Сандра Браун
Свидетелката (11)

Глава десета

— Как му е името? Моля? Казвате „Крук“^[1]? Пише се както се чува? — Със стисната между рамото и бузата телефонна слушалка, Кендъл надраска името върху бележника си.

— Хванат на местопрестъплението? Ъхъ. Няма защо — измърмори тя.

Някой почука на вратата на канцеларията й. Вдигна поглед, видя Мат и му махна да влезе.

— Преча ли? — попита той с подчертана учтивост.

В отговор тя само направи гримаса, защото въпросът й се стори глупав. А в слушалката продължи:

— Добре, щом приключа тук, ще сляза долу и ще поговоря с него. В момента има човек при мен. Довиждане.

Тя затвори телефона и отдръпна с две ръце назад косата си. След това му отправи доволна усмивка.

— Изглеждаш почти нормален. Поне се надявам, защото всеки друг, с когото съм била в контакт днес, беше извън себе си.

Мат се изкиска и седна на ъгъла на бюрото й.

— В разгара на футболния сезон сме. В петък вечер ще е срещата реванш. А от това мнозина лудват малко.

— Малко ли? По-добре кажи напълно смахнати. Откачени. Перковци.

— Усещам, че ще продължиш с „например“?

— Да видим. В коридора вън двама съседи вдигнаха страшен скандал. Германската овчарка на единия използвала за клозет двора на другия, минути преди да започне там приятелски мач. Малко след започването, някой се изпързалял по изпражненията и… Е, схващаш ли картината? Не е било хубава гледка. Той подаде оплакване. След това въоръжен крадец, когото очаква съдебен процес пита дали ще успея да го измъкна от затвора, за да може да присъства на мача. Било десетата годишна сбирка на класа им.

— Казах ти. — Мат се разсмя.

— Без връзка с футбола изкарах и един скандал с нашия уважаван областен прокурор. Спорехме дали да допуснем включване в процеса на моя клиент предишно дело за обир. Аз го нарекох куклуксклановец. Той ме нарече размекнат либерал, пинко и янки, след това ми тресна телефона и сега не отговаря на обажданията ми.

Мат я слушаше съчувствено.

— Дабни е известен с цупенето си, но ядът му не трае дълго.

Кендъл и прокурорът Дабни Горн кръстосваха шпаги на професионална основа. Конфликтът вървеше с професията. Според Кендъл, ако районният прокурор не спореше с нея, значи тя не си върши добре работата.

Но Горн често приемаше професионалните несъгласия за лични, от което нещата ставаха двойно по-трудни, защото той бе уважавана фигура в Проспър. На четирите последни избори бе спечелил без конкуренция, а на предишните три — със съкрушително мнозинство. Мистър Горн беше високо уважавана личност в обществото, символ на реда и закона, поддръжник на истината, правосъдието и на всичко американско. Заради това всеки, който оспорваше мнението му, автоматично се превръщаше в лош — мъж или жена.

Освен това бе и близък приятел на двамата Бърнууд. Когато говореше за него в присъствието на Мат и Гиб, тя внимателно подбираше думите си. Заради това и не бе казала на Мат, че счита Дабни Горн за надут, самодоволен манипулатор на закона, заинтересован преди всичко в поддържането на привилегированото си положение, отколкото в спазването на закона.

Заедно със съдията Фарго, чиито възгледи, за съжаление, бяха отражение на тези на Горн, прокурорът беше опасен неприятел. За да не изглежда като ревла с комплекс за преследване, Кендъл запазваше и това мнение за себе си.

— С една дума — каза тя — беше понеделник цял ден. — Сложи ръце една в друга, подпря се на бюрото и загледа съпруга си. — Какво мога да направя за вас мистър Красив Издател на вестник?

— Като начало можеш да ме целунеш.

— Мисля, че с това ще мога да се справя.

Навеждайки се един към друг през бюрото, те се целунаха. Когато се отдръпнаха, тя облиза устни.

— Благодаря, необходимо ми беше.

— От времето е — повтори Мат. — Всички са превъзбудени заради футбола.

— А когато ти си играл, дали е било толкова голямо събитие?

— Шегуваш ли се? Що се отнася до татко, за него футболът идва веднага след лова. Тренирал ме е в подаването на пасове едновременно с упражненията за боравене с ловна пушка.

