Сандра Браун
Свидетелката (6)

Глава пета

Тя кърмеше бебето.

Седалката бе изтеглена докъдето позволяваше назад. Главата й бе облегната на облегалката. Косата й не бе разресвана, откакто дъждът я бе валял предната нощ и бе изсъхнала в някакво объркано русо валмо. От умората под очите й се бяха очертали тъмни полукръгове. Видът й бе наистина раздърпан, но изражението й говореше за такова неподправено задоволство, че изглеждаше красива.

Тя повтори поздрава си. Той се опита отчаяно да извърне очи, но не успя и измърмори някакъв отговор.

Явно не се излагаше нарочно на показ. Беше метнала бебешкото одеялце върху рамото си, за да покрие гърдите си. Нищо голо не се виждаше. И от бебето не се виждаше нищо, освен движения под одеялцето. Но беше същински образ на майчинско блаженство.

Защо обаче от това го изби студена пот? Какъв, по дяволите, беше проблемът му?

Повръщаше му се. Сърцето му заби учестено и той изпита такова чувство за клаустрофобия, сякаш гърлото му бе запушено с тампон и следващото вдишване щеше да е последно.

Гледката едновременно го отблъскваше и очароваше. Искаше му се да избяга колкото е възможно по-далеч от нея и детето и колкото може по-бързо и въпреки това не можеше да се възпре да не ги гледа.

Аурата на спокойствие, която я обграждаше — спокойствие, което бе дълбоко уверен, никога не е изпитвал — привличаше като магнит. Очевидното задоволство в изражението й му беше чуждо. И то естествено го привличаше.

Или, може би, помисли си той, отвратен от себе си, е прикован от похотливостта си. А това го превръщаше в перверзен ненормалник с неприлични помисли към една кърмеща жена.

Той затвори очи и притисна носа си с такава сила към стъклото, че чак му излязоха сълзи. В края на краищата, може би въобще не бе оживял след катастрофата. Трябва да е мъртъв. Болницата е била чистилището, междинна спирка, преди да го изгонят в ада.

Защото наистина това беше ад.

— Как се чувстваш?

Преди да успее да отговори, трябваше да преглътне горчивата слюнка.

— Всички възможни главоболия умножени по десет.

— Съжалявам. Надявах се, че няма да те събудим. Ти спеше през цялото време, докато сменях пелените.

— Като говорим за това…

— Тук наоколо.

Като проследи посоката на кимването й, той погледна през набразденото от дъжда стъкло. Бяха спрели до крайпътен парк. Тяхната кола бе единственото превозно средство, което можеше да се види. Земята около тях беше обраснала с високи бурени и храсталаци. Ръжда бе прояла дупки по варелите за боклук, които преливаха от прогизнали от вода отпадъци. Цялата местност изглеждаше забравена и изоставена.

— Страхувам се, че тоалетните не са много чисти — каза тя. — Но нямах избор.

— Нито пък аз. — Той посегна към дръжката на вратата. — Ще бъдеш ли тук, когато се върна?

Тя се направи, че не обръща внимание на хапливия въпрос.

— Ако почакаш, докато свърша с Кевин, ще ти помогна.

Юмручето на бебето, което се показваше изпод одеялцето беше свито върху блузата й. Тънките пръстчета се отпущаха и свиваха, отпущаха и свиваха.

— Благодаря, все пак — каза той рязко. — Мога и сам да се справя.

Бетонната постройка се намираше само на няколко ярда от тях. Той използва мръсния писоар, след това се придвижи до мивката, от чийто кран се процеждаше ръждива вода. Изми си ръцете. Нямаше с какво да ги избърше, но имаше ли значение? Щеше да ги измокри отново, докато се върне до колата. Нямаше и огледало, което също не беше лошо. Сигурно изглежда като нещастник, оцелял по чудо от дълга и ужасна война. Така се чувстваше.

Когато се върна при колата, бебето бе отново на седалката си.

— Има град на около пет мили пред нас — каза тя едновременно със завъртането на ключа. — Мислех да спрем там за кафе. След това можем да се обадим на най-близкия невролог.

