Георги Караславов
Татул (28)

28

На другия ден, след лова, Иван замина за града. Духаше силен вятър, прелиташе сняг, на места пътищата бяха затрупани с високи преспи, на места бяха изметени като с метла. Селото беше се притаило, по улиците рядко минаваха хора. Стъпките им скърцаха високо и остро, но кучетата, свити на кравай в салми и топли ъгълчета, не се обаждаха.

Когато Иван каза, че ще ходи в града, старата го стрелна:

— В този студ!… Не те пускам, никъде няма да ходиш…

— Ей сега ми казаха, че от София е дошъл един много голям адвокат, ще ида да се допитам до него за дела — пошушна й поверително той. — Дошъл само за два-три дни, имам там един познат, той ще ме заведе при него, няма и пари да ми вземе…

Старата омекна, шията й се удължи:

— Кога щял да си ходи?

— Знам ли? Може и днеска още да си замине… довечера…

— Много е студено, ама като си рекъл, иди, може да ти каже нещо, може да помогне…

Ей, на малка надежда, че ще могат да спасят имота със съд, посъживи за малко старата. Тя се почувствува като оздравяла от някоя страшна болест…

Иван крачеше към града завит с вехта качулка и се поусмихваше. Как майсторски я излъга, как хубаво й скрои тая работа със софийския адвокат. Тя за този пусти дял беше готова в пъкъла да го изпрати. Иван се усмихваше и от време на време загръщаше краищата на качулката, за да не му вее в лицето. Но вятърът пак пръскаше сняг в очите му и постоянно го блъскаше в гърба.

Той не се бави много в града, купи си половин топъл хляб, пъхна вътре парче халва и пое пак към селото. Но вкъщи се върна късно. И още щом влезе в стаята, старата го попита с очи. Но Иван само смигна неопределено и се обърна настрана.

— Булка — рече старата на Тошка, — иди донеси още някое дръвце, стана ми студено, пък и Ваню да се постопли малко.

И още щом Тошка затвори вратата след себе си, старата се наведе:

— Е, какво ти каза адвокатинът?

— Нищо не може да се направи — въздъхна престорено Иван и изви поглед настрана: — Ще си вземе, каза, всичко, каквото й се пада, такъв е, каза, законът. Най-хубаво е, каза, с добро да се разберете. Инак, каза, ще загубите.

— Ще загубим — проломоти старата и сви устни.

Иван я чакаше да каже още нещо, да се съгласи, че най-хубавото е с добро да се разберат. Но тя се наведе, постоя така малко, сетне дръпна вретеното и запреде пак. Колкото и да не разбираше от предене, Иван забеляза, че тъкмо три пъти тя навива и развива една и съща жичка. Веднъж вретеното се откъсна, тя пошари с ръка, без да погледне накъде се е търкулнало, изпъшка, измести се и го взе. Иван я гледаше и тежка жал притискаше сърцето му. И той дигна втренчения си поглед чак когато Тошка влезе в стаята с цял нарамник дърва. Иван постоя още малко, притиснат от тежки мисли, сетне се отмести до стената, смъкна се на рогозката и започна да събува, бавно замръзналите си цървули.

— Булка, свари му малко липов цвят — заръча старата. — Нека да се постопли, че я го какъв се е свил…

— Има ли захар, мамо?

Старата беше скрила една стиска, та се посмути:

— Ще видя… ще потърся… струва ми се, бях оставила нейде… — И тя се дигна тежко, като се подпря на ръце.

Половин ден старата живя с надежда, че ще могат да отърват имота си по законен път. Как щеше да й олекне, ако Иван беше казал: може. Но той не каза. И тя отново стисна устни, очите й отново се втренчиха студено и остро. Нямаше друго спасение, трябваше да се надява само на татула… И тя се пренесе пак в дъното на сандъка, затършува шишенцето със спасителната течност, вързопчето с дребните смъртоносни зрънца.

