Георги Караславов
Татул (5)

5

Иван беше ядосан. Гостите разбраха, че в къщата му ставаше нещо. През всичкото време старата като че ги гледаше накриво, мляскаше мълчаливо и шеташе като занесена. На новите роднини нито веднъж не продума. Не погледна дори Младена, макар че ставаше като син. „Проклета жена! — съскаше Иван. — Цупи се, защото не стана на нейното. Ще има да чака тя…“

Иван беше вече глава на семейството. Вълнуваше го дълбока, неясна гордост, чувствуваше се възмъжал и сериозен. Но покрай гордостта се промъкваше и смущението от всички знайни и незнайни трудности. И тогава го обхващаше някакво срамно и унизително отчаяние. Струваше му се, че след смъртта на Минча животът е станал по-труден и по-сложен. Сега от него искаха хляб, искаха дрехи. Но пари нямаше, отникъде не можеше да хване някой лев. Житото трудно щеше да ги изхрани до пролетта, пък имаше да посрещат толкова други дребни харчове. Приказваха, че наскоро през селото щял да мине бирникът и този път никому нямало да прости. „Лошо!“ — пъшкаше Иван. Лозето им е малко и гроздето няма цена, вино никой не ще да купи. По-напред селяните вадеха по някой лев от тютюн, сега хем им забраниха да го сеят, хем и цена нямаше… Мъчнотиите не бяха една и две, злините идеха и отвън, и отвътре.

Преди смъртта на Минча и работата в стопанството като че беше по-проста и по-лесна. Тогава всичко като че вървеше някак от само себе си, трябваше само да се ходи на нивите и да се работи. А ето че не било така. Нивите бяха малко, а мъката голяма, земята не раждаше кой знае колко, тор не достигаше. Всичко добре трябваше да се пресметне, да се прецени и определи.

Лятото си отиваше, трябваше да се мисли за сеитба. Кое ще бъде за жито, кое ще остане за царевица, трябва ли да се отдели някой декар за угар? Ами за бостан, за памук, за слънчоглед, за фасул?… Само една нива да сбърка, и работата им съвсем ще се омотае.

Нямаше и какво да се яде. По цели месеци прекарваха с фасул и туршия. През лятото по се намираше за ядене: кое домати, кое чушки, кое картофи и пресен лук. Тошка тъкмеше набързо чорби, яхнии, салати и майсторски ги тъкмеше. Но и тази храна беше много лека за тежката полска работа. Нямаше яйца, нямаше месо, нямаше мас. Ако някой добитък си счупеше крак или паднеше тежко болен, тогава на касапницата пред кооперацията увисваше синкавото му жилаво туловище. Месото се продаваше евтино, но Иван пак гледаше да вземе на сметка я глава, я търбух, я крака. Но и това се случваше много рядко.

Следобед той полегна на хармана, но не го сдържа. Имаха царевица на Балюв дол и неколцина бяха му загатнали, че вършите й вече са за рязане. Не му се ходеше чак там, но трябваше сам да иде да види. Подтикваше го и гордостта, че все пак той е глава на семейството, на него се надяваха вкъщи, от него чакаха всичко. Той пъхна комат хляб в пояса си, наметна салтамарката на главата си и пое към полето. Тежката мараня трептеше над срещните баири, стърнищата блестяха на ослепителното слънце. От нивите излиташе тънка, копринена пара, едва забележима за здравото отморено око. Хоризонтът се топеше в следобедната жар, бледосиньото небе беше се отдръпнало нагоре. Не се виждаше нито едно облаче, нито едно петънце, нито една сенчица. Чудни дни за вършитба, за резитба, за коситба!…

И този хубав летен ден беше загубен, отровен с тежки думи на един отживял, ненужен помен…

Иван цапаше бос в горещата пепел на тесния междуселски път и мислеше за простотията на хората. Тя като че им беше оставена в наследство от деди и прадеди. Ето, повечето селяни съзнаха вече, че разните помени са празни и вредни заблуждения, а и те не можеха да ги изоставят съвсем. Покоряваха се на жени, на дъщери, на бабички и на разни хлевоусти махленки. Ето, Иван знае, че помените са една празна утеха, една вековна заблуда, но отстъпи на майка си, прахоса толкова време и толкова пари… Ако дървото беше улучило него, Минчо нямаше да позволи такива помени. Той щеше да се опре, другояче щеше да му се отдаде почит…

Рядко някоя ритлилия кола го сепваше. Пренасяха последните снопи от полето. Воловете, разсипани от тежката работа, пълзяха по прашните разкривени пътища с изплезени езици.