Гиб бе разказвал на Кендъл десетки истории за постиженията на Мат във футбола. Когато говореше за тях, очите му светваха като на новопокръстен пред причастие. Кендъл се съмняваше дали Гиб би бил толкова разпален, ако Мат бе избрал да свири флейта в училищния оркестър.

Свекърът й презираше всичко, което не беше мъжкарско. Посещения на нещо свързано с изкуството се определяха стриктно за „дамите“ и „особняците“. Това включваше всеки мъж, който харесваше класическа музика, балет или театър. Някои от нападките срещу хомосексуалистите бяха толкова абсурдни, че Кендъл едва се сдържаше да не избухне в смях. Или потреперваше.

Понякога от ултраконсервативните му възгледи й се искаше да крещи. Баба й я беше възпитала, че хората с техните ексцентричности трябва да се толерират и уважават.

Либералните разбирания на Елви Ханкок не бяха чак толкова популярни в Шеридан, Тенеси. Независимо от това, тя бе така пропита от тях, че ги бе внушила и на своята внучка. Кендъл смяташе, че това бе една от причините, заради които бе избрала да стане обществен защитник, закрилник на онеправданите. Това и несправедливостите, които бе видяла да стават в свещените коридори на „Бристол и Матърс“.

— Кой беше на телефона? — запита сега Мат. — Или не можеш да говориш за това?

— Не ме питаш като вестникар?

— Разбира се.

— Едно момче е било хванато да краде в магазин днес следобед. Обърни внимание. Презимето му е Крук.

— Най-младият? Били Джо?

— Познаваш ли го? — попита тя изненадано.

— Познавам семейството. Близнаците Хенри и Лутър са една година по-големи от мен. Между тях и Били Джо има още няколко братя и сестри. Техният старец държеше склад за отпадъци в края на града. Къде е тази купчина ръждясал метал?

Тя кимна, защото схвана за коя грозотия намекваше.

— Каза „държеше“ в минало време?

— Той умря преди две години. Мисис Крук много трудно се справя с бизнеса.

— Защо?

— Старият Крук понякога не изчакваше да поднови инвентара си с части от предоставени му стари или катастрофирали коли. Клиентите му често пъти изкупуваха обратно частите, които наскоро са им били задигнати от колите. Всеобщото мнение бе, че старецът въртеше бизнеса си като караше момчетата да крадат.

— А мисис Крук дали се опитва да работи честно?

— Може би, но се съмнявам. По-скоро й липсва умение. Не от морални устои се въздържа от по-леки печалби.

— Хъм. Значи това, което загатваш, е, че Били Джо е наследник на дълъг род Крук?

— Ах, та ти си била добра комедийна актриса!

— Не съвсем. Благодаря за описанието на фамилната среда на Крук, но предполагам, че този разговор трябва да спре до тук, за да не нарушим етиката.

— Разбирам.

Никога не я караше да даде повече информация, отколкото тя желаеше да разкрие, за да спази правилата в отношенията адвокат — клиент. А тъй като той издаваше местния вестник и пишеше два пъти седмично уводните статии, тя трябваше да е крайно внимателна и да не дискутира делата си с него. Не защото не се доверяваше на почтеността му, а по-скоро за да предпази своята.

— Какво те води насам? — попита тя.

— Да ти кажа, че няма да съм вкъщи за вечеря.

— О, Мат!

Той вдигна ръце, за да отбие протестите й.

— Съжалявам, но не можах да се измъкна.

— Това е втори път за четири дни. Какво има пък сега?

— Ленард Уили ни покани с татко на лов за миещи мечки тази нощ. Има ново куче, с което много се гордее и иска да го покаже. Татко е приел и от мое име.

— Кажи му, че не можеш тази нощ, че ние си имаме планове за тази вечер.

— Нямаме.

— Кажи му, че си обещал да останем вкъщи и да мързелуваме пред телевизора.

— Не съм обещавал.

— Той няма да знае!

— Но аз знам.

— О, за бога! — извика тя. — Никога ли не си лъгал?

— Баща си — никога.

— Тогава кажи му истината. Кажи му, че имам главоболие, че ставам истинска кучка заради нощите, прекарани извън къщи и че те заплашвам с кастрация, ако ме оставиш сама тази нощ. — Тя стана от стола си като насочи към него ножа за отваряне на писма.

Той се засмя и отклони от чатала си закачливо насоченото острие.

— Знаех, че ще си разочарована.

