Георги Караславов
Татул (20)

20

Чак на третия ден всички в селото научиха как е станало нападението, как Нико фелдшерът превързал ранения, как след това го закарали в града с талигата на Атанасчето. Сега Георги Ганчовски бил в Пловдив, в католишката болница, но докторите разправяли, че нямало скоро да излезе. Бързаковчето, което беше се върнало оттам, разправяше, че ходило в болницата и че искало да го види, но сестрите не го пуснали. Но на излизане се притрило покрай докторите и чуло, като се препирали да му режат ли ръката, или да не я режат.

— Та белким могат да я отрежат? — питаше дядо Боню Хаджиколюв и мигаше радостно.

— Сигурно ще я отрежат! — казваше уверено Алатурката. И той разказваше как през войната режели крака и ръце при много по-леки рани.

— То аслъ на толкова лошотия Господ не може да не го бележи — заключи важно дядо Боню и се огледа дали някой няма да му поръча едно кафе.

Иван потриваше ръце.

— Така му се пада на този мръсник… Цялото село ще се дигне за Мангалчето… Всички ще му станат свидетели.

Но Димо свиваше устни:

— Лъжеш се, Ваньо, лъжеш се. Ще видиш как Ганчовските ще използуват това… Ще дигнат един шум, та ще ни заглушат… Сега и властта ще вземе негова страна, общината ще се свие. И… ще замажат работата за мерата…

Димо беше прав: в някои пловдивски вестници имаше вече съобщения за нападението. В един следобеден вестник пишеше, че нападението върху известния общественик и бивш народен представител Георги Ганчовски било организирано от неговите политически противници…

— Общественик! — косеше се Иван. — Разбойник, какъв общественик е той. — И като смачка вестника, захвърли го и изпсува.

Всяко чудо за три дни. След една седмица хората забравиха за нападението, отплеснаха се в работа, в разговори и грижи за къщните дреболии, в приказки за външната политика…

Една сутрин Иван стягаше колата, тъкмяха се да идат на Кабатината, та да посъберат малко царевични стъбла за горене. Пари за въглища нямаше, пък и дървата трябваше да се пестят и за идната година: нямаха във всяка нива брястове за копане… „Ще ги съберем, защо да ги не съберем — казваше старата. — Хем, като ореш, няма да ти се препречват, хем ще си помогнем за зимата.“

Слънцето измиташе вече тънката мъгла, когато на пътната врата се потропа. Иван се обърна. Кучето се стрелна и рошавата глава на Алекси разсилния се скри.

Иван излезе, постоя вън и се върна смутен.

— Викат ме в общината — рече той.

— Защо те викат? — изгледа го плахо старата.

— Не знам. Кметът казал още сега да ида.

— Да им се не види и общината, и намерата! — развика се старата. — Не оставят хората да си гледат работата, те си хайлазуват по цял ден, та си мислят, че всички са като тях… Защо го викате бре, Алекси?

— Отде да знам! — сви лукаво рамене разсилният.

— Да не са дошли нещо от града? — подпитваше тя и го гледаше в очите…

— А, от града! Няма такова нещо!… Ако е от града, нали щях да ви кажа… Кметът го вика, ама защо го вика, не ми каза…

Алекси знаеше всичко. Преди малко той отведе в общината Димо Стойков и го замандали в избата. Иван си мислеше, че Алекси няма да го лъже, защото, когато оная година, след общинския избор, в селото беше се пръснало, че Минчо ще стане кмет, той всеки ден се отбиваше у тях, усукваше се около Минча и му разправяше всичко, което ставаше в общината. Но още щом разтуриха партиите, Алекси изведнъж се наду, стана груб и мълчалив.

— Чакай да си взема каскета — рече Иван и тръгна към къщи. Старата го настигна.

— Хем да не сте забъркали някоя каша? — подвита тя, премаляла от страх.

— Нищо няма! — сопна се Иван, но тя долови, че гласът му звучеше несигурно, а и лицето му изведнъж беше се променило.

— Знам ви аз нищото! — изохка старата и се замисли. Тя се досещаше, че работата не е много чиста, и студени тръпки полазиха ситно-ситно по гърба й.

