Сандра Браун
Свидетелката (16)

Глава петнадесета

— Мистър Пепърдайн?

— Вътре съм — извика той.

Младият агент се втурна в малката кухня. Пепърдайн вдигна поглед от описа на вещите в къщата на Кендъл Бърнууд, разпилян пред него на масата.

— Нещо?

— Да, сър. Току-що открихме това в спалнята. Беше прикрепено под дъното на едно от чекмеджетата на бюрото й.

Пепърдайн взе плика документи от развълнувания агент и започна да ги чете. Подчиненият, твърде много възбуден, за да стои спокойно, крачеше напред-назад в тясното пространство между масата и печката.

— Мислех си за онази история с пастора — Боб Уайтакър — беше изключително интересна — рискува да започне той. — Знаели ли сме, че той изобщо не е завършвал семинария и фактически са искали оставката му заради крайно неортодоксалните му схващания?

— Не — призна Пепърдайн с неудобство.

— Но мисис Бърнууд е знаела. Поставила си е за задача да разбере. Всичко е документирано.

— Хм. Нашата мисис Бърнууд трябва да е работила твърде усърдно.

— Тук има и пълно досие за прокурора в Проспър. Освен че тук, в Южна Каролина, ги наричат и адвокати. Прочетохте ли го вече?

— Кажи накратко.

— Горн е бил лишен от адвокатски права в Луизиана. Тогава се премества в Южна Каролина. Няколко години по-късно е избран за прокурор на областта Проспър. Съмнителен, да не кажем повече. А за съдията има още повече. Банкери, училищни администратори, служители на закона. Вземи който и да е от стълбовете на обществото тук и той се чупи до основи и отваря такава пукнатина, че по нея може да мине цял ТИР. Всичко е описано там.

Въпреки желанието си, Пепърдайн беше впечатлен от задълбоченото разследване.

— Сигурно й е отнело доста време.

— И го е направила съвсем професионално.

— О, качествата й са прекалено много — съгласи се Пепърдайн. — Както виждаш, успяла е да се изгуби като игла в купа сено.

— Вече почти две седмици, откакто са напуснали болницата, и нито следа от тях.

— Знам от кога — озъби се Пепърдайн.

Той скочи на крака. Внезапното му движение едва не прекатури малката кухненска масичка. Тонът му накара подчиненият да изхвърчи от стаята, като измърмори, че продължава да претърсва спалнята.

Пепърдайн се приближи към кухненската мивка. На надпрозоречната дъска един хилав бръшлян водеше смела битка за живот, въпреки липсата на вода. Беше поставен в керамична саксия, изрисувана със слънчогледи. Пердетата на прозорците се придържаха от вързанки също във формата на слънчогледи. Пепърдайн забеляза, че прокарва пръсти по една от тях с полуусмивка.

„Това принадлежи на похитителката“, помисли си той и дръпна ръката си.

Но поне не беше убийца. Извършената аутопсия на намереното в колата тяло от катастрофата в Джорджия доказваше, че пътничката е починала вследствие на удара. Мисис Бърнууд не я беше оставила да се удави. Така, че не беше убийца. Засега.

Пепърдайн погледна през прозореца навън, като размишляваше над направените разкрития за мисис Бърнууд и хората от Южна Каролина, с които се бе разправяла. Колкото повече научаваше, толкова по-малко разбираше. Всеки въпрос, на който получаваше отговор, повдигаше изведнъж друг по-сложен и обезпокоителен. А и колкото повече време бяха в неизвестност, толкова по-трудно щяха да открият следите им.

Тихо изпсува и удари с юмрук по рамката на прозореца.

— Лейди, къде си? И какво направи с него?

Иззвъня телефонът. Пепърдайн рязко извърна глава. Загледа се в апарата. Позвъни се още веднъж. Може би беше последен шанс? Може би някой търсеше Кендъл Бърнууд, някой, който би могъл да им подаде нишка, по която да продължат. Ако наистина звънеше някой неин познат, той не искаше да го изплаши.

Без да диша вдигна слушалката и произнесе предпазливо „ало“.

— Мистър Пепърдайн?

— На телефона — каза той и възвърна дишането си.

— Роулинс, сър. Открихме нещо.

Стомахът на Пепърдайн отново се присви, когато чу името на един от агентите, които останаха в Стефансвил, Джорджия.

— Слушам ви.

— Намерихме тук човек, който твърди, че е продал кола на Кендъл Бърнууд. Той я идентифицира по снимката.

— Сигурно ли я разпозна?

— Напълно.

— Къде, по дяволите, е бил през цялото това време?

— На гости при внучките си във Флорида. Никога не бил летял преди това и затова си купил самолетен билет до Маями с парите, които му платила мисис Бърнууд за колата.

— Имала е в брой?

— Така каза той.

Лоша новина. Тя не би била до такава степен невнимателна, че да остави следи от документи!

— Бил извън града, когато сме ходили да разпитваме от врата на врата — добави агентът. — Каза ни, че се прибрал едва снощи и когато отворил стария вестник, за да навакса клюките, видял снимката й. Прочел материала и ни позвъни.

— Обяви колата за издирване.

— Вече е направено, сър.

— Добре. Не го изпускайте от очи. Аз тръгвам.