Сандра Браун
Свидетелката (40)

Глава тридесет и девета

— … и жената умря, преди случаят й да стигне до съда. Тя умря от СПИН, отчаяна и без достойнство. А всичко, което искаше, беше да каже „сбогом“ на децата си.

Кендъл разказваше отново, този път на Джон, историята, която бе описала на Мат и Гиб преди повече от година, макар сега да й се струваше, че е било като в друг живот. Наистина беше друг живот, съвсем отдалечен от тази малка спалня във фермерската къща на дядо й в североизточен Тенеси.

— Всеки път, когато загубя дело, го преживявам като лична загуба. А в този случай се чувствах, като че ли и аз я бях разочаровала и изоставила.

— Значи заради това си избрала един от най-тежките възможни профили в професията си?

— Предполагам.

— Сигурно е било подтикващ стимул, но мисля, че става въпрос за нещо повече. Човек, струва ми се, се ориентира към своето осъществяване далеч, преди да се заеме с процес на болен от СПИН.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна в лицето.

— Защо искаш да говорим за личната ми съдба? Важно ли е това?

— Не знам нищо за теб, освен онова, което се случи, след като се върнах в съзнание. Да, за мен е важно.

Тя отпусна с въздишка глава отново на рамото му. Всъщност, не й беше чак толкова противно да говори за себе си. Спокойното му държане насърчаваше към изповеди, а и на нея й се искаше да я запомни. След това.

— Защо си толкова целеустремена, Кендъл?

— Кой каза, че съм?

— Ей — скара й се той, — продължавай. Какво се е случило с родителите ти?

— Загинаха с частния си самолет на път за ски ваканция в Колорадо.

— Какви бяха те?

— Жизнени. Енергични. Забавни. Влюбени един в друг и в мен. Мисля, че бяха най-чудесните двама души на земното кълбо. Обичах ги с цялото си сърце.

— Умрели са далеч, преди да достигнат истинския си разцвет като личности. Затова мислиш, че трябва да изживееш техния живот и да получиш от него онова, което им е било отказано. На това се дължи целеустремеността ти.

Главата й отново се повдигна.

— А ти какъв си, затворен в себе си? — Тя се шегуваше, но той остана сериозен.

— Какво те накара да се превърнеш в решителната, упорита жена, Кендъл?

— Казах ти…

— Потърси по-надълбоко.

— Добре, ако искаш да си играеш на доктор, ще те разсмея. — Тя пое дълбоко дъх. — Сутринта, в която те тръгнаха за Колорадо, когато се прегръщахме и си казвахме „довиждане“, баща ми каза: „Преди да се върнем, опитай да си оправиш стаята, за да се почувстваме горди от теб“. Е, те никога не се върнаха. Предполагам, че аз все още се опитвам да ги накарам да се гордеят с мен.

— Версията е съкратена, но много проникновена.

— Благодаря ти. Сега не можем ли да започнем нещо по-освежаващо? Нали знаеш, че има и по-забавни начини да си играеш на доктор?

„Не можеш да спечелиш одобрението на умрели хора. Не трябва да се стремиш да бъдеш най-добра във всичко.“

— Това ми е казвано.

— От кого?

— От съпруга ми.

Той я погледна проницателно, а сърцето на Кендъл едва не спря. Обхвана я паника, но схвана, че трябва да продължи да говори, и да предложи веднага някакво обяснение.

— Искам да кажа, че сега си толкова различен, че когато мисля за онзи съпруг, оня, който ме предаде, мисля като за друг човек.

— Аз съм станал някой друг. Така ли?

— Да, така е — отговори тя дрезгаво. — Променил си се, дори откакто сме тук. Изобщо не приличаш на човека, за когото се омъжих. Той принадлежи на лош сън, който съм сънувала отдавна, на друго място.

Той задържа погледа си върху лицето й дълго преди да поднови разговора.

— Започнала си да лъжеш, когато са загинали родителите ти, нали?

