Георги Караславов
Татул (18)

18

Иван пак започна да закъснява и старата пак закараули нощем. И пак започна да го следи, да го заглежда, тътреше се след него като сянка. Когато на вратата се мернеше някой от другарите му, тя тичаше като луда през двора и още отдалече викаше:

— Защо ти е бре? За какво го търсиш? Няма го, работа си има.

Веднъж я попита и Илия Вълюолов.

— Излезе! — рече тя и затръшна вратата пред носа му.

Иван понякога чуваше, че го викат, но се спотайваше. И полека-лека започна да се отчуждава от всичко, сви се вкъщи, сгърчи се като трескав. Обикаляше двора, разглеждаше се на хармана, въртеше се в обора, вреше се без работа в плевнята. Стягаше стари, изкривени орала, чукаше колелата, остъргваше яремите. Не му се излизаше навън, не му се искаше да се събере с близки и другари, все му се струваше, че ще го нахокат, ще му се насмеят, ще го упрекнат. Пък старата, като го гледаше да наднича в полозите и да се мотае по цял ден из двора и на хармана, подсмърчаше радостно: „Ха, така го искам, да си гледа работата, какво е това хаймануване из селото!…“

Иван пък забеляза, че майка му не хокаше вече Тошка, и това много го зарадва. Но сам още не можеше да се помири за дела от имота. И колкото и да се мъчеше да бъде добър и свободен пред нея, все не можеше. Нещо го стягаше в гърдите, пресичаше смеха му, спираше думите му. И все се страхуваше, че каквото и да й продума, гласът му ще го издаде. Вкъщи стана по-тихо, по-спокойно, на софрата се чуваха приказки, по лицата взеха да се мяркат усмивки. Иван започна да се заиграва с Петето, пак започнаха да се гонят из двора, да се борят и да се тръшкат. Тошка се поотпусна, старата взе да я оставя вкъщи сама. Понякога я подканяше да иде някъде на гости, да се поразходи. Тошка подскачаше от радост. Но защо й се струваше, че в гласа на свекървата имаше нещо студено и остро, нещо скрито и недобро? Тошка не се замисляше за това, но го долавяше и един смътен смут я притискаше като с камък. И защо старата й говореше, без да я погледне? Очите й са потопени надолу, шамията й все спусната до носа. И все гледаше да остане сама, да се затвори някъде и да си стои така с часове. Или пък обикаляше плетищата, събираше клечки и шишлок и ги трупаше край огнището.

— Не го събирай този боклук до огъня! — смъмри я веднъж Иван — Ще се запали, та ще изгорим като мишки.

Старата не престана да събира, но всичко изсипваше до дръвника.

— За разпалване, да е на сгода — оправдаваше се тя, без да я пита някой.

На два-три пъти Тошка я дочу да си мърмори нещо. Веднъж я свари с обтегната жичка, без да я навива и без да върти вретеното. „Задрямала е“ — рече си Тошка и пристъпи. Старата се стресна, раздвижи се, заоглежда се гузно.

— Мамо ма, полегни си, ако ти се спи — рече тихичко Тошка. — Да ти донеса ли дюшечето?

Старата дигна вретеното.

— Не трябва! Не трябва!… Аз само така… Ще спим довечера…

Когато имаше слънце, тя караше Петето да си играе на улицата:

— Ха, бабиното, ха ела да си поиграеш на пътя с децата… Хайде, пиленце.

Петето хукваше радостно навън, пък тя предеше вървешком и все покрай дуварите и плетищата се заглеждаше. Там, сред тръни, репеи, татул, ровеха прасета, гонеха се кокошки и петли, завираха се на сянка и се пазеха от мухите дръгливи и беззлобни махленски кучета.

Старата оглеждаше тъмнозелените стъбла на татула, измерваше внимателно посивелите бодливи семена и се питаше дали са узрели добре ситните смъртоносни зрънца. „Колкото са по-узрели, толкоз по-сигурно ще стане!“ Никой не беше й казал, че узрелите семена са по-отровни от зелените, но тя беше уверена в това. Когато узреят добре, тя ще откъсне десетина семена, ще им изчисти зрънцата и ще ги скъта в дъното на сандъка си. Ами как откъсне семената? Дали няма да я видят? Дали някой няма да се усъмни?… И се окуражаваше сама: „Никой няма да ме види! Пък и да ме види, какво от това?… Татула го берат за задуха, за кръста, за очите, ама няма кой да ме види, холан!“ — упрекваше си се сама и същевременно се оглеждаше предпазливо. Улицата беше пуста, пред някоя вратня се мяркаха баби, излезли с вретена и чорапи на припек, но те бяха далече. Дано само не я следяха от някой дувар, от някой плет… И тя се въртеше страхливо, оглеждаше се към пътните врати, към стрехите, към малките прозорчета… И се окуражаваше пак: „Никой нищо няма да разбере, никой!… Само колко ли татул ще трябва! Ще събера една стиска, па колкото, толкова…“

Татул растеше и край реката до Йордовия харман. Някоя година, като буйнеше, стигаше близо един човешки бой. Старата си спомни за него и реши да намине оттам. Да го види най-напред, па за брането лесно. Ще закъснее някоя вечер, като иде на гости у сестра си, и на връщане ще заобиколи малко нататък. Нека да е по-едър, по-узрял, да хване… Зер, ако не хване…

Старата и не искаше да мисли, че Тошка ще вземе дял. „Като не можем да си помогнем с адвокатите — мислеше си тя, — ще си помогнем сами!“ Какво да правят? Ако законът не се грижи за тях, ще трябва сами да се погрижат… Старата се хвана за татула като за най-доброто и лесно премахване. И където и да идеше вече, каквото и да направеше, все за него си мислеше, все планове си кроеше. Отначало мислеше откъде да го набере, кога да го набере, как да го набере. Най-сетне всичко беше обмислено до най-дребните подробности. И старата се успокои. Струваше й се дори, че татулът е набран, скътан в една кърпичка и сврян в най-потайния ъгъл на сандъка.

