Сандра Браун
Свидетелката (47)

Глава четиридесет и шеста

— Джон!

Кендъл прескочи тялото на Гиб и коленичи до Джон.

— Джон? Джон? — Тя го обърна на гръб.

— Мъртъв ли е кучият син?

— Да благодарим на Бога, че ти си жив. — Тя се наведе и го притисна, като намести и Кевин между тях. — Господи, мислех, че те е убил.

— Мъртъв ли е?

Тя погледна към тялото. Гибън Бърнууд беше безспорно мъртъв.

— Да.

— Добре.

Би се засмяла от облекчение, че той дори говореше, но не можеше да спре бурните си ридания.

— О, Джон, погледни се. Ти си тежко ранен.

— Добре съм. — Но не беше. Всяка дума излизаше със свистене от дробовете му. — Как е бебето? Добре ли е? Ранено ли е?

Кевин се късаше от рев.

— Преживя тежка сутрин.

Джон се усмихна въпреки болката.

— Както всички ни.

В това време къщата вече гъмжеше от агенти на ФБР.

Пепърдайн в пълно снаряжение за щурмуване, както и всички останали, влезе с тежка стъпка. Той хвърли поглед върху Джон, изруга цветисто, след това пъхна пръсти в устата си и остро изсвири.

— Докарай онези фелдшери тук. Двама.

— Защо, по дяволите, толкова се забавихте? — попита Джон раздразнено, когато приятелят му се наведе над него. — Мислех, че кръвта ми ще изтече, докато ударите. Първо, приближаването ви беше толкова безшумно, колкото галоп на стадо биволи, след това седнахте на задниците си отвън, чесахте си топките и оставихте това копеле да ме рани.

Пепърдайн вдигна нагоре шлема си и се засмя.

— Няма нужда да ми благодариш, Джон. Знаем, че си ни признателен.

Кендъл се обърка.

— Ти си знаел, че са отвън, Джон?

Той кимна.

— Видях някакво движение през прозореца и знаех… надявах се… Заради това правех всичко, за да отвличам вниманието на двамата.

— Не трябваше да нападаш Мат. Можеше да те убие веднага.

— Не помислих за това. Когато той те удари… А и по много причини бих искал аз да съм го убил.

Те размениха дълъг, многозначителен поглед, докато дошлият фелдшер не му постави венозна инжекция.

— Оу! По дяволите! Боли.

— Кой от двама ви ще ме осведоми за нещата, които не знам? — попита Пепърдайн. — Искам да знам съвсем точно какво стана.

Кендъл наблюдаваше как медицинският персонал напразно търси някакви признаци на живот по тялото на Мат. Не можеше да изпита скръб за смъртта на бившия си съпруг, но й беше мъчно за сбъркания му живот.

— Гиб уби Мат.

— Това го видяхме — каза Пепърдайн. — Заради мисис Лайнъм ли?

— Да. Мат каза, че Гиб я е убил.

— Била е намерена в мотелска стая с прерязано гърло — обясни им Пепърдайн.

— Мат наистина я обичаше — тъжно каза Кендъл. — Никога не бе имал шанс да живее щастливо. Не с баща като Гиб.

— Един от нашите щеше да стреля по стария, след като той застреля Мат — обясни Пепърдайн, — но той държеше бебето. Много беше рисковано.

— Вие сте го имали на прицел през цялото време? — попита Кендъл.

— Да. След това вие пък седнахте на този стол с бебето — посочи с пръст той, — и бяхте точно пред него. След като той стреля по Джон…

— Не е голяма работа — измърмори Джон в момента, когато фелдшерите го вдигаха на носилката.

Пепърдайн му отвърна да спре да хленчи, но Кендъл разбра, че двамата приятели обичаха да си разменят ругатни и подигравки.

Пепърдайн продължи да обяснява.

— След като Бърнууд рани Джон, вие се преместихте към шкафа — обърна се той към Кендъл. — Надявахме се, че насоченият към главата на бебето пистолет беше блъф.

— Разбира се, че беше и Гиб знаеше. След като застреля Джон, той остави пушката на масата. Обърнах пистолета на Джон към него и щях да го убия.

— Само че нашето момче успя да го очисти пръв. Направо в главата.