— Къде, Ваньо? — обаждаше му се отнякъде някой момък.

— На царевицата в Балюв дол.

Понякога се поспираха, разменяха по някоя приказка, запалваха цигари и се разделяха. Иван мина един хълм, мина друг и стигна до царевицата. Стръците й бяха посивели вече, листата бяха спържени към краищата, вършите трябваше да се режат. Още няколко дни ако я оставеха, нямаше да приберат никакъв фураж. Зърното й и без това беше слабо…

Привечер, на връщане, Иван мина край кафенето на Пея Алатурката. Кафенето беше празно. Пею седеше вън пред лозничката и остъргваше с малка костура широка динена кора.

— Какво, Ваньо, ти да не свърши вършитбата? — обърна се Пею, като се облиза сладко и си избърса мустаците.

— Не съм. Днеска правихме четирисе на батя.

— Аха! — отвърна с престорено съчувствие той. — Брее! Белким минаха четиресе дни?… Отиде си той, тююю! Лъжовен свят, това е.

— Отиде си — отвърна тъжно Иван.

— Харен момък беше Миню, паметлив… На него и учените не можеха да му излязат… И поизтегли си, само че кога е жив човек, забравя се…

Но Иван не го слушаше вече. Той се завъртя насам, завъртя се нататък и започна да наднича над полусрутения зид към двора и ниската къщурка в дъното. Пею го изгледа под око, прозя се, изпъна се назад и се изви към него:

— Какво гледаш?

— Гледам крушите ви — излъга Иван. — Много род, много нещо тази година. — И като се повърна, попита някак случайно: — Васил у вас ли си е?

— Няма го. Отиде в града за локум.

— Като се върне, нека мине към нас — наръча Иван и си тръгна. „Ще донесе вестници“ — помисли си той радостно.

— Няма да се оставят тези момчета, брей! — скърши врат Алатурката и го изгледа накриво. — Големият пукна, малкият тръгна по хорските къщи…

По харманите вече бухаха веялки, прах на гъсти облаци се диплеше над селото. Тук-там през улицата пресичаха коли, чуваше се еднообразно и глухо търкане на разклатените колелета. Коларите се подпираха на дълги ритли и надничаха в осламените пусти дворове. Кучетата излизаха вече от оборите и салмичките, въртяха се пред къщите и все още гонеха с остървение хапливите мухи. Понякога през дворовете изтърчаваха деца и се катереха по овошките. И бързаха пак към харманите, дето около веялките се мятаха сламарници, гребла, лопати.

Това бяха най-тежките дни през лятото. Хората се затваряха по харманите, дремеха на диканите, обръщаха житото, подмитаха, гълтаха прах и се наливаха с вода. И никой не можеше да намери един час свободно време, да отскочи някъде, да се види с близки и другари, да си поприказват.

— Как е царевицата? — попита го старата.

— Поизгоряла. Трябва да режем вършето.

— Ох! Знам, че трябва, знам. Но кой бре, сине, кой?

— Ние.

— Ами хармана?

— Ще го оставим за един ден.

— Ох, объркахме се, — та не знам…

— Объркахме се — натърти Иван.

— Хайде да се навечеряме, докато е видело… И газта ни се е свършила, няма с какво да си светнем…

— Да се навечеряме много съм огладнял. Ами къде е кака?

— На хармана — отвърна нацупено старата.

— Петето?

— И той е там.

