Сандра Браун
Свидетелката (48)

Глава четиридесет и седма

— Много е трудно за обяснение.

— Опитай.

Тя и Джон бяха останали сами в кабинета. Рики Сю бе измъкнала за ръката истинският Кендъл Дийтън. Той не спираше да настоява за пълно обяснение, което пък тя обеща да направи, ако той си затъкне устата и я остави да каже нещо. Пепърдайн и двамата полицаи ги бяха последвали навън.

— Кендъл беше адвокат в „Бристол и Матърс“ — започна тя. — Той си създаде неприятности с шефовете, когато Областната прокуратура го обвини във фалшифициране на доказателства. Обвинението не се потвърди, но въпреки това всички мислеха, че сигурно е виновен в някаква злоупотреба. Не му предявиха обвинение, но той бе освободен от фирмата.

Месеци наред след това той изпращаше професионални справки навсякъде, където се появяваха вакантни места, но нито една фирма не се реши да назначи човек с опетнено досие. Кендъл се обезкуражи и реши да замине за известно време в Европа. Той ме помоли да му препращам там кореспонденцията.

Няколко месеца след заминаването му се получи писмо от Областната управа на Проспър, Южна Каролина. Писмото ми изглеждаше като отговор на професионалните справки, които бе разпратил и аз веднага препратих писмото на адреса му в Европа. Той се обади да ми благодари, каза, че наистина е предложение за работа, но че не проявява интерес към нея. Водел бурен ергенски живот в Рим, работел като консултант на една маркетингова фирма и бил напълно доволен. Тогава именно реших да кандидатствам.

Тя го погледна с надежда да открие разбиране в изражението на лицето му, но то оставаше невъзмутимо.

— Завърших трета по успех от моя курс по право. Бях най-обещаващият млад адвокат в „Бристол и Матърс“, но ми предлагаха скучна и неприятна работа. Не се чувствах заинтересована или привлечена по какъвто и да е начин, докато не получих случая, за който ти говорих, жената, болна от СПИН, която отчаяно се нуждаеше от помощта ми.

Тогава разбрах, че не можех да работя в голяма, печеливша фирма. Исках да помагам на хората. Исках справедливост за неуспелите и аутсайдерите. Затова започнах да изпращам писма до щати, които имаха в съдебните си системи длъжността обществен защитник, но не получих нито един положителен отговор. Когато Кендъл се отказа от възможността в Проспър, това ми се стори като… знак.

Баба и Рики Сю решиха, че съм се побъркала, разбира се, но аз писах в Проспър, като се представих за Кендъл. Невероятно лесно е да си присвоиш чуждо име, въпреки че аз знаех защо Проспър назначи Кендъл Дийтън, без да проведе по-задълбочени проучвания за неговата личност — добави тя с кисела гримаса.

— Търсили са корумпиран обществен защитник — каза Джон.

— Точно така. Петното от досието му им е харесало. Той беше точно човекът, когото търсеха. Първоначалната им реакция към мен като жена беше негативна. Но мисля, че при по-нататъшното умуване са решили, че жена би била по-сговорчива. Или може би по-уязвима. — След като остана известно време замислена, тя продължи: — Може би мотивите ми да стана обществен защитник не са били толкова алтруистични, колкото бих искала да вярват хората. И както аз бих искала да си повярвам. Може би прекалено красивата ми амбиция се е основавала на гордост? Исках да се покажа, да докажа на всички колко съм умна. Исках да се харесам на родителите си, което ти с психологическия анализ ми помогна да разбера, че е невъзможно.

Във всеки случай, може би тази възможност ми бе отнета, именно защото мотивите ми не бяха толкова алтруистични, за каквито ги бях обявила. Баба ме предупреди, че нищо добро не може да произлезе от лъжа и е била права.

Тя седеше на ъгъла на бюрото на Пепърдайн. Кевин спеше в детската си количка. Тя чу, че Джон се приближава към нея, вече познатият й звук на гумената капачка на патерицата, който предхождаше всяка негова стъпка.

Той се приближи зад нея, заобиколи и леко побутна количката, за да залюлее бебето. Погали бузката на Кевин. При вида на загорелите мъжки пръсти, които милваха нежната кожа на бебето, сърцето й се размекна, не само защото показваше привързаността му към Кевин, но защото означаваше, че той е победил и своя призрак.

— Знаела си, че когато съдебните власти открият фалшивата ти самоличност, ти не би получила доверие нито от тях, нито от съдебните заседатели.

— Кой би повярвал на такава заплетена история? Единственият ми избор беше да избягам и да намеря място, където да се скрия. Първо в Денвър, после… — Погледна през рамото си към него и прошепна: — С теб.

Той я дръпна, за да се изправи с лице към него. Погали с ръка късата й, неравно подстригана коса. Очите му се впиха в лицето й. Тогава с почти яростно движение я притисна и задържа към себе си.

— Можеха да те убият — каза той свирепо. — Мислех си, че ще наблюдавам как умираш.

Тя го обви с ръце и зарови лице във врата му.

— Ами ако ти беше умрял заради мен, Джон? Ако беше умрял?

Дълго време останаха притиснати един в друг. Накрая той я отстрани.

— Не се обвинявай за онова, което се случи с мен.

— Ако ти не се обвиняваш за смъртта на полицай Фордхам.

Той се намръщи.

— Много ще е трудно. Ще трябва заедно да се справим.

— Заедно?

— Мисля, че ние тримата можем да се опитаме да заживеем като семейство. Какво мислиш?

— Мисля, че ние с Кевин се нуждаем от теб. И ти се нуждаеш от нас. — Тя помилва лицето му, докосна внимателно белега, от който бе вадила конците. — Вече няма какво да печеля от лъжите, затова трябва да знаеш, че това е истината. Джон, аз те обичам.

— Аз също те обичам. — Той се покашля, за да се освободи от необичайното вълнение и каза: — Би било чудесно да знам името ти.

— Ще ти кажа името си, когато ми кажеш до каква степен си възвърнал паметта си.

Щастлива усмивка бавно озари лицето му. Той наведе главата си към нея за дълга, страстна целувка. Тя лесно би й се отдала напълно, но наведе встрани глава и го погледна.

— Е, Джон?

Все още усмихнат, той я целуна отново.