Георги Караславов
Татул (30)

30

Изминаха се седем месеца от смъртта на Минча. Старата лежеше и ги броеше на пръсти. Останаха още пет. Ще си изминат и те, ще се стопят, без да ги усетят. Ще му направят година, а като мине годината, някой ден снахата ще си намери друг мъж и ще си дигне парцалите. Пък измести ли се веднъж от къщата, иди я гони сетне, иди й направи нещо. Ще се върне тя, ама ще се върне да им вади душите. И като влезе в двора, няма да те гледа като свой, ами ще ти стъпи на врата и ще те натисне: делба!

Старата се мяташе в леглото, пъшкайте, топеше се от мъка и мисли. Дните си вървяха, а тя все чакаше, все се канеше да направи нещо. И все нищо не правеше, стоеше така със скръстени ръце…

„Ами какво да направя, божичко, миличък Господьо! — чупеше ръце тя. — Какво да направя, като всичко е тръгнало срещу нас!… Редя и чакам едно, а става друго. Толкова я чакам да легне, проклетата, да се разболее, а не ще, какво да я правя. Тупнах се аз, та още малко да си ида без дене… И не знам какво вече да правя, обърках се, един ум за зиме ли, за лете ли…“

Старата стана нервна, неспокойна, трескава. Все се сяпаше, все като че беше забравила нещо. Колчем й се мернеше Тошка, очите й се разтваряха, устните й се свиваха в тежки и отровни думи. И колкото и да се въздържаше да не каже някоя остра приказка, пак на два-три пъти я схапа. Понякога тя започваше да приказва за неща, за които нито я питаха, нито пък беше редно да се приказва. И все около нивите, около имота, все за това, как са ги купували, как са се мъчили. И току се нахвърляше върху Тошка, че не прибрала някоя лопатка, че оставила някоя кошница не на онова място, на което трябвало да бъде. На два-три пъти Иван чу тези заядки и сърцето му се сви от мъка.

„Пак ли ще почне? — попита се той тревожно и обвеси глава. — Или пък така си е открай време, само че аз не знам, не съм я чувал често…“

Какво да прави? Да иде при майка си и да й се скара? Опърничава и твърдоглава е тя, не ще вземе от приказките му, няма и да го погледне дори. Освен да я сплаши с нещо, да й каже, че пак са ги раздрънкали из селото… Само от хорските уста се стряскаше тя. Инак, да не се боеше от това, ще умори Тошка, като куче ще я пропъди от къщи…

И колкото повече се цупеше старата, толкова Иван ставаше по-добър и по-внимателен към снаха си. И това не беше, за да ядосва майка си или да се докарва пред хората. Той беше се примирил с делбата на имота така, като че Минчо беше жив. Понякога му ставаше мъка, че ще остане с толкова малко ниви, но дигаше рамене; такова беше положението, човек не можеше да излезе из кожата си. Ще кара криво-ляво, ще преживее как да е един живот. Пък и няма все така да бъде, ще се оправи този забъркан и крив свят, ще се нареди някак и за сиромасите. Няма все за Ганчовските да е хубавото!…

И от съзнание, и от немай-къде Иван не се тревожеше вече за женитбата на Тошка и за делбата на имота. Залисиите вкъщи, тичането по селските и обществени работи съвсем му отвлякоха вниманието от грижите за бъдещото препитание. „Мама ще ми прехвърли дела си — успокояваше се той, когато понякога го зачовъркваше тази мисъл. — Пък това ще ми стигне, все ще се наредя…“

И той беше наумил още щом се запролети, да намери пари, с лихва ли, с някоя ипотека ли, но да намери, за да уреди поне тая работа. Нямаше защо да се отлага това прехвърляне, всичко можеше да се случи. Майка му слабееше от ден в ден, топеше се като свещ, можеше да си угасне, без да се усетят. А така ще направят делбата и тогава ще се види кой колко ще вземе и с какво ще остане.

И наистина старата беше много отпаднала. А след тази инфлуенца никаква я нямаше. Едва се влачеше и все пъшкаше, все охкаше… Краката й не държаха вече, ръцете й трепереха, не можеше една лъжица чорба да занесе до устата си.

Иван често мислеше да я заведе до града на лекар. И отлагаше главно по две причини: беше още студено, пък и пари нямаха. А за едно отиване ще трябват най-малко стотина, сто и петдесет лева. Откъде ще ги вземе толкова много пари?

