Сандра Браун
Свидетелката (17)

Глава шестнадесета

— Накарай ги да спрат! Не мога да издържам. Спрете плача им, спрете плача им, спрете плача им! О, о, Исусе! О, господи! Не!

Събуди се от собствения си вик. Подскочи, седна в леглото и се огледа наоколо с див поглед. Автоматично потърси оръжието, което бе скрил под дюшека.

— Няма го там. — Беше гласът на Кендъл. Чуваше я, но не можеше да я види. — Взех го и го скрих на място, където този път няма да го намериш.

За да проясни съзнанието си, той разтърси глава и обгърна с поглед стаята. Откри я свита на пода до леглото.

— Какво се е случило? Какво правиш на пода?

— Паднах, след като ме изхвърли от леглото. Ти сънуваше кошмар и аз се опитах да те събудя. Получих юмрук по рамото.

— Боли ли те?

— Не — отвърна тя и се изправи на крака.

Сърцето му биеше неистово и целият бе в пот. Изнемощял и объркан, той повдигна коляното на счупения си крак и отпусна чело върху него.

— Трябва да е било в просъница — отбеляза тя. — Спомняш ли си нещо от съня?

Той вдигна глава и я погледна.

— За щастие — не. Изплаши ме до смърт.

— Плувнал си в пот. Ще ти дам кърпа да я попиеш.

Докато беше извън стаята, той стана, приближи се до прозореца и се отпусна на един стол. Повдигна транспаранта и разочаровано установи, че денят бе така сух и тих, както и когато реши да се предаде на летаргията и да дремне. След поройните дъждове преди две седмици, сега бяха в сух период. Горещината силно изнервяше.

Той погледна над голото си рамо към изпомачканите, влажни от пот чаршафи.

— Съжалявам за това — извини се на Кендъл, когато тя влезе в стаята.

— Не е голяма работа да се сменят чаршафите. — Тя се поколеба, след това добави: — Не за първи път имаш този кошмар.

— Така ли?

— Да, но този път беше далеч по-лошо. Сега по-добре ли се чувстваш?

Той кимна и с благодарност прие чашата лимонада, която бе внесла на табличка. Ръката му трепереше. Отпи няколко големи глътки от ледената течност, след това притисна студеното стъкло към челото си.

Изненада се от кърпата, която усети да минава по гърба му. Обикновено тя правеше всичко възможно да избягва докосването.

Сега триеше с кърпа раменете му, ребрата и надолу по гръбначния стълб, където се бе събрала потта. От студената кърпа се чувстваше приятно разхладен и успокоен. Докосването й беше съвсем леко.

Напомняше му начина, по който се държеше с бебето си. Защото каквато и да беше, тя бе прекрасна майка. Нежна. Всеотдайна. Любеща. Опияняваше се от ролята. Детето предизвикваше мека, естествена усмивка на лицето й, от което то просто светваше.

Наблюдаваше я обикновено, когато тя не подозираше това, в заетостта си с детето. Имаше моменти, в които той направо му завиждаше. Не можеше да си спомни своето детство. Разбира се, да си мисли, че така са се грижили за него, бе извън възможностите на въображението му. Съмняваше се, че изобщо някога е бил обичан от все сърце — нито като дете, нито по-късно, като възрастен.

Питаше се дали е способен да обича друго човешко същество с такова себеотрицание и себеотдаване. Страх го беше да помисли, че отговорът може да е отрицателен.

— По-добре ли си? — Тя сгъна кърпата като компрес и я сложи под врата му.

— Да. Благодаря. — Спонтанно протегна ръка зад главата си и покри нейната. Ръката й бе като в сандвич между неговата длан и кърпата. — Много по-добре.

— Чудесно!

След малко той освободи ръката си и тя отдръпна своята. Тогава взе кърпата и с нея изтри гърдите и корема си. Изведнъж му се прииска да е по-твърд, по-здрав и по-млад. Кендъл го гледаше, но бързо извърна глава, когато забеляза, че е хваната на местопрестъплението.

Двамата започнаха да говорят едновременно.

— Аз донесох…

— За какво е всичко това?

— Само момент — отвърна тя на въпроса му. — Първо си отдъхни.

Тя седна на края на леглото и скромно скръсти ръце в скута си. Откакто бяха пристигнали, носеше шорти, затова краката й бяха загорели и гладки като коприна! Изглеждаха гладки. Не го знаеше от опит, защото до тази сутрин, когато я целуна, той не я бе докосвал. По причини, все още неизвестни за него, поведението й бе възпиращо. Опитал се бе да се убеди, че това табу не му пречеше. Ако иска това — добре.

Но не беше добре. Изпитваше неудържимо влечение и страст. Да живее с нея като неин съпруг и същевременно да се държи като непознат, ставаше от ден на ден все по-мъчително. Той отмести погледа си от краката към малките й тесни ходила.

„Коя е тази жена?“

„От какво бяга?“ — попита се той. А тя наистина бягаше. Можеше да отрича до деня на Страшния съд, но той знаеше, че нещо извън четирите стени на къщата я плашеше до смърт. Всяка нощ по няколко пъти тя ставаше от леглото и на пръсти отиваше до прозореца, после дълго и внимателно се взираше навън. „За какво?“ И той винаги се правеше, че спи.

