Сандра Браун
Свидетелката (24)

Глава двадесет и трета

Младежът беше гол.

От мястото, където трябваше да се намират гениталиите му, струеше фонтан тъмна, червена кръв. Главата висеше безжизнено над слабите му гърди. Беше мъртъв, или в безсъзнание.

Кендъл не извика, защото се вкамени от ужас. Наблюдаваше онемяла как един от мъжете подложи ръце под дясното стъпало на мистър Джонсън и го повдигна. Издигнат на нивото на Майкъл Ли, той сграбчи за косата момчето и вдигна главата му, след това разтвори насила устата му и пъхна нещо вътре. Кендъл лесно се досети какво беше това.

Джонсън скочи на земята и всички нададоха одобрителни възгласи. Крясъците постепенно затихнаха и в групата настана зловеща тишина. Малко по-късно започнаха да пеят химн.

Кендъл усещаше, че ще повърне всеки момент. Тя преглътна слюнката си, за да предотврати повдигането и започна предпазливо да се измъква назад, защото вече се страхуваше да не я открият. Беше свидетел на ритуалната екзекуция на невинно момче от тайно общество. Ако знаеха, че са видени, щяха да бъдат толкова безмилостни към нея, колкото и към Майкъл Ли.

Щом се убеди, че не могат да я видят, тя се обърна и хукна, промушвайки се между дърветата много по-лудешки, отколкото на идване, без да обръща внимание на шума, който вдигаше. Те не можеха да я чуят. Продължаваха да пеят химна, като изопачаваха религиозните думи на автора.

Някаква жилава лиана я спъна и тя едва не се сгромоляса. Инстинктивно обхвана с ръка корема си. Знаеше, че трябва да внимава заради бебето. Но се налагаше и да бърза. Ако властите бъдат алармирани веднага, могат да стигнат на време и да ги арестуват на мястото на отвратителното им престъпление.

— Господи — изохка тя, мислейки за вълните на възмущение, които това събитие ще предизвика сред хората. Как бе успял Херман Джонсън, считан от повечето за противен простак, да накара тези най-видни членове на обществото да присъстват на такава варварщина?

Продължавайки да се движи бързо, Кендъл се опита да намери отново пътечката, по която бе дошла, но в тъмнината това се оказа невъзможно. Не видя и падинката пред себе си. И когато се натъкна на нея, бе вече късно.

Изгубила почва под краката си, тя полетя с главата напред и тежко тупна. Ударът я остави без дъх и за известно време тя остана да лежи, дишайки дълбоко.

И изведнъж усети тежка, отвратителна миризма, която я накара да запуши устата си. В същия момент видя, че лежи не върху пръст, а върху дреха. Подпря се на ръце и се надигна. Когато се огледа, видя пред себе си Бама.

Половината от лицето му липсваше, а другата половина беше в напреднал стадий на гниене. Едната от очните кухини бе празна и гъмжеше от червеи, които все още намираха храна в нея.

— О, Боже господи. Боже господи! — Кендъл, скимтяща от ужас, изпълзя назад и повърна.

След това, все още на ръце и колене, тя погледна надолу към гниещото тяло, което очевидно е било заровено в твърде плитък гроб. Бама беше умрял от куршум. В средата на челото му имаше черна, обсипана с яйца на мухи дупка.

„Самоубийство?“ Съмнително. Дали беше съвпадение, че тялото на Бама е оставено толкова близо до сцената на сегашната екзекуция? Кендъл вече знаеше кой го е убил.

Колената й едва я държаха, но тя си наложи да се изправи. Прекрачи осквернените останки на Бама и продължи слепешком, олюлявайки се по посока на пътя. Накрая го откри. Беше променяла няколко пъти посоката си, но колата й се виждаше. Тя се повлече към нея и се зарадва, че бе оставила мотора да работи. Спестяваше й време. А и се съмняваше, че с треперещите си ръце би могла да се справи с ключа за запалване.