Колата беше наредена, Петето беше се завило с ямурлука и стискаше остена. Тошка шеташе из къщи, старата точеше вода, за да напои воловете. Чакаха да се върне Иван и да тръгнат. Старата поглеждаше често-често към пътната врата, трепкаше при всеки шум, при всеки звук. По пътя минаваха хора, отминаваха, чуваха се откъслечни разговори, поздрави, но нито един не натисна ключалката, нито един не се отби у тях. „Не е добра тая работа, не е добра…“ — мислеше си старата. Окуражаваха я само думите на Алекса, че не го търсели от града, но това бавене я плашеше. „Ама ще го пуснат, щом го вика кметът“ — даваше си кураж тя. Друго щеше да е, ако от града беше се домъкнал някой стражарин… Тогава нямаше да има съмнение, че ще го карат там. Но щом от града не е дошъл никой…

— Бабо, хайде ма! — извика нетърпеливо Петето.

— Сега, баби, сега.

— Хайде! Къде отиде чичо?

— Излезе по работа.

— Еее, все по работа! Кога ще дойде?

— След малко.

Петето се сви в ямурлука, подпря главичката си на капрата и се загледа към улицата. Чакаше да тропне вратата и малките му живи очички шареха ококорени.

— Хайде ма, бабо! — повтори то нетърпеливо.

— Сега, баби, сега — успокои го пак баба му и този път гласът й трепна неуверено, на плач. Слънцето се беше поиздигнало вече, от мъглата нямаше никаква диря. Денят пламна, небето, хладно, но бистро, се отвори като синьо детско око. Кокошките се разшетаха по двора и на хармана, по пътя скрибуцаха коли и колесарки. Хората бързаха на ниви, на ливади, на воденици. Тичаха да си свършат работата, да се наредят за зимата. Есента беше спокойна и хубава, но всеки ден можеше да завали, да застуди, да падне сняг.

Една горчива буца легна в гърдите на старата, притисна сърцето й. Иван още се бавеше, а това вече не беше на добро. Ами ако го задържат? Ами ако им вържат ръцете? Кой ще им гледа работата? Кой ще търчи по къра?… Наистина, от сеитбата малко им остана, но само сеитбата ли беше? Ако го задържат за по-дълго време, нали ще дойде пролет, нали ще трябва да се оре, да се жъне, да се вършее?… Старата закърши ръце: „Божичко, още ли съм имала да тегля, още ли по ниви ще се влача, още ли мъжка работа ще работя?… Излъга ме Алекса, да го чумата порази макар! Излъга ме като дърт циганин…“

— Бабо, хайде ма! — проплака Петето.

— Ох, дано ме бабици хванат, дето съм се родила на този свят само да се мъча и да тегля! — преви се тя и започна да си опъва шамията. — Все на нас гледат да напакостят, все в нас им очите, дано слепи ослепеят макар!…

Вратата се хлопна, влезе Вела и тръгна бързо към колата, кучето джавна, но дали защото видя, че е жена, или защото старата го нахока, но то подви опашка, връцна се настрана и се мушна под навесчето.

— Ох, мари, како — рече Вела, като се спря пред колата и сложи длани на кръста, — с широко сърце си, мари, седиш си тука и си гледаш работата…

— Какво! — изтръпна старата. — Какво е станало?

— Ами занеси му някоя дреха, ще ги карат града…

Старата занемя. Тя се помъчи да продума, но челюстите й се схванаха. „В града… лошо ще да е“ — мина й само през ума.

— Затворили ги в избата, не ми дадоха две думи да продумам с Дима… То голяма работа, викам, чунким на кмета кабриолета са откраднали…

— Кога ще ги карат? — попита с отпаднал глас старата.

— Скоро… Приказваха си там…

— Кои са задържани?

— Само Димо и Иван.

— Булка! — подвикна с още по-отпаднал глас старата. — Събери в шарената торба за ядене… Ох! Дано им се не види и управията, и намерата… Няма да ни оставят на мира, дано в гробищата мирясат макар… Е, ами защо ги задържат, а? Пита ли ги?

— Питах ги, ама не казват — отвърна ядосано Вела. — Кажете, виках, барем да знам…

Тошка домъкна дълбока шарена торба, натъпкана с хляб и други сухоежбини, закачи я на рамото на свекърва си, сетне метна на рамото й едно чердже, смъкна коравия ямурлук от гърба на Петето, дигна и него и го прехвърли на ръката й.

— Дай ми си го, студено е! — ревна Петето и замаха заканително с остена.

— Мълчи, баби, мълчи, за чича ти е… Ей сегичка ще се върна и ще ти го донеса пак — успокои го старата, изпъшка дълбоко и се потътри като мравка към вратнята.