— Не лъжа.

— Това изобщо няма защо да се дискутира, Кендъл. В лъжите си изключително добра.

— Ако бях толкова добра нямаше да подозираш, че всичко, което ти казвам, е лъжа.

— Не всичко. Но доста голяма част. Имала си многогодишна практика.

— Винаги съм искала да направя нещата по-добри, отколкото са в действителност. Когато бях дете, аз… преправях ежедневието, за да изглежда по-приятно. Вместо умрели родители, аз си измислих двама очарователни родители с невероятни професии, които им пречеха да живеят с мен.

Една година те бяха филмови звезди, които искаха да ме предпазят от корупцията в Холивуд. Друга година — изследователи на Северния полюс. След това бяха мисионери в една от страните зад Желязната завеса, които покръстваха безбожниците в неделя и изпълняваха опасни задачи за ЦРУ през седмицата.

— Завидно въображение.

Замислена над обзелите я спомени, тя добави:

— Въображението ми обаче не допадаше особено много на учителите. Наказваха ме за неща, които наричаха лъжа, а аз просто преподреждах фактите, за да мога да понасям непоносимото.

— А по-късно, като възрастна? Пак ли пренареждаше така?

— Например? — попита тя предпазливо.

— Например, ако съпругът ти е поразен от амнезия и не може да си спомни теб или вашите взаимоотношения, ти би ли се преструвала в чувствата си към него?

Очите й се изпълниха със сълзи. Тя поклати глава.

— Ти си прав, твърде много лъжи съм разказвала, чет нямат. Обикновено, за да придам блясък на ситуацията. Но признавам, че понякога и за да постигна целта си.

Тя докосна косата, веждите, устните му.

— Но някои неща не могат да се фалшифицират. И едно от тях е любовта. Ако не те обичах, не бих могла да се преструвам. И дори с амнезия ти щеше да разбереш истината, нали? Щеше да почувстваш.

Тя взе ръката му, сложи я на сърцето си я притисна.

— Когато възстановиш паметта си, може да получиш друг вид амнезия, която да блокира всичко, което се е случило след злополуката. Ти ще забравиш времето, което прекарахме тук, в тази къща.

Тя обхвана с ръце лицето му.

— Но дори и да не си спомниш нищо друго, помни, че докато сме били тук, съм те обичала. — Тя го целуна леко, за да запечата признанието.

В отговор той я целуна. Устните им полека-лека се впиха по-силно. Ръката му започна да обхожда меките контури на тялото й. Сгънатото й коляно провокационно го побутна по слабините.

— Пак — прошепна той.

Тя леко притисна коляното си към него. Той я зацелува надолу по корема и постепенно я смъкна надолу, докато тя не се отпусна по гръб. Закачливо захапваше корема й и постепенно стигна до хълмчето. След това погали бедрата й и бавно ги разтвори. Опита я с устни.

Кендъл се отдаде на усещания, които отнеха дъха й. Без да изпитва срам, тя почувства възбудата, която се изкачваше от корема към гърдите. Езикът му нежно влизаше, излизаше, погалваше и близваше, докато тя потрепери и се разчупи като фино парче кристал.

Той се изправи над нея, превзе я, но не преди да я целуне по устните. Когато тя се намести, за да го поеме, той затвори очи и тихо изруга.

Кендъл прокара пръсти през косата му и обгърна лицето му.

— Отвори очите си, Джон. Погледни ме — каза тя меко и настоятелно. — Вгледай се в лицето ми. Запомни ме.

Той направи както го помоли тя, но без да спира силните тласъци, които го отправяха все по-дълбоко в нея. Когато достигна кулминацията, той извика името й дрезгаво и на срички, след това се отпусна в спазми, които люлееха не само тялото му, но и целия свят.

Когато свършиха, той я притисна както беше под него и зарови лице в шията й. Кендъл го държа дълго, като от време на време го погалваше по главата и шепнеше:

— Помни ме, Джон. Помни ме.