— Не съм разочарована. Пикае ми се.

Усмивката му изчезна.

— Необходим ли е такъв език?

Забележката му я подлуди още повече.

— Не, не е необходим, Мат. Но като го изрекох, се почувствах малко по-добре. Женени сме само от три месеца, а съпругът ми предпочита да прекара нощта в компанията на кучета, вместо с мен. Мисля, че това е достатъчно основание да стана вулгарна.

Тя му обърна гръб и тръгна към лавицата, на която бяха подредени книги и томове закони за Южна Каролина и федералния закон. Рамката, която им бе подарил Роско като сватбен подарък, беше на една от полиците. Тя бе поставила снимка от сватбата в нея и я държеше в кабинета си, където портиерът нямаше как да не я види всеки път, когато влезеше да почисти.

Когато за първи път видя своя подарък на такова очевидно място, тесният му гръден кош се изпълни с гордост. Неговата широка усмивка си заслужаваше упреците, които бе получила от Гиб и Мат, че противно на желанията им бе изпратила покана за сватбата.

— Не мога да разбера какво толкова важно има в някакво ново ловно куче.

— За мен няма — каза Мат търпеливо. — Но е много важно за Ленард. Не мога да го обидя.

Тя се обърна и го изгледа.

— Но ти обиждаш мен.

— Нямам такова намерение.

— Но точно това правиш.

— Опитвам се да се харесам на всички, това правя. И честно казано, става вече досадно.

Очевидно този проблем го беше вълнувал. Тя без задна умисъл го бе зачекнала и сега той имаше какво да й каже.

— Не знам кое е по-лошо, Кендъл. Нараненият поглед, който получавам от теб, когато не правя онова, което желаеш, или подигравките, които получавам от приятелите си, когато пък изпълнявам желанията ти.

Думите й причиниха болка.

— Щом като женитбата става пречка за приятелствата ти, може би е трябвало да помислиш два пъти, преди да се жениш.

— Исках да се оженя. Исках да се оженя за теб. Но ти трябва да разбереш, че…

— Ти принадлежиш преди всичко на тях. Особено на Гиб.

Той намали разстоянието между тях и я хвана за раменете.

— Така е, принадлежа му. Аз бях всичко, което му остана след смъртта на мама. Живели сме заедно почти трийсет години. Ние двамата. Сега, когато напуснах къщата му, той е самотен.

— Самотен? — повтори тя недоверчиво. — Без дори да се замислям мога да назова дузина жени, които го харесват и си съперничат за неговата компания. Ако приемеше всяка покана, щеше да е на вечеря всяка вечер през годината. Той има повече приятели, отколкото възможности да ги обикаля. Защо трябва да бъдеш винаги отговорен за развлеченията му?

— Защото ми е баща и аз го обичам. Той ме обича. И тебе обича — добави той подчертано. — Можеш ли с ръка на сърцето да ми кажеш едно лошо или злобно нещо, което е направил или казал? Не направи ли всичко по силите си, за да те въведе в обществото?

Тя сведе поглед и въздъхна дълбоко.

— Да, Мат, така е. Само че…

Той сложи пръст на устните й.

— Да не се караме, Кендъл. Мразя, когато се караме.

Тя се ядосваше, че той винаги успява да защити своето становище, а след това се опитваше да се помири, без да й даде възможност да защити своята позиция, макар че който и да е студент по право би могъл да прецени стойността на неговите или нейните аргументи. Този път тя би могла да ги приеме. Излизането му тази вечер не противоречеше на някакви специални планове, които тя бе направила.

Все пак такива вечери, без социални ангажименти, тя обичаше най-много: когато оставаха заедно вкъщи, пред телевизора и купа пуканки. Любеха се. А когато той излизаше със своите приятели, тя се чувстваше изключена.

Все пак предпочиташе да стои сама, а не да прекарва вечерите заедно с жените на неговите приятели.

Беше направила опити да си създаде приятелства, но с незначителен успех. Несъзнателно държеше далеч от себе си другите жени, защото интересите й бяха прекалено професионално насочени. И освен това съществуваше и нещо неопределимо, което я отделяше от останалите. Не можеше да го назове точно, но го чувстваше съвсем осезателно. Сигурно изглеждаше параноично, но се чувстваше като изключена от тайна, споделяна от всички останали. Предполагаше, че чувството на отчуждение се дължи на липсата на корени в местното общество, каквито повечето от другите имаха.

