Георги Караславов
Татул (22)

22

Привечер двете жени влязоха в града. Пред тях, на стотина разкрача, вървяха арестуваните. Те поискаха да пътуват заедно, но стражарят не позволи.

— Не може… отговорност — сви той вежди. — Да бяхте попитали кмета…

Пред околийското управление жените дълго време се въртяха, разпитваха се една друга, чудеха се какво да правят. Най-сетне Вела се дръпна:

— Пък какво, като попитам мари, како… Затварят мъжа ми за нищо и аз да ги гледам… Хайде!

— Ами ако ни се скарат? — гледаше я плахо Марьола. — Нали сватиният Марийкин Димитър служи тука… Да попитаме него, вътрешен човек е, той по ще знае…

— Какво знае Димитър… Ако ще ходим, право при началника ще идем.

Между казармата и канцелариите постоянно сновяха стражари, чиновници, арестанти. Носеха хлябове, канчета, баки. Жените стояха до желязната ограда и чакаха. Към тях поглеждаха от двора, но никой не се спираше, никой не се приближаваше да ги попита какво искат и кого търсят. Жените все се канеха да извикат някого, но докато се наканят, стражарите минаваха и заминаваха. Най-сетне зад тях спря един шишкав старши, изгледа ги някак горделиво и попита:

— Какво чакате?

— Задържани имаме… на мене мъжът, пък на нея синът — отвърна Вела, смутена от ненадейната поява на старшията.

— Искаме да идем при началника… да му се помолим — окопити се старата и го загледа покорно.

Старшият помълча важно, погледна предпазливо Вела, реши нещо и дигна глава:

— Защо ви е началникът, какво ще го молите?

— Да ни каже само… защо ги задържат и ще ги държат ли много…

— Кои са те? Да не са ония по убийството на Георги Ганчовски?

Двете жени изтръпнаха и се спогледаха.

— Те са де — рече глухо старата и преглътна гъстата си плюнка. — Ама… нали Ганчовският си е жив?

— Жив е де… Така се казва — кимна успокоително старшият.

— Че него друг го трепа, защо влачат нашите? — окопити се Вела. — Или каквото стане в селото, все ние, все на нас…

— Не знам — дигна рамене старшията. — Искат ги под стража от Пловдив… Следователят ги иска — поясни той.

Жените отмаляха. Следователят… До този момент те вярваха, че всичко ще свърши тук, в града… И сега…

— Ами защо?… Те какво са криви?… — изплака старата.

— Няма нищо страшно — рече съчувствено старшията. — Ще ги разпитат и… ще ги пуснат… Ганчовски е посочил и тях, уж че и те са го нападнали… Няма нищо, няма да ги задържат… аз познавам работата…

Той натърти, че познава работата, но жените и без това си отдъхнаха: те знаеха, че Иван и Димо не са замесени в тази разправия.

— Ами защо тях… нали Мангалчето го трепа? — попита пак старата.

— Кавга някаква имали… Ганчовски още тук каза, че вашите са насъскали това… Мангалчето… — Старшията погледна пак Вела и приглади мустака си.

— Насъскали!… Насъскали! — започна да си приказва като унесена старата. — Той сам си го подскокороса, че сега другите му криви… Защо му заграби нивицата, а?

Старшията сви рамене, усмихна се и като се поклони леко, повече към Вела, отколкото към старата, рече:

— Пък началникът не е в управлението… Ако искате, елате утре сутринта. — И влезе в двора.

И чак сега старата изтръпна и прехапа устните си. Тя си спомни, че Мангалчето идва у тях и че се разправяха с Ивана. „Да му е казал нещо Иван? — попита се тя плахо и тутакси отвърна: — Какво ще му каже! Каза му да го съди, със съд да си търси нивата… Това му каза…“ И тя беше там, когато Иван му разправяше да иде при адвокатин, с ушите си го чу.

Тя се успокои, но само за миг. „Дали това Мангалче, никакво да се не види макар, дали то, Господ да го порази, не се е разприказвало нещо, като са взели да го питат, дали не е замесило и Ивана?… Сигурно е приказвало, инак нямаше да ги търсят… Ама защо толкова късно ги викат? Ако е разказвало, то още тогава е разказвало…“

Старата пак започна да си дава кураж. И заклати заканително глава: „Душманска работа е, дано душмани кръвчицата им изпият! Мъчат се в тюрмето да го вкарат, Господ в гробищата да ги вкара макар!…“

— Сега? — попита Вела.

— Не знам — трепна старата и се огледа наоколо. По двора на околийското управление не се мяркаха вече нито стражари, нито чиновници, нито арестанти.

— Да чакаме ли още, или да не чакаме? — попита пак Вела.

— Няма какво да чакаме.

— И аз така викам…

— Или да почакаме, а? — спря се нерешително старата. — Да бяхме потърсили сватиния Марийкин Димитър.

— Пък да почакаме — спря се и Вела.

— Хайде, хайде — посочи с ръка старата. — То каквото ни трябваше, научихме го. Димитър какво ще ни каже? Ами мръкна се, трябва да видим къде ще спим.