В общината имаше оживление. Пъдари, пазванти, разсилни и други прислужници минаваха важни и мълчаливи и като че ли не виждаха двете угрижени жени. Ако някоя от тях ги запиташе за нещо, отговаряха късо, отрицателно или просто дигаха рамене, без да си отворят устата. Храната и дрехите предадоха на задържаните, но защо ги задържаха, щяха ли да ги карат в града и кога, за това не искаха да кажат. Двете жени понечиха да се явят пред кмета, но той не ги прие. Вела се ядоса, развика се, започна да им кълне всичко живо в дворовете.

— Немой така мари, булка — задърпа я страхливо старата. — У вас си ги кълни, колкото искаш, ама тук с хубавото карай… В ръцете им сме… с хубавото, с хубавото, църве дано ги смелят макар…

— С хубавото! — викаше Вела. — Ние защото все с хубавото караме, та хубаво няма да ни оставят да видим… Да ми кажат барем защо го запират, та да знам… Неми ли са, чума дано ги занемее… В града ли ще ги водят, по-далеч ли, да кажат… Димо отива със стотина лева…

— То харно пак, че има и толкова. Наш Ваньо няма стотинка… И няма откъде да се вземе…

От общината излезе един стражар и се разгледа. Двете жени се спуснаха към него.

— А брей, момче! Стражарче! Искаме да те попитаме нещо! — извика старата.

— Зап’вейте! — обърна се стражарят, тракна с токовете на ботушите си и отдаде чест.

— Ти ли ще ги караш в града, а? — избърза Вела.

— Кои?

— Нашите де, дето са задържани…

— Тия, арестантите ли? Тъй вярно! — И стражарят пак чукна токовете на тежките си ботуши.

— Ами защо ще ги караш бре, синко? — проплака старата. — Ами ние райетата сме си оставили…

— Заповед — сви рамене стражарят.

— Ами защо ще ги караш, а?

— Съвсем не знам.

— Знаеш, ама не искаш да кажеш — стрелна го недружелюбно Вела.

— Вашите запират, па щом вие не знаете, аз откъде ще знам! — отвърна малко обиден стражарят и си влезе в общината. Жените изгледаха широкия му гръб, спогледаха се безнадеждно и клюмнаха сред пътя.

— Ох, дано ги охтика изтръшка! — кълнеше тихичко старата. — Дано в черната потънат, дано децата им в тюрми да изгният, та през решетки да ги гледат, никакви да се не видят макар…

За пръв път от смъртта на Минча старата забрави за Тошка, за делбата, за имота. Един страх и една мисъл бяха я сковали: Иван! Защо го задържат? Дълго ли ще стои затворен? Дали няма да го пребият, дали няма да й го погубят?… Ами ако го осъдят, па го турят да лежи пет-шест години? Господи! Ще си умре от мъка, очите й ще изтекат от плач. Когато бяха двамина, пак по-леко се понасяше. Но сега?… Кой ще оре? Кой ще връзва снопи? Кой ще гледа добитъка?… Ще се затвори самичка вкъщи, ще закукува като кукувица, ще остане за приказ на хората… Тя се видя в приведената запустяла къща като вещица и страх скова сърцето й. Сама! Без никого и без Петето… Ох, нека затворят нея вместо него, по-добре ще й е там, по-леко ще прекара… Така ли е мислила тя, това ли е чакала на стари години?

— Щом ще ги карат в града, трябва и ние да идем — продума Вела.

— Да идем, булка, защо да не идем — проплака старата. — То няма да им помогне, като идем, ама… То тук у нас си, дето се вика, та пак не можем с нищо да им помогнем, та там ли… Ама като си рекла да идем, да идем.

— Ще се оплачем на съдията — рече важно Вела. — Барем да ги не бият нещо… Мене от това най-много ме е страх…

— Ох, ти всякъде можеш да идеш, има кой и къщата да ти гледа, и нивите ти да реди… пък и пари може да си имате… Ами аз, сестро, аз?

Вела помълча, па току се извърна:

— Ами… за пари, како, мога да ти дам десетина лева… Ние продадохме някое кило кимион, ама къща като ламя, хвръкнаха още до вечерта… Пък колкото бяха останали, взе ги Димо…

— Дай ми, ако имаш — помоли се старата, — пък сетне ще ти ги връщам. То дошло да се харчи, от гола душа да се дели…

— Ако е само до града, пак ще прекараме криво-ляво, ама ако ги дигнат за по-надалече, тогава.

Двете жени се погледнаха тревожно.

За по-далечно пътуване не бяха мислили.