Основната причина обаче беше, че не успя да се смеси с тях. Може би стоварваше чувството си за неуспех върху Мат, като раздуваше неимоверно нещата. Той имаше толкова много приятели, а тя — никакви. Вероятно се смущаваше, че все още не е приета в затворените социални кръгове. Отбягването я правеше ревнива и собственически настроена към Мат.

Във всеки случай, държеше се като типична отскоро омъжена жена, която се сърди на заниманията на съпруга си извън домашното огнище.

— Надявам се, че проклетото куче няма да подгони нито една миеща се мечка.

Приемайки това като бяло знаме на примирие, каквото беше и нейното намерение, Мат я целуна леко по върха на носа.

— Няма да закъсняваме много, но не ме чакай.

— Ще те чакам. — Той отново я целуна, след това тръгна към вратата. — Внимавай с пушките и другите неща — извика тя след него.

— Винаги внимавам.

Дълго след това тя остана седнала до бюрото като мислено прехвърляше всичко, което си бяха казали. Мат беше засегнал няколко важни въпроса. По-специално, тя го бе поставила в трудно удържимата позиция да избира между баща си и нея, двама души, които обичаше и на които искаше да угоди. Това беше грешка.

Тя никога не би вкарала клин между съпруга си и неговия баща, нито пък го желаеше. Вместо да се оплаква, че я изключват от заниманията си, тя трябва да си създаде интереси и да се присъедини към тях. Мат, както и Гиб, който често казваше, че иска от нея да бъде възприета изцяло от техния свят, ще бъдат очаровани.

Като стигна до това решение, тя се почувства значително по-добре. Ако сегашната ситуация не й се нравеше, неин проблем беше да я промени. Ще направи каквото е необходимо.

Защото тя не искаше просто добра женитба. Искаше безупречна.

 

 

Били Джо Крук беше висок и слаб като върлина, без видими различия между ширината на раменете, кръста и ханша. Остри кости напираха под дрехите му. Светлата му гъста коса падаше напред и за да не закрива очите му, той я отмяташе с глава толкова бързо, че движението изглеждаше като тик.

— В полицейския доклад пише, че в момента на задържането ти компактдисковете са се намирали в ризата ти.

Той подсмръкна, за да прочисти носа си и преглътна.

— Щях да си платя.

— Извън магазина?

— Отивах към колата да взема пари, когато онзи задник ме сграби отзад и започна да ме удря, като че ли съм престъпник или нещо подобно.

— Ъхъ — каза Кендъл, без да се впечатли от заявлението му за невинност. — Хващали ли са те да крадеш в магазин по-рано?

Безцветните очи я загледаха объркано. Погледът беше студен и неприятен, но Кендъл не отклони очите си. Накрая той погледна към тавана, след това към охраната до вратата, разгледа няколкото петна в стаята и едва тогава студените му очи я погледнаха отново.

— Не.

— Не ме лъжи, Били Джо — предупреди го тя. — Ако ме лъжеш, ще разбера. Няма значение колко грозна може да е истината, предпочитам да я чуя от теб, вместо от кабинета на мистър Горн. Имало ли е по-ранен протокол за арест?

— Не бях арестуван.

— Но е имало инцидент?

С престорена усмивка той поклати глава отрицателно.

— Преди две години? В детската книжарница? — Кендъл скръсти ръце и зае поза на слушател.

— Онзи, ъ-ъ, онова маце на контролата каза, че съм се опитал да открадна книжка с комикси. — Той повдигна кокалестото си рамо с безразличие. — Кучката лъжеше.

— Ти не беше взел комиксите?

— Взех ги от рафта, разбира се. Взех я само, за да отида в клозета, за да чета докато съм седнал. Кучката дигна адска суматоха и извика управителя. Той ме изгони от магазина и ми каза да не стъпвам отново там. Като че ли много ми пукаше. Нямаше да видят вече парите ми. Така им казах.

— Сигурна съм, че са страдали много.

— Ей, кучко, на чия страна си? — извика той, като рязко се наведе напред от стола си. — И как ми се падна адвокат в пола?

Кендъл скочи на крака толкова бързо, че столът й падна назад и изтрещя на пода. Полицаят, стоящ на вратата, се втурна навътре, но тя го отстрани с вдигната ръка и поклащане на глава. Той се подчини на желанието й и остана на разстояние, въпреки че изглеждаше готов да се нахвърли при необходимост върху Били Джо Крук.