— Аз имам свои хора тука — сви устни Вела. — Гочо, лелиния Маламин син, ама не го знам къде живее…

— Ами ще попитаме, белким някой ни каже… То градът не е кой знае колкав и тук хората се знаят, както на село…

— Е, хайде да попитаме — съгласи се Вела.

Двете жени изгледаха околийското управление, като че искаха да се простят със задържаните, притиснаха още по-силно вързопчетата си и тръгнаха напосоки. Смрачи се. През задимените прозорци на кафенетата се виждаха купчина хора, от кръчмите Политаше шум, носеше се лек дъх на кебапчета и печени скумрии. Магазините още светеха, но рядко някой влизаше в тях. Жените минаха няколко пъти по главната улица, зазяпани във витрините, в светлините, в редките електрически фенери. На село по това време беше глухо и тъмно, чуваше се тук-таме само тропот на коли и дрезгав кучешки лай. За двете жени това беше нов свят, пълен с невиждани и неподозирани неща. Мъждивото електрическо осветление на малкото околийско градче им изглеждаше като някакъв изкуствен слънчев ден! И толкова много народ из улиците и кафенетата през един делничен ден?…

— Боже, Боже, какво ли знаем ние! — рече захласната Марьола.

— Ами ние, како, знаем само да работим и да се мъчим като грешни дяволи — отвърна пламенно Вела, загледана в една нова, хубаво уредена витрина. И тук какво е? Нищо! Ти в Пловдив да идеш, та да видиш какви неща и какви чудесии са.

— То защо всеки гледа в града да се хване — врътна глава старата. — Лек живот, хлябът лесно излиза…

— Виж ги — и Вела посочи с пръст един магазин, — курдисали се като паяци и чакат…

И край шума, край светлините, край замайващите нови впечатления се промъкваше тревожната мисъл за пренощуването. Те спряха един старичък човечец с поизтъркани градски дрехи и го попитаха не знае ли къде седи Гочо, Гочо Терзистоянов.

Човекът помисли, помисли, усмихна се съжалително и си тръгна: не познавал такъв човек в града. Спряха едно момче с престилка. Момчето бързаше много, но се спря и започна да повтаря:

— Гочо? Гочо?… Кой Гочо? Как се казва… Терзистоянов?… Гочо Терзистоянов?… Какво работи, знаете ли?

Жените се спогледаха.

— Не е тукашен — рече Вела. — Пренесоха се след войната. Има син по железниците…

Момчето сви рамене.

— Терзистояновци в града няма, не познавам такива хора. Млад ли е, стар ли е?

— Стар е, стар е — обнадежди се Вела. — Има над педесе…

— Не знам, не го познавам — усмихна се съжалително момчето, остави ги и забърза.

И за пръв път, откак бяха заскитали из града, двете жени се спогледаха плахо. Къде щяха да идат? Как щяха да прекарат студената и дълга нощ? И двете си помислиха: да потропат на някоя врата, да потърсят някое по-сухо и по-затулено място. Но си замълчаха. Знаеха си, нямаше да ги приемат, щяха да ги нахокат като просякини… Ех, да беше на село… Там всеки ще ти даде една стряха и една рогозка… Една рогозка само, колкото да не са на голата земя… Да имаха пари, щяха да се приберат в някой хан. Ала не им останаха. С голяма мъка и търчане събраха всичко сто и шестдесет лева. Сто лева взе Димо, петдесет лева взе Иван и десет останаха у Вела. Старата искаше и тях да им дадат, но Вела се спря. „И на нас могат да ни потрябват за нещо, како, в града няма кой да те погледне!…“ Старата видя сега, че наистина няма кой да ги погледне, та трепереше от уплаха и лек студ. Но продължаваше да зяпа, захласната в големите светли прозорци и в блесналите витрини. Познаваше тя града, добре го познаваше, много пъти беше идвала, но все на пазари и на панаири. Сега светлините я замаяха, шумът и движението през един работен ден я поразиха… Струваше й се, че целият град скита из улиците и че никой не мисли да се прибира. Тя гледаше, като да беше попаднала в друг свят, чудноват, неподозиран, непознат…

— Боже, Боже, защо ли живеем и ние! — шушнеше си старата. И тя би се радвала, че е открила този нов свят, ако в сърцето й не бяха се свили страхът и грижата за Ивана…

Вела попита още трима души. Но и те не можаха да й кажат нещо за Гоча Терзистоянов. В града имаше преселен и друг човек от тяхното село, един богат търговец — къщата му беше на най-личното място. Но за него и не помисляха. Ако потропат на портата му, белким нямаше да ги изпъди. Но не им се ходеше там, не бяха те за неговата къща, нито къщата му беше за тях… Като чуеше само кои са и за какво са дошли…

Вела все още се надяваше да намерят къщата на далечния роднина. И постоянно се оглеждаше: не искаше да пита кого да е, гледаше да е някои по-добър, по-услужлив човек.