Понякога чувството за безсилие заради незнанието го караше да излиза от кожата си. Защо не му се довери и не го остави да й помогне? Единствената причина, за която можеше да се сети, беше, че той е част от проблема й. Това бе опасна вероятност, но тя би могла да я разсее с няколко прости и ясни отговора. Никакви шансове. Беше спал до нея всяка нощ в продължение на две дълги седмици, но не бе спечелил доверието й.

Познаваше ритъма на дишането й, когато заспеше, но тя си оставаше чужда за него. С превръзка на очите би познал парфюма или звука на гласа й, но тя никога не му бе принадлежала. Би се обзаложил срещу живота си за това.

— Как намери пистолета? — попита той.

— Няма чак толкова скрити места, достижими за човек на патерици.

Първата сутрин след пристигането им, докато тя се ровеше из кухнята, той бе преровил нещата й и откри пистолета между детските пелени, последното място, където човек би търсил смъртоносно оръжие. Което потвърди онова, което отдавна подозираше — че тя лъже нагло. Ситуацията далеч не бе така безобидна, както я докарваше пред него.

Естествено, Кендъл силно се изплаши, когато го видя с пистолета. Обвини го, че си вре носа в чужди работи, което той си призна, но когато поиска да й върне пистолета, той се изсмя в лицето й.

Все пак тя се смя последна, защото бе скрила патроните другаде, извън торбата с пелените. Оръжието беше безполезно. Въпреки това притежанието му даваше измамно усещане за сила. Странно, но той се чувстваше удобно с него. Тежестта на оръжието в ръката му бе позната и обезпокояващо естествена. Макар че патроните липсваха, той някак си знаеше механизма на пълнене и празнене. Изпитваше респект към пистолета, но не се страхуваше от него. Попита се как ли е постигнал тази лекота в боравенето. Насили се да си припомни дали е използвал оръжие и кога, но паметта продължаваше да му отказва. Притежанието на пистолет беше и като лъч в миналото и затова сега страшно се раздразни от липсата му.

— Ще го открия отново — закани се той.

— Този път — не.

— Ще търся, докато го намеря.

— Няма да успееш.

— На кого принадлежи?

— На мен.

— Кърмачки рядко носят оръжие, Кендъл. Какво правиш с оръжието? Дали не си държала някого на прицел, за да ме отвлечеш? Заради откуп ли ме държиш?

Тя се засмя на израза.

— Колко мислиш, че струваш? Чувстваш ли се богат?

Той помисли върху това за момент, след това поклати глава намръщено.

— Не.

— Спомни си, че ти настояваше да дойдеш с мен. Не съм те взела от болницата насила.

Това беше истина. Не беше насила. Така че теорията за отвличане и откуп отиваше по дяволите.

— Да не си скрила пистолета на същото място като ключа от колата?

— Защо търсиш ключа на колата?

— Защо го криеш?

— И да ти поднеса ключа от колата на сребърен поднос, какво би направил с него? — попита тя. — Не можеш да караш с ляв крак.

— По дяволите! Мога да опитам.

— Би ли оставил Кевин и мен сами тук?

— Както ти възнамеряваше да ме оставиш при първата появила се възможност.

— Добре, преди да тръгна — каза тя саркастично, — има нещо, което трябва да направя. И затова най-добре е да свърша веднага.

Тя се изправи и посегна към табличката, която бе поставила на нощната масичка. Той погледна подозрително към пластмасовата бутилка със спирт за разтриване, малки ножички и пинцета.

— Какво трябва да свършиш веднага?

— Ще ти сваля шевовете.

— По дяволите!

— Това не е сложно.

— Лесно е да се каже. Не са твоите шевове. Защо не отидем на лекар?

Тя намокри квадратно парче марля със спирт.

— Няма причина. Просто трябва да се срежат и измъкнат. Виждала съм как се прави.

— Аз съм виждал и операция на сърце. Значи ли това, че мога да я направя?

— Кога си виждал сърдечна операция?

— Говоря метафорично. — Той се приближи към табличката. — Махни всичко това. Да не си се приближила с тези ножици към мен. Не съм сигурен, че няма да ми прережеш вените на шията.

— Ако смятах да направя това, щях да съм го сторила, докато спеше и то много отдавна.

Права беше. Искаше да се отърве от него, но убийство не влизаше в плановете й — поне той така мислеше.

— Престани да се държиш като бебе и си наведи главата. — Тя се пресегна към него, но той сграбчи ръцете й.

— Наистина ли знаеш какво вършиш?

— Вярвай ми.

— В следващия си живот, може би.

Тя се огледа с недоумение.

— Но това са само няколко повърхностни шева. Повечето конци са под кожата. И вече са се резорбирали.

— От къде знаеш толкова?

— Докторът ми каза. — Тя го изгледа със съвсем сериозно изражение. — Няма да боли. Обещавам. Раната е заздравяла.

