеше до заека и не го дигаше. Тогава Ганчовски закрачи широко, погледна още веднъж Ивана и Тошка, наведе се и притисна хищно жертвата си. Той стоя няколко минути над тежко раненото животно, закла го, обърна го два-три пъти, сложи го в чантата и пое обратно към синора.

Иван въздъхна. Лошите мисли за Тошка се изпариха, лицето му се оживи.

— Ходи си на лов, гледа си кефа човекът — рече той и врътна неопределено глава; не се знаеше заканваше ли му се, или му завиждаше.

— Всичко му е в ред, защо да не ходи — допълни Тошка. — Казват, щял в града да се мести…

— Защо ще се мести? — сви устни Иван. — Те и без това повечето в Пловдив прекарват… Пък и да се мести, нищо няма да загуби: добре си е натоварил колата, а няма кого да лъже вече…

— Хубавичката се награби…

— Награби се, ама здравата е напечен… Ако го гътнем за мерата, ще види звезди по пладнина…

— Не ми се вярва — заклати глава Тошка. — Той половината ще го раздаде за рушвети и адвокати, ама няма да падне… Пък, ако види голям зор, ще го прехвърли я на жена си, я на майка си…

— Нека да го гътнем, пък той да прехвърля на когото си ще… Много са настървени срещу него хората, ама се плашат още, не държат… Оная вечер се бяха разприказвали за него в кооперацията и като влезе, занемяха, муха да бръмнеше, щеше да се чуе… Общо нали е, селско, не държат… — Иван въздъхна. — Заспал народ, по-далеч от носа си не може да види…

— Пак се посъбудиха — рече Тошка. — Че то по-напред какво беше…

— Събудиха се, защото им разправяме, че ако си вземем мерата, всички ще я използваме… Така сега няма къде добитъка си да изкарваме. Някой от Ганчовските разправял, общината щяла да използува оризището, ние пак нищо нямало да разберем… Знае Ганчовски, стара лисица е… Ама и батю хубав кокал му тикна — най-напред воденичарите курдиса срещу него…

— Защо воденичарите?

— Защото им отби водата. И кой спечели от това? Пак Ганчовският: всичкото жито се мели на неговия мотор… А водениците се разсъхнаха, цяло лято лежат…

— Сега воденичарите срещу него ли са?

— Срещу него. Пък бяха от една партия. Само Алекса Ганев е с него, нали имаше десетина декара ливада до воденицата, направи я оризище… Само той използува, другите останаха на сухо…

— Аха — заклати глава Тошка, спря се и смъкна торбата: бяха стигнали на нивата.

Памукът беше поизмачкан и поогризан от напъдените говеда. По върховете на сухичките стъбълца бяха останали сбърчени, недоразвити ябълки, като че насила поразцъфнали отгоре. Иван се изправи на синора, огледа нивата и рече важно:

— Трябва да се обере.

Тошка се приведе мълчешката и заситни напред. Тя пипаше бързо, ловко, тънките й пръсти разчепкваха сухите черупки и прибираха сплъстените памучни клъбца. Иван се мъчеше да я догони, клатеше се тромаво и мърмореше нещо на носа си. Тошка слагаше обраните влакна в престилката си и това още повече я улесняваше. Иван влачеше чувала, изправяше се често-често и измерваше с поглед нивата. „Добре, че тя бере бърже — казваше си той, — а то инак, да останеше на мене, за два дни не можех се разправи.“

Той пресмяташе, че ще имат време да отскочат и до лозето. Много му се искаше да иде сам, докато тя бере, но не смееше да я попита. Тя нямаше да го спре, нищичко нямаше да му продума, той знаеше това, но как да се обърне, как да подкачи? Нали е сърдит? Да беше в друго време, тя сама щеше да му рече: „Хайде, Ваньо, отърчи до лозето, туй аз ще го пообера криво-ляво…“ Но сега?… Сега и тя мълчеше, думица не му продумваше…

Иван запали цигара, задимя и се загледа след нея. Тя работеше като машина, кръстът й се огъваше, черните дипли на роклята се мятаха върху белите й прасци.