Иван се свлече под сайванта и полегна на лакът. Краката му бяха отмалели, главата му беше замаяна от жегата. Беше уморен, но умората не му тежеше. Тежеше му това, дето в къщата им няма сгода. „Не знаех, че мама била толкова лоша жена — рече си той с горчивина. — Налютила се на кака, да има един колай, с очи ще я разкъса… И защо се е нацупила? Какво й е крива кака?… Не! — закани се той. — Аз ще й очукам рогата на нея… няма да я оставя така.“

Отначало Иван си мислеше, че старата е кахърна и нацупена поради смъртта на батя му. Но ето, изминаха четиридесет дни оттогава, а тя все повече се цупеше и се цупеше само пред снахата. Пред него тя си приказваше като по-напред, угаждаше му, четеше в очите му какво иска, милваше го с поглед. Към Петето стана още по-милозлива, често го прегръщаше до задушаване, целуваше го и му шепнеше галено.

— Хи, бабо, пусни ме ма! — сърдеше се то и бягаше, щом се откопчи от ръцете й. Тя го примамваше с ябълки, с пъпешчета, с дини. Детето я гледаше някак недоверчиво, после подскачаше и се хвърляше на скута й. Старата знаеше, че отива при нея заради лакомствата, и това я много ядосваше. Тя искаше да го откъсне от майка му, да го привърже към себе си, да му стане като втора майка.

Иван беше забелязал, че старата никога не извикваше Тошка направо. И сега мина зад градинчицата и се огледа:

— Пете, елате да вечеряме!

— Вика Петето, само да не продума на кака! — измърмори гневно Иван. — Тююю, то бива проклетия, ама чак дотолкова!…

Пак вечеряха мълчаливо. Яденето ги събираше да помляскат сърдито, да се погледат накриво, да пуснат по някоя въздишка. Не им ли стигаше скръбта по Минча? Защо се тровеха сами? Какво имаше да делят? Иван не можеше да разбере защо ставаше всичко това. „Лоша жена! Лоша жена!“ — повтаряше той за майка си. И Тошка не разбираше добре защо всичко се обърна така. „А каква беше преди, божичко, да я не познаеш!“ — мислеше тя за свекърва си. Старата пък прекарваше през ума си своя тежък и нерадостен живот. „Каквато те залюлее, такава и ще те долюлее.“ И приведена над софрата под черната кърпа, тя проклинаше късмета си. „От Господа е!“ — казваше си тя и й се искаше да го прокълне, да въстане срещу него. Но не смееше. Страхуваше се да не го разсърди още повече, да не стане нещо с Ивана или Петето. Тя потръпна от тази мисъл и сълзите бликнаха в зачервените й очи. Дожаля й, мислите й се отплеснаха в миналото. Какъв живот прекара тя, какво тегло изтегли… Спомените нахлуха, отнесоха я. Като сега помнеше деня, когато купиха Кабатината. И как й се радваха, как чакаха да приберат първия й плод. А то… Уда̀ри големият град — и жито, и царевица, всичко потъна в земята. Нямаше пари за керемиди, покривът на къщата им зееше като ламя, струпали се бяха данъци, лихвите за нивата потекоха. И на всичко отгоре — отникъде нито зрънце жито… Оттук назаем взеха, оттам на зелено изпросиха, поразредиха се, колкото да не пукнат от глад. Но как прежалиха всичко и как преживяха, само те с Миля си знаеха… През зимата умря Мита, първата им рожба. Задуши я лошото гърло и докато се усетят, отиде си гиздавото дете. Беше в първо отделение, току-що му бяха купили плоча. Очите си изплакаха тогава. Грижите и работата я спасиха, щеше да полудее от скръб.

— Лоши години идат, жена — казваше угрижено Милю. — Нашата, тя се видя, барем децата да понаредим.

И тъкмо се разплатиха за Кабатината, надигна той глава, купи нивата на Ортамогила. Купи я — и го взеха на маневри. И всичко легна пак на нейния гръб. Тичаше тя като луда, молеше се да й засеят — никой не я погледна. И се запретна сама. Напъди къщата си, остави децата, тръгна по кърищата да оре. Изора всичко, зася, нареди го. Една седмица преди Милю да се върне от маневрите, Станка, втората им рожба, падна от тежка болест и умря. И пак изгледано дете, и пак плачове, и пак помени. За два дена косата й побеля. Остана й само Минчо, трепереше тя над него, гледаше го като рово яйце. И напънаха се пак да плащат нивата на Ортамогила. Какво пестене беше, каква наказия! Цяло лято ядоха само таратор с кромид, печени чушки и варени диви сливи. Хлябът им беше от чиста царевица и се ронеше като пръст. Когато някои по-заможни съседи им подаряха комат пшеничен хляб, пазеха го само за Минча.