От лова ли беше, или от ходенето в града, но още на другия ден Иван започна да се кърши, да подсмърча и да се разтрива с палци по слепите очи. „Ще ми мине, ще ми мине“ — успокояваше се той. Но не мина. Легна той и двете жени пак се разтърчаха около него. Слагаха му и синап, и трици, наливаха го и с липов чай, старата взе паницата и му наточи вино. И чак когато излезе от избичката, си спомни, че черният пипер се е свършил. А нямаха нито един лев. Пък беше много студено, та нито една кокошка не лягаше в полозите. Старата постоянно обикаляше, гледаше ги как се гушат под салмичката и кълнеше:

— Пусти дано опустеете макар! И вие сте се наговорили против нас, чума дано ви изтръшка! Ама аз ако не ви изколя до една, ако не ви изколя!…

Кокошките не се уплашиха от заканите на старата, не снесоха нито едно яйце. Тогава тя взе от сестра си четири яйца назаем и купи черен пипер.

— Много му е лошо мари, како — оправдаваше се Марьола, — пък няма нито един лев…

— Нищо, нищо — успокояваше я Кина. — Ще му мине, инфлуенция имало, пишело и във вестника… Само на топло да стои, да не излиза…

Иван се влачи пет-шест дни из стаята и се поправи. И щом той се дигна от леглото, падна Петето. Разохка се то, пламна, гърлото го заболя. Старата поиска да го заведе при Мина Мешковата да му дигне гърлото, но Тошка не даде. Старата я погледна накриво и без да продума нещо, хвана болното за ръка и го опъна да стане. Тогава Тошка се совна като квачка и го прегърна:

— Не си пущам детето там! Няма да го водиш!

Старата изведнъж разбра, че няма защо да настоява. Тя дори остана малко учудена. Така снахата никога не беше й се сопвала. Тя пусна ръчичката на детето и се дръпна настрана победена, сразена, пламнала от обида и гняв. „А, усойничке! — мърмореше на ума си старата. — Показа ли си жилото, а? Показа ли го?“ Старата не допускаше, че хрисимата наглед снаха ще се хвърли така върху нея и с такъв заповеднически глас ще я изпъди от леглото на детето. Скрита, остра, отмъстителна жлъч пресече краката й и я задави.

Тошка притисна Петето до гърдите си, сложи го да си легне, зави го грижливо с черджето и се отпусна. Колко сили е трябвало да събере, за да го вземе от ръцете на свекърва си! И след страшното напрежение тя изведнъж се почувствува слаба, безпомощна, отмаляла. Стана й и мъчно, и обидно, дълбок, неизплакан плач сви гърдите й. Тя се довлече до килерчето, тръшна се върху куп черги и възглавници и потъна в сълзи. Ако си беше жив той, никой не би посмял да пипне детето им. За такива работи той беше готов и да се бие… Да заведе детето при оная циганка, да му бърка в гърлото с пръсти и да го зарази с някоя тежка болест… Не! Не!… Тошка знаеше това от Минча и ако дадеше детето на свекървата, той и от оня свят не би й простил… Тя знаеше, че това няма да й мине току-тъй, но да става, каквото ще… Тошка разбра: между нея и свекървата е скъсано вече. Тя познаваше характера й, знаеше, че за нея в тази къща вече няма да има блага дума и сладък залък. Но за живота на Петето тя беше готова и в огъня да се хвърли…

Детето прекара инфлуенцата по-тежко, но след десетина дни из стаята пак бяха разбишкани фарфалаци, колички, орала.

Старата не продума вече за спречкването, но над къщата надвисна пак някаква ненавист. Тя не приказваше, не се разпореждаше вече, не се помръдваше. Тошка беше свикнала да слуша само команди, та сега, когато трябваше да работи така, както сама разбираше, тя се смути и се забърка. Да не се страхуваше от бележките и мъмренията на свекървата, тя знаеше как да си гледа къщата и как да си реди работата. Но само като си помислеше за нея, свита и намусена, объркваше се и не знаеше кое да похване по-напред и къде да го сложи. По сто пъти влизаше тя при нея и за всичко я питаше плахо.