Гледката на буквално експлодиралата глава на Гиб беше ужасяваща и щеше да остане за дълго в спомените на Кендъл. Тя потрепери и притисна Кевин по-здраво към себе си.

— Как се сдобихте с оръжието на Джон? — попита Пепърдайн.

Тя погледна към Джон.

— Аз й го дадох — излъга той.

— Да — бързо се съгласи тя. — Даде ми го на съхранение.

— А ти защо си й го дал на съхранение? — пожела да узнае агентът. — Като се размисля, предполага се, че си имал амнезия! В цялата олелия забравих за това. Не се шегувам. Кога възвърна паметта си?

— Дай ни малко да отдъхнем, Джим — простена Джон. — Кендъл може да ти даде показания по-късно. Точно сега тя трябва да се погрижи за бебето, а предполагам, че на мен са ми необходими няколко шева.

Пепърдайн освободи път за тях и изчака, докато Джон бе пренесен до една от чакащите линейки.

— Добре ли си? — попита Кендъл загрижено.

— Съвсем — успокои я той и потупа Кевин по задничето. — А той ще бъде ли добре?

— Той няма да си спомня нищо.

— Никога няма да забравя — подчерта той меко. — Нищо от онова, което се случи.

Фелдшерите вдигнаха краката на носилката и я вкараха в линейката. Кендъл и Джон продължиха да се гледат, дори когато вратите на колата се затвориха, а тя продължи да гледа след нея, докато зави по алеята водеща към шосето.

— Мисис Бърнууд! — Пепърдайн я докосна по ръката. — Колата ни е някъде тук и ще ви отведе в града.

— Благодаря ви.

Той седна с нея на задната седалка.

— Джон е як. Ще се оправи.

Тя се усмихна леко.

— Знам.

— Знаете, че е як или че ще се оправи.

— И двете.

— Хм. Изглежда, че се е привързал истински към детето. — Той кимна към Кевин. — Никога не съм си помислил, че ще видя Джон да се чувства така спокойно и приятно около дете.

— Защо?

Той й разказа какво се бе случило в Ню Мексико.

— Все още продължава да се обвинява.

— Да. Сигурно — каза тя и кимна замислено. — Той приема отговорността си сериозно.

— Винаги се чувства отговорен. Всекидневно. Когато има време да помисли за последните събития, той ще се мисли за виновен и за смъртта на Рути Фордхам.

— Надявам се, че няма. Ще бъде ужасно за него.

Пепърдайн не каза нищо, въпреки че я разглеждаше любопитно.

— Страхувам се, че е мое задължение да ви напомня, че все още сте главен свидетел под попечителството на Департамента на правосъдието.

— Аз ще свидетелствам за онова, което видях онази нощ в гората до Проспър, мистър Пепърдайн.

— Онези досиета, които държахте в жилището си в Денвър, вече доказаха стойността си при подготвянето на процеса.

— Радвам се. Братството трябва да бъде унищожено по същия безмилостен начин, по който те унищожаваха жертвите си. Ще ви помогна по всякакъв начин, за да се уверя, че всички членове са изправени пред правосъдието. Без значение какво ще ми коства на мен самата.

Той кимна и погледна през прозореца за миг.

— Сега остава другият въпрос — похищението на федерален полицай.

— Така е. Направих го.

— Хм. Е, правителството няма да му обърне голямо внимание.

Тя го погледна право в очите и каза:

— Страхувах се отчаяно от бившите си съпруг и свекър и както вече знаете, не е било напразно. Мислех, че единственият начин, по който можех да спася себе си и Кевин, беше да изчезна и да се крия до края на живота си. Не съжалявам за направеното. Ако е необходимо ще го направя отново, без, разбира се, да въвличам Джон. Рискувах живота му и никога няма да си простя.

— Той е изпълнявал задълженията си.

— Да. Задълженията си.

— Мис Бърнууд, в каква степен е възвърнал паметта си?

— Бих искала да знам и аз, но не знам — отвърна тя честно.

— Мисис Бърнууд…

— Ненавиждам това име. Моля, не ме наричайте вече мисис Бърнууд.

Пепърдайн я погледна твърдо.

— Тогава как би трябвало да ви наричам?