Кендъл се втренчи в безочливия си клиент и снижи гласа си до заплашително съскане:

— Ако посмееш да ме наречеш така отново, ще ти натъпча зъбите в гърлото. Разбираш ли ме? И ако бях на твое място, щях да предпочета жена-адвокат. Ти си толкова отблъскващ, че едва ли жена би избрала да стои до теб в съдебната зала и да те защитава, освен ако е убедена без сянка на съмнение, че си бил обвинен несправедливо.

Остави го да размисли. Той се завъртя на стола си и загриза нокътя на показалеца си, който и без това приличаше на чуканче. При цялото му нахалство, тя успя да усети и следа на неудобство.

— Добре, добре — каза той накрая. — Няма нужда да ми натриваш носа с пликчетата си. Нищо не съм искал да кажа.

— Напротив, искаше. — Тя оправи спокойно стола си и седна. — Хич не ме е грижа какво мислиш за мен лично, мистър Крук. Плащат ми, за да те представям. Добро или лошо, това си е моя работа. Няма значение какъв ще е изходът от процеса, аз ще получа чека си следващия петък. Разбра ли?

Разбра. Отметна назад косата си и каза унило:

— Не искам да вляза в затвора.

— Добре тогава. Хайде да поговорим за нашите възможности.

 

 

— Да се признае за виновен? Искаш да кажеш да заяви, че го е извършил? Ти си напълно откачена, лейди!

Грубостта изглежда бе фамилна черта за всички Крук. Както косите с цвят на мръсна слама и очите без пигментация, по-възрастните братя-близнаци на Били Джо бяха високи и кокалести, макар и не такива върлини като него. Годините бяха позаоблили ъгловатостта. Хенри и Лутър Крук се нахвърлиха върху нея на излизане от съдебната сграда. Те също гръмогласно изразиха недоволството си, че жена трябва да представя малкия им брат. Без да обръща внимание на протестите им, тя им обясни защитата, която е препоръчала на брат им.

— Не съм се побъркала — заяви тя спокойно. — Мисля, че Били Джо трябва да се признае за виновен.

— Да се признае за виновен — каза Хенри презрително. — Страшен адвокат си. Добре, остави го. Ще намерим някой друг. Някой, който знае какво трябва да се направи.

— Чудесно. С удоволствие ще връча делото на онзи, когото ангажирате, или назначи съдът. Но моята работа е да пусна бързо това дело. Може да минат седмици, преди друг адвокат да го поеме. Бързате ли да се реши делото?

Лутър и Хенри известно време мислено предъвкваха казаното. Хенри погледна отчаяно към Лутър и каза:

— Бебето на мама в затвора — това ще я убие.

— Изслушайте ме и след това решавайте — предложи Кендъл. — Били Джо е само на шестнайсет. Непълнолетен е. Това е първото му обвинение. Можем да изключим инцидента в детската книжарница. Не е бил арестуван и официално обвинен. А дори и да е бил, това е недопустимо.

— Ъ-ъ?

Хенри сръга Лутър в ребрата.

— Млъкни и я остави да говори.

Тъй като Хенри бе очевидно по-интелигентен от двамата, което не беше чак толкова много, останалите си разсъждения тя адресира към него.

— Уверена съм, че ако Били Джо се яви пред съдията по семейни дела и признае, че е направил грешка — като е напуснал магазина с компактдисковете в себе си, преди фактически да ги е заплатил, въпреки че е имал наистина намерение — вероятно ще получи порицание и ще бъде пуснат условно.

— Какво значи това?

— Значи, че няма изобщо да лежи в затвора и няма да го изпратят в Колумбия в отдела „Разследване и психосоциална характеристика“. Това е период от четиридесет и пет дни, в които непълнолетните обвиняеми се задържат в ареста и се проучват изцяло от Департамента за съдилища за малолетни. Председателстващият съдия след това произнася присъдата си и препоръките на департамента, въз основа на тази характеристика.

— Какво означава това „условно“?

— Това, че Били Джо не трябва да направи друга грешка в определен период от време, да речем една година. Ще бъде контролиран много строго. По време на изпитателния период най-добре ще е да стои настрана от всякакви изкушения.

— А ако не успее?

— Ако не успее, ще го приберат на топло.

Хенри разсеяно се чешеше под мишницата, докато размишляваше.