А когато посегнеше да прибере някое затъпкано влакно, откриваха се чак стройните й бедра. Иван примижаваше, гърдите му отмаляваха и се отпущаха, топъл талаз се разливаше по жилите му. Той поемаше дълбоко дъх и струите на лютивия дим се връщаха след време едва забележимо. Той забождаше поглед в прегорялата пръст, вглеждаше се в някоя буболечица и следеше нейния припрян и безцелен вървеж, докато талазът на бликналата кръв се оттегляше назад…

И тогава един укорен въпрос като глог се забиваше в главата му: „Защо я гледам накриво?“

Мъчеше се да пропъди лошите си мисли, но те налитаха от всички страни, обезсилваха го и го превземаха като някоя изтощена, предадена отвътре крепост. Искаше му се да я заприказва, както преди, да се шегува, да я гледа като брат и другар. Но мисълта за делбата, за нивите, за чуждия човек, който щеше да стъпи в имота им, не му даваше мира. И с какво право? Баща му и майка му цял живот са работили, тичали са, събрали са го, а сега друг да се ползува от него.

И колкото повече мислеше за имота и за делбата, толкова по-упорито тези мисли налитаха върху него, налитаха като конски мухи, уплитаха му съзнанието, помрачаваха му погледа. Тогава целият свят за него се заключваше в нивиците, в дворчето, в къщичката. Той беше като вързан за тях, мисълта му се блъскаше като муха в стъклото на затворен прозорец и напразно се мъчеше да се отърве и да литне на свобода и простор…

Тошка отиде до срещния синор и се върна. Иван я погледна крадешком. Очите й бяха влажни и зачервени. Плакала е. Тук всеки храст, всяка тревичка й напомняше за него. И на нея не й беше добре. Почерня толкова млада… Не го е искала тя, не го е мислила, че така ще стане. И защо я мъчат те двамата с майка си? Защо я гледат накриво?… Иван се размисли за нейното положение, за живота й, за скръбта й и му стана жално. „Слушай, како — искаше му се да й каже, — не съм виновен аз, мама ме подкокороса!“ И зина. Но не намери сили, нещо го стисна за гърлото. Той попита:

— Ще има ли един чувал?

— Кой го знае — отвърна Тошка и погледна набрания памук. Бузите й бяха влажни, гласът й трепереше.

Те се разминаха. Иван пак залази и пак мислите за женитбата й и за делбата го уплетоха в паяжината си. Той пак хлътна в тежки и мъчителни предположения. Не, тя няма да седи така. Толкова е млада, да има двайсет и пет години, не повече. Ще се омъжи още щом се навърши година от смъртта на батю му. Ще започнат да я наобикалят, ще заобикалят, ще започнат да изпращат разни лели и роднини за допитвания и увещания. И тя ще се полъже по някого, човек е като водата, накъдето го отбиеш, натам тръгва… Но кого ли ще си избере? Генчо Чифтелиев? Богат е той, но е стар, него Тошка няма да вземе. Стаменко Попов? И той не е млад, пък и разправят, миткал по разни брантии, та уморил първата си жена с някаква мръсна болест. Митко Интизапчето? Лигав е той и се гражданее. Когато Георги Ганчовски го направи председател на тричленката, той нареди да затворят Минча в управлението и сума въртели му направи сетне. Минчо много го мразеше. „Шпионска душа!“ — съскаше той, колчем станеше дума за него. „Подслушва като мишка и всичко на Ганчовските носи.“ По едно време Интизапчето беше се поиздигнал край Георги Ганчовски. Доста хора беше завъртял около себе си, приказваше се дори, че при едни кови избори Ганчовски щял да го посочи за народен представител. Но оная година стана една работа и оттогава никой не го зачиташе за строшена пара. Подмамил, синковецът, една катунарка в двора си, въвел я в одаята и се хвърлил върху нея. Че като ревнала оная ми ти циганка, че като налетяла върху него, че като го подбрала с дисагите си — из стаята полетели лъжици, скрипали, вретена, брашно. Чули съседите, спуснали се, отървали го. Цял месец след това не се показа от къщи навън. А когато излезе, всички го посрещнаха с присмехулни погледи. Децата се показваха от вратните и подвикваха: „Ей, цинга!“ Оттогава и работата му като че тръгна назад. Побра се, осиромаша, не можеше вече да залъгва фукариите с по двеста-триста лева. Него Тошка няма да го вземе, няма да опетни хубавото Минчово име.