— А бе, жена, да купим малко месо, а? — питаше умолително Милю. — Коремът ми на градина се е обърнал…

— Няма пари за харчене! — отсичаше тя. — Като изплатим нивата, тогава…

Три години гладуваха, три години бял ден не видяха за хвърлей място. Още й е мъчно за един случай, още не може да си го прости. Отидоха на петровденски събор. Минчо поиска да му купят свирка. Детето разбираше от дума и то знаеше, че не беше време да се харчат пари на вятъра. Но всички деца си бяха купили, запъна се и то. Пет стотинки струваше, но тя не даде. Дожаля му на детето, прехапа си устничките, ала твърдо беше, не заплака. Но нали се върнаха в селото, нали свирнаха децата от цялата махала! Наду се онова ми ти дете, завря се в плевнята и зарева. Намери го тя, помъчи се да го залъже, да го утеши — не може. Пита го защо плаче, хълца то и не отговаря… Сърцето й се отрови от мъка…

И за какво било всичко!

Изплатиха нивата на Ортамогила, отпуснаха се. Но Милю пак дигна глава, пак заприказва за нива. Ходеше като залухан, постоянно правеше сметки, постоянно обикаляше къра. Беше хвърлил око на една нивичка, но се обяви войната с Турция. И оттогава хубави дни не видяха. Иван се роди, когато се готвеха да бягат от турците. Всички бяха като подплашени овци, нямаше кой пъпа да му върже. За Миля нищо не беше чула, казваха, че ги закарали да се бият със сърбите и с гърците. Сетне се обади от една болница, та ги поободри малко. Минчо легна от треска, тя беше лехуса. И пак успя и дрехи в земята да скрие, и жито да запази, и на колата чергило да екове. Но размина се, турците не дойдоха, войната се свърши. Завърна се Милю и още оправен-недооправен, хвана се за нова нива. И пак тичане, пак пестене, и пак работа от тъмно до тъмно.

Пламна нова война. Уморени бяха хората, не бяха си отдъхнали от войни, но закачиха пак торбите. Проточи се новата война, народът се ошупи, клюмна. Реквизиции, плачове, немотия. В селото останаха само жени, старци и деца. И общинарите, които грабеха мъката на хората уж за войската, а я продаваха на даалиите и на търговците в града. Замина и Милю, реквизираха и на тях, каквото намериха. Три години го чака Марьола, три години тича, три години му изпраща колети със сухар, с тютюн, с топли дрехи. И го дочака. Но половин човек се върна той, войната беше го съсипала. Бъбреци, ревматизъм, задуха — какво ли не беше му се струпало. И не направи година след завръщането от войната, умря…

Тя си спомня сухото му восъчно лице, дългите отпуснати мустаци, посивялата коса. Задуши я плач. За какво живя той? Какво хубаво видя? На какво се порадва в този свят? „Децата, децата!“ А ето, че и за децата не било. Умря Минчо, а по закон снахата ще вземе дял от имота, ще прибере Петето, ще се ожени и някой мружльо ще седне на имота им. Пък ако природи някои копелтии, тогава нивите от нейния дял ще минат в чужди ръце. Какво ще остане на Петето? Ще се разпореждат с имота му, ще му прибират плода, а като порасне, ще му пишат, че има да им дава толкова и толкова, дето са го гледали… „Ще се ожени“ — повтаряше си с някакво ожесточение старата. Ще се навре в къщата им, ще си подсвирва и ще ги пука от най-здравото място…

А как дойде Тошка? Дойде гола като тояга, с една фустанела на гърба си и с една бохчичка в ръката. А ето я господарка вече, след година ще повтори за друг, ще лапне едно тлъсто парче от имота им и ще го замъкне в чужда къща… И какво се е мъчила тя за тази стока, какво е събрала? Всичко свари наготово — и къща, и двор, и ниви… Минчо трепереше над нея, гледаше я като писано яйце. Че то живот ли беше нейното? Царство. Да охнеше само, да кихнеше, и той ще клекне до главата й. „Та туй, Тошке, та онуй Тошке, та какво ти се яде, та доктор ли да ти доведа?…“ Пък и нищо не даваше да му каже. „Немой така, сине, не я милвай толкова!“ — продума му веднъж тя. А той я погледна, изсмя й се и толкова. Друг път старата пак го укори: „Майка ти така ли са я гледали?“ „Ами хубаво ли ти е било?“ — отвърна й той тихичко.