Но сетне дойде другото: как да й го даде? Да го постави в яденето й? „Така ще направя — реши старата. — Ще го сипя някой път в чинията, па ще й кажа, че ние сме яли!…“ Но се стресна уплашена. „Ами кога ще може да стане това, тя не сяда да яде самичка!…“ На софрата все двама-трима бяха и все от една чиния, от една паница, от една тепсия ядяха. Хайде, да речем, ще й отсипе отделно. Ами ако даде на Петето? Ами ако Иван се налапа?… Какъвто е лаком той, току-виж, седнал и всичко смел… „Не, не ще може така…“ И старата махна отчаяно с ръка: „Ще седна да пиша вежди, а ще извадя очи… Ще направя някоя поразия, та ще да оставя в имота и къщата ми кукувици да кукуват…“

Каквото и да намислеше, каквото и да решеше, сетне все й хрумваше нещо опасно, нещо страшно…

Дори й мина през ума да я издебне някоя нощ и да го излее в устата й. Но това бе отхвърлено тутакси. Ами нали ще го изплюе, нали ще се събуди, нали ще скочи, нали ще се развика? То на хайванин, дето не разбира и не може да приказва, мъчно може да му се тикне нещо в устата, та на жив човек…

Остро отчаяние подсичаше краката на старата. И в такива часове на мъка и безнадеждност тя се свираше някъде и започваше да плаче. Ще идат гиздавите нивици! Ще остане едничкият й син на улицата, ще ходи да се увърта за една крина жито. Пък нали за своите го е печелила този имот, нали затова е търчала като луда, нали затова се е радвала… „Нивите!… Нивите!… — стенеше тя. — Нивите, дето с толкова ядове, с толкова пестене сме ги купували!…“ И тя започваше да кълне законите и наредбите, и всичките им оправии… „Крив свят! Лош свят!… Как може един да печели, а друг да граби и да яде… Ам ще се награби тя, ще се награби!…“

Колкото и да й беше ядно, колкото и да й беше криво, все с Тошка завършваше, все върху Тошка хвърляше цялата вина. И пак започваше да мисли, да крои, да се заканва. „Умират хора, дето са требовни — мислеше си старата със злоба, — дето са благи и медени, дето никому зло не могат да направят… Да може на нея да се случи, да може тя да пукне, та и аз да си отдъхна, и аз да кажа: сполай на Бога, отърва ме от една ламя!“ Старата пресмяташе колко млади булки са умрели. Умирали са от настинка, от помятане и от какво ли не са умирали. Тошка ох не беше казала. „И от какво ще каже? — мислеше си старата. — Гледана е като писано яйце, Минчо търчеше след нея като след дете, не даваше прах да й падне!…“ Ще полегне тя на обед под някое дърво, той ще грабне я абата си, я салтамарката си и ще я хвърли върху нея. Ще се позапоти малко, той пак около нея: я суха кърпа ще й сложи на гърба, я по плещите ще я потупа малко… Че как ще се разболее така! Няма да се разболее ки!

И старата си спомни как е живяла с Миля. Жънат, каквото жънат, а на пладнина, вместо да легнат да си починат, да си поотдъхнат, ще се натоварят с по един сноп ръж и ще хукнат да ги квасят за въже. Дето той, и тя с него, дето тя, и той с нея. По цяла седмица спяха на нивата, все със сухоежбина прекарваха, царевичният хляб и кромидът им омръзваха до втръсване. Жънеха до полунощ, капваха от умора, децата заспиваха по синорите гладни и жадни, забравени, непогалени… Не беше работа то, а наказия… И всичко пак заради децата, да им съберат нещо, да купят едно парче земя, та да ги наредят между хората, та по-спокойно да си живеят, по-леко да си дочакат старините… Пък то…

„Други станаха сега хората — мислеше си старата, — младите не искат да се наказват като хайвани… И по лоши пътища са тръгнали, вирнали са глави, не се мъчат с труд и покорство да спечелят нещо, с добра дума да се наредят при силните, а все напук приказват, все насреща вървят… Чакат хорското да заграбят… Хайде, Минчо прави, каквото прави, барем Иван да остави тези пътища, да се нареди при хората, могат и служба да му дадат, и за имота да му помогнат. Ама имало закони. Нека си ги има. С властта ли си, всичко може, всичко е човешка направия. Да е добре с Ганчовския, той може да му нареди работата. Ще хванат тази брантия, ще я омотаят, ще я заплашат, а щом пак рече да знае много, ще я затворят. И ще се откаже тя и от ниви, и от къщи, и от майчиното си мляко ще се откаже… Ама такъв ли е Иван да послуша една дума. Все наготово чака, все аз със старите си кокали да му върша работата.“

И тя се нахвърляше върху Ивана, хокаше го в ума си, заканваше се, че ще го остави да прави, каквото си иска и каквото си знае, като че Иван беше се изправил пред нея и я слушаше гузно.