 

 

— Това са Крук?

— Хайде де — каза Рики Сю. Тя държеше Кевин в скута си. — Тези копелета се опитаха да ме убият. Да ги наричаш крадци е твърде меко казано.

— Не, това е името им — обясни Кендъл.

Тя премести погледа си от полицейските снимки към Пепърдайн, който я беше попитал дали може да идентифицира двамата мъже, които сега пребиваваха в ареста на Шеридан. Бяха ги намерили там, където Рики Сю бе насочила полицаите да търсят — завързани за дърветата, голи и целите изпохапани от комари.

— Хенри и Лутър. — Тя им разказа за нещастията на Били Джо Крук. — Неговото семейство ми има зъб. Затова сигурно са решили, че трябва да се включат в преследването и да ме намерят преди Мат и Гиб.

— Благодарение на мен те почти успяха. — Очите на Рики Сю се напълниха със сълзи. — Всеки път като си помисля какво би могло да случи…

Кендъл се присегна през отрупаното с книжа бюро на Пепърдайн и с обич стисна ръката на Рики Сю.

— Точно обратното. Ако не беше ти, агент Пепърдайн и неговите хора нямаше да пристигнат навреме. Докато те влязат вътре, Джон… доктор Макграт успя добре да разиграе Бърнууд — завърши тя дрезгаво.

Джон, който остана само една нощ в болницата, стоеше подпрян на патерици, смъртно бледен, с пресен белег на слепоочието, все още с гипсиран крак и с провесена на превръзка лява ръка. Куршумът от пушката на Гиб бе улучил рамото му и бе излязъл през гърба, само на косъм от главната артерия. Всеки път, когато Кендъл помислеше колко близо е бил до смъртта, гърлото й се свиваше.

Пепърдайн се изкашля силно, за да разсее напрегнатата атмосфера.

— Правителството има желание да ви предложи имунитет срещу всякакви обвинения в замяна на вашето свидетелстване срещу членовете на Братството.

— Много великодушно — отбеляза тя.

— Е, да, отвличането би било престъпление трудно за доказване, когато жертвата отказва да каже точно кога е станала доброволен съучастник. — Пепърдайн хвърли към Джон резервиран поглед.

— Не си спомням — каза той иронично.

— Много смешно. — Пепърдайн затвори папката и се изправи, за да приключи срещата. — Благодаря ви, мис Роб, за сътрудничеството.

— Не си мисли, че така лесно ще се отървеш от мен, Пепърдайн — каза Рики Сю. — Нали ще бъдеш в Южна Каролина за процеса?

— И там, и другаде.

— Аз също ще съм там. — Тя му се усмихна широко. — Поканена съм да отида и да се грижа за Кевин, докато Кендъл е в съда.

— Разбирам.

— Е, няма защо да ставаш толкова кисел. Във всеки случай, не забравяй, че ми дължиш една вечеря.

— Как бих могъл да забравя, когато ми напомни за нея само преди петнайсет минути.

Внезапно вратата на кабинета се отвори широко и един млад човек нахлу вътре. Кендъл пребледня. Рики Сю изпъшка.

— О, не. Сега тоя ще развони всичко.

Младият човек местеше поглед от едната към другата.

— Хей, здравейте.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Как сте?

— Чудесно.

— Чудесно.

— Кой е пък този? — попита Джон.

— Кой е шефът? — попита новодошлият.

Пепърдайн излезе напред.

— Аз съм.

— Какво, по дяволите, става? Нищо не разбирам. Защо съм тук? Мислех, че съм се махнал оттук завинаги.

— Успокойте се — каза Пепърдайн.

— Да се успокоя, я се разкарай! Седя си аз там, мисля си за бизнеса, ям си пица в собствения апартамент в слънчевия Рим и изведнъж две тъпи ченгета се появяват и ми се представят като федерални полицаи. Натоварват ме на самолета за Щатите с поздравления от Чичо Сам.

За да подчертае възмущението си той сложи ръце на кръста си и попита:

— Какво е наказанието?

— Мисля, че тук всички се познават, с изключение на Джон. — Обръщайки се към приятеля си, Пепърдайн каза: — Доктор Джон Макграт, запознай се с Кендъл Дийтън.