„Не било на добро толкова галене“ — рече си старата и погледна накриво снаха си.

Колко грозна, колко противна й се виждаше Тошка! Тя е виновна за всичко, тя ще им разтури къщата. Да е човек, че да рече: „Мамо, ето ви Петето, каквото има от баща му, на него да остане, на мене ми излезе късмет, прощавайте.“ Да подпише и да се пръждосва, не й е затрябвала. Но такава ли е, оставя ли се толкова стока? Хитра е тя, лисица е. Преструва се, все пъшка, все уж е кахърна… А в душицата си какво ли се радва?… Пък Иван си хойка, работи си и хич не иска да знае. А неговите ниви ще вземе и неговия двор ще раздели, тя, старата, си е отживяла вече, нейната песен е изпята…

Тошка не смееше да погледне свекървата си, но долавяше омразните й погледи. И залъците едва минаваха през гърлото й. Ще я уморят. Ще я пропъдят. Но къде да иде? Нека си приказва леля й Гела! Кой я знай какви сметчици си е направила пак. Сега сигурно си мисли, че ще може да я ожени за някой богат вдовец. Или ще я котка, докато я използва някак, и ще й накриви врат. Ами сетне? Къде? При кого?

Старата изпъшка тежко и стана, мина зад Тошка и взе преполовения самун.

— Аз пък не видях, че хлябът се е свършил — рече засрамена Тошка. — Ами защо не ми каза, мамо, ей го, до мене е, аз щях да нарежа.

— Знам те, много си пъргава — процеди убийствено старата и сведе пак глава.

Тошка остави вилицата, извърна се и изхлипа в скута си. Детето се огледа плахо, обърна се към чичо си, обърна се към баба си, па току прегърна майка си и заплака. Старата се сепна, дигна глава, очите й блеснаха злобно.

— Ела, бабиното момче, ела баба да го вземе! — помоли го тя нежно и посегна към него.

Но то я изгледа сърдито и замаха с ръчица:

— Не ща, ти си лоша!

— Лоша съм… все аз съм лоша…

— Лоша си ами! — избухна Иван. — Да не се мислиш за светица! — Той хвърли един отчупен залък и тръсна трохите от скута си. — Стара жена си, дръж сметка на думите си!… От тебе човек може да полудее!…

— Почакай! Почакай! — заклати заканително глава старата. — От тия, дето си мълчат, по-лесно се полудява…

Тошка падна по очи, горчива обида я задави: „Защо си ме родила, майчице — проклинаше се тя, — защо си ме хранила, защо си ме гледала?… Толкова ли съм крива, толкова ли съм лоша?… Малко ли си ми е моята мъка, та ме тровят така?… Малко ли си ми е моето тегло, та ми ядат така сърцето?…“ Тя се друсаше като заклана, пръстите й се гърчеха и търсеха да уловят нещо неуловимо.

— Няма живот тука! Няма живот! — повтаряше Иван, като удряше с юмрук по софрата. — Какво чудо стана, холан? Какъв дявол влезе в къщата ни?… Ще си хвана главата и ще избягам…

Петю се навираше в лицето на майка си и я галеше плачешком:

— Мълчи, майко, мълчи, майчице!…

Старата го следеше и лицето й се свиваше неприятно. Не трепкаше тя от виковете на Ивана, не се трогваше от плача на снаха си. Но молбите на детето я пробождаха право в сърнето.

— Не плачи, моля ти се — повтаряше то. — Когато порасна, аз ще напердаша баба, та да знае…

„Ще млъкне тя, ще млъкне, та ще занемее!“ — заканваше се мислено старата и поглеждаше крадешком под черната шамия.