Разходката до тоалетната бе изстискала и малкото сили, които имаше.

— Кафе звучи много примамливо — каза той, опитвайки се да прикрие слабостта си от нея. — Но няма да ходя при никакъв доктор.

Учудена, тя го погледна с широко отворени, сиви очи. Очи с цвят на мъгла. Мъгла, в която би могъл да се загуби, ако не внимава.

— Няма смисъл да се ходи при друг доктор — поясни той.

— Луд ли си? Ти си цяло нещастие.

— Имам мозъчно сътресение. И тъй като няма да правя нищо изморително или да се напрягам, сам ще се преборя. Счупеният ми крак ще се излекува с времето. Тогава защо да ходим при друг лекар и да му плащаме сума пари, за да чуем същата стара песен?

— Но ти имаш постоянно болки. Най-малкото, нуждаеш се от предписание за притъпяване на болката.

— Ще вземам аспирин.

— А какво ще правим с амнезията? Ти трябва да се консултираш със специалист.

— И докато се консултирам с този специалист, ти ще избягаш.

— Няма.

— Слушай, не знам коя си и каква е историята ти, но докато не открия, няма да те изпусна от поглед. Няма да ти дам друга възможност да ме изоставиш. — Той посочи с брадичката си към кормилото. — Хайде, тръгвай. Кафето ми е необходимо.

Следващият град представляваше малко фермерско селище, квартал на Стефансвил. Тя намали до изискваните скоростни ограничения по главната улица.

— Спри тук — каза той, посочвайки към едно кафене, сгушено между текстилен магазин и пощенски павилион. Няколко камиона бяха паркирани на разбития тротоар, въпреки че времето на паркирането им бе изтекло. Изглежда, че това бе място, където местните хора се събираха рано на кафе и клюки, дори в дъждовна неделна сутрин като тази.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Да.

— Ще взема нещо, което можем да ядем в колата, така че да не трябва да излизаш — каза му тя. — Внимавай за бебето.

Бебето. Той хвърли тревожен поглед към задната седалка. Добре. Бебето спеше. Докато продължава да спи, всичко е наред.

Но какво има, ако не спи? Ако се събуди и започне да плаче? Самата мисъл предизвика силна тревога, но той не можеше да разбере защо.

Задиша спокойно едва когато тя се появи от кафенето няколко минути по-късно, носейки две пластмасови чашки и бяла книжна торба. Той махна капачето на чашката, която тя му подаде и омайващият аромат на току-що сварено кафе изпълни колата.

— Ах. — Той пое глътка, след това направи гримаса и я погледна учудено. — Защо не е подсладено?

Тя въздъхна с трепет. Устните й останаха отворени, но бе като онемяла. Очите й останаха втренчени в него, след което се отпусна, присви вежди и наклони глава. Изразът й сякаш казваше: „Как не те е срам!“.

— От кога си започнал да си подслаждаш кафето?

Без да отклонява погледа си, той отпи втора глътка от силното черно кафе, каквото по някакъв начин знаеше, че предпочита без захар. Бе й поставил както му се струваше хитър капан, но тя бе твърде ловка, за да се хване в него.

— Добра си — каза той с колебливо възхищение. — Прекалено добра си.

— Не знам за какво говориш.

Той изсумтя и вдигна торбата.

— Какво имаме за закуска?

Беше изял вече два от сандвичите със свинска наденица, преди да забележи, че тя изважда месото от нейните.

— Да не си отровила надениците, или какво?

— Моля — изръмжа тя.

— Но какво й има тогава?

— Нищо, предполагам — каза тя отхапвайки от сандвича. — Просто вече не ям свинско месо.

— Вече? Значи някога си яла. Защо си спряла да ядеш свинско?

— Нямаме ли по-належащи въпроси за разискване? — Тя облиза трохите от пръстите си. — Трябва да размислиш сериозно и да ме оставиш да те заведа на доктор.

— Не. Не — повтори той подчертано, когато видя, че тя е готова да спори. — Всичко, от което се нуждая, са сухи дрехи и аспирин.