Те скитаха дълго, умориха се от гледане, отмаляха от глад. Искаше им се да поседнат някъде и да похапнат малко, но все се надяваха, че някой ще ги упъти, ще ги прибере. Главната улица започна да затихва полека-лека, светлините в магазините угасваха. Студени ролетки и почернели кепенци скриваха една по една бляскавите примамливи витрини. Най-сетне Вела се престраши, спря един посивял, бедно облечен мъж и го попита тукашен ли е.

— Тукашен съм — отвърна той и ги изгледа учуден.

— Търсим един свой човек. Гочо се казва. Гочо Терзистоянов, ама не можаха да пи кажат къде живее — подхвана Вела. — Тук трябва инак да се казва, а то… градът не е кой знае колкав… Та… — запъна се Вела — ако и вие не го знаете къде седи, не може ли да прекараме у вас… някоя сушинка там… не сме дошли от хубаво.

Старата стоеше до нея и гледаше непознатия човек с трепет: ще ги прибере ли, или ще ги нахока?

— Не може… няма къде, няма място — отказа смутено човекът, изгледа ги подозрително и си тръгна. Но като направи три разкрача, обърна се и посочи: — Идете на гарата… в чакалнята…

Жените се погледнаха само и нищо не отвърнаха. Отказът му много ги огорчи. Колко цигани, колко даалии, колко просяци са пренощували у дома им — на хармана, в плевнята, под сайванта… А тях… И как не им дойде на ум, когато тръгнаха, че ще трябва да преспят тук?… Щяха да попитат за някой познат, щяха отрано да се наговорят… Ето че сега останаха на улицата… В душите на двете жени тежеше неизразима обида, мъчителна горчилка свиваше сърцата им. Не им се щеше да приказват за този отказ, нямаха думи да си изкажат болката. „Знаех си и пак попитах“ — упрекваше се Вела. Сега градецът й се виждаше още по-студен и по-безсърдечен. Старата пак се заканваше: „Нека тия граждани да ни дойдат в двора, та и аз да ги науча… На нас аслъ това ни се пада: като ни се домъкнат, чудим се как да ги посрещнем…“

— Да идем ли на гарата? — попита Вела.

— Ами да идем.

Когато отидоха там, някакъв влак току-що беше заминал. Хората се пръскаха вече на разни страни, един чиновник с червена фуражка все още се мотаеше по перона. Жените дълго гледаха дървеното станционно здание, часовника, помпата, слушаха някакви отмерени удари от апаратната стая и се споглеждаха. Да влязат ли в чакалнята, или да се махнат, докато не са ги изпъдили? Те се питаха с погледи и нищо не можаха да решат. Чакалнята беше празна, да имаше поне един човек, щяха и те да се сгушат там… А тъй, страхуваха се да не ги изпъдят. Но и вън не можеше да се стои…

— Пък да влезем! — рече най-сетне Вела и го рече повече за кураж на себе си, отколкото да покани Марьола.

Чакалнята беше нечиста и опушена, още миришеше на тютюн, на пот и на нещо друго, което не можеше да се определи. Но двете жени нищо не усетиха, те почувствуваха само завета, топлината и удобната дървена пейка. И потреперваха от страх, че може да ги изпъдят и оттук. Тогава ще трябва да се свият до някоя стена и цяла нощ да мръзнат…

Те се сгушиха на пейката, опряха се на вързопчетата си и се замислиха. Бяха гладни, но се страхуваха да си изкарат провизиите. Не знаеха дали някой нямаше да се вмъкне и да ги нахока, задето правят боклук…

В чакалнята влезе един от преносвачите, млад мъж с измачкана шарена куртка и килната омацана фуражка с остъргана кокарда, тупна с крак и ги изгледа. Жените трепнаха плахо, размърдаха се, готови всеки момент да си приберат вързопчетата и да се измъкнат навън.

— Вие накъде? — попита меко преносвачът. — До Пловдив ли?

— До Пловдив — отвърна напосоки Вела, без да мисли.

— Бързият влак замина, ще чакате утре сутринта.

— Ами ще чакаме, това ни е работата — съвзе се тя.

— По каква работа? На доктор ли?

— Не сме на доктор… по едно дело сме…

— Аха! — Преносвачът помълча. — Ще има време… ще сварите…

Той тупна пак с крак, завъртя се, огледа се и излезе. Жените си отдъхнаха. Значи, може цяла нощ да прекарат тук на сушина…

Рано на другия ден се изправиха пак пред околийското управление. Между канцелариите и казармата пак минаваха стражари и арестанти и пак никой не им обръщаше внимание. Когато слънцето беше се издигнало вече, един цивилен спря при тях.

— Кого чакате? — попита той малко троснато.

— Задържани имаме… ще ги водят в Пловдив при следователя — отвърна изплашена Вела.

— Кои? Откъде са?

— Двамина, дето за Ганчовски ги набеждат…

— А! Те заминаха снощи.

— Къде? — попита като пресечена Вела.

— В Пловдив — отвърна сухо цивилният и влезе в околийското управление. Жените стояха като гръмнати и не сваляха очи от него. Той мина край няколко стражари, които лъскаха ботушите си до кладенеца, и се отправи към канцелариите. Трябва да беше някой големец, защото всички му заставаха мирно и го гледаха право в очите…