След като потегли, тя се опита да обмисли стратегията си. За да стигне центъра на града, трябваше да мине покрай къщата си. Защо да не спре там и да не повика шерифа? Може би — моля ти се, Господи! — и Мат да се е прибрал. Нуждаеше се от него. Изневярата с Лоти Лайнъм изглеждаше незначителна, съпоставена със събитията, на които стана свидетелка.

Тя внимателно следеше пътя, стискаше волана и се опитваше да се концентрира върху онова, което трябваше да направи, но пред очите й изникваше непрекъснато образът на Майкъл Ли, разпънат на онзи ужасяващ кръст. Чу отново доволните крясъци на мъжете, когато гениталиите му бяха напъхани в устата.

И Бама. Милият, безобиден Бама, който намираше блага дума за всекиго и който предсказваше времето с учудваща точност. Без съмнение са го екзекутирали, защото загрозяваше градския пейзаж. Беше нарушение на обществения ред, непроизводителен гражданин, лош поведенчески модел за децата на Проспър.

Господи, колко ли други нежелателни елементи са ликвидирали или наказали по този варварски начин?

Били Джо Крук? Сигурно! Той беше крадец и затова бяха наказали ръката му. Кой би оспорил привидно невинния, макар и с трагични последствия инцидент? Сигурно не Били Джо, чийто живот би бил изложен на опасност, ако разбере, че нещастието му всъщност се дължи на група самопровъзгласили се съдии.

„Око за око“, беше тяхното кредо. Майкъл Ли беше пристъпил нормите на морала с бяло момиче. Присъдата не закъсня — кастрация и смърт.

Кендъл наистина извика радостно, когато видя колата на Мат паркирана пред къщата. Изтича по стъпалата и извика високо името му. Докато тичаше по коридора, той излезе от спалнята, очевидно току-що излязъл изпод душа. Косата му беше още мокра. Около кръста си бе завил хавлиена кърпа.

— Кендъл, къде си била? Върнах се и открих къщата празна. След нашата разправия…

— Мат, благодаря на Бога, че си тук. — Тя се хвърли в ръцете му и заплака, опряна на голите му гърди.

Той силно я притисна.

— Скъпа! Ще ми простиш ли? Можем ли да започнем отново?

— Да, разбира се, но слушай, слушай ме!

Когато тя се отдръпна от него, той разбра, че ентусиазмът й съвсем не се дължи на вълнение от появата му.

— Какво, по дяволите, се е случило! Бледа си като платно. Какво е това в косата ти? — Той измъкна някаква клечка от нея и я разгледа внимателно.

— Мат, беше ужасно. — Тя изхълца. — Никога не бих повярвала, ако не бях видяла. Бяха взели Майкъл Ли. Ти сигурно не го познаваш. Той е… Няма значение, по-късно ще ти обясня. По-добре се облечи. Веднага ще позвъня в полицията. Можем да се срещнем тук, защото им е на път. Ще ги заведа до…

— Кендъл, стегни се. Какви ги разправяш, за бога? — Сега, когато имаше време да я огледа, той се разтревожи почти колкото нея. Докосна бузата й и пръстът му почервеня. — Ти кървиш. Как си се изподрала така?

— Добре съм. Наистина. Само съм уплашена.

— Кой те нарани? — попита той ядосано. — Близнаците Крук? Ако тези копелета…

— Не, не! — изкрещя тя. — Слушай, Мат. Те убиха Майкъл Ли. Поне мисля, че беше мъртъв. Бяха го кастрирали и навсякъде имаше кръв. По него, по земята… — Тя се освободи от него и прекрачи купчината от мръсните му дрехи, за да стигне до телефона. Набра 911.

— Нищо не разбирам, Кендъл. За кого говориш?

— Майкъл Ли — повтори тя нетърпеливо. — Момчето, несправедливо обвинено в изнасилване на Ким Джонсън. Те са убили Бама, също. Намерих там наблизо тялото му, докато тичах… Ало? Да? Тук е… Не, не ме прехвърляйте на чакащи! — изкрещя тя в слушалката с прегракнал глас.