Оставаше Илия Вълюолов. Той беше беден, но умен и прибран мъж. „Да имаме в селото петима като Илия, с топ не могат ни разби!“ — казваше Минчо. Не се разделяха двамата, като братя се имаха. Илия беше прост и не обичаше да чете, но беше твърд и упорит. „Прати Вълюоловчето да ти свърши работа“ — хвалеше го Минчо. Илия беше кротък и мълчалив, само се усмихваше сдържано и добродушно и никак не обичаше да се заяжда в разни препирни. „Умният и с кротката ще разбере“ — казваше той. Сам възприемаше много бавно и тромаво, но колкото беше трудно да го убедят в нещо, дваж по-трудно беше да го разубедят. Мислеше той предпазливо, мъчеше се да разбере всичко с простия си ум, да му стане ясно, да го вбие в главата си наздраво и издълбоко. Към хората се отнасяше сдържано, не се доверяваше лесно и за най-обикновени работи. Но обикнеше ли някого, за него беше готов и в огъня да се хвърли. След смъртта на Минча цял месец ходи като попарен. Когато му съобщиха за нещастието, той се задави и дълго време думица не можа да продума. „Останахме като сираци!“ — рече само след съвземането и започна да мига често-често. Селяните го тачеха заради честността, твърдостта и прямотата му. Противниците не смееха да го подбиват, нито да дрънкат зад гърба му: и най-големите борци и бабаити в околията трепереха от него…

Илия е добър. И ако рече Тошка да избира, ще избере него. Знаеше старата, опитна вълчица беше тя, отдалеч подушваше опасността. Не току-така се нахвърли върху Тошка, когато сипаха царевицата. Пък и идването на Илия не беше чисто. Тогава беше и приказлив, и очите му постоянно шареха. Така стават тези работи: днес за това, утре за онова и, току-виж, уплел си кошницата. Днеска ще се погледнат, утре ще си продумат, сетне ще се наговорят и — като стане година от смъртта на Минча, ще хване тя Петето за ръчичка и ще се прибере при него… Ще дойде тогава той и ще рече: делба. Тогава ще го познаят какъв е. Добър ли? Дето има имот, там добрина и приятелство няма. Братя и сестри, че се изтрепват за някакъв келяв синор, та един чужд човек ще те пожали. Парцалите ще дели, косъма ще цепи. Какво има Илия? Нито занаят, нито от баща си е наследил нещо. Нека да му се мярнат двайсетина декара земя, че иди я отървавай от ръцете му…

Тошка излезе на синора, настигна го и пак го отмина. Сега тя беше отпуснала краищата на черната си кърпа, та той можа да види цялото й лице. Защо вкъщи не му изглеждаше толкова мършава? Скулите й бяха изскокнали, челюстта й беше се заострила. И очите й бяха по-широки и по-тъжни. В цялото й изражение имаше нещо напрегнато и измъчено. Стана му и срамно, и съвестно. „Лош свят!“ — изруга той. Но с тази ругатня укоряваше повече себе си, отколкото света. Че светът е лош, това и децата знаеха. Но с какво беше крива за това Тошка? Нали и тя беше човек? Нали и тя искаше да живее? Защо я мъчеха? Ами ако Минчо не беше умрял, нали нямаше цял живот да живеят заедно? Кога и да е, щяха да се разделят. Как тогава щяха да преживеят с толкова малко ниви? Кому щяха да се сърдят тогава?… Та сиромашията сега, току-речи, е една и съща и с тридесет, и с петдесет декара…