А трябваше да я заведе, не можеше да я остави така. Тя ще се опъва, ще се дърпа. Иван знаеше това, но нея той нямаше да пита. Ще я натовари някой ден на колата и ще иде. Но най-напред трябва пари да намери…

Като я гледаше така замислена, занесена, така отчаяна и настървена към снахата, Иван се замисли за болестта й. Да е обикновена болест, я корем, я сърце, я глава, лесно, ще я реди как да е, ще я лекува, както може. Но ако е нещо по нервите, ако нещо се е изместила… Тогава?

Той настръхваше от тази мисъл и бързаше да я пропъди. Но нещо му подсказваше: „Погледни я, погледни я!“ И той с часове стоеше край нея и я наблюдаваше. Погледът й беше вторачен и студен, ръцете й трепереха, движенията й бяха пипкави и несигурни. Устните й се мърдаха, тя си приказваше нещо, спореше с някого и така се увличаше в мисълта си, тъй се заплесваше, че почваше да си приказва с глас. Иван долавяше само откъслечни думи, та не можеше да разбере какво толкоз я занимава.

Веднъж, като я гледаше така отпаднала и неспокойна, той седна до нея и започна да я моли:

— Майко ма, полежи си малко, стига си работила, нали виждаш, че от инфлуенцата още не си се оправила… Работата и без тебе ще се свърши… Пък и да не се свърши, то и без това човек не може да си поседне… Пък ти си стара вече, каквото си работила, работила си…

— Няма да се свърши без мене, синко, няма да се свърши без мене! — отвръщаше тя строго и клатеше заканително глава. — Гледам те, дремеш си ти и за нищо не искаш да знаеш… Пък времето си върви, времето не чака да ти уври умът… — Тя замълча за миг, погледна го някак съжалително и пак заклати глава: — Няма да се свърши без мене, няма!…

Иван я гледаше плахо.

„И това ли ще ни сполети!“ — чупеше отчаяно пръстите си той и не знаеше какво да й продума, как да я разтуши, да я поразвлече малко.

— Няма да се свърши, няма да се свърши без мене!… — повтаряше си като отслабнало ехо старата и клатеше глава.

— Кака шета вкъщи, аз си гледам добитъка и кърската работа — подхващаше кротичко Иван, — ти за какво има да се грижиш?… Хвани Петето за ръчичката, излез донякъде, поразходи се, идете на гости…

— Ще ида… в гробищата ще ида…

— Защо приказваш така бе, майко? — гледаше я умолително Иван. — Кажи, ако нещо те боли, ако не си добре, да те заведа в града на доктор… Ще продам малко жито, може и назаем да взема… Няма да те оставя така…

— Ще ме заведеш в пъкъла.

— Гледай каква си! — укори я галено Иван. — Послушай ме веднъж, най-сетне едно отиване не е кой знае какво…

Старата не отговори. Но и от погледа й, и от това отчаяно поклащане на главата той разбра, че приказките му не са хванали място.

„Какво тегло съм имал да тегля! — окайваше се Иван. — Какво да правя сега, къде да я водя, как да я лекувам!… Тю!… Право са казали хората: лошото не ходи самичко. Умря батю, мама се… — Иван не можа да завърши мисълта си, уплаши се. — Пък може да не е — окуражи се той. — Тя аслъ си е такава, опърничава.“

Иван отиде при Тошка в кухнята и се спря на вратата.

— Лошо! — рече той с въздишка. — Лошо!

Тошка переше гърбом, плещите и се огъваха, кръстът й се виеше красиво, ръцете й пипаха чевръсто. Тя беше се унесла в работата и го усети чак когато той въздъхна и продума.

— Какво? Какво е станало? — извърна се тя, без да извади ръцете си от коритото.

— Мама не е добре — рече тихо Иван.

— Да не е легнала пак?

— Не е… ама нещо… такова…

Тошка остави прането, изви се назад и го погледна тревожно:

— Какво й е?

— Знам ли? — сви рамене Иван.

— Нали казваш, че се е разболяла пак?

— Не е… ама… не знам… — предъвка Иван. — Отслабнала е много… И все нещо такова… нерви ли е, какво е, не мога да я разбера…

Тошка помълча, дълбоко замислена. „Нерви, рече той — съобрази тя нещо. — Такова трябва е… сега чак разбирам защо тя…“

— Ами заведи я на доктор — отвърна съчувствено Тошка.

— И аз това викам! — оживи се Иван. — Ама не ще… мъчих я… И няма да ще, нали я знаеш каква е…