Мат бързо се приближи към нея.

— Кендъл, ти си в истерия.

— Не, не съм. Кълна се, че не съм. — Тя преглътна, като с усилие потисна надигащата се истерична вълна, която отричаше. Зъбите й тракаха неудържимо. — Докато полицията дойде тук, ще се успокоя. Мога да ги заведа право там.

— Право къде?

— Където клаха прасетата. Сигурно убиват там, за да не се забелязва кръвта — добави тя. Мисълта току-що й бе хрумнала. — Те са хитри. И са много. Хора, които познаваме и никога не бихме заподозрели.

— Какво си правила сама по горите през нощта?

— Бях тръгнала да те търся. — Горещи, солени сълзи изпълниха очите й и потекоха по страните й. — Исках да те видя. Не исках историята с Лоти да ни измъчва и да стане непоправима. Не можех да те дочакам да се върнеш вкъщи, за да оправим нещата между нас. Опитвах се да намеря ловната хижа, но се загубих.

— Спешна помощ. С какво мога да ви помогна?

— Да, ало? — Тя направи знак на Мат, че някой най-после се бе появил насреща. — Трябва ми полицията или кабинета на шерифа, веднага. Името ми е…

Мат й изтръгна слушалката и затвори телефона. Тя зяпна срещу него занемяла.

— Защо го направи? Трябва да съобщя това! Трябва да ги заведа там. Ако успеят да отидат достатъчно бързо…

— Ще отидеш само под душа и оттам в леглото, никъде другаде. — Той разроши косата й. — В гората може да има призраци нощем, ако не си свикнала. Загубила си се и си се изплашила, мила. Имаш пристъп на уплаха. След горещ душ и чаша студено вино ще забравиш всичко.

— Това не е пристъп на уплаха! — Осъзнавайки, че крещенето е само в подкрепа на неговата теория, тя пое дълбоко въздух. — Аз владея напълно разума си, сигурна съм. Ужасена съм, но не съм луда.

— Не ти казвам, че си луда. Но напоследък си била под силен стресов натиск и…

Тя го отблъсна.

— Престани да се държиш покровителствено! Слушай, Мат, те…

— Първо, кои са тези „те“, за които не преставаш да говориш?

— Почти всеки, който има някакъв авторитет тук. Мога да назова дузина известни мъже.

Тя започна да ги изброява, когато той отново я прекъсна.

— И казваш, че тези хора са участвали в кастрация и разпъване на кръст? Да не прибавям и убийство на скитник? — Той повдигна скептично вежди. — Кендъл, бъди разумна. Как очакваш от мен да повярвам на такава история?

— Ти й вярваш.

Той поклати глава с подчертано учудване. Тя потрепери.

— Не бях споменала разпъване на кръст.

Очите й се сведоха към купчината захвърлени дрехи на пода. Подметките на ботушите му бяха покрити с кал, в която бяха набити клончета и борови иглички. Тя долови слаб мирис на пушек от дърва.

Бавно очите й се вдигнаха към него. Той я гледаше спокойно, без всякакво изражение на лицето.

— Бил си там, нали? — прошепна тя дрезгаво. — Ти си един от тях. И Гиб, също.

— Кендъл. — Той посегна към нея.

Тя се обърна и побягна, но не бе направила и две крачки, когато той сграбчи долната част на жакета й и я принуди да спре.

— Пусни ме! — Обърна назад ръката си и се опита да издере лицето му с нокти и получи известно удовлетворение, когато го чу да сумти от болка.

— Не можеш да си тръгнеш току-така, нали мис Бутински?

Тя го мушна силно с лакът в стомаха. Той я пусна и се хвана за корема. Кендъл се втурна към вратата, но той отново успя да я хване.

Сборичкаха се и накрая той успя да притисне ръцете й към тялото. Лицето му се бе изкривило от ярост. Пръски излизаха от устата му, когато се наведе към нея и изкрещя в лицето й.