Когато се отплеснеше в спомени за Минча, Иван махаше окуражително с ръка: „Ще се оправи! Ще се нареди!… Тревожни времена живеем, кой знае какви промени ще станат!…“ Ще се обърне светът, животът ще стане по-лек и по-щастлив… За две парчета земя ли ще мисли? Защо ли не си гледа ергенлъка, има време да се кахъри за имот и за къща… Ей ги другарите му. Скитосват си по хора и по седенки, закачат се с момите, любят се. А той се е заврял вкъщи като старец, само дето не следи коя кокошка ще снесе, та да й прибере яйцето. Пък и още малко му остана да си походи, време му е да се жени…

Да се жени! Тази мисъл мина през главата му като всички други мисли, но той трепна, улови се за нея. Представи си, че е женен и че живее тихо и спокойно с жена си. Ще има работа и тревоги, но ще има шушукане и милувки… Главата му се замайваше сладостно, но само за миг: тръпки на страх и съмнение полазваха по кожата му. „Коя ще ме вземе с толкова малко ниви?“ — питаше се Иван. Лена Пейкова се въртеше около Балабанчето, но на хорото се ловеше и до Игнатювчето. Тошка му разправяше, че Малама уж го имала много, но той виждаше как търчи след Стойко Стоянколев. Стойко беше обущар, разправяха в града щял да ходи, а Малама все за гражданлък бълнува. Не му трябваха такива. В града той не мислеше да ходи, ще си потърси такава, дето ще жъне и ще копае заедно с него… И той пак се спираше на Кица Кавалджийкина от Костиево. Слабичка е тя, но каква е кротичка и мълчалива! Лошото беше само това, че имаше още три сестри и двама братя, та за някаква зестра не можеше и да се мисли. Баща й и зиме, и лете ходеше с кожух, кашляше и псуваше неопределено. Разправяха, бил охтичав. Големият й брат работеше касаплък в Хасково, а малкият пропадна преди две години по една работа и още лежеше в затвора. Иван познаваше цялото семейство, познаваха го и те. Нямаше да го върнат, ако я поиска.

Но много му се щеше да дотъкми барем една малка част от онова, което ще вземе Тошка. Кавалджията нямаше да даде, Иван знаеше това. Пък и при толкова братя и сестри и при живи родители да иска зестра… Срамота е… Какво ли ще си помислят за него… Нищо добро нямаше да си помислят. Иван и това знаеше…

Хубаво беше да намери някое сирак момиче с ниви. Ама де ги такива момичета? Мернеше ли се такова място, най-богатите ергени в селото се нахвърляха върху него. На Ивана такъв късмет няма да се падне, само дето се залъгва. Но коя тогава?…

Той изреждаше в ума си всички моми от селото и нито на една не можеше да се спре. По-богатите не искаха и да чуят за него… Да завърти някоя и да я накара да му пристане? Коя? Да е барем хубав, лесно ще е. Но той… Няма и дрехи да се постегне, да се понапери. Белким тогава ще подмами някоя. Но и да я завърти, кой знае дали тя ще се съгласи да остави дом и родители и тръгне след един голтак като него…

Само преди няколко месеца Иван и не помисляше да се жени по сметка. Тичаше той подир всички моми, които му харесваха и които отвръщаха на закачките му, но за имот и за зестра и не му хрумваше. Струваше му се, че най-напред Минчо щеше да го нахока и да му се надсмее. Иван вярваше, че скоро ще стане някаква промяна и че тогава няма да има място за имот и за ниви… А то…

Той се заплесна в разни кроежи. Влачеше се като пребит из памука, недоглеждаше и оставяше много ябълки. Тошка минаваше край него и всичко омиташе в престилката си. А когато Иван се обърна, тя беше излязла на края и гледаше нейде в далечината.

— Няма ли вече? — попита той учудено.

— Няма.

Той искаше да отвори дума за лозето, но нямаше как. Ако беше се загледала нататък, щеше да й продума. Но така не идеше. Да се дигнат и двамата? Струваше му се, че от всички лозя ще наизскочат хора и ще започнат да надничат подозрително.

— Няма ли да идваме вече? — обърна се Тошка.

— Защо да идваме?

— Има още за бране.

— Празна работа — завъртя Иван ръка и тръгна към синора. Гласът му пак прозвуча някак сърдито, сухо. Тошка го погледна тъжно. Очите й плуваха в бистра, светла влага.