— Добре. Отлично. Главата си е твоя.

— Искам да знам името си.

— Какво? — Тя не помръдна. Гледаше го с обзети от мъка очи, които дори не мигаха.

— Всички в болницата се стараеха да не се обръщат към мен по име — каза той. — Дори когато заместник-шерифът ме разпитваше, той не ме нарече по име.

— Нареждане на доктора. Той не искаше да те притесняват или объркат.

— Как ми е името?

— Джон.

— Джон — повтори той, като че ли го пробваше. Не му беше неудобно. Но също така не беше и задължително да е правилното. — Как е твоето?

— Кендъл.

Името не му говореше нищо. Нула. Той я погледна подозрително.

Тонът й бе прекалено невинен, когато го попита:

— Нещо да ти напомня?

— Не. Защото съм почти сигурен, че лъжеш.

Тя не счете за нужно да го удостои с отговор. Вместо това запали колата. Пътуваха около час, преди да стигнат до град, който имаше отворен магазин в неделя.

— Продиктувай ми какво да купя — каза тя, след като паркира.

Тя отбеляза на лист тоалетните принадлежности, които той изреди.

— И някакви дрехи — добави той.

— Нещо специално?

— Само дрехи. И вестник, ако обичаш.

— Вестник? — Тя се поколеба, след това кимна и се пресегна към вратата. — Това може да отнеме известно време. Аз също имам списък за покупки.

Преди да успее да излезе, той я попита:

— Как ще плащаш?

— В брой.

— Откъде имаш парите?

— Спечелих ги — отвърна тя рязко и отвори вратата.

Той отново я спря.

— Чакай, ще ти трябват мерките ми.

Тя се пресегна през седалката и стисна леко коляното му.

— Глупчо. Знам мерките ти.

Естественият женски фамилиарен жест протече като електрически ток през тялото му.

Гледайки я да върви към входа на магазина, той си помисли за хиляден път: „Коя е тази жена, каква ми е тя на мен?“.

Пет минути по-късно бебето започна да нервничи. Първоначално той не обръщаше внимание на плача, но когато се усили, той се обърна и погледна към детето, което нямаше причина да плаче, доколкото можеше да види.

Опита се да му тананика, но ревът се усили още повече, докато стана пронизителен. Започна да се изпотява. Потта потече от подмишниците надолу по ребрата. Изби на челото му. Целият пламна, но не посмя да отвори прозореца, защото ревящото бебе би привлякло внимание.

„Господи, къде е тя? Защо се бави толкова?“

Тя чу, че бебето плаче доста преди да се приближи до колата. Хукна и почти изтръгна вратата от пантите, за да я отвори.

— Какво става с Кевин? Какво се случи?

Хвърли сака с покупките в скута му и издърпа напред предната седалка. Секунди след това бебето бе в ръцете й и тя тихичко му запя.

— Защо не направи нещо? — попита тя. — Защо си го оставил да пищи така?

— Не знаех какво да правя. Не разбирам нищо от бебета.

— Да, но би трябвало, нали? — Тя притисна детето по-силно към себе си и го залюля, като едновременно с това го потупваше леко по гърба. — Хайде, хайде, миличко. Всичко е наред. Мама е тук сега. — Тя го пое с лявата си ръка, нагласи го към тялото си и повдигна края на блузата си.

Той зърна пълната с мляко гръд и изпъкналото връхче, секунда преди да изчезне в устата на бебето.

Тъй като той продължаваше да гледа сучещото бебе, тя му хвърли недоверчив поглед.

— Нещо не е наред ли?

Нещо не беше наред наистина, но той не знаеше какво е то. Обърна глава настрана и се загледа през прозореца. Ако тя беше негова жена, както твърдеше, че е, защо бе изпитал тръпка на вина при вида на гърдата й? Ако е майка на детето му — на сина му, защо гледката на кърменето го караше да се чувства зле, да му се гади?

Господи. Такъв човек ли беше?

Главата го заболя силно от тревожните въпроси. Затвори очи и се опита да отстрани неприятните чувства, които предизвикваха в него седящите от другата страна на колата.