— Искаш да говориш с шерифа? Или с шефа на полицията? Чудесно. Ще ги намериш там заедно с нас.

— Кои сте вие?

— Братството. Ние раздаваме правосъдие, защото тъй наречената демокрация и законовата система се обърнаха срещу нас. Сега всичко е на страната на мръсната сган. За да поправим това неравенство, ние сме принудени да вземем нещата в собствени ръце.

— Вие убивате хора!

— Понякога.

— Колко? Откога съществува това?

— От десетки години.

Коленете й се огънаха и тя щеше да припадне, ако той не я държеше.

— Очаквахме, че ти ще се присъединиш към нас, Кендъл. Ти не би могла да се бориш с нас.

— Да се обзаложим ли?

Тя заби коляно в слабините му. Той изруга и се преви на две. Без да размисля, Кендъл се завъртя, грабна вазата с рози от тоалетната масичка и я запокити с всичка сила в главата му. Той се свлече като повалено дърво на земята и остана неподвижен.

Известно време тя остана загледана в неподвижното тяло, без да разбере напълно какво е направила. Дишането й бе учестено. Помисли за бебето си. Дали ще преживее тази нощ? А тя?

Само ако избяга.

Свали сватбената си халка и я захвърли към Мат. След това хукна към входната врата.

Видя да се появяват светлини на кола, приближаваща се до къщата. Автомобилът спря. Гиб слезе от пикапа, качи се по стълбите и почука.

Кендъл импулсивно изтича обратно в спалнята и грабна халат от гардероба.

— Идвам! — извика тя. Втурна се към входната врата, като същевременно пъхаше ръце в ръкавите и завързваше стегнато около себе си халата, за да скрие мръсните дрехи и издраните ръце. В последния момент се сети да изрита обувките си. След това отвори леко вратата и подаде главата си.

— О, Гиб, здрасти. — Надяваше се да отдаде задъханото й дишане на нещо друго, а не на страх. Той беше облечен в спортен екип. Ботушите му бяха кални, колкото на Мат и също като него миришеше на дим. Беше дошъл направо от кървавата екзекуция, но никой не би се досетил за това от доброжелателната му усмивка.

— Още ли не сте легнали?

Тя погледна навътре през рамо, като че ли очакваше да види Мат да се олюлява, излизайки от спалнята и да разтрива кървавата буца на главата си.

Ако не е умрял.

Тя се опита да изпише на лицето си колеблива усмивка и се обърна отново към свекъра си.

— Фактически, не. Искам да кажа… добре, още не сме заспали. Просто… нали знаеш. — Тя се усмихна престорено, стил южняшка красавица. — Мога да повикам Мат, ако наистина е важно да се видите точно сега.

Той се изкикоти.

— Съмнявам се, че е толкова важно, колкото онова, което прави в момента.

— Добре — каза тя свенливо, — ние сме на път да се помирим. Имахме разправия по-рано. — Тя добави, правейки се на наивна: — Той не ти ли спомена?

— Всъщност, спомена, въпреки че не ми каза за какво е била караницата. Наминах, за да видя дали не мога да помогна да загладим недоразумението. — Той се засмя широко и й намигна. — Виждам, че помирителните ми услуги не са необходими. Тъй че си вдигам чуковете за вкъщи и ви оставям на вашите занимания. — Когато се присегна и я стисна по рамото, тя се уплаши, че може да повърне отново. — Върни се при съпруга си. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той се обърна и бързо заслиза по стъпалата.

За да го успокои напълно, Кендъл извика след него:

— Ела на закуска, ще дойдеш, нали? Ядат ми се прочутите ти палачинки.

— Ще дойда около осем.

Тя остана да гледа, докато задните светлини на колата изчезнаха, след това се втурна обратно в спалнята. Мат все още лежеше, както го бе оставила. Не можа да се накара да го докосне, дори за да провери пулса му. Какво значение имаше?

Независимо жив или мъртъв, животът й, какъвто беше досега, бе приключил.