Тошка и сега открехна тихичко вратата и подаде глава:

— С какво да сгрея вода за пране, мамо?

— С каквото има.

— Царевичината се свърши.

— Вземи от лозовите пръчки.

— Тях нали ги изгорихме още миналата неделя?

Старата мигаше под черната шамия и без да дигне очи, каза студено:

— Като сме ги изгорили, изгорили сме ги. Вземи тогава от чоканите…

Тошка знаеше, че чоканите се пазеха строго само за подпалване. И макар че свекървата сама й наръчваше да вземе от тях, Тошка беше уверена, че пак ще я мъмри, но не посмя да пита втори път, затвори тихичко вратата, като че в стаята имаше току-що приспано дете, и се измъкна на пръсти към кухнята. От чоканите тя не посмя да вземе: тръгна из двора и по хармана и започна да събира пръчици, сламки, шумки…

Случваше се така: свекървата поръча да се направи нещо, а на следния ден се развика:

— Мари, булка, мари, снахо, защо си преместила брашното в тази качка мари!? Ама нали ще се умирише на туршия?

— Ти ми каза да го преместя, мамо, оня ден ми каза, като седнах да меся хляб от новото брашно.

— Аз съм ти казала! Все аз казвам, все аз съм кривата, все аз ви уча на лошо… Ох, Боже, мили Господьо, защо не си ме прибереш, та да ги не бъркам тия оправни хора?…

Тошка навеждаше глава. Какво можеше да й отвърне?… Какво да се разправя с неразбран човек? Как да се оправдава? Забравяше ли старата, че сама й беше наръчала да го направи така, или се преструваше? Тошка слушаше като убита, душеше я мъка, сълзите й напираха да бликнат. По-напред тя смяташе, че по-лошо от караниците на свекървата не може да има. А ето че имало и по-лошо: когато млъкнеше, старата беше още по-страшна и по-зловеща. Тогава в цялата къща ставаше тежко и противно, като че чакаха да умре някой. А напоследък тя все по-често и по-често замълчаваше така. Сърдеше ли се, или мислеше нещо, сметки ли си правеше, или планове кроеше?… Не отвръщаше нито на Тошка, нито на Ивана, нито дори на Петето. И току се стряскаше, разглеждаше се плахо и пак се замисляше.

Мина Коледа, мина и Нова година. Заредиха се празници. Хората се попремениха, разтъпкаха се нагоре-надолу. Младите се струпаха под селото, писнаха свирджии, извиха се хора, разтропаха се моми и момци. Тошка слушаше и песните, и смеховете, искаше й се да излезе, да се поразгледа, да види свят, да си спомни миналото, но не можеше: тя беше вдовица, на нея не беше позволено да се покаже дори от вратата навън. И отсега нататък така ли все затворена щеше да слуша как хората се веселят? Ни на хоро, ни на сватба, никъде, никъде не можеше да иде вече…

Дойде Ивановден.

И за пръв път от толкова месеца и в тяхната къща се чуха смехове и весели провиквания. През деня им дохождаха много гости. Старата шеташе, въртеше се около гостите, приказваше с тях и се усмихваше от време на време, но все си беше нещо като занесена. Вечерта дойдоха всички другари на Ивана, запяха, разпалиха се. Никой не искаше да знае, че от тази къща беше умрял човек, никой като че не си спомняше вече за него. Но всички знаеха: и Иван, и Тошка, и старата дори, че тези песни се пееха за него, че това беше помен от неговите живи другари…

Друга година на Ивановден старата не жалеше, виното и, току-речи, пазеше го само за този ден. Тази година тя наточи само три-четири паници и толкова. И когато Иван й пошушна да налее още, тя изсъска:

— Който иска да плюска, ей му кръчмите!

— И с тебе човек не може да се разбере! — дусна се той и се върна при другарите си.