— Какво е другото решение?

— Другото решение за него е да заяви, че е невинен. Ще се яви на процес, който може да има за резултат по-строга присъда или задържане към отдела „Разследване и психосоциална характеристика“. Лично аз, в този случай мисля, че съдията ще бъде благосклонен към разкаянието от страна на подсъдимия.

Гледаха я с празни погледи, затова опита отново.

— Много по-вероятно е съдията да отсъди в полза на Били Джо, ако той каже, че съжалява за онова, което е извършил и обещае, че няма да се повтори. Трябва да кажа, че идеята за разкаяние се харесва на брат ви. Той ми се закле, че ако му се размине този път, няма да върши повече глупости. Това е. Какво решавате?

Близнаците се отдръпнаха и се консултираха помежду си шепнешком.

— Добре — каза Хенри от името на двамата, когато се приближиха отново към нея. — Ще се съгласим с това, което предлагате.

— Чудесно. Но искам да сте съвсем наясно, че като се признае за виновен, Били Джо признава и престъплението. Ще има криминално досие. И няма гаранция, че признаването за виновен ще смекчи сърцето на съдията. Това е риск, който може да се обърне срещу вас. Въпреки, че по моя преценка рискът е минимален.

Те се съгласиха като заклатиха енергично глави и казаха колко щастлива ще е мама да чуе, че нейния малък Били Джо няма да отиде в затвора.

— Разбира се, щом го освободят, тя ще го нашиба по задника, задето я е разтревожил.

Кендъл си помисли, че и мама трябва да е истинско бижу.

— Препоръчвам ви да купите на Били Джо нов костюм, преди да се яви в съда — посъветва ги тя. — И някои тоалетни принадлежности. — Тя им обясни с по-разбираеми за тях думи. — Искам да изглежда като че ли е тръгнал да се жени.

Лутър я прекъсна:

— Като говорим за женитба, вие сте жената на Мат Бърнууд, нали?

— Точно така.

— Дъртият Мат си е взел момиче от големия град.

— Не съвсем — отвърна Кендъл, тръгнала с тях към изхода. — Аз съм израснала в източен Тенеси, в градче дори по-малко от Проспър. Казва се Шеридън.

— Държиш се съвсем не като провинциалистка — отбеляза Лутър. — Обличаш се изискано — допълни той, имайки предвид костюма й. — Чудно защо Мат се ожени за теб. Винаги съм си мислил, че той…

Отново беше сръган с лакът в корема от брат си.

— Лутър винаги плещи глупости — извини го Хенри. — Ние трябва да вървим вкъщи и да съобщим на мама добрата новина. — Той побутна брат си към една очукана кола, паркирана на около метър.

Кендъл почувства облекчение, когато ги видя да потеглят. В тяхно присъствие изпитваше усещането, че й е необходима баня.

 

 

— Продават консерви от тон, три кутии за долар.

Просякът, седнал на стъпалата, водещи към съдебната зала, беше позната гледка. Той четеше на глас последния брой на вестника на Мат. Въпреки че бузите му бяха покрити с мръсна прошарена четина, той не беше стар. Вероятно, не по-възрастен от Мат.

— Добър вечер, Бама — каза тя като му се усмихна.

— Добра е, адвокатке.

— Как си?

— Не се оплаквам.

Роско й бе разказал историята на този човек.

— Той просто се появи един ден, няколко месеца преди да дойдете в града. Наричат го Бама, от Алабама, разбирате ли. Той е винаги тук, всеки ден на стъпалата на съдилището и в дъжд, и в пек, и в студ, чете вестника от лист до лист. Иначе се държи приятелски. Не закача никого. Не прекалява. Опитаха се да го прогонят няколко пъти, но той се връща още на другия ден. Наистина е срамно да похабяваш живота си така, нали? — Портиерът тъжно поклати глава над нещастията, докарали Бама да живее от подаяния и да понася презрението на обществото.

Сега Кендъл извади банкнота от един долар от чантата си и я пъхна в предния горен джоб на мръсното му сако от туид.

— Купи си от тези консерви от тон, Бама.

— Много благодаря, адвокат.

— Лека нощ.

— Лека.

Дълъг ден беше. Всяка минута от него бе оставила своя знак върху нея като следа от камшик. Тя се опита да изчака Мат, както бе обещала, но й се приспа към полунощ. Накрая се предаде и отиде да си легне сама в леглото.