Това поне беше вярно. Не го беше боляла от дни и главоболието изчезна. Сега можеше да си мие косата. Шевовете, както и кръглите дупчици около тях, само слабо го дразнеха. На обръснатата му глава се бе появила коса, а проклетото място го сърбеше до лудост.

Той колебливо отпусна ръцете й.

— Добре. Но ако започне да боли…

— Ще спра.

Тя сложи ръка на бузата му и наведе главата му надолу, след това проми нараненото място със спирт.

— Стой мирно — измърмори тя, докато оставаше настрана марлята и взе ножичките за маникюр.

Беше внимателна. Ако не бе чул металическото изщракване на ножичките, не би разбрал кога сряза първия шев. Разбира се, той се отвличаше и под влиянието на други стимули много по-силни от болката — усещаше дъха й в косата си, гърдите й, така примамливо близо до лицето му.

Може би не трябваше да я предизвиква да се разголва пред него. Тогава идеята му изглеждаше удачна — убедителен начин да провери нейната „брачна“ история. Но сега се страхуваше, че е било тактическа грешка, която го смущаваше повече от нея. Защото сега, когато забележеше извивката на гърдите й под нощницата или тениската, той си ги представяше в реалния им вид.

— Добре ли си?

— Да, разбира се.

— Да не ти пречи кракът?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо.

— Добре, престани да се въртиш. Не мога да работя, ако не спреш да мърдаш.

— Ами, свършваш, нали? — каза той сърдито.

Тя постави ножичките на табличката и взе пинцетата.

— Може да усетиш малко…

— Оу!

— Подръпване.

— Оу!

Тя отстъпи назад и сложи ръце на хълбоците си, от което тениската се изпъна на гърдите й, като очерта формите им.

— Искаш ли сам да се оправиш?

„Искам да оправя теб“, извика на себе си той.

— Кажи ми и спирам — каза тя.

— Стигна достатъчно далеч, така че довърши!

Накрая тя проми отново мястото със спирт. Щипеше леко, но той не се оплака.

Потупа го леко с мократа марля и каза:

— Щом косата ти израсне, ще бъдеш като нов.

— Не съвсем.

— Мислиш за амнезията? Никакви проблясъци на памет?

— Не се преструвай, че си разочарована. Ти не искаш да си спомня. Нали?

— Разбира се, че искам.

— Тогава защо не ми помогнеш? Щом стане въпрос за информация, ти постоянно ми отказваш.

— Докторът каза…

— Докторът каза, докторът каза — имитира я той злобно. — Ти твърдеше, че нямаш доверие в онзи бърборко, хитра малка кучко, но го цитираш винаги, когато ти уйдисва.

— Докторът каза, че не трябва да претоварвам мозъка ти с прекалено много факти.

Тя никак не се развълнува от кавгаджийския тон и вулгарния език. Нищо ли не можеше да смути тази жена? Разумната й интонация и непоклатимост не го успокояваха, а само го влудяваха повече.

— Подтикването може да забави процеса на възстановяване — продължи тя. — Паметта ти ще се върне, когато сама пожелае. Не можеш да я накараш да побърза.

— Измисляш си.

Вече наистина ядосана, тя извика:

— Добре тогава, давай. Какво искаш да знаеш?

— Кой е бащата на бебето ти?

Най-после! Честна, неотрепетирана реакция. Беше направо втрещена. Очевидно бе очаквала друг въпрос, а не точно този.

— Детето не е мое — каза той уверено. — Знам, че не е мое. Не чувствам никаква връзка с него.

— Как можеш да кажеш? Ти никога не си го докосвал. Ти едва си го поглеждал.

— Аз… не мога. То… децата изобщо, те… — Какво можеше да каже? Че го ужасяват? Би го помислила за луд и той не би я упрекнал. И все пак „страх“ беше думата, най-точно описваща чувствата му, когато се намираше близо до някое дете.

Кендъл го гледаше с любопитство, затова трябваше да каже нещо.

— Става ми неспокойно, когато ги слушам да пищят и плачат.

Самата мисъл за деца предизвика капки пот по лицето му. Той дочу ехо от скорошния си кошмар, но вместо да се опита да го избегне, този път той затвори очи и мислено се насочи към него, като се опитваше да разшири границите на мозъка си. И този път успя да види нещо, което по-рано му бе избягвало. В съня си той искаше децата да спрат да плачат. Но сега разбра, че се е страхувал както от внезапното им млъкване, така и от писъците им. Защото тишината означаваше смъртта им. Сигурен беше. Сигурен беше, че и по някакъв начин е отговорен за това. Исусе!

Измина доста време, преди да отвори очи. Чувстваше се физически изсмукан, треперещ и изтощен, като че ли още веднъж бе преживял кошмара.

Кендъл не бе помръднала. Наблюдаваше го със смесица от интерес и загриженост.

— Когато се опита да се отървеш от мен в Стефансвил, това имаше ли нещо общо с бебето? — попита той. — Имам ли нещо против него?

— Нищо.

— Не ме лъжи, Кендъл. Изпитвам някаква неприязън към малкото бебе и не разбирам защо. Освен, ако съм коравосърдечно копеле. Иначе не мога да намеря причина защо бих изпитвал такива чувства към него